Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (7)

VII

Щом пътешествениците заминаха, Хопкинс изтича в корала, яхна кулестия мъхнат кон и препусна, без да преминава реката, нагоре по течението. Той се носеше в бесен кариер, с размах прескачаше ручеи, трапчини, пришпорваше коня и внимателно се вглеждаше пред себе си. Като измина пет-шест километра, Хопкинс видя виещия се над крайбрежните храсти дим и доволна усмивка се появи на изпотеното му лице.

Когато се приближи до дима на разстояние сто крачки, той стреля с револвера си по особен начин: първо един път и след минута два пъти последователно. В отговор се раздадоха звуци от устна хармоника.

Като приближи до запаления сред малката полянка огън, Хопкинс видя двама души, които наричаха себе си ловци, а всъщност бяха отявлени бандити — Хозе Нарайа и Пуртос скочиха от своите пончо, постлани край огъня, и впериха очи в ханджията.

Нарайа беше човек на около тридесет и пет години, с жълто слабо лице и мрачен поглед, облечен като гаучо с тази разлика, че вместо риза носеше тясна карирана блуза с множество джобове и колан от гумиран плат.

Пуртос беше широкоплещест едър човек, среден на ръст; ниското му чело, малките изпъкнали очи, рошавата му черна брада и червените му увиснали устни най-добре изразяваха долния характер на този мошеник на степта. Той беше облечен с бяла копринена риза, извезана с цветна коприна, кожени панталони и високи ботуши.

Главите на бандитите бяха завързани с жълти копринени кърпи.

До огъня лежаха карабините им. На огъня в медно канче вреше кафе.

— Карамба, Хопкинс! Ти си пристигнал бързо като заек, бягащ от лисица! — възкликна Пуртос.

— Не губете време, ако искате да спечелите триста рейса — каза Хопкинс, без да слиза от коня. — По посока на Токарембо препускат трима души: едно момче, един старец и Ретиан Дъгби, млад глупак, вестникар от Щатите. Както научих, те отиват в ранчото на Вермонт „Каменния стълб“. Убийте Дъгби, преди да пристигне там.

Като разбра всичко, без да се нуждае от по-нататъшно описание на предполагаемите жертви, Нарайа бързо погледна Пуртос и каза:

— Петстотин рейса.

— Не мога; вие ме познавате; аз винаги…

Бандитът с равнодушен вид се просна върху пончото и се прозя.

— Бъдете проклети! Добре, петстотин рейса, ето ви капаро.

Хопкинс хвърли в краката на мошениците пачка банкноти от двеста рейса.

Като сграбчи парите, Нарайа мигновено ги пъхна в джоба си, вдигна карабината и се хвърли към неразседланите коне, които пасяха трева. Бандитите скочиха право на седлата и като подхвърлиха вече в движение: „Чакайте новини!“ — подкараха конете към водата.

Свикналите коне бързо преплуваха тясната на това място Рио Негро и се скриха зад храстите на отсрещния бряг.

Хопкинс се засмя злобно, изпсува по адрес на Дъгби и се понесе към къщи.

Ако Ретиан знаеше за този злодейски замисъл, той щеше още повече да бърза, макар че неговият кон и конете на неговите спътници се носеха твърде бързо из еднообразната равнина със стърчащите тук-таме ниски кактуси.

Странно беше да гледаш отстрани тези конници, които летяха из необятния простор: да гледаш стареца с белите коси с възторжено устремения напред поглед на широко отворените небесносини очи, да гледаш превилия се на седлото Ретиан, който напомняше героите на Густав Емар, и зачервилото се от ездата момче с издута на гърба окъсана риза.

Най-доволен беше Роберт. Сбъдна се неговото заветно желание да лети на собствен кон, в компанията на смели възрастни хора, към заветния град Монтевидео.

Вече слънцето клонеше към залез, а далече напред се тъмнееше ивица от храсти, които отбелязваха течението на ручея, на чийто бряг беше ранчото на Хименес; вятърът, който духаше право в лицата на конниците, изведнъж стихна: въздухът още облъхваше лицата при бързото движение, но вятър нямаше.

Ретиан забеляза това и се обърна на запад. Слънцето залязваше, скривайки се зад ниски облаци. Те приличаха на огромни черни покриви, разпрострени над западната част на хоризонта; по тях се кълбеше сива пара, която се спущаше към земята.

Ретиан спря коня и с ръка повика спътниците си.

— Скоро ще засвири памперо — каза той, сочейки облаците на запад и югозапад. — Памперо е невероятно силен ураган и ние трябва да препускаме с всички сили, за да не бъдем застигнати от бурята.

Слънцето се скри зад облаците. Сянка заля пампасите; равнината потъна в зловещ полумрак. Изведнъж вятърът връхлетя, вдигайки прах. После пак стихна.

Конниците пришпориха конете, които вече чувствуваха бурята. Пръхтейки, с тревожно блеснали очи, животните се понесоха с отчаяна бързина.

А на три километра разстояние от пътешествениците Пуртос, летейки с всички сили, извика на Нарайа:

— Ще ги догоним тук! Иде памперо, той ще ни помогне! Когато започнат гръмотевиците, поройният дъжд и воят на вятъра — никой няма да чуе изстрелите и няма да види в тъмнината нашите действия! Препускай, докато жертвата не е пристигнала в ранчото на Хименес.