Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ранчо „Каменный столб“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2022)

Издание:

Автор: Александър Грин

Заглавие: Ранчото „Каменния стълб“

Преводач: Любомир Димитров

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1964

Тип: повест

Националност: руска (не е указана)

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 30.XI.1964 год.

Редактор: Надя Чекарлиева

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Борис Ангелушев

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17506

История

  1. — Добавяне

VIII

Огромната къща на Леон Маняна се намираше в края на булевард „18 юли“, главната улица на Монтевидео, в един отдалечен от морето край, където започва пътят за местността „Прадо“, застроена с вили сред тропически градини.

Къщата — здание в смесен европейско-мавритански стил — беше облицована с мрамор и скъпи кахлени плочи с най-ярки цветове.

Множество стъклени и златни топки украсяваха петте балкона на фасадата. През огромна желязна врата се влизаше в градинска алея, която, обградена от евкалипти и палми, водеше към вътрешния разкошен двор. Входът от мрамор и лакирано червено дърво, бронз и огледални стъкла беше много разкошен.

В един от големите салони на тази богата къща, където безвкусният разкош и самодоволното високомерие на всяка крачка биха учудвали чувствителното око на европееца, нервно ходеше младичка девойка, още почти момиченце. Тя ходеше със запушени уши и не искаше да чуе какво й говори дона Катарина, нейна далечна роднина, облечена в черна рокля, възрастна жена, която едва ходеше след нея.

— Но разберете ме, сеньорина — говореше дуенята[1], — от вашето намерение нищо няма да излезе. Вашият баща си е поставил за цел да сломи упорството на дон Хуан. Вашият баща е такъв човек, че няма да се спре пред нищо. Ако научи какво сте намислили, мене ще ме изгонят от дома, а вас ще ви изпратят в хасиендата[2], — далече от Монтевидео, където е много скучно да се живее.

Безсмисленото заточение на Хуан в лечебницата на доктор Ригоци скоро стана известно на домашните и слугите на семейство Маняна. Шофьорът, който откара Хуан, се изпусна пред слугата, а слугата предаде това на дона Катарина. От страх пред Маняна всички си даваха вид, че не знаят нищо, но сега цялата къща знаеше тази мрачна история, а Инес току-що беше научила за участта на своя брат.

Съжалявайки девойката, която тъгуваше много за това, че брат й „внезапно е заминал“ за Рио де Жанейро, както бяха обяснили родителите й, дона Катарина току-що под секрет и като взе честна дума, че девойката няма да я издаде, съобщи на дъщерята на Маняна семейната тайна.

Бащата бе казал на Инес, че Хуан е отишъл с него в клуба за фехтовка и като пристигнал там, той уж срещнал един току-що пристигнал познат от Рио де Жанейро и онзи му съобщил, че любимият училищен другар на Хуан е тежко болен. В това време заминавал параходът, Хуан набързо се сбогувал с баща си и се качил на парахода, който отивал за Рио де Жанейро.

Всъщност Маняна бе казал на сина си, че иска да поръча неговия портрет на един художник, но го бе завел в лечебницата на Ригоци, където те бяха влезли откъм пресечката през втория вход, за да не би Хуан да подозре измамата.

Когато вратата след тях бе заключена и Хуан разбра за какво са го довели тук, всичко беше напразно: и яростното съпротивление, и молбите, и заплахите; четирима яки надзиратели повлякоха Хуан и го затвориха в болнична стая.

Инес беше така потресена, че отначало не искаше да вярва и само защото познаваше честността на дона Катарина, тя се убеди най-после, че дуенята не лъже.

От Хуан тя знаеше, че той е приятел с един от кинооператорите на фирмата Ван-Мирър, Хенри Рамзай, и в нея моментално се роди мисълта да отиде при Рамзай, за да се посъветва с него как да освободи брат си от това глупаво и тежко положение.

Според обичая на знатните испански семейства едно младо момиче можеше да излиза от къщи само ако е съпроводено от дуенята или от роднини.

Инес започна да придумва Катарина да отидат привечер уж на гости у приятелката си, а всъщност да посетят Хенри Рамзай в неговото ателие. Дона Катарина се изплаши и се помъчи да убеди Инес да се откаже от своето намерение, плашейки я с гнева на баща й.

— Дона Катарина, ако вие не ми помогнете — каза Инес, — аз повече не искам да ви зная! Тогава ще отида сама. Освен това ще се разболея и ще боледувам дълго, а когато умра, вие няма да можете да намерите покой: вас ще ви мъчи съвестта за това, че сте ми отказали една такава дреболия.

