Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (12)

XII

Докато Арета шиеше на момчето, Ретиан и Вермонт поговориха подробно за своите планове и желания.

Вермонт желаеше едно: да живее спокойно, макар и в нищета, но Арета не биваше да си разваля очите с нощната работа, а главно — искаше му се да изплати онзи дълг от петстотин рейса, за които ние споменахме, и да плати поне половината от годишната заплата на Хиацинт и Флора, които скоро нямаше да имат какво да облекат.

Ретиан от своя страна съобщи, че има писмена покана да работи в Монтевидео във вестник „Известия за живота на Юг“ и че той навярно ще приеме това предложение, след като погостува в ранчото „Каменния стълб“.

След това Ретиан отново разказа много подробно историята на дуела и нападението на бандитите.

Вермонт твърдеше, че това е работа на Хопкинс.

— Сега — каза той — ти не бива да пътуваш с кон, при това сам, нито за Монтевидео, нито за Пелота, нито за Баже. Тебе ще те причакват. Твоите спътници трябва да се предупредят, за да се възползуват от дилижанса. Тъкмо утре вечер ще има дилижанс от Баже. Ако Линсей и Роберт поискат да пътуват, достатъчно е да преминат през брода на реката и там да чакат. Въпросът е само в това — ще се намерят ли две места.

Вермонт донесе шаха и седна да играе с Ретиан на хлад под сянката на стряхата. Като обяви мат, Вермонт вдигна глава и видя Роберт, който вече се беше събудил. Момчето наблюдаваше каменния стълб и разглеждаше надписа, но не можеше да го прочете, въпреки че страшно му се искаше да узнае какъв е този паметник.

Преживяното нервно напрежение не позволи на Линсей да спи дълго. В този момент той седеше до шевната машина на Арета и изливаше пред девойката своята радост — че е в Южна Америка.

Девойката, родена сред пампасите, свикнала със своята страна до скука, не разбираше възторга на стареца.

— Както на вас ви се е искало да попаднете тук, така на мен ми се иска да посетя Европа — казваше Арета, довършвайки зашиването на джобовете.

— Какво, Звезда?! Стана ли? — извика Вермонт на момчето. — Я разгадай онази загадка, която е пред носа ти.

— Тук е написано на език, който аз не зная. Какъв е този стълб? — попита момчето.

— Никой не знае. Надписът е испански. На времето аз се мъчих много с този надпис — каза Вермонт на Ретиан, като стана и се приближи заедно с него до Роберт. — Тук е казано, че този стълб всяка година на 23 октомври в седем часа сутринта има глава от злато. След това тя изчезва.

— Вие се шегувате! — извика момчето.

— Какво приказваш, мили; аз не те смятам за глупак, както те е смятал червенокосият приятел на капитан Батаран.

— Да, това е написано — потвърди Ретиан.

— А кой е поставил стълба?

— Неизвестно. Може би предишният стопанин на ранчото, убит от индианците преди сто години.

— Хм! Хм! — възклицаваше Роберт, тичайки развеселен около стълба. — А вие ставали ли сте сутрин да гледате?

— Нима ти приличам на глупак?

— Съвсем не! Но аз бих гледал! Кога е двадесет и трети?

— Утре — каза Ретиан.

— Вярно, че е утре — удиви се Вермонт. Като помълча, той добави: — Глупости!

— Ах, това е много интересно! Хайде да помислим — каза Роберт, старателно оглеждайки стълба.

— Според мен — заяви Ретиан, — онзи, който е поставил стълба, един път в годината се е чувствувал умна глава в седем часа сутринта за една минута. След това той отново е изглупявал.

— О, вие се смеете! — възкликна Роберт. — Но това нещо не ми излиза от главата! А ако под стълба е зарито съкровище? А надписа са написали… така, между другото?!

— Роберт! — викна на момчето Арета, която излизаше от къщата. — Я ела насам да премериш панталоните и ризата.

Момчето погледна девойката с признателност и смущение, но не се помръдна. То стоеше навело глава. Арета се приближи до него и го хвана за ръката.

