Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (13)

XIII

Голямо беше учудването на Линсей, когато видя хвърлилата се към него отчаяна младичка девойка, но той още повече се учуди, когато чу нейната крайно вълнуваща молба.

Като видя, че важният на вид старец не я разбира добре, Инес объркано и бързо изложи цялата работа, молейки да побързат. В своето отчаяние тя търсеше незабавна защита и утешение.

— Разбрах ви — каза Линсей, като я изслуша. — Вярвам ви.

Дотичалата Катарина се смути страшно, когато разбра, че Инес се е обърнала за помощ към непознатия старец; и от желание да избави възпитаницата си от подозрение и недоверие, сама започна да разказва за бедата на Инес по-свързано, отколкото безразсъдната девойка. Катарина вече искаше да се извини, когато Инес, която нищо не искаше да чуе, тропна с крак и извика:

— Нима аз съм сбъркала? Нима зад вашето честно лице и справедливия блясък на вашите очи се крие равнодушие? Кой ще се съжали над мене?!

— Сеньорита — отговори Линсей, разбирайки, че пред него неочаквано се е приповдигнала завесата на семейна драма, — не равнодушие виждате вие, а безпомощност. Аз мога, ако потрябва, да дам всичко, което имам, мога вече без съжаление да дам живота си, но аз съм безсилен да освободя вашия брат. Аз съм чужденец, при това беден. В тази страна нямам нито познанства, нито връзки. Аз не притежавам нито богатство, нито власт, нито голямо образование. Канцеларското бюро е отнело от мене онова, което ви е нужно — смелост, сила, изобретателност, предприемчивост. Четиридесетгодишната еднообразна работа ме е изсушила. Аз съм като използувана сгурия, не съм годен да живея другояче, освен така, както съм живял. Очите виждат, ушите чуват, но умората ми е толкова голяма, че не мога вече да подмладя душата си. Аз съм само зрител в живота, а да живея ми остана малко. Говоря ви също така откровено, както откровено вие се обърнахте към мене.

— Извинете — каза Инес; тя се опомни и сега страшно съжаляваше стария човек, който стоеше пред нея с жалка усмивка. — Много се разкайвам! Аз ви огорчих!

Линсей нежно я поглади по главата.

— Вървете, дете — каза той, — аз не се сърдя. Радостен бях да ви изслушам, но, разбира се, аз се срамувам, че не мога да ви помогна. Роберт, да вървим!

Линсей зави зад ъгъла. Момчето се обърна няколко пъти, за да види дали са си отишли жените. В това време към тях дотича Рамзай, който се бе втурнал веднага след излизането на Инес да я догони.

— Простете, че не ви задържах — каза Рамзай, — но вие много стремително се понесохте навън. Аз няма да ви изоставя. Кой беше този човек, с когото говорихте?

— Диос! Тя не знае дори името му. Първият срещнат. Вие, Инезилия, имахте припадък, сериозно ви казвам.

— Мълчете! — каза девойката. — Действително аз бях готова да събера цяла тълпа. Аз…

Тя не се доизказа, тъй като за ръкава я дръпна момчето, което те видяха със стареца.

Като измина няколко крачки, Роберт изостана от Линсей, скри се в първата попаднала ниша и когато Линсей, който го търсеше напразно, се отдалечи, без да знае какво да мисли за тази постъпка на своя млад спътник, Роберт бегом се насочи към Инес. Сега той беше хубаво облечен, с бяла риза, сламена шапка, леки обувки и сини къси панталонки.

Калъфчето с револвера висеше под ризата му на корема.

— Какво искаш? — попита девойката. Роберт не разбра. Тогава тя каза на английски:

— О! Ти си момчето, което вървеше с онзи човек. Защо се върна?

— Мистър Линсей не е годен за тази работа — каза Роберт. — Той не ви излъга. Той е чудесен човек и аз много го обичам, но такава работа като вашата не му е по силите. Разрешете ми да ви помогна.

— На тебе — е-е!?!

— Ах, ти, палавнико, шегобиецо! — извика Катарина, която мислеше, че Роберт се шегува. — Как не те е срам?

— Мили мой — каза Инес, — който и да си ти, аз ти благодаря от все сърце. Аз вярвам, че ще ни помогнеш!

