Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ранчо „Каменный столб“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2022)

Издание:

Автор: Александър Грин

Заглавие: Ранчото „Каменния стълб“

Преводач: Любомир Димитров

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1964

Тип: повест

Националност: руска (не е указана)

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 30.XI.1964 год.

Редактор: Надя Чекарлиева

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17506

История

  1. — Добавяне

XI

След като Инес и дуенята й си заминаха, Рамзай около един час беше зает със снимане; след това той седна в стаята си и почна да пуши цигара след цигара. Трябва да кажем, че не само младичката дъщеря на Маняна направи на младежа неизгладимо впечатление, но и само по себе си положението на Хуан възмущаваше Рамзай, както ако пред очите му биха изтезавали невинен човек.

„И така — си каза Рамзай, който помнеше даденото на Инес обещание, — преди всичко хладнокръвие, предпазливост и хитрост. Аз трябва да действувам като дипломат. Отначало ще се постарая да убедя доктора, ще му обърна внимание за незаконните му действия… Не. Преди всичко ще искам свиждане с Хуан, тъй като съм негов приятел. А след това ще видим. Утре сутринта ще отида при доктора; дотогава ще обмисля всичко.“

Точно в това време дойде помощник-режисьорът и каза, че утре в единадесет часа преди обяд предстоят снимки извън града.

„Следователно преди обяд не ще мога да се погрижа за Хуан — продължаваше да размишлява Рамзай, поглеждайки часовника. — Девет и половина. Вечерта ми е свободна. Ще отида при Ригоци още сега. Решено. Главното е мъдрост и хладнокръвие.“

Без да губи време, Рамзай се облече, излезе на улицата и се качи в трамвая, който го закара до зданието, посочено от девойката.

Щом видя фирмата на лечебницата, завладя го гняв. „Да държат здрав човек затворен само защото този човек иска да работи? Годдем! Това няма да го бъде!“

„Обаче не трябва да се вълнувам — каза си Рамзай, — иначе работата ще свърши с това, че ще изругая Ригоци, а от това Хуан няма да има никаква полза. Трябва да се успокоя. За тази цел да прочетем съседната фирма. Какво пише там? Проклятие! Това е бюро за погребални процесии. Полезно за спокойствието. Е, тогава другата насреща: «Магазин за играчки». Ето кое е нужно… Там има палячовци, куклички, кончета, пистолетчета… Хм… пистолетчета.“

Рамзай позвъни решително и се осведоми от прислужницата, която внимателно го разглеждаше, може ли да види Ригоци.

— Само в приемните часове, от единадесет до четири — каза прислужницата. — Но ако случаят е сериозен…

— Извънредно сериозен!

— Почакайте; ще попитам.

Докато жената отиваше при доктора, Рамзай повтаряше: „Хладнокръвие, предпазливост, хладнокръвие, предпаз…“

От вътрешността на тихия дом се чу провлечен тъжен вопъл на някакъв болен и цялата кръв нахлу в главата на Рамзай. „А! Изверг! — помисли той. — Това е може би Хуан, който вика, искайки свобода! Да бъдем търпеливи и разумни.“

— Докторът ви моли да влезете при него — съобщи прислужницата, посочвайки една от трите врати на вестибюла. — Ето тук.

Рамзай влезе.

Ригоци седеше и нещо пишеше. Навярно лицето на младежа застави доктора да бъде нащрек, защото той изгледа подозрително посетителя.

Като покани Рамзай да седне, Ригоци се облегна назад в креслото и запали пура.

— Слушам ви — каза Ригоци.

— Във вашата лечебница се намира Хуан Маняна — заговори Рамзай, след като седна. — Аз съм негов приятел, Хенри Рамзай, работя в кинематографско предприятие. Като научих случайно за нещастието, което е сполетяло моя приятел, аз побързах да дойда при вас, за да разбера, първо, колко сериозно е положението на болния, и второ, да се срещна с него.

Като прехапа устни и мрачно присви очи, докторът се вгледа в Рамзай, за да реши — да отрича ли, че Хуан е в лечебницата, или да признае, че той действително е тук.

