Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (1)

I

Пътническият влак, който отиваше от Рио Гранде за Баже, спря на гара Месгатоп, недалеч от която се намираше селище със същото име.

От първокласния вагон слезе човек на около трийсет години с пътна чанта в ръка. Гладките му черни коси и рязко очертаният профил издаваха примес на индианска кръв. Действително Ретиан Дъгби беше син на шотландец и индианка. Добри черни очи смекчаваха гордия, дори мрачен израз на неговото мургаво лице.

Като премина по малката пътечка между столетниците и тамариските, които растяха пред верандата на бюфета на гарата, пътникът се приближи до бара, където имаше само един посетител — висок старец със снежнобяла коса и градски костюм, — и помоли бюфетчика да му даде чашка кашаси (ракия от захарна тръстика) със скариди и паста от маниока^[1] за мезе. Изведнъж зад него се чу вик:

— Ветрецът на пампасите! Утринният ветрец! — и един стар пеон остави кошницата с пъпеши на масата, завтече се към Ретиан и хвана раменете му, както правят гаучо.

— Жозеф! Нима това си ти, стари Жозеф! — извика Ретиан и той поздрави бившия гаучо индианец, като сложи главата си на рамото му и го потупа по гърба^[2], след което Жозеф извърши същата церемония. — Не мислех, че си още жив!

— Жив съм, жив, Утринен ветрец! — отговори старецът, като изтриваше сълзите си. — Само че вече съм стар и не мога да се справям с ласото и биковете. Вече трета година служа тук на гарата, снабдявам бюфета с продукти. За дълго ли дойдохте? Вашето ранчо, което продадоха след смъртта на баща ви на Еркман Шулц, а Шулц препродаде на Хопкинс — сега е странноприемница. Всеки ден там се събират много гаучо и пътешественици.

Трябва да обясним, че Жозеф бе работил петнайсет години при стадото на Уилям Дъгби, бащата на Ретиан. Според обичая на индианците да дават прозвища, Жозеф нарече Ретиан „Бърз утринен ветрец“ заради жизнеността и издръжливостта на момчето по време на пътувания из степта, когато четиринадесетгодишният Ретиан не отстъпваше и на най-ловкия ездач в пампасите по хвърляне на ласо и следотърсачество.

Ретиан сложи ръка върху рамото на стареца и се замисли. Беше му неприятно да слуша, че къщата, в която бе израснал заедно със сестра си Малвина, сега жена на машинист в Сан Франциско, се е превърнала в крайпътен хан. Но радостта, че може отново да бъде сред пампасите, бързо надви мъката му и младежът започна да бъбри с Жозеф за старите познати, за миналото, без да забелязва, че белокосият старец с красивото, изящно лице необикновено внимателно слуша техния разговор.

Истинско възхищение озаряваше лицето на стареца: на няколко пъти той като че искаше да се намеси в разговора, но се въздържаше.

Бюфетчикът, отдавна свикнал със срещи от всякакъв род, правеше спиртни смеси, като преливаше напитките от шише в шише.

— Временно оставих работата си във вестниците — каза Ретиан, — поспестих пари и реших да прекарам месец-два в родината си. Оттук отивам в ранчото „Каменния стълб“ при стария приятел на баща ми — Дъглас Вермонт. Той отдавна ме кани да му гостувам.

— Скоро го видях — каза Жозеф. — Раненият ягуар (на Вермонт беше прострелян кракът през време на една схватка със степни разбойници) пристигна на гарата с дъщеря си Арета. Когато тя излиза от ранчото, слънцето свети по-слабо. Газелата на пустинята ми дава книги, та тя ме научи да чета и да пиша и направи това с търпението на каскавела^[3], която дебне птичка. Те са много бедни, мили Утринен ветрец, работите им не вървят добре.

— Жозеф — каза бюфетчикът, — ти още ли не си отишъл при Балиядеро за ананаси?!

— Отивам, отивам — отговори старецът. — Всеки ден не стават такива срещи. Само да кажа на Педро Торес да приготви дилижанс за госта на Вермонт.

— Тъкмо това не е нужно — възрази Ретиан. — Аз ще отида на кон, както по-рано. Жозеф, намери ми костюм на гаучо и добър мустанг. Ще ти заплатя.

— Отрова наляхте в сърцето ми, Ретиан! — с ужас възкликна старецът. — На мене да платите? Синът на своя баща знае, че каза това, без да помисли. Утринен ветрец! Аз се отнасях с тебе като със син. Ти си бил винаги добър към мене. Моите стари дрехи са още здрави, вземи ги. Кон ще ти даде моят син; чудесна кобила, суха като бразилка и неуморима като речна струя. Вие няма да препускате, а ще летите. Стойте тук, докато аз занеса пъпешите и свърша някоя и друга работа. Ще се върна скоро.

