Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (6)

VI

Когато остана сам, Линсей разгледа реката. Водата беше намаляла, по пясъчните плитчини прелитаха ята лимиколи^[1], водни кокошки, недалеч стояха до коляно във водата три фламинго, които изглеждаха като червени макове.

Отсрещният, по-висок бряг беше скрит долу от гъста тръстика, а горе — от спущащите се от зеления склон корени и клони на храсталаците, осеяни с розови, сини и жълти цветове.

Край брега се простираха нашироко огромни листа на водорасли.

Изведнъж една остра точка, като оставяше по водата разсейваща се следа, бързо пресече течението от ниския бряг към стръмния и там, където тя се скри в тръстиката, Линсей забеляза видра, която мъкнеше сребриста рибка.

Линсей видя големи кадифеночерни и червеникави водни кончета, които се носеха едно след друго; великолепни жълти пеперуди с черни ивици; огромен клон, бавно плуващ във водата; една клонка от него стърчеше нагоре и по нея се виеше златиста, с оранжеви петна змия каскавела. Змията бе навела главата си и се оглеждаше — дали ще може да изпълзи на брега.

— Мила Южна Америка! — въздъхна старецът. — Рио Гранде до Сул! Рио Негро!

И той се разсмя от удоволствие.

В отговор на неговия дрезгав гръден смях се чу звънливият смях на момчето.

— Роберт — обърна се към него Линсей, — аз съвсем забравих за тебе. — Ти май още не си ял. На, вземи това. Ти защо се разсмя?

— За същото, за каквото и вие.

— Хм — смутено измърмори Линсей. Той извади от чантата на седлото две галети, малко пушен салам и ги подаде на Роберт, който без лъжливо смущение веднага унищожи без остатък тази твърда за зъбите храна и поиска вода.

— Нима сам не можеш да пиеш? Водата е до краката ти.

— Аз бих могъл и сам да пия — каза Роберт, — но ако сляза от тази овча кожа, ще ви се наложи да ми помагате да се кача на коня, а аз не искам да се безпокоите. Вие сте висок и ако влезете в реката до корема на коня, ще гребнете вода, без да слизате. Не ми ли се сърдите?

— О, не, мили! — каза Линсей. — Аз просто не съобразих. Ти си прав.

Линсей подкара коня към реката и гребна вода с емайлираното си канче. Роберт пи. Едва бяха започнали да говорят, когато храстите зашумяха и от тях излезе Ретиан.

— Сега ще дам на Роберт да хапне — каза Ретиан. — Ще трябва да се препуска галоп, за да не пристигнем много късно за нощуване в ранчото на Енрико Хименес.

— Аз вече ядох — каза Роберт.

— Аз му дадох да хапне — потвърди Линсей.

Ретиан извади от джоба на седлото парче тънка връв и като слезе от коня, направи на момчето стремена: привърза примки от връв от двете страни на овчите кожи, които служеха за седло.

— Така няма да паднеш — каза Ретиан, — иначе без стремена кожите ще започнат да се свличат встрани и ти ще се измъчиш, ако спираш да ги оправяш.

Ретиан се метна на седлото и подкара коня по плиткото, косо срещу течението; след него яздеха Роберт и Линсей.

По бързото течение се образуваха шумни пенливи струи около краката на предпазливо стъпващите коне; белият с черна грива и черна опашка кон на Звездата на Юга се отклоняваше от пътя, но като дръпна поводите и заудря с пети, момчето го застави да слуша.

Пръски летяха в лицата; конете пръхтяха и високо виреха глави. Очите им блестяха диво и напрегнато.

В средата на течението водата стигна до стремената и зашумя около конските шии, но пристъпвайки бързо по твърдото дъно, силните животни преодоляха бързея и почнаха да излизат от водата.

Щом стигнаха плиткото, конниците един след друг преминаха в галоп през клисурата в крайбрежната стръмнина и се изкачиха на равнината.

Конете зацвилиха и се отърсиха.

Като погледна часовника си, Линсей каза:

— Вече е четири часа. Далеч ли е оттук ранчото на Хименес?

— На около тридесет и пет километра — отговори Ретиан, — и затова трябва да препускаме, без да спираме.