Вермонт дойде при Ретиан, спокойно извади от устата му горящата цигара, запали своята и върна цигарата на мястото й — вмъкна я в устата на Дъгби.

Всички се засмяха.

Роберт, без да се опъва повече, тръгна след девойката. Те минаха през стаите и се намериха във вътрешния двор.

Роберт видя глинена стомна, пълна с гореща вода. До нея на пейката имаше парче сапун, кърпа за лице и ножици.

Пред пейката се намираше кожено сгъваемо столче, а на стената висяха ушитите от Арета дрехи.

— Звездата е цяла обраснала, невчесана, немита — говореше Арета, слагайки момчето на столчето. — Краката на Звездата са мръсни като копита. Наведи си главата.

Роберт се укроти и послушно се подчини на своя бръснар.

Като пъхна гребена в гъстата коса на момчето, девойката потрака с ножиците и започна да реже този сплъстен калпак от коси, чиито кичури падаха срамежливо в краката й.

Скоро кръглата като топка глава на освободителя на Батаран беше късо подстригана — не така равно, както би направил това истински бръснар, но достатъчно, за да се измие хубаво.

— Знаете ли — каза Роберт, настръхвайки от допирането на ножиците до врата му, — аз все мисля как да открием златната глава. Тогава вашите работи могат да тръгнат добре.

— Какво знаеш за нашите работи?

— Аз чух; ходих до стълба и чух какво говореше мистър Вермонт на мистър Дъгби. Аз не подслушвах — просто чух; и знаете ли, ако намеря главата, ще ви я дам.

— Благодаря ти — отвърна Арета, без да знае да се сърди ли или да се смее на безцеремонното великодушие на момчето. — Всичко това е празна работа, мили мой. Престани да чистиш носа си с нокът. Ти съвсем си подивял, скитайки из пампасите.

— Да, имаше много приключения — важно отговори Роберт. — Трябва да кажа истината: преживях доста.

— За твоята възраст ти действително много си изпитал — съгласи се девойката, като подрязваше косата зад ухото на момчето, след което отстъпи, за да се полюбува на своята работа. — Когато пристигнеш в Монтевидео, веднага напиши на своите близки, че си жив и здрав, и си признай защо си избягал. Не мислиш ли, че майка ти и баща ти са си изгубили ума от тревога по тебе?

Роберт се намръщи, изтривайки сълзите, появили се при мисълта за в къщи.

— Ще пиша — промърмори унило той. — Аз вече писах в къщи от Рио Гранде, отбих се в пощата и писах. Пак ще им пиша.

— Мистър Линсей ми каза, че ще те вземе със себе си, ти ще живееш с него, докато не пристигнат да те вземат или не ти изпратят пари за пътуване.

— И все пак — извика Роберт, като се развесели изведнъж, — Нерви и Дъг Ламбас ще се пукнат от завист!

— Безусловно. Сега сложи краката си в този леген с гореща вода.

Като подложи легена, девойката изми грижливо издрасканите му, покрити със синини крака и намаза кървящите места с йод.

На същата операция бяха подложени китките на ръцете на малкия авантюрист и след като му връчи сапуна и ножиците, Арета отиде при Ретиан, който продължаваше да играе шах с Вермонт, и ги повика да обядват.

За обяд нямаше нищо освен царевични питки, изпържени с мас, и огромно количество месо, приготвено по маниер на гаучо — две изрязани заедно с кожата полукълба от бута на бика. Тези парчета месо, със завити краища кожа, се пекат върху горещи въглени, така те се пържат и варят в собствения си сок.

Когато съвършено преобразеният, облечен и умит Роберт се появи, всички хорово го поздравиха с възвръщането му към цивилизования живот. Момчето се сконфузи, но това не му попречи да изяде толкова много месо, че да побледнее.

На обяд бе решено, че Линсей и Роберт ще се възползуват от утрешния дилижанс. За целта ще трябва да тръгнат към единадесет часа и да отидат към речния брод, който се намираше недалеч от ранчото на Вермонт.