Жозеф вдигна кошницата и с големи крачки влезе в кухнята.

Като се огледа встрани, Ретиан забеляза, че белокосият старец се усмихва и го гледа внимателно.

Младият човек приповдигна леко шапката си и се зае със своето кашаси, но преди още да го изпие, старецът го заговори:

— Извинете ме, уважаеми непознати, ако ви досаждам с молбата си да разделите с мене половин литър ракия с пипер. Доколкото ми е известно, такава покана не нарушава тукашните обичаи на вежливост. Запознаването ми с вас ще ми достави голямо удоволствие. Казвам се Тедвук Линсей от Плимут — старши клерк^[4] в склада за въглища „Братя Снеккоп и сие“.

— Щом ви видях, веднага разбрах, че сте чужденец — каза Ретиан. — Но тъй като говорите добре испански, помислих, че имам работа с джентълмен от Мексико, където живеят много испанци. Англичаните въобще лошо усвояват езиците. Казвам ви това не за да ви обидя, а защото се учудвам, че чувам правилно испанско произношение у чужденец, англосаксонец. Аз не съм бил из тези места десет години и от радост, че виждам пампасите, забравих да ви се представя: Ретиан Дъгби, кореспондент на североамерикански вестници.

В това време бюфетчикът поднесе чашите и червената ракия, постави пред гостите чиния с нарязани кафеникавозелени портокали, каквито растат по бреговете на океана, близо до Бразилия, и които въпреки странния си вид се отличават с чудесен вкус и стават едри колкото малък пъпеш.

Ретиан и Линсей си стиснаха ръце, след това изпиха ракията и седнаха до масата. Бюфетчикът им донесе кафе и бисквити от маниока.

— Наистина — каза Линсей, — аз говоря нелошо испански, макар че досега никога не съм излизал от Плимут.

Ретиан се вгледа в Линсей.

Той беше човек на около петдесет и седем години, висок шест фута и въпреки че беше слаб, имаше здраво телосложение. Гъстата снежнобяла коса на чужденеца, с път по средата и завити нагоре краища, напомняше нахлупена пухкава бяла шапка с извита периферия. Сивите му мустаци висяха до издадената напред брадичка, а черните вежди над замислените черни очи придаваха на външността суров вид. Но неговото живо слабо лице, което по време на разговора ставаше красиво, и добродушният му смях веднага предразполагаха събеседника към странния старец, който, както изглежда, се чувствуваше празнично, тъй като най-сетне беше осъществил своята мечта — да пътува из живописните страни на Южна Америка.

Линсей беше облечен с приличен черен костюм от полувълнен плат, импрегнирано пътно пардесю и истинска панама, купена в Рио де Жанейро.

В Южна Америка не е прието да се разпитва човек за неговите работи, затова Ретиан чакаше. Линсей се оказа словоохотлив; след като сви цигара, той обясни:

— Знаете ли, сеньор Дъгби, аз бях петнадесетгодишен, когато се увлякох по вашите страни. Моята постоянна мечта беше да попадна в Южна Америка поне за половин година.

— Пречеше ли ви нещо? — реши се да попита Ретиан, все повече заинтересуван от Линсей.

— И да, и не, както искате го разбирайте. Нищо не би ми пречило, разбира се, да стана моряк на товарен или пътнически параход и да попадна, където желая, искам да кажа, никой не би ме преследвал за това.

Бях на шестнадесет години, когато умряха баща ми и майка ми. Освен мене останаха три момиченца, моите сестри. Те бяха още малки и аз трябваше да се грижа за тях. Постъпих като клерк в търговска кантора и с малката заплата, лишавайки се от всичко, отгледах сирачетата. Моите мечти за пътешествие не ме напуснаха, но ежедневната деветчасова работа, главоболията, грижите от всякакъв род прогониха тези мечти далече, много далече, сеньор Дъгби. След това, когато вече Бетси, Дороти и Ани получиха образование, двете от тях — Ани и Бетси — се омъжиха, Дороти заболя от туберкулоза и трябваха много пари за нейното лечение. Освен това мъжете на моите сестри изкарваха много малко и аз пак започнах да им помагам. Лекарите наредиха Дороти да замине в Кайро; наложи се да сключа заем с ежемесечни изплащания за пет години. Помагах още и на три бедни далечни роднини на майка ми. И така си останах ерген, сеньор Дъгби, макар че много ми харесваше една девойка. Преминах на служба при братя Снеккоп, но там не ми провървя. За десет години работа аз получих увеличение на заплатата само три фунта, а получавах всичко дванадесет фунта. Представете си колко трудно ми е било да спестявам пари за това пътуване. Бях на четиридесет години, когато започнах да пестя, отделяйки на година по десет фунта. Аз пресметнах, че двеста фунта ще ми стигнат, за да направя едно голямо пътешествие от година и половина, но не изтърпях: щом събрах сто и седемдесет фунта, уредих си сметките, качих се на „Раджа“, който отиваше за Рио де Жанейро, и ето ме тук, сред отдавна милите на сърцето ми пампаси. Един португалец ме посъветва да сляза тук, в Месгатоп, като ми каза, че оттук мога да направя твърде интересна екскурзия на кон през пампасите до Монтевидео.