Докато Рамзай обясняваше, Ригоци успя да вземе решение. Стана му ясно, че слухът за безразсъдната постъпка на земевладелеца, който бе затворил своя син в лечебницата, вече се е разпространил из града. Да отрича заточението на Хуан — значеше да направи този слух още по-мрачен; можеше да възникне легенда за смъртта на младежа, която докторът скрива.

Затова Ригоци каза:

— Действително младежът, за когото говорите, се намира в моето заведение. Казва се Хуан Маняна.

— И какво, много ли е болен?

— Засега още е трудно да се каже — отговори докторът, — но несъмнено е, че имаме налице признаци на ненормалност. Той се възбужда лесно и има странна идея: да води обикновен живот на занаятчия в киното, докато милионите на бащата ще избавят сина от всякакви грижи.

— По вашему, това лудост ли е?

— Ние ще изясним това — каза докторът с пренебрежителна усмивка. — Освен това Хуан има лоша наследственост по линията на леля си, която на стари години се увлякла от боеве с петли, тайно посещавайки заради тази страст глухите притони[1].

— Мога ли да говоря с Хуан?

— Сега вече е късно — каза докторът, внимателно наблюдавайки порозовялото от гняв лице на посетителя. — Освен това свижданията при нас са в определени дни: в сряда и петък.

— Аз утре заминавам и бих искал да видя болния сега — заяви Рамзай, започвайки да диша тежко.

— За съжаление аз не мога да разреша.

— А защо не можеш? — викна изкараният от търпение Рамзай, който изведнъж забрави всички свои правила за предпазливост. — Ти, стар душегубецо, убиец, мошеник, не можеш да дадеш свиждане, защото си получил пари от бащата на нещастното момче! Веднага отваряй своя затвор или аз…

Ригоци бързо натисна копчето на звънеца и завика, мъчейки се да откъсне стисналите шията му ръце на Рамзай, който, след като скочи на масата, заудря главата на доктора о стената, повтаряйки:

— Веднага отваряй стаята!

В това време трима яки прислужници, които дотичаха при тревожния звън на Ригоци, се хвърлиха върху Рамзай, свалиха го на пода и се мъчеха да го вържат.

k_stulb_11.png

С отчаян удар по скулата Рамзай събори единия прислужник, нагости другия със стол по главата, така че той, зашеметен, падна като чувал и влачейки след себе си третия, който го беше хванал отзад, се спусна към изхода.

Докторът викаше:

— Вържете го! Наденете му усмирителна риза и го хвърлете в болнична стая под студения душ! Той е опасен луд!

Рамзай беше вече до изходната врата, когато пътя му препречиха още двама прислужника, един от друг по-високи. Без да жали тила си, Рамзай отметна глава назад и със силен удар сплеска носа на човека, който го държеше отзад. Като измуча диво, онзи изпусна англичанина и олюлявайки се, се подпря до стената.

Тогава хората, които стояха до вратата, се хвърлиха върху Рамзай. Един от тях той удари с крак в корема. Прислужникът седна, като се превиваше от болка.

— Отваряй! — извика Рамзай на последния враг, опрял револвера в слепоочието му.

Изплашеният пазач веднага се подчини. Рамзай бързо изскочи на улицата, заключи отвън вратата, хвърли ключа и побягна, спасявайки се от гонещите го минувачи и полицаи, които мислеха, че това е бандит или луд.

Дългите бързи крака спасиха Рамзай от една неприятна история. Като мина бързо три улици, той видя такси, скочи в него и заповяда на шофьора да кара бързо към кинофабриката на Ван-Мирър.

„Сега всичко пропадна! — мислеше с отчаяние младежът. — Проклет характер! Сякаш не можех да поговоря с доктора от сърце, смислено, убедително?!“

Той погледна часовника си. Беше единадесет и половина.