— Сеньорита — застъпи се Рамзай, който се беше изплашил от странния каприз на девойката, — още е рано да събираме децата на поход срещу доктора. Аз чувствувам, че момчето говори от добро сърце, но ние, първо, не го познаваме, а второ, той е малък.

— Ах, оставете! Аз зная какво правя. Как се казваш?

— Роберт Найт. Пристигнах от Фолкланд, от Порт Станлей и скоро пак ще си замина. Аз съм на дванадесет години.

— Какво говори той? — попита Катарина. — Да не би да иска нещо?

— Скъпа — каза й Инес, — идете при вашата братовчедка и аз скоро ще дойда там. Работата е важна.

Старицата се противеше, но Инес решително я отпрати и седна с Рамзай и Роберт на каменната пейка в нишата на една стара къща, под листата на огромно дърво.

— Момче — каза Инес, — кой знае защо, но аз ти вярвам. Сеньор Рамзай, там, където възрастният няма да направи нищо, малкият успешно ще го направи. Съгласете се!

— Това е вярно — съгласи се Рамзай, — но тъй като времето ни е много малко, трябва още сега да разпитаме това предприемчиво дете какво има предвид. Ето, Роберт, каква е работата: трябва да се достави на затворения Хуан револвер. Ще можеш ли да уредиш това?

— Вижте какво ще ви кажа — отговори Роберт, — да отидем заедно в лечебницата на този доктор. Там ние ще огледаме всичко и ще видим как да действуваме.

— Разумно. Той може да бъде добър помощник, сеньорита.

— Какво те заставя да ни помагаш? — попита Инес Роберт.

— Негодуванието — каза момчето. — А освен това аз и другите момчета се заклехме да освобождаваме невинните от ръцете на мъчителите.

След това изявление, естествено, предмет на разговор стана самият Роберт. За да укрепи доверието им, Роберт, без да крие нищо, разказа на младите хора за Батаран, за своето бягство, за своите приключения, даже за имането; и този естествен разказ, убедителен вече, защото беше истина, направи на младите хора силно впечатление.

— Прости ми, мили — каза Рамзай, — за това, че малко се усъмних в тебе. Решено е: да идем да видим полето на действие. Ти си умен. Да не губим нито минута.

Що се отнася до Инес, тя заяви, че сега е напълно уверена в благополучното завършване на работата.

— Защото — каза девойката, — ние попаднахме на съвсем особено момче. То само̀ предложи помощта си. Ръководете го, сеньор Рамзай, пазете го!

Този порив на чувствата намери отзвук у Рамзай, за когото всичко, каквото правеше и искаше дъщерята на Маняна, беше мъдро и прекрасно. Роберт, от своя страна, намери в лицето на Рамзай добър помощник, а останалото предостави на случая и на обстоятелствата.

Като се успокои, че помощта му е приета, Звездата на Юга изяде ментова курабийка, а Инес и Рамзай се уговориха да се срещнат у Бела, братовчедката на Катарина. Като даде адреса, Инес целуна Роберт, поръча му да се обади на Линсей, за да не се безпокои старецът, и отиде в своя случаен приют. В това време баща й изпрати двама надеждни слуги да търсят из града изчезналата дъщеря, като им поръча строго да не казват никому за скандала, а сам позвъни в частното детективско бюро, извика агент, когото помоли под строг секрет и срещу голямо възнаграждение незабавно да проследи девойката и Катарина, а след това да му донесе за тяхното местопребиваване.

Единственият познат човек, на когото Маняна сам съобщи за това прискърбно произшествие, беше Вентрос. Вентрос можеше по някакъв начин сам да научи за бягството на девойката и да се обиди, че са скрили това от него, а Маняна никак не искаше да се лиши от важния и богат зет. Вентрос беше посветен в делото на Хуан и одобряваше такава мярка на борба с непослушния син.