Трогнат от тази простичка история на стареца, който в края на живота си беше тръгнал за страната на своите мечти, Ретиан попита:

— Можете ли добре да яздите?

— Разбира се. Аз вземах уроци в манежа, вземах кон под наем и освен това пет години учих испански език със самоучител, а след това вземах уроци. Научих се още и да стрелям, при това стрелям добре, и смейте се, ако искате, но владея ласото нелошо. Обучаваше ме един изкусен испански цирков ездач.

— Карамба^[5]! Вие сте мъжествен човек! — извика Ретиан. — Аз ви обичам за това, че така сте обикнали моята страна! От своя страна, трябва да ви кажа, че аз съм роден в тези места, отраснах тук и след смъртта на баща ми, който се разори поради поголовното измиране на цялото стадо, бях принуден да продам ранчото и да отида в Северна Америка. Аз изпитах много неща, сеньор Линсей^[6]. Как ли не се мъчих, вършех всякаква работа, исках да стана писател, но се оказа, че нямам талант. — Ретиан се засмя добродушно. — Съдбата ме захвърли в Ню Йорк. Поместих в един вестник няколко очерка за Уругвай, тази работа ме увлече и аз станах пътуващ кореспондент. Редакторът на вестник „Хералд“ искаше да ме изпрати в Клондайк. И ние се скарахме. Карамба! Целият треперя при вида на снега, от нищо не се боя така, както от студа! Благодаря за такова удоволствие! Аз обичам топлото, още от детинство съм свикнал на топло.

— Знаете ли — каза Линсей, — аз разбрах, че сте тукашен жител, тъй като чух неволно вашия разговор с индианеца. Собствено аз заговорих с вас с надежда да науча някакъв хубав, интересен път за Монтевидео, а също така да чуя някои добри съвети за пътуването ми из пампасите.

— Сеньор Линсей — отговори Ретиан, — тъкмо исках да ви предложа да дойдете с мен до ранчото на Вермонт. Той е извънредно добър и извънредно интересен човек на вашите години, авантюрист в миналото, много врял и кипял. Той е от Белгия. Още като младеж, страстта му към приключения го довела на отвъдната страна на океана. Вие можете да бъдете сигурен за гостоприемството на Вермонт. Той беше приятел на моя баща. Неговото ранчо „Каменния стълб“ се намира на седемдесет километра южно оттук. Там вие ще видите нашия степен живот и нашия степен дом. Вермонт е беден, но сърдечен и благороден. Като си отпочинете ден, два, три или колкото искате, вие ще тръгнете с прекрасен кон, придружаван от гаучо, за Монтевидео или за Парагвай, където поискате.

Очите на Линсей светнаха, леко загорялото му лице заруменя ярко.

— Да! О, да! — извика той. — Тръгвам с вас, приятелю мой!

Докато Линсей отговаряше на предложението на Ретиан, дотича Жозеф.

— Всичко е готово. Елате бързо с мен да идем при моя син — каза той. — Вие ще останете доволен, Утринен ветрец. Но тъй като сега вече не сте момченце, повече ви подхожда името — Вятър на пампасите. Дрехите, оръжието, ласото — всичко е готово, всичко ви чака.

— Жозеф — каза Ретиан, — това е моят нов приятел, сеньор Линсей от Европа. Той жадува да изучи нашия живот и трябва да тръгне с мене за ранчото „Каменния стълб“. Нужен ни е втори кон.

— Ще имате и трети, ако единият от двата се заинати! — възкликна старият индианец. — На сина на Пеещия пръст (така индианците наричаха стария Дъгби, защото умееше да свири на пиано) нищо няма да бъде отказано.

Ретиан и Линсей тръгнаха след Жозеф.