— Неудобно е сега да звъня и да уведомя Инес за всичко, което се случи! — огорчи се Рамзай. — Нея навярно я следят. Какви дяволи са тези испанци! У тях са останали навици от времето на инквизицията — тази любов към тайните, към заточенията, дуелите, кинжалите и към всичко от тоя род. Навярно държат девойката като в затвор! Ах, колко ми е неприятна днешната история! Дано не излезе нещо още по-лошо!

Рамзай се опасяваше ненапразно: докато той пътуваше, Ригоци успя да позвъни на Леон Маняна и да му разкаже за произшествието с англичанина.

Беше решено колкото може по-бързо да прехвърлят Хуан в една от болниците на Рио Гранде.

Като остави слушалката, вбесеният земевладелец се закле още утре да научи кой е издал неговата тайна и как е станала известна навън.

Засега не желаейки да тревожи дъщеря си, която още не беше се върнала от своята приятелка, Маняна се зае с гостите, но безпокойството не го напускаше. Маняна нямаше защо да се бои от властите — той се боеше от намесата на частни лица: боеше се, че тази история ще попадне във вестниците, че това може да се отрази на семейния му живот.

Колкото и да искаше Вентрос да се ожени за Инес, той можеше под впечатление на скандала да се уплаши и да се откаже от мисълта да има за тъст човек, който навсякъде ще си спечели името на средновековен барон, незнаещ граници за своя фанатичен деспотизъм.

Като мислеше за това кой е могъл да съобщи на Рамзай за Хуан, Маняна усърдно пиеше вино и играеше на карти с местните милионери. Много подозрително му се виждаше това, че Рамзай е набил доктора скоро след излизането на Инес.

— Никога не я е боляла глава преди танци — промърмори хасиендърът. — Трябва да разпитам шофьора и Катарина.

Той отиде в кабинета си и каза на своя доверен слуга — едноокия Педро:

— Когато сеньоритата дойде, доложете ми, а шофьорът нека се яви тук.

Не мина и половин час, когато в игралната зала се яви Педро и като се наведе до ухото на господаря, прошепна: „Сеньоритата се върна, тя е болна и легна да спи. Шофьорът дойде.“

Маняна се извини пред гостите, мина през голямата зала, където под звуците на най-добрия в града оркестър се въртеше пременената тълпа от гости, и като затвори вратата на кабинета, се обърна към неподвижно чакащия шофьор:

— Къде ходи с колата?

— При дона Рибейра, сеньор — почтително отговори шофьорът, който ненавиждаше Маняна за неговата грубост и боготвореше Инес за нейната приветливост и простота.

— Къде се отбихте, преди да пристигнете при Рибейра?

— Абсолютно никъде, сеньор. Ние пропътувахме Прадо няколко пъти от край до край и се явихме в дома на дона Рибейра.

— Ти лъжеш?!

— Сеньор, аз не мога да позволя никому да разговаря така с мене. Уредете ми сметката.

„Ама че дявол! — помисли Маняна. — Като ме напусне, той ще разгласи, че е возил Хуан в лечебницата.“

— Слушай, Себастиян — продължаваше земевладелецът на глас, — аз ще ти дам двойна заплата, ако признаеш къде си се отбивал със сеньоритата и с дона Катарина.

Шофьорът мълчеше.

— Е? — извика хасиендърът.

— Ние наистина никъде не сме се отбивали, сеньор.

— Излез! — заповяда разяреният Маняна. — Намери Педро и му кажи да поръча на дона Катарина веднага да дойде тук.

Докато чакаше старицата, Маняна от злоба смачка с пръсти пурата и я хвърли на пода.

Чу се тихо чукане и влезе дуенята, малко бледа, тъй като Себастиян вече й беше казал, че я чака разпит.

— Дона Катарина — започна Маняна с укорен глас, — хубаво ли е това от ваша страна? Вместо да бъдете разумна наставница на неуравновесеното момиче, вие заради празното й любопитство я водите в кинофабриката, този вертеп на развратници и театрални пройдохи. Вие живеете при мене двадесет години, аз винаги съм ви имал доверие, а вие не оправдахте моето доверие. Шофьорът всичко си призна. Той каза, че вие и Инес сте говорили с някакъв си Рамзай. Кажете всичко или ще ви помоля да напуснете къщата ми.