— Дреболия! Света Богородице! Какво говори тя?! — възкликна дона Катарина. — Сеньорита, вие сте жестока към мене — към онази, която ви обича като свое родно дете. Инезилия — продължаваше дона Катарина, — не вдигайте скандал, не ме плашете!

— Тогава не спорете, а слушайте какво говоря. Не се бойте от нищо. Ние ще се загърнем с мантилиите[3] си и никой няма да ни познае. О, лошо ми е! — извика Инес. — Вече ме заболяха гърдите, а краката ми станаха безчувствени. Ох! Ох!

Тя се хвана за гърдите и седна на креслото, проливайки горчиви сълзи.

— Какво ви е, какво ви е, Инезилия? — говореше изплашената дона Катарина. — Успокойте се, аз ей сега ще ви дам топло вино и пирамидон, ако ви боли главата.

— Бедният Хуан! Какъв зъл баща! — възклицаваше девойката, като тропаше с крак и скришом поглеждаше Катарина. — Така да мъчи момчето за това, че следва влечението на сърцето си! Аз се досещам какво е станало. Баща ми вечно се караше с брат ми заради желанието му да работи в кинематографията. Страшни кавги ставаха! Нещастният Хуан! Той е затворен сред някакви луди, които ходят на четири крака и кукуригат като петли! О, това е твърде жестоко! Аз ще те спася, Хуан, ако не умра; но аз вече чувствувам в гърдите си смъртни болки! И всичко заради това, че една жена, на която се надявах, жен…

— Сеньорита — каза дона Катарина, която беше загубила от страх ума си, — така да бъде, ще дойда с вас, не се измъчвайте!

— Аз зная — каза Инес, като стана и избърса очите си, — че вие не искате да умра.

Като прегърна здраво старата жена, девойката започна да я целува по носа, по веждите, по бузите, по ушите и шията.

— Стига сте ми благодарили! — отвърна трогната дона Катарина. — Сега да помислим какво е най-добре да сторим.

— Ето какво ще направим — започна Инес, като привлече старицата към канапето, седна и хвана дуенята си за ръката. — Аз ще отида при мама и ще й кажа, че Силва Рибейра ме е помолила по телефона да отида на домашен концерт. Вие ще се уговорите със Силва по долния телефон, за да не ви подслушват, и ще й съобщите как и какво сме намислили. На мама й е все едно какво правя; тя ще се съгласи, а баща си ще предупредя, като обядваме. Ако научат, че сме ходили при Хенри Рамзай, вие ще кажете, че съм избягала от вас, че нищо не съм искала да чуя и вие не сте могли да се справите с мене. Аз сама ще кажа тогава, че съм била ужасна, непреклонна, че пълчища гаучо не биха могли да ме спрат!

Дона Катарина беше със свито от тревога сърце, но тя неволно се засмя.

k_stulb_7.png

Без да губи време, Инес отиде при майка си.

Долорес седеше пред голямо, високо колкото стената огледало, което отразяваше нейната красива фигура и красивото й, малко напълняло лице с черни големи очи. Тя раздразнено гледаше разкошния ток[4] от пера на бяла чапла, който модистката от най-добрия магазин в Монтевидео печално слагаше в картонената кутия.

Жената на Маняна нямаше настроение: вчера на бала у френския консул тя чу как се възхищаваха от красотата на жената на генерал Байерос и самолюбието на Долорес беше силно засегнато.

— Нали двайсет пъти казах на мадам Шартие, че токът трябва да е по-ниско и да не се клати толкова силно! — каза Долорес. — Вие сте донесли метла! Да, истинска метла! Махайте се със своите калпави изделия и кажете на мадам, че повече няма да й давам поръчки!

Инес открехна вратата.

— Мамо, може ли да вляза?

— Влез.

Модистката си излезе, очаквайки с тъга мъмрене от господарката си за това, че не е могла да уговори знатната клиентка да вземе тока, който всъщност беше много хубав.

Инес седна срещу майка си.

— Силва ме вика днес на домашен концерт — каза тя, като оправяше на гърдите на майка си златната панделка на аления пеньоар и я целуваше. — Разреши ми да отида.

— Нима си забравила, Инес, че днес у нас има вечер с покани и танци? Защо е такова лицето ти?

— Напраших си окото. Мамо, ти знаеш, че аз не обичам да танцувам.

— Не зная какво ще каже баща ти, но ако искаш, иди, само кажи на дона Катарина, че трябва да се върнете не по-късно от дванадесет часа — съгласи се Долорес, тайно доволна, че на вечерта няма да присъствува дъщерята, чиято възраст издаваше годините на младеещата се дама.