Този разговор започна Линсей, който не искаше да обременява Арета с излишни грижи, още повече той видя как погледите на Ретиан и Арета, срещайки се понякога, говореха за зародилата се взаимна симпатия.

Вече се стъмни и затова Арета запали две свещи, направени саморъчно от говежда лой. След това тя донесе малка китара. Ретиан почна да свири един местен мотив на безкрайна песен, която се наричаше „Видалита“. Арета акомпанираше на пиано. Вермонт и Ретиан пееха. После преминаха към весели песни, които имаха общо название „Милонга“. Чула пеенето, влезе Флора, след нея — Хиацинт; те седнаха, започнаха да пригласят и благодарение на тях Ретиан си припомни много забравени куплети.

„Там, където стояха твоите крачета — пееше Ретиан, като се усмихваше и се навеждаше над китарата, за да прикрие смущението си, когато девойката го поглеждаше и укорително поклащаше глава, когато той бъркаше, — там пада сега сянката на стъблото на счупеното от бурята дърво…“

„О, видалита, видалита!“

„Аз се вглеждам в сянката, но не виждам там сега твоите крака и отбелязвам с нож: ето тука бяха те, твоите крака.“

„А горе бяха очите. А разбитото дърво — това съм аз… О, видалита!“

В това време Роберт дремеше на дивана и слушаше думите на песента. Трябва да кажем, че той беше погълнат от загадката на каменния стълб. При последните думи на Ретиан момчето се събуди, незабелязано излезе и седна на прага.

Изведнъж Роберт извика тихо от внезапно възбуждение и безшумно изтича в бараката, където бързо напипа, макар че беше съвсем тъмно, желязна мотика с дървена дръжка; той замъкна мотиката при стълба и я покри с трева и пясък.

„Как никой не се е сетил? — мислеше младият иманяр. — Това ще бъде сюрприз за Арета. Ами ако съкровището е вече извадено?“

При тази мисъл огорченият Роберт падна на земята и започна да плаче. Това беше негова привичка — да пада на земята или на пода в случаи на голямо огорчение, разкаяние или разочарование. Ние вече видяхме как се хвърли той, когато Вермонт разобличи измамата на Паркер.

Когато му омръзна да лежи, той стана и влезе в стаята. Пеенето вече беше стихнало, уморените пътешественици пожелаха на домакинята лека нощ.

— Върви да спиш, Роберт — каза Линсей на момчето. — Утре ще пътуваме с дилижанса за Монтевидео.

— Утре? А в колко часа? — тревожно запита Роберт, който се изплаши, че ще тръгнат по-рано от седем.

— Ами към дванадесет часа може би — каза Ретиан. — Защо?

— Просто така… Питам.

Линсей и момчето бяха настанени в помещението до стаята на прислужниците. Това беше празен килер. На пода постлаха рогозки и дадоха на гостите угарка от свещ, вода и будилник, за да се събудят не по-късно от девет часа.

Като видя будилника, Роберт се зарадва. Той тутакси попита Арета точно ли върви този часовник.

— Нима това е толкова важно за твоя живот? — каза девойката. — Дори да изостава двадесет минути, това не е беда.

— Той значи наистина изостава? — не се успокояваше момчето. — С двадесет минути ли?

— Какво ти става? — учуди се Линсей.

— Нима не виждате, че Звездата е подивяла от желание да спи? — забеляза Вермонт, пипайки челото на Роберт. — Главата му е гореща. Човекът е освобождавал Батаран и много се е изморил.

Като чу това, хитрецът Роберт започна усилено да се прозява и да търка очите си.

След като си пожелаха още веднъж лека нощ, всички се разотидоха. Ретиан легна в гостната, Арета и баща й — в своите стаи.

Светлините бяха загасени и чифликът потъна в мрак. От време на време се чуваше воят на дивите ливадни кучета и хъркането на Хиацинт.

