Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (14)

XIV

Без да губи време, Рамзай настани момчето в такси и пристигна с него на пристанището — в онази негова част, където между яхтения клуб и склада за въглища на германското акционерно дружество беше акостирал „Кастор“. Този параход, който принадлежеше на фирмата Ван-Мирър, се използуваше за снимки; на него се разиграваха сцени от филми.

Шкиперът на „Кастор“, холандецът Ван Рихт, беше близък приятел на Рамзай. Стотици пъти портретът на самия този Ван Рихт се мяркаше на заснетите от Рамзай ленти.

Набит брюнет на около четиридесет години, с тежка брадичка и малко мрачен поглед изпод широките, рязко очертани вежди — такъв беше шкиперът на „Кастор“, облечен в широк костюм от бял евтин шантунг, с панама, цветни къси чорапи и жълти обувки.

Рамзай остави Роберт недалеч от парахода, като му поръча да не се приближава до него, за да няма излишни въпроси, а той се качи с Ван Рихт на кърмата под сянката, където те седнаха да изпушат по една пура и на чаша портокалов сироп със сода.

— Какво има, работа ли ни предстои? — попита холандецът.

— Да, много рядка работа — отговори Рамзай, който едва сега си състави план на действие. — Както научих от секретни източници, днес през нощта една компания трябва да освободи Хуан Маняна, който е идвал тук при вас заедно с мене…

И без да спомене нищо за своето участие в бягството на младежа, Рамзай разказа на шкипера цялата история с Хуан. Той съчини само, че фирмата има намерение да заснеме сцената на бягството в онзи вид, както тя ще стане около самата лечебница. А той помоли Ван Рихт да откара Хуан в Сан Мигуел, където Хуан ще се качи на парахода, който отива за Европа.

— Още едно обстоятелство — прибави, смущавайки се малко, Рамзай: — Може би с Хуан ще бъде принудена да пътува неговата сестра… Аз също може би ще ги изпратя до Сан Мигуел… Е, това е…

Повярвал или не повярвал, Ван Рихт, който много обичаше Рамзай, щом чу за „сестрата“, здраво хвана англичанина за коляното и каза:

— Добре, длъжен съм да се подчиня. Не се вълнувайте. Аз мога да дойда с вас даже до Рио Гранде. Какво да се прави!? Трябва да се помогне на хората. Аз помня Хуан. Сериозен човек. Сестрата не познавам. Тя — как е?!

— О! Тя… тя…

— Е, добре. Всичко е ясно. Ще бъда готов.

В това време в каютата на шкипера иззвъня телефонът, съединен с бреговата станция. Ван Рихт отиде при телефона и вдигна слушалката.

— Ван Рихт — говореше режисьорът. — Обаждам се от кантората на фирмата, — бъдете готови в осем вечерта да плувате за Алтамирана. Ние там снимаме. Какво?!

Ван Рихт не отговори веднага.

— Не мога — заяви шкиперът. — Появи се пукнатина, цяла нощ ще поправяме по-долу от ватер-линията; ще трябва да отседнем в дока.

Завърза се малък спор, но Ван Рихт решително отказа.

— Ако искате в други ден — обеща той.

Режисьорът изруга и закачи слушалката. Ван Рихт се върна при Рамзай.

— Отивайте спокойно — каза Ван Рихт. — Аз ще тръгна само по ваше предложение. Разбрахте ли?

Рамзай целуна шкипера по ухото и бузата.

— Не ме мокрете — каза Ван Рихт, — аз и така днес съм достатъчно изпотен.

След този разговор Рамзай намери Роберт, който скиташе недалеч от „Кастор“, каза, че работата е уредена, и му предложи да се разходи сам, където иска, до десет часа вечерта, а самият той с радостно сърце се отправи да съобщи на Инес за успехите през този ден. С Роберт Рамзай се услови да се срещнат вечерта на онова същото място, откъдето момчето бе прехвърлило зида на лечебницата.

След двадесет минути таксито откара Рамзай до къщата, където живееше Бела.

Братовчедката на Катарина държеше тясна, малка квартира в долния етаж на старинна къща, която се намираше в средата на тясна уличка, единият край на която излизаше на пристанището, а другият извеждаше на обширна тераса, заобиколена от палми — нещо като затворен булевард.

Рамзай едва влезе и Инес се хвърли насреща му. Нейното прекомерно бледо лице порази Рамзай. След като решително отстрани своите опекуни, девойката го хвана за ръката и го заведе в тесния хол. Тук на стар диван седеше слаб, прегърбен човек с дълъг пъпчив нос и изцяло плешива глава. Неговите пръсти, накичени със скъпи пръстени, костюмът му, обувките и воднистите му, надменно присвити очи говореха за богатството и може би за видното положение, което заемаше в града. Рамзай никога не беше срещал този човек.