— Аз ще помоля татко — каза Инес и като поблагодари, излезе.

Тя съобщи веднага на дона Катарина, че майка й е съгласна. Дуенята замислено хапеше устни.

Инес не можеше да се застъпи пред баща си за своя брат — първо, защото от това нямаше да има никаква полза, и второ — като се досети, че някой е издал на девойката неговата постъпка със сина, Маняна би започнал да мъчи Катарина с разпити и заплахи.

Удари пет часа; стана прохладно, настъпи време за обяд.

На обяд бе поканен дон Базил Хуатра-и-Вентрос, преждевременно оплешивял, изтощен от порочния живот, който водеше като местен милионер, слаб, висок, тридесет и пет годишен човек, с дълъг като шпага нос и замъглен поглед, особено когато той беше насочен към Инес.

Вентрос мечтаеше да се ожени за Инес, на което Маняна се радваше. Майката на Инес също държеше за този брак, но на младата девойка Базил Вентрос беше безкрайно противен.

Масата във високата столова беше вече покрита със скъпа холандска покривка и слугите нареждаха приборите, когато пристигнаха Маняна и Вентрос.

Като научи това, Инес не можа преди обяда да поговори с баща си за отиването при Силва, още повече, че мъжете се разхождаха из салона и пушейки пури, разсъждаваха за своите работи.

Най-после прозвуча камбанката. Всички заеха местата си; Вентрос седна между Долорес и дъщеря й. Управителят на къщата, Катарина и двамата служащи се наместиха в другия край на масата.

Маняна и Вентрос, и двамата родом от Бразилия, обичаха бразилската кухня и затова ястията се сервираха люти и тлъсти: печени скариди с яйца, салата от млади палмови листа, макуха — голяма птица от кокоша порода, омари с оцет, кайенски чушки, малки птици от породата на фазаните, наричани жаку, освен това океански риби: дорада, бадейа, бижупира, подправени с пикантни сосове; торти от яйца и смлени кокосови орехи, сладкиши от маниока. Бяха сервирани също така много местни ястия и плодове, черен и бял боб, банани, портокали и диви ягоди, които са голяма рядкост в Уругвай.

Като забеляза, че Вентрос трогателно я поглежда, Инес от самото начало на обяда се намръщи и от време на време си вееше с ветрилото, макар че не беше вече толкова горещо. От отворената балконска врата, която се намираше срещу полятото с вода патио, лъхаше прохлада. Понякога Инес търкаше с пръст слепоочието си.

— Какво ти е, Инес? — попита баща й, забелязал болезнените й гримаси.

— Страшно ме боли глава и се боя, че довечера няма да мога да се явя пред гостите.

— Нима ще се случи такова нещастие, сеньорита? — разтревожено запита Вентрос. — В такъв случай не само аз, но и всички кабалеро ще намерят салона тъмен, без надежда да изгрее слънцето!

— О, успокойте се, сеньор Вентрос, ще има достатъчно светлина от свещите и полилеите, а слънцето ще изгрее точно в определения час, както прави това всеки ден!

— Ако току-що разцъфналата магнолия лишава градината от своя аромат, всички славеи замлъкват, а небето се покрива с облаци!

— Барометърът показва „слънце“ — нелюбезно отсече Инес, на която бяха омръзнали тези глупави и високопарни комплименти. — Впрочем ако се поразходя из Прадо, а оттам се отбия при Силва и послушам нейния концерт, главата няма да ме боли и аз ще изиграя едно танго, макар че не мога да го търпя.

На Маняна му беше неприятно, че Вентрос ще се разочарова, ако не срещне Инес вечерта, затова той каза:

— Непременно иди да се освежиш, Инес. За какъв концерт говориш?

— Аз й разреших да отиде у Силва на домашен концерт — каза дона Долорес, надявайки се, че дъщеря й ще измами Вентрос и ще остане у приятелката си по-дълго от дванадесет; това се хареса на Долорес. — Обикновено те слушат музика в патиото, момичето ще се освежи и ще си дойде в къщи без главоболие. Нека да върви.

— Добре — съгласи се бащата и по такъв начин въпросът беше решен.

Инес яде толкова малко, че Вентрос се обезпокои и попита да не й е станало по-лошо.

— Аз не обичам бразилската кухня — заяви девойката, — тя цялата е от огън, тлъстина и отрова!

— Диос! Това е най-хубавата кухня, сеньорита, както Бразилия е най-хубавата страна.

— Ами! Страна на жълтата треска! На кайманите[5] и червения пипер! На костеливите жени!

— Вие сте несправедлива, сеньорита, защото не ви е добре, но кълна се в честта си, сред бразилките вие бихте блестели като цвете сред тръни.