Вентрос си даваше вид, че слуша разгневения баща много съчувствено, но всъщност неговите мисли веднага взеха особено направление. Колкото и голямо да беше увлечението на Вентрос по дъщерята на Маняна, страхливият испанец отлично разбираше колко неизгодно може да се отрази сега такава женитба на неговите работи. „Слуховете ще се разпространят рано или късно — мислеше Вентрос. — Моят дядо — човек със старо възпитание и строги правила, ще ме лиши от своето многомилионно наследство! Мене никъде няма да ме приемат. Моята кандидатура за член на муниципалитета ще се провали.“

И в него се появи гнусната мисъл да се възползува от угнетеното положение на девойката…

Като узна от Маняна адреса на детективското бюро, към което хасиендърът се беше обърнал, Вентрос го изпрати, повика автомобила и се отправи при шефа на бюрото. Като му отброи две хиляди рейса, Вентрос го помоли да му съобщи още днес мястото, където се е скрила Инес, ако, разбира се, бъде намерена, а на Маняна да съобщи утре.

Шефът не знаеше защо е нужно това на посетителя, но уважавайки звъна на златото, той го обсипа с благодарности и поклони и обеща да направи това, което поиска Вентрос.

Когато Инес се приближаваше с файтон към квартирата на Бела, детективът вече въртеше велосипеда след нейния екипаж.

Като стигнаха до лечебницата на доктор Ригоци, Рамзай и Роберт обиколиха зданието.

Лечебницата се намираше в ъгъла на обградена с каменен зид градина.

Главният вход извеждаше на улицата, а страничният към тясна уличка.

Задната стена на градината беше издигната върху едно възвишение и от това място започваше отначало полегатият, а след това стръмен склон на планините, заобикалящи Монтевидео; улицата, макар и оживена, беше почти крайна. Откъм вътрешността на градината задната стена беше на еднаква височина с останалите стени, а отвън само на половината от вътрешната височина, тъй като склонът на хълма се простираше по цялата дължина на тази стена.

Рамзай забеляза разликата във височината на задната стена отвън по отношение на останалите стени; същото забеляза и Роберт; освен това тук, на това незастроено място, което се простираше на твърде голямо разстояние, почти нямаше хора; рядко се показваха минувачи.

— Ето какво — замислено каза Рамзай, когато заговорниците обиколиха два пъти владенията на Ригоци, — Хуан Маняна иска револвер. Трябва да му го доставим. Това е първата задача. Но най-напред трябва да научим къде е затворен той и кой е прозорецът на стаята му. Оттук се виждат прозорците на втория етаж. Всички те са с решетки; освен това горният им край е затворен с капаци.

— За какво са го затворили? — попита Роберт.

— Баща му го затворил. Бедният Хуан искаше да работи в киното. Баща му е много богат и смята, че такова желание е позорно и за него, и за сина му! Дъщерята, девойката, която ти видя, избягала от къщи, защото искали да я изпратят на заточение в някоя дива местност заради желанието й да освободи брат си.

— Ето кой е истинският луд! — забеляза момчето. — Бащата на Хуан!

— Да, печална история.

— Знаете ли какво ще направим? — каза Роберт. — Първо да погледнем през зида какво има там.

Рамзай събра няколко камъка и така ги постави до зида, че като се стъпи на камъните, да може да се вижда в градината.

В горещите часове на деня болните не излизаха да се разхождат около двете огромни цветни лехи с посадени покрай тях рододендрони и магнолии, затова в градината нямаше никого освен едно мрачно, недовиждащо, около тринадесетгодишно момче. То нареждаше шезлонги, които мъкнеше някъде иззад ъгъла на къщата.

— Вие казвате, там има едно момче? — попита Роберт. — Може ли да погледна?

Рамзай, на когото трогателната деловитост на Звездата на Юга все повече се харесваше, с най-сериозен вид повдигна Роберт над зида.

— Ах, сега зная! — прошепна Роберт на спътника си. — Поседнете, почакайте ме! Аз ей сега…

Рамзай не успя да го попита какво ще прави, когато момчето побягна и се скри зад пресечката. То изтича на улицата, огледа се, а след това се отби в магазина за играчки, където купи голяма гумена топка. Сега трябваше да купи и бонбони, но тук Роберт не видя подходящ магазин и затова, като затича с топката надолу по улицата, попадна на малък пазар в покрайнините, където сновеше тълпата. Като купи бонбони, Роберт побягна назад и с всички сили връхлетя върху кръглия корем на своя чичо, ветеринара Гедеон Найт, който беше пристигнал от Порт Станлей и вече две седмици напразно търсеше малкия беглец из всички пристанища около Рио Гранде-до-Сул.