— Ако Себастиян ви е казал това — отговори изплашилата се, но решила да не отстъпва Катарина, — значи той се е побъркал и трябва незабавно да го изпратите в болница. Ние се разходихме няколко пъти из Прадо, а след това отидохме у Рибейра. Ето всичко. Срамота е, дон Маняна, така да оскърбявате преданата стара жена.

Като спомена за болница, Катарина, без сама да подозира, породи у Маняна опасението, че действително историята с Хуан се е разпространила и в къщата, и в града.

Маняна искаше окончателно да изпита жената и като я погледна изпитателно, каза:

— След два дена ще се върне Хуан. Как ще се почувствува, като научи, че жената, на която е поръчано да напътствува неговата единствена сестра, се е оказала лъжкиня!

— Много ще се радвам, ако Хуан се върне — каза Катарина, която се заливаше от сълзи и ни най-малко не вярваше на Маняна, — но той ще се застъпи за мене! Така да ме оскърбяват… така…

Като видя, че от нея нищо няма да разбере, целият червен от злоба, Маняна завика:

— Махайте се, стара вещице, и не ревете толкова гнусно! Аз не ви оскърбявам, но като баща, желая да зная истината за живота на моето семейство! Махайте се оттук! И си затваряйте устата за това, което съм ви казал!

Ридаейки, Катарина излезе и се промъкна в своята стая. До нейната врата беше вратата на Инесината спалня. Дуенята тихо влезе при девойката, събуди я и й разказа за разпита, устроен от Маняна, като я предупреди, че утре навярно баща й ще разпитва и нея.

— Не се бой, скъпа — каза Инес, — сега ако потрябва, аз ще отричам дори, че дишам въздух, че имам два крака!

Като се увери в нейната упоритост, Катарина отиде да спи. Инес също заспа, а на другия ден я повикаха при майка й.

Долорес и Маняна седяха със строги лица в гостната на Долорес.

— Седни, Инес — каза майка й. — Ние трябва да поговорим с тебе.

— Ах, колко тържествено! — възкликна Инес, която изпитваше безпокойство. — Може би ще ми бъде съобщено, че вашият плешив Вентрос предлага ръката и сърцето си?

— Дори и така да е! — каза Маняна. — Неговите намерения са ясни, той е богат и те обича.

— Това няма да стане никога!

— Ще видим. Кажи къде беше вчера, преди да отидеш при Силва?

— В Прадо, папа — отговори момичето, като се изчерви неволно. — Болеше ме силно глава. Возих се.

— Защо се изчерви, мила моя? — ядовито попита Долорес.

— Защото ме разпитвате. Но аз не разбирам защо. Не разбирам причините.

— Себастиян си призна, че те е возил при Ван-Мирър! — страшно викна Маняна. — Какво значи това? Ти си била там? За какво? Казвай истината, не лъжи!

— Аз не лъжа…

— Ти лъжеш, Инес — каза майката. — Не ти ли е съвестно, Инес Маняна, да лъжеш толкова нагло и безсрамно?

Упрекът въздействува. Горещата кръв на бащата закипя в дъщерята. Сълзи бликнаха от очите й; тя пламна още по-силно и след това, като побледня страшно, каза:

— Да, аз излъгах. Аз не бих излъгала, ако можех по друг начин да помогна на Хуан. Аз зная всичко: ти, папа, го мъчиш в подозрителна лечебница като болен за това, че иска да стане кинооператор. Аз разказах на един човек, приятел на Хуан, за нещастието, което е сполетяло моя брат, и помолих за помощ. Това е всичко. Да, и още нещо: главата не ме болеше. Аз измислих това. А у Силва бях.

— О! — простена Долорес. — Деца мои — проклятие мое! Инес, Инес! Какво ще стане с тебе?! А Катарина беше ли с тебе в заговора?

Инес мълчеше.

— Кой е този човек, с когото си говорила?! — крещеше Маняна.

— Порядъчен човек.