На Инес й стана смешно; като се смееше и се мръщеше от мнима болка, тя, хванала майка си под ръка, излезе. Мъжете останаха да пушат пури и да пият кафе.

След малко Долорес отиде да си избира тоалет за вечерния бал, а девойката изтича в стаята при дона Катарина и като наметнаха пелерините си, те позвъниха на шофьора, който подготвяше автомобила.

k_stulb_8.png

Инес бързаше да излезе, защото се боеше, че майка й ще намисли да оглежда роклята й и ще я накара да се преоблича. Затова тя се спусна към изхода по страничната стълба, съпроводена от дуенята си.

— Знаете ли къде е кинофирмата на Ван-Мирър? — попита Инес шофьора.

— Зная, сеньорита. Тя е в самото Прадо. Аз съм ходил там.

— Тогава закарайте ни там. Ето ви двайсет рейса и не казвайте никому, че не сме тръгнали направо за Силва Рибейра. Чувате ли, Жилберт?

— Аз съм ви предан, сеньорита — каза Жилберт, — бъдете спокойни.

След десет минути пътуване из алеите, край които бяха посадени палми, банани и магнолии, автомобилът спря пред техническата кантора на фирмата — неголяма каменна къща, ярко осветена от десетки дъгови фенери, — недалеч от морето.

Инес и Катарина минаха през един коридор и влязоха в огромен, също така ярко осветен двор, пълен със странни видения, декори и подиуми с различна височина. В двора имаше малка пристройка.

Те попитаха първия човек, когото срещнаха, къде е Хенри Рамзай; човекът ги заведе в една от стаите на постройката и отвори вратата.

Те се озоваха в ателието на Рамзай. Тук работеха няколко души с бели престилки.

Хенри Рамзай, висок светлорус човек, на двадесет и пет години, като забеляза влезлите непознати жени, се приближи до тях и попита какво искат.

— Сеньор Рамзай — каза Катарина, — аз съм наставница на сеньорита Инес Маняна, ето на тази луда глава, която ме склони да дойдем при вас по важна работа тайно от баща си и майка си.

Обезпокоеният Рамзай покани жените да го последват, за да намерят отделна стая, където няма никой.

Тримата минаха в една съседна малка стая и седнаха на плетените столове.

— Сеньор Рамзай — проговори Инес, — откривайки лицето си, — безпокоя ви заради своя брат, Хуан. Аз съм неговата сестра, Инес Маняна.

— Много се радвам! — извика Рамзай, на когото младичката прелестна девойка веднага направи нужното впечатление. — Сега ще узная от вас скоро ли ще се върне Хуан. Аз не съм го виждал повече от седмица. Между другото, той често прекарваше с мене цели дни.

Разговорът се водеше на английски език, който Катарина не знаеше. Дуенята обаче си даваше вид, че разбира, и кимаше там, където не е нужно.

— Аз бързам — продължаваше Инес, — защото дойдох при вас тайно от родителите си; те не трябва да знаят, че съм била тук. Сеньор Рамзай, случи се нещастие; Хуан е тук, в Монтевидео, но той не е в къщи, а в лечебницата на доктор Ригоци; той стои там по заповед на моя баща като душевно болен. Ще го пуснат само ако се закълне, че ще се откаже от своята мечта да стане кинооператор. Баща ми смята, че това е унизително за нашето семейство.

Рамзай толкова бе изумен, че отначало почервеня до корена на косите си, а след това гневно побледня.

— Как!!? — изрева той. — Да затворят здрав, свободен човек в лудницата само защото иска да работи в киното? Бих искал това да бъде шега, сеньорита!

— Това не е шега — каза девойката, изтривайки сълзите си.

— В такъв случай вие трябва да заявите на следствените власти за престъплението!

— Уви! — каза Инес. — За пари не може да се направи нещо добро, но може да се направи всичко лошо и подло. Моят баща е много богат, а чиновниците са много алчни. Но ако… дори ако би било възможно да се преследва моят баща, как мислите, мога ли да го вкарам в затвора? Аз? Та аз съм негова дъщеря!

След това Инес разказа подробно как е станало заточаването на Хуан и обрисува всички обстоятелства, които препятствуват освобождаването на младежа чрез полицейска или съдебна намеса.

— Дявол да го вземе! — промърмори Рамзай, след като изслуша девойката докрай. — Трябва да се измисли нещо. Трябва да се измисли нещо… Но какво?

— Да вървим, Инезилия, да вървим — казваше Катарина. — Майка ви може да позвъни на Рибейра и да научи, че още ни няма там.