Линсей погледна дали спи момчето и излезе за малко на двора да изпуши цигарата си. В същия миг Роберт, който се бе престорил на заспал, скочи и премести стрелката на будилника на шест и половина. Измъчваше го неизвестността дали този часовник показваше точно времето, но Роберт се примиряваше с това, което бе.

А за сведение будилникът беше точен; Арета просто се шегуваше. Будилникът бе сверен с отличния джобен часовник на Вермонт.

Като си легна отново, Роберт чу как дойде Линсей и се просна близо до него; как, завивайки се с пончото, старецът тихо тананикаше тъжния мотив на „Видалита“ и как завърши мелодията с възклицание:

„В пампасите, дявол да го вземе! Да спим!“ — Той угаси свещта и почти мигновено заспа.

„Ако Линсей се събуди от звъна на будилника — мислеше Роберт, — ще му кажа, че съм искал да изляза, за да се поразходя и да се окъпя в реката.“ Не се наложи Роберт да се бори със съня си — така го бе завладяла мисълта да реши задачата със златната глава. Той ту задрямваше, ту мигновено се събуждаше, лежеше с отворени очи и благославяше москитите, които го хапеха, за това, че му пречеха да заспи.

Когато момчето задрямваше, сънуваше мазета, пълни със скъпоценни камъни, и сред тези съкровища бродеше поставена на пръчка страшна златна глава със зелени очи, която говореше: „Аз съм капитан Батаран.“ Сънуваше, че има дълги нокти — дълги като макарони, и че Арета ги сече с брадва.

Най-после настъпи утрото; тогава Роберт изведнъж заспа.

В шест и половина сутринта, когато рано станалият Хиацинт бродеше из корала, а Флора хранеше трите щрауса със сурови картофи и шушулки от боб, оглушителният звън на будилника разбуди Роберт. Като си спомни всичко, момчето сграбчи будилника, покри го с възглавницата и седна на нея.

Чул приглушеното трещене, Линсей се събуди, но понеже спеше дълбоко и тежко, не разбра какъв е този звън. Той само попита:

— Къде съм аз? Роберт, тук ли си? Какво трещи?

— Нищо не трещи — отговори момчето, прозявайки се силно. — Още е тъмно… плъх трябва да е.

Линсей въздъхна и заспа, похърквайки.

Будилникът най-после млъкна.

Примряло от страх, момчето пъхна ръка под възглавницата, взе будилника и като сграбчи дрехите си, на пръсти се промъкна към изхода за патиото.

Тук нямаше никой.

Роберт мина край корала. С гръб към него стоеше Хиацинт, който поставяше дръжка на лопатата.

Като се промъкна зад ъгъла на къщата, Роберт клекна до стената, облече се и се понесе към стълба, притиснал будилника до корема си, за да не се вижда от прозорците на ранчото.

Сянката на стълба лежеше в посока на ранчото. Тя беше дълга около четири метра. Заостреният конусовиден връх на стълба хвърляше остра сенчеста линия.

Роберт погледна циферблата. Стрелките показваха седем без двадесет и пет. Мотиката беше наблизо под тревата и пясъка. Като седна зад стълба така, че да не го виждат, момчето постави будилника между краката си и започна с трескаво нетърпение да следи покачването на минутната стрелка към цифрата дванадесет.

В това време в ранчото започнаха да се събуждат. Роберт чу гласа на Арета, тракането на отворените капаци.

Хиацинт викаше: „Флора! Къде е мотиката?“ Роберт не разбираше за какво вика Хиацинт; той мислеше, че търси него.

Сърцето на момчето трепереше от нетърпение и страх. Можеше да излезе някой, да го види и да му попречи сам да намери съкровището. Да го намери сам! Да учуди всички с вида на златната глава, за себе си да не вземе нищо, а всичко да раздели поравно и да заяви: „Ето как се досетих къде е заровена златната глава!“

Сънят на Линсей беше вече нарушен със събуждането му от звъна на будилника. Старецът отвори очи, открехна вратата, за да освети стаичката, в която нямаше прозорци, и с изумление видя празната постеля до него.

Будилникът също не беше на мястото си.