— Роберт! — каза озадаченият Найт. — Какво правиш с майка си и баща си? Те ще полудеят от тревога.

Кръглото с бакембарди лице и острото червено носле на почтения ветеринар се наду от вълнение като гумена топка.

— Ах, чичо! — възкликна Роберт, който отстъпваше назад от приближаващия се към него ветеринар. — Вие сте пристигнал! Ето значи къде трябваше да се видим! Не се безпокойте, аз съм здрав, но извинете, чичо, предстоят ми важни работи. Хотел „Гваделупа“, стая номер двадесет и четири, утре в седем сутринта и кажете моля ви се на мистър Линсей, че аз съм зает.

Като изстреля на един дъх тези думи, Роберт се шмугна под ръката на Найт, който се мъчеше да хване племенника си, и притискайки бонбоните към гърдите си, се загуби в пазарната тълпа, след което дотича при Рамзай.

— Едва не ме задържа чичо Гедеон — съобщи Роберт на почналия да губи търпение Рамзай. — Срещнах се с него неочаквано на пазара. Едва не ме пипна. Но аз се измъкнах, само му съобщих своя адрес. Не трябва да се изоставя работата. Яжте бонбони. А онова момче още ли е там, в градината?

Рамзай надникна в градината и каза: „Да“.

— Тогава отлично. Дайте револвера, аз ще го предам. А моя засега дръжте у вас. Двата револвера могат да ми попречат да се покатеря.

Подчинявайки се неволно на увереността и възбуждението на момчето, Рамзай все пак попита:

— Но ти дори не знаеш коя е стаята на Маняна! Може би той вече не е тук!

— Дайте, дайте револвера! — молеше Роберт. — Аз всичко намислих. Ще хвърля натам топката, ще изтичам след нея, ще поприказвам с момчето и всичко ще науча! Напишете записка, аз ще я предам!

Рамзай още се колебаеше, но тъй като в това време от лечебницата се разнесе дивият вой на лудите, които напомняха за страшното положение на Хуан, а Роберт обясни отчасти своя план, младежът реши да се довери на странното, ръководено — той не се съмняваше в това — от напълно чисти намерения момче. От гледна точка на „възрастните“ Рамзай правеше глупост, но изхождайки от същността на работата, наистина най-малко би могло да възникне подозрение, ако надзирателят завареше в градината Роберт: „Момчето се е промъкнало да си вземе топката“.

— Отивай — решително каза Рамзай. — Бъди предпазлив. — И той написа без подпис на листче от бележник:

„Скъпи Хуан, бъдете напълно готов към един часа през нощта; в един без четвърт повикайте доктора; когато вратата се отвори, действувайте с револвера и тичайте към изходната врата на улицата, а не към пресечката. Ако никой не ви отвори вратата — стреляйте; при изстрела ние ще счупим вратата. Нищо друго не остава. Останалото аз поемам върху себе си.“

Като поръча на Роберт да предаде записката само в ръцете на Хуан, чиято външност му описа, Рамзай връчи на Звездата на Юга посланието; даде револвера, побиращ осем патрона, прибави още осем парчета, завърза патроните и револвера в носна кърпичка, а след това взе от Роберт неговия „Булдог“.

Докато Рамзай завързваше оръжието, Роберт тъпчеше джобовете си с бонбони.

— Защо ти са бонбоните?

— Знаете ли, тези неща могат всякога да послужат.

— Е, хвърляй топката и се пази да не се изтървеш да кажеш нещо.

— Бъдете спокоен — отговори Роберт, като хвърли топката в градината и се покатери отгоре на зида.

Револверът беше в калъфчето под ризата на момчето.

То скочи сполучливо между храстите и се затича към неподвижното момче, син на надзирателя. То вече бе вдигнало топката и с недоумение разглеждаше долетялата играчка.

— Ти защо си тук? Как си посмял да се вмъкнеш тук? — каза Ханс, синът на надзирателя. — Тази топка твоя ли е?

— Разбира се, моя е, дай ми я.

— Би трябвало да не ти я дам. Това е лечебница, външни хора тук не може да влизат. Ще кажа на татко и той ще те изхвърли оттук.