— Неговото име!! Името му!!?

— Нищо повече няма да кажа.

Настъпи продължително мълчание.

— Ето какво — заяви Маняна след кратко размишление, — днес Вентрос ще дойде да иска ръката ти. Аз ще ти простя, ако незабавно се съгласиш да станеш негова жена и заминеш с него три дни след сватбата за Рио де Жанейро. В противен случай ще те изпратя утре в най-изоставеното ранчо под надзора на мои предани хора и там ти ще мислиш за своите постъпки!

— Нека Вентрос ме забрави! — заяви Инес. — По-добре да умра, отколкото да се съглася да стана негова жена.

— Чуваш ли? — студено попита Долорес. — Тя се е побъркала.

— Ще оздравее — каза Маняна. — Ела насам, мила дъще.

Той я хвана за ръката.

— Какво искаш да правиш с мене?

— Засега ще те заключа в твоята стая, където ти още един път ще помислиш: да бъдеш ли жена на Вентрос или да се прозяваш от тъга в някое диво ранчо!

Девойката беше толкова изплашена, че почти загуби всякаква възможност да съобразява. Страх я завладя при мисълта, че я очаква участта на Хуан.

Като се изтръгна от ръцете на баща си, Инес стремглаво се спусна към залата, чиито прозорци гледаха към верандата. Без да слуша какво вика баща й, който тичаше след нея, Инес скочи през прозореца на верандата, изтича през тесния проход на двора и избяга на улицата.

В шумното улично движение тя тутакси се обърка. Вървеше бързо, задъхвайки се от умора. От една уличка я повика женски глас:

— Инезилия!

Девойката се обърна.

Беше дона Катарина. Докато родителите разговаряха с дъщеря си в гостната на Долорес, Катарина от преданост беше подслушвала на вратата. Щом разбра, че ще изгонят Инес, тя избяга от къщи и успя да я настигне.

— А какво ще правим сега? — извика девойката, като прегръщаше старицата. — Аз вече не мога да се върна! Страх ме е!

— Аз също няма за какво да се връщам — каза Катарина. — Ще дойдеш, дете мое, с мене; аз няма да те оставя.

Те се спуснаха към пристанището по най-глухите улички. Из пътя Катарина разказа на Инес, че е подслушала нейния разговор с баща й и майка й.

— Наблизо живее моята братовчедка Бела — съобщи Катарина. — Ще те заведа при нея, а после ще видим какво да правим.

А Рамзай прекара много тревожна нощ. Неговото помещение, което се състоеше от две стаи, се намираше в двора на студията.

Разстроеното лице на Инес, споменът за сериозния и умен Хуан, затворен сред чудовищната обстановка на психиатрическата лечебница, не даваха мира на Рамзай и той правеше планове, един от друг по-смели и по-грандиозни за освобождението на младия испанец, макар и да съзнаваше, че с избухливия си характер не би могъл да върши никаква тайна работа, която изисква търпение и предпазливост.

Днешната история с доктора беше явно доказателство за това.

Сутринта младежът задряма, проклинайки настъпващия ден, тъй като трябваше да пътува извън града, за да прави снимки в планините.

Нямаше още седем часа, когато на вратата почука куриерът на фирмата и му предаде здраво сгъната записка, превързана с конец.

— Това от кого е? — учуди се Рамзай.

— Не зная — беше отговорът. — Току-що дойде неизвестен човек с голяма шапка, с добре закрито от шала лице, попита тук ли живеете и ви остави тази записка.

Куриерът си отиде, а развълнуваният Рамзай разгърна посланието.

То беше от Хуан. Затворникът излагаше с молив, очевидно бързайки, на амбалажна хартия своята история и завършваше писмото с призив за помощ.