„Какво значи това?“ — помисли Линсей.

Като се облече, той излезе в патиото и срещна до умивалника Ретиан.

— Не сте ли видели Роберт? — попита Линсей.

— Не. Нима си е отишъл?

— Постелята му е празна. Изчезнал е също будилникът!

Ретиан отиде при Вермонт, мислейки, че момчето е при него, а Линсей съобщи новината на излязлата от стаите Арета.

— Празно ли? Сигурно е някъде наблизо — каза девойката. — Но какво е станало?… Да, Роберт вчера, кой знае защо, се интересуваше от будилника. Загадка.

Докато се водеха тези разговори, Хиацинт взе две големи кофи и тръгна за вода към рекичката. Като измина няколко крачки, той остави кофите на земята и тихо се промъкна до Роберт, който бе зает със своята работа.

Звездата на Юга, без да вижда нищо, бързайки и изнемогвайки от невъзможността да удря силно по твърдата почва с тежката мотика, безпомощно чоплеше земята на онова място, където падаше краят на сянката на загадъчния стълб. Беше точно седем часа… Будилникът стоеше до иманяра.

Почти в същия момент тази сцена видяха Ретиан, който търсеше момчето, и Арета, излязла след Ретиан.

— Татко! — възкликна девойката. — Ела насам.

Щом забеляза, че освен виделия неговата работа Хиацинт всички жители на чифлика — дори Флора и Линсей, който се бършеше в движение с кърпата — бързат да научат какво се е случило, Роберт седна и силно зарева, очаквайки упреци.

— Какво става с тебе? — попита Ретиан. — Обясни какво правиш!

— Сянката… сянката ще си отиде! — ридаеше момчето, което от срам не поглеждаше никого. — Ето я! Тук беше краят на сянката… На двадесет и трети октомври… в седем часа… златната глава… Аз държа крака си на това място… Копайте, моля ви!!!

Всички се спогледаха с недоумение. Един миг и Вермонт разбра всичко.

Той изведнъж побледня.

— Къде да копаем… сянката… в седем часа? — отривисто попита той, като се навеждаше към Роберт.

— Тук — съобщи Звездата на Юга, като погледна скришом наоколо и облекчено въздъхна. — Само че аз не мога. А толкова исках да ви я донеса!

Хиацинт вече взе мотиката. Като кимна с глава на Вермонт, който му посочи точката, дето падаше сянката в седем часа, той замахна и толкова силно заби инструмента в сухата почва на пампасите, че пясъкът се пръсна.

Острието на мотиката цялото потъна в земята. Като я разклати, Хиацинт без видимо усилие обърна голямо парче пръст, след това второ. Дребната пръст се изсипа обратно в дупката.

Хиацинт хвърли мотиката, отдалечи се и скоро се върна с лопатата. Докато той вървеше, всички мълчаха. Всички бяха обзети от вълнение. Никой не знаеше какво можеше да се окаже под земята. Линсей с усмивка погледна Роберт. Роберт гризеше ноктите си и гледаше мрачно в краката си; Флора въздишаше; Ретиан и Вермонт се гледаха въпросително.

Появилият се Хиацинт, без да се бави нито секунда, изкопа яма, дълбока три фута, и като извика внезапно, хвърли мотиката.

Всички се натрупаха около него. Хиацинт пъхна ръце в ямата и извади изгнил от времето зашит кожен вързоп, голям колкото глава на бик.

Вермонт се хвърли към вързопа с нож. Като разпра няколко кожи, които обвиваха съдържанието на вързопа, Вермонт извлече глинено гърне без дръжка, завързано с парче плат.

Като издърпа плата, старецът обърна тежкото гърне на тревата. От гърнето със звън и блясък се изсипаха двеста квадрупла^[1].

Тогава Роберт изпълни своя номер: той падна на земята, хвана с ръце главата си и започна да я клати, ритайки с крака във въздуха.

— Ах, ах! Ах! — изпищя Флора.

— Виж ти, чудеса! — възкликна Ретиан.