Бела и Катарина се отстраниха, като предоставиха събитията да се развиват по желанието на Инес.

Вентрос, дишайки тежко, започна да почервенява.

— Сеньор Рамзай! — каза Инес. — Пред вас седи един от най-големите негодници в Монтевидео. Той е приятел на моя баща. Знаейки, че съм избягала от къщи, че няма да се върна, че съм беззащитна пред баща си и затова трябва да се скрия някъде, този господин се яви да ми помага. По-рано той ме ухажваше с намерението да се ожени. Сега, считайки очевидно, че с бягството си от къщи аз съм се компрометирала окончателно, дон Вентрос ми предлага да ме направи любовница, да наеме за мене в Рио де Жанейро разкошен дом и даже обещава, ако се съглася, да освободи моя брат. Виждате ли колко мило е всичко това от негова страна! И, забележете, при условие на пълна тайна! Да не съобщавам нито на баща си, нито на майка си за своята съдба. Той заплашва да донесе…

— Какъвто и да е бил разговорът, не ви съветвам да посвещавате в него външни хора. Изглежда аз виждам онзи майстор да върти лентата, когото вие вчера удостоихте с визитата си.

— Няма да се препираме — отговори Рамзай, който веднага си изясни положението и сега се стремеше само да обезвреди Вентрос. — Тук са шест куршума — продължаваше англичанинът, приближавайки до лицето на испанеца револвера на Роберт. — От всеки куршум ще израсне по един косъм на вашата глава. Веднага горе ръцете!

Вентрос се подчини — заповедта говореше сама за себе си.

— Вас ще ви обесят — измънка той.

— Засега ние ще ви вържем — отговори Рамзай.

Като видяха как се обърна работата и съзнавайки, че нищо друго не остава, Бела и Катарина донесоха въже и ловко завързаха Вентрос. Рамзай остави испанеца да лежи вързан на дивана, със запушена с кърпа уста. След това, като заключиха квартирата, четиримата излязоха от къщата, пресякоха двора и минаха през вратичката, която водеше към съседната къща. Оттук портите извеждаха на друга уличка. Рамзай нае такси, закара Инес, Бела и Катарина на „Кастор“.

Вече се смрачаваше и затова на Рамзай оставаше малко време. Той призна всичко на Ван Рихт, когато въведе жените на палубата. Бела се държеше добре; тя, вдовицата на капитан на контрабанден кораб, бе имала и в миналото такива истории, но Катарина се тресеше и тихо плачеше. Сега не тя утешаваше Инес, а Инес — нея.

— Такава е нашата съдба — казваше девойката. — Да й помагаме!

— Е, мистър Рамзай — каза Ван Рихт. — Не знам дали ще трябва да отговарям или не за тази работа, но аз ще ви закарам всички. На трите жени ще отстъпя моята собствена каюта. Нищо! Стойте тук, в каютата, а аз трябва да поговоря с помощника.

Когато Ван Рихт излезе, Рамзай за първи път през цялото време погледна Инес с удовлетворението на човек, направил добро дело.

А накрая измъчената девойка също му поблагодари мълчаливо с поглед.

Тъй като по пътя за насам Рамзай вече беше й разказал как ще бъде освободен Хуан, Инес се успокои.

Ван Рихт се върна, даде знак на Рамзай да го последва, показа на Инес шкафчето с продукти и водата, разсмя се, поклони се, заключи каютата след себе си и заяви на Рамзай:

— Така ще бъде по-спокойно. Сега, мистър Рамзай, ще ви съобщя новина, която вие навярно не знаете: вие сте уволнен от работа. Това ми каза преди час управляващият фирмата Шефер. Така че за вас също има смисъл да пътувате с „Кастор“. Има или няма? Разбира се, има. Вие сте уволнен за това, че сте набил известния в града доктор Ригоци. Аз също не съм много доволен от фирмата. Така че, ако нямате нищо против, оттук ние ще тръгнем направо за… Европа. А „Кастор“ аз ще изпратя обратно от Испания или Италия, откъдето ще трябва да се наеме нов екипаж. На целия сегашен екипаж от девет души трябва да се заплати за три месеца напред.

Рамзай сне мълчаливо от пръста си брилянтовия пръстен и го подаде на шкипера.

— Това е спомен от майка ми — каза той. — Камъкът струва петстотин фунта. Продайте го. Аз отивам да подготвя работата.

— Как?! Сам?

— Аз… и едно момче.

— Тогава ще дойде още едно момче. Това съм аз. Да вървим. Омръзна ми да гледам филми. Трябва да изживея поне един.

Те слязоха от палубата и се скриха под каменните порти на „Стария вход“, след това се разделиха, като се уговориха да се срещнат при лечебницата в десет часа.