„Съобщиха ми — четеше Рамзай, — че в други ден ще ме откарат от Монтевидео в лечебница, която се намира в Рио Гранде. Там аз ще загина. Помогнете ми, ако можете. Няма повече към кого да се обърна. Един служител на доктора, същият, който се съгласи за пари да предаде моето писмо, ми разказа за вашето нападение срещу проклетия италианец. Как сте научили за това, което стана с мене, аз не зная. Да бъдете три пъти благословен и вие, и лицето, което ви е осведомило за моето положение! Аз трябва да избягам! Намерете ми револвер. Аз… чука се, стъпки, иде докторът. Хуан Маняна.“

„Вероятно писмото е написано вчера вечерта — размишляваше Рамзай. — Значи остава едно денонощие. О, какво да се прави? Едва утре ще видя Инес. Но какво може да направи тя. Аз трябва сам да помогна на нея и на брат й.“

Като се облече, Рамзай реши, че за всеки случай днес трябва да бъде свободен, ето защо в единадесет часа той отиде при старшия режисьор и решително се отказа да снима извън града, оправдавайки се с неразположение.

— Боя се, че вашето неразположение беше вчера при вас, загърнато в пелерина — каза мистър Хикс, режисьор на фирмата. — Тук вече се говори за това. Трупата е събрана, аз също почти се приготвих. Да вървим, Хенри! Вземете камерата! Или ще се наложи да взема този муден Секстън.

— Вземете Секстън. Лошо ми е, имам температура, почти четиридесет — каза Рамзай. — Страхувам се, че имам жълта треска.

Хикс само разпери ръце. Рамзай беше освободен.

Като се връщаше в стаята си, той видя влезлите в коридора две жени — млада и стара. Те нерешително се оглеждаха. Инес беше с лилав копринен шал, купен от първото попаднало магазинче, а Катарина беше сложила панамата на Бела; и двете бяха избягали гологлави.

— Мистър Рамзай — обърна се Инес към трепналия от радост кинооператор, — аз дойдох да ви моля да започнете да действувате!

Щом Рамзай покани нечаканите гостенки при себе си, Инес разказа сутрешната история, а Рамзай от своя страна — за своята визита при Ригоци и за писмото на Хуан.

Девойката, като прочете писмото, не издържа и заплака.

Изведнъж отчаянието й мина онзи предел, след който човек вече зле съзнава какво върши.

— О, злодеи! — завика Инес, като скочи и тропна с крак. — Не трябва да се бавим! Да вървим, сеньор Рамзай! Катарина, да вървим! Ние ще поискаме да ни пуснат при Хуан! Ще викаме, ще съберем тълпата, със сила ще освободим моя брат!

Без да слуша Катарина, която се мъчеше да я удържи, и силно разстроения Рамзай, който я молеше да поседят и помислят, Инес изскочи от стаята, бързайки към улицата. Тя беше готова да се обърне към първия срещнат. За нейно щастие никого не срещна в онзи участък от двора на фирмата, през който минаваше пътят към входната врата. Рамзай уговаряше девойката, но не можа да я удържи и остана в стаята, а Катарина, плачейки и нареждайки, догонваше Инес.

Като изтича на улицата, Инес се спря и се огледа. Тя безпомощно стискаше юмруци…

Насреща й вървеше висок, беловлас старец с красиво, открито лице. До него вървеше чернокосо единадесетгодишно момче с умно, енергично личице.

Външността на стареца порази Инес. Той така приличаше на истински добър баща, изпълнен с достойнство и справедливост, че разстроените нерви на младата девойка не издържаха. Тя се хвърли към него и възкликна:

— Който и да сте, добри човече, помогнете! Моят брат е в затвора, в лудница! Аз ще умра, ако той не бъде освободен! Остава само едно денонощие! След това ще го откарат!

Старецът с недоумение хвана протегнатата ръка на младата испанка. Веждите му тревожно се свиха.

Момчето пък, напротив, цялото пламна и засия като боен кон при звука на тръбата. То цялото се превърна в слух и зрение.

Сега ние трябва да се отклоним, за да разкажем защо Линсей и Роберт се намериха близо до кинофабриката; какво стана в ранчото на Вермонт и как старецът доведе Роберт в Монтевидео.

Бележки

[1] Притон (ru) — място, където се събират хора с престъпни наклонности, вертеп — Бел.ел.кор.