— Роберт, ти си богаташ! — каза Арета.

Хиацинт клекна около съкровището, взе един квадрупл и го огъна между пръстите си като лист на роза.

— Аз мислех — завика Роберт, като скочи, — че там има истинска глава от злато, но нали това е все едно. Мис Арета, всичко това е ваше! Това е за вас и за мистър Дъгби! И за мистър Вермонт. Сега вие ще изплатите онзи дълг… Впрочем това не е моя работа! Ах, Дъг Ламбас ще се пукне от завист. И Харис ще се пукне! Всички ще се пукнат, защото аз го намерих!

— Аз няма да се пукна — каза Арета.

— И не трябва, не се пукайте — бърбореше малчуганът, обезумял от успеха. — Сега всичко ще бъде добре.

— Я кажи, как се досети?

— Ах! — млясна от удоволствие Роберт. — Това беше съвсем случайно. Още вчера… съкровището беше открито от мистър Дъгби, не от мен, аз само съобразих!

— Какво приказваш?! — удиви се Ретиан. — Кога, какво съм откривал? Къде?

— Когато пеехте.

— Роберт, ти да не бълнуваш? — попита Линсей.

— Аз казвам истината, вие, мистър Дъгби, пеехте така: „Сянката на дървото падна — казахте вие — на онова място — казахте, — където стояха твоите крака. А аз — казахте вие — направих там белег.“ И знаете ли, точно тук аз целият изтръпнах. Та нали през цялото време мислех: „Какво може да означава надписът на стълба?“ А когато мистър Дъгби пееше, аз толкова ясно си представих всичко: вместо дървото — стълб и от него пада сянка. „Е — мислех си, — защо един път в годината? На двайсет и трети октомври. При това в седем часа сутринта? Какво е това неизменно нещо, което става един ден в годината, в един и същи час, на едно и също място до стълба, ако никой не го пипа?“ Само сянката, това аз научих в училище: нали ние учихме за земята и слънцето. Така се и досетих.

— Значи „златната глава“ това е твоята глава — каза Ретиан. — Какво ще направиш с парите?

— Аз ги дадох на мис Арета.

— Как! Всичките до стотинка на мене?

— Да, а вие ги делете, както искате.

— Ти искаш аз да ги деля? Значи не са всичките за мене.

— Ах, вие сама знаете — извика Роберт. — Вие все се шегувате.

— Мистър Роберт — каза Хиацинт, намигайки на Линсей, — аз също трябва да си получа дела. Аз копах.

— А пък аз гледах — додаде Флора. — Даже очите ме болят от гледане.

— Аз те доведох тука — продължи Ретиан. — Без мене ти не би видял стълба.

— Земята е моя — каза Вермонт. — Ти намери съкровището на моята земя.

— А ако аз не спях толкова дълбоко — заяви Линсей, — ти не би успял да измъкнеш будилника.

— Ако пък аз не бях ти казала, че часовникът върви точно — нямаше да има и квадрупли — завърши Арета.

Задачата за подялбата се оказа за Роберт изведнъж толкова сложна, че той беше готов отново да легне на земята и да се предаде на отчаянието, но Линсей го хвана.

— Не бива толкова бързо да преминаваш от възторг към униние! — каза Линсей. — Това не е по мъжки. Ти си съобразил как да намериш съкровището, а сега помъчи се да решиш как да го разделиш.

— Добре — каза момчето, след като си обърса носа с подарената му от Арета кърпичка, и въздъхна. — Както вие постъпвате с мене, така и аз ще постъпя с вас. Всички ще бъдете доволни.

Оглушителен смях приветствува това изявление.

Намръщен, Роберт помогна на Вермонт да изсипе тежките монети в гърнето, след това всички отидоха в стаята и насядаха около масата. Гърнето беше поставено в средата на масата.

— И така — каза Вермонт, — обявявам заседанието за открито. Намерено е съкровище — двеста квадрупла, приблизително три хиляди и двеста рейса. Намери ги Найт. На него е предоставено правото да дели находката между нас и него самия, както той иска. Говори, Роберт.