— Сега ще тръгнем. Сеньор Рамзай, помислете, не може ли да се намери начин да се освободи моят брат!? Ще ви бъда благодарна до края на живота си.

— Първо — каза Рамзай, като прокарваше мощната си ръка по своята червеникава коса и крачеше широко от ъгъл до ъгъл, — ще се срещна с доктор Ригоци. Ще бъде много…

— Хенри — каза, отваряйки вратата, помощник-режисьорът, — чакат ви, давайте апарата, пристигна главната изпълнителка Алфонсина Беро.

— Добре, идвам. — Рамзай не се мръдна от мястото си. Щом помощник-режисьорът си отиде, той продължи: — Аз ще говоря с проклетия доктор дяволски дипломатично, ще бъда с него много предпазлив, учтив и ще видя отначало няма ли да ми разрешат да се видя с Хуан.

— Могат да ви кажат, че Хуан никога не е бил в тази болница — забеляза Инес, у която се зароди надежда.

— Да… могат! Проклятие! Тогава аз ще науча отстрани, от служителите. Ще ви кажа едно — възкликна младият човек, спирайки се пред Инес: — Или вашият брат ще бъде освободен, или аз повече не съм Хенри Рамзай! Тази нощ ще обмисля всичко. Може би, като се освободи, Хуан ще избяга в Бразилия, а там вече ще измислим как да постъпим. Харесва ли ви Бразилия? Чудесна страна!

— Бразилия е великолепна страна! — съгласи се Инес напълно искрено.

— Колосална, приказна страна! — продължаваше Рамзай. — Ние правихме там снимки половин година, пропътувахме цялото крайбрежие от Тринидад до Сан Мигуел. О, аз бих искал винаги да живея в Бразилия! А вие?

— Аз също — отговори Инес. — Никоя страна не ми харесва така, както Бразилия.

— Само че климатът е маларичен.

— Но не всички боледуват.

— Да, вие сте права. И на мене много ми харесват бразилските ястия, плодовете — всичко.

— Никъде не ядат такива вкусни ястия, както в Бразилия — потвърди Инес.

— Инезилия — каза Катарина, — време е, дете мое; сбогувайте се по-бързо и кажете на този англичанин, че ще дадете, ако потрябва, колкото пари поиска за подкуп на слугите на нечестивия доктор.

— Да, да! Сеньор Рамзай, вие много ме утешихте, на мене сега ми е толкова трудно, толкова тежко — обърна се Инес към Рамзай, — цялата ми надежда е във вас! Ако потрябват пари, аз ще ви дам. Запазете в тайна нашата среща и ми съобщете какво сте направили.

— Как да стане това?

— Ето така. В други ден около един часа през деня аз ще бъда в магазина на Форест, който е на улица „18 юли“; аз и дона Катарина. Може би вие ще се отбиете там?

— Нищо няма да ме спре… ще дойда.

— Добре, помогнете на мене и на Хуан!

— Всичко ще бъде направено, всичко, разчитайте на думата на Хенри Рамзай!

Най-после Инес стана за голямо удоволствие на Катарина, която бе започнала да се бои, че от къщи ще позвънят на Рибейра и измамата ще се открие.

— Благодаря, благодаря ви! — прошепна девойката, като излизаше.

Рамзай изпрати жените до изхода и дълго гледа след тях докато тъничкият силует на бързо вървящата Инес не се смеси със сенките и светлината на двора.

Инес се обърна, Рамзай вече не я виждаше, но тя видя, че той все още стои на осветения вход и гледа към нея.

— Хенри! — завика изтичалият при размечталия се оператор помощник-режисьор. — Вие имате ли намерение да пристъпите към работа или нямате?

— Ах, да… — каза дошлият на себе си Рамзай — разбира се, аз съм готов.

Той се отправи неохотно да снима играта на артистите, без още да се е опомнил напълно от чудовищното известие за Хуан и от разговора с девойката, която вече не би могъл да забрави никога.

В това време Инес пристигна благополучно у Силва, тя слуша там музика и развеселена от разговора с Рамзай, се смя и лудува с приятелките си до един часа през нощта. Когато се върна в къщи, веднага си легна да спи, оправдавайки се с това, че все още я боли главата; Вентрос така и не успя да я види на вечерята.

Бележки

[1] Дуеня — гувернантка. — Б.пр.

[2] Хасиенда — голям чифлик, ферма в Южна Америка. — Б.пр.

[3] Мантилия — пелерина. — Б.пр.

[4] Ток — украшение за глава. — Б.пр.

[5] Каймани — вид американски алигатори, крокодили. — Б.пр.