— На̀ ти бонбони — каза Роберт, — само не се карай. Аз се целих в стената, но не улучих.

Настъпи мълчание, през което момчето удовлетворено гледаше бонбоните, едно бонбонче то сложи в устата си.

— Как се казваш?

— Роберт. А ти?

— Ханс Фишман. Аз съм немец. А ти?

— Англичанин. Ти имаш ли топка?

— Имам, вятър — каза Ханс. — Когато татко пие, все ме кара да работя вместо него. Мъкни тук тези столове. Поливай градината! Това, онова. Не ми е до топка.

— Това какво е, болница ли?

— Луди.

— Всичките ли седят тук?

— Да — някои ги пускат да се разхождат, а някои не ги пускат.

— Така ли? Защо?

— Защото… Ти нали няма да раздрънкаш?

— Никога!

— Защото докторът ги държи затворени. Това са такива, които не са болни, а здрави.

— Какво дрънкаш?

— Да-а, дрънкам! За такива болни на доктора плащат много пари!

— Защо се прави това?

— Това не зная. Но татко ми казваше, че тук е затворен синът на един богаташ; баща му не иска синът да стане актьор. И взели, че го затворили, за да не прави глупости.

Роберт веднага се досети, че момчето говори за Хуан. Той се изкушаваше да попита кой е прозорецът на Хуан, обаче се сдържа, за да не събуди подозрение у момчето.

— Хайде да го подразним — каза Роберт.

— Как да го подразним?

— Ами ще го повикаме при прозорчето и ще го попитаме: „Колко струва билет за балкона?“

— Ти май наистина си побъркан — отговори Ханс. — Неговото прозорче е ниско, ето това, а оттук той точно ще те улучи с чиния по главата. Той и доктора замеря, с каквото намери. Отгоре на това се оплаква. Тогава ще си изпатя! Знаеш ли какво, дай ми още един бонбон, вземай си топката и си отивай; нещо си неспокоен.

— Вземи два. А как ще изляза?

— Постой тук — отвърна, като помисли, Ханс. — Нали виждаш, че вратата е заключена, а да те преведа през дома, не може. Ще отида да донеса стълбата. Само да не си посмял да закачаш болните!

— Върви, няма — каза Роберт. И Ханс, като се огледа, се скри зад ъгъла на лечебницата. В същия миг Звездата на Юга изтича до посочения прозорец на долния етаж, покатери се на корниза по водосточната тръба, надникна през решетката и прошепна: — Тук ли е Хуан Маняна?

От кревата бързо скочи Хуан. Изумено гледаше той прилепилото се до решетката лице.

— Дръжте! От Звездата на Юга и от Рамзай!

Без да губи дори секунда, Роберт хвърли в стаята револвера, записката, скочи от корниза и се приближи до мястото, където Ханс го бе оставил, тъкмо в момента, когато той се показа, мъкнейки лека градинска стълба.

Като си изпроси още едно бонбонче, Ханс, който нищо не подозираше, допря стълбата до зида. Роберт прехвърли топката и бързо се изкачи на зида.

— Довиждане! — каза той на момчето. — Не се сърди!

— Добре, добре, махни си крака.

Ханс освободи стълбата и мрачно затътра с нея към склада, а Роберт, като скочи, попадна в обятията на Рамзай.

— Аз всичко чух и видях — каза Рамзай. — Ти, Роберт, си истински юнак!

— На вас значи не ви е неприятно, че съм такъв хитър?

— О, ако имах поне капка от твоята съобразителност! — простодушно си призна Рамзай. — Нямаше да стане онова, което стана вчера. Никак не мога да се сдържам. Вчера аз набих доктора и прислужниците не ме пуснаха при Хуан. Впрочем аз хубаво го набих за подлостите му. Е, добре… Какво ти е?

— Много ви уважавам — каза Роберт, изтривайки бликналите сълзи на възторг. — Да набиете доктора! О! О-о! Това е блестящо! Но ето какво: днес аз няма да си отида в къщи. Чичо там ме дебне. Не ме пускайте! Да бъдем заедно!

— Добре; тогава да отидем на пристанището при парахода на фирмата „Кастор“ и да подготвим отплаването.