— Аз премислих — каза момчето, толкова ободрено от успеха, че прие сериозно комедията на заседанието. — Кой копал, кой не копал — не искам и да зная; будилникът, земята, всичко, което казахте, наистина всичко е ваше; но без мене тези монети щяха да лежат под земята още хиляда години.

— Три хиляди — невъзмутимо го поправи Вермонт.

— Ах, вие пак… добре, три хиляди… все едно. Та ето защо парите са мои. Преди всичко…

Роберт извади от гърнето няколко монети и раздаде на всеки по една, за себе си също взе една.

— Това е за спомен — обясни той, — тези пари не трябва да се харчат.

Всички очакваха с любопитство следващите разпореждания.

— Сега — каза Роберт, който загуби апломба и започна да се смущава — вземете си, мистър Вермонт, колкото трябва, за да изплатите дълга си.

Вермонт отброи дълга на обеднелия си приятел и заплатата за година и половина на пеоните. Това правеше деветдесет квадрупла.

— Ти не се сърди — прошепна Арета на баща си. — Момчето случайно е чуло твоя разговор. То прави всичко от чисто сърце, от простота.

— Останалите вземам за себе си — каза Роберт. — Нали така? Взех ги. — Той приближи към себе си гърнето. — Това е мое, нали?

— Твое е! Твое е! — завикаха всички.

— Значи аз мога да правя с това, каквото искам? Така ли е?

— Така е, така! — каза Ретиан.

— Тогава нека мис Арета вземе моите пари за себе си. Много ви моля! Бъдете добра, мис Арета! Вие ще дадете колкото искате и на мистър Дъгби! Всичко е ваше! Заповядайте!

Като скочи, почти разплакан, Роберт започна така да моли, така да обикаля около девойката, готов всеки момент да падне на земята, че Арета, която не можа да се сдържи, се разплака и прегърна Роберт.

— Добре, мили! — каза трогнатата девойка. — Само заради тебе. Освен златна глава ти имаш и златно сърце. Но помисли ли ти как ще делим с Ретиан твоя подарък? Защо не остави нищо за мистър Линсей? А за себе си взе ли поне нещо? Ти трябва да живееш няколко дена в Монтевидео, да платиш за дилижанса, да си купиш по-прилични дрехи, да платиш за билета за парахода до Порт Станлей.

— Мис Арета вярно казва — подкрепи я Линсей. — Ти я постави в затруднено положение.

— Затова — продължи Арета — моля те веднага да вземеш от мене десет квадрупла. Аз ти ги подарявам. Ти подари на мене, а аз на тебе. Ще ти стигнат ли?

— О! Ще стигнат за всичко — отвърна момчето, което беше отстъпило малко от своята позиция. — Дори ще останат; ще останат, дори ако купя ментови бонбони и курабийки, подправени с джинджифил^[2]. На мистър Линсей нищо не съм отделил. Това не е, защото не съм искал. Вие сама видяхте каква е сметката… Не стигна за него.

— Не трябва, не ми трябва нищо, Роберт — каза Линсей. — Аз имам в себе си около сто фунта, аз съм най-богат.

По такъв начин разпределението на „богатството“ беше завършено, след което Арета тайно връчи на Линсей още десет квадрупла за момчето, а Вермонт му подари малък револвер „Булдог“ и шепа патрони.

Флора донесе на Звездата на Юга, завита в хартия, баница с месо за из пътя, а Хиацинт — стар индийски нож с кожена ножница, след което Арета уши набързо за момчето от парчета плат мека шапка.

Всички се измориха много от неочакваната находка и затова разговорите спряха в очакване на закуската; само Роберт с револвер в калъфа, окачен на гърдите (своя лефоше той предаде на Линсей, понеже нямаше къде да го сложи), и с нож на хълбока ходеше из ранчото, разказвайки на всеки срещнат обитател своята история със загадката за имането.

След мате, храна и пак мате Линсей и Роберт напуснаха ранчото „Каменния стълб“.