Александър Грин
Ранчото „Каменния стълб“ (4)

IV

Нека оставим засега Ретиан и Линсей и да надникнем в град Монтевидео — столицата на Уругвай.

Няколко дни преди пристигането на Ретиан на гара Месгатоп в кабинета на лекаря психиатър Ригоци седяха двама мъже: самият Ригоци — човек на четиридесет години, охранен, с маслинен цвят на хитрото намръщено лице, гладко вчесан, който никога не гледаше събеседника си право в очите, и Леон Маняна, едър земевладелец от околностите на Монтевидео.

Пурпурният цвят на лицето на Маняна, огнените му жълтеникави очи, едрата глава на късия червен врат, орловият нос, синьо-черните коси и високият глас, който звучеше при раздразнение с нескрит оттенък на бяс, издаваха неукротима, деспотична натура.

И наистина, Леон Маняна, чистокръвен испанец, беше опасен човек. Той беше извършил няколко убийства в момент на гняв, но големите му връзки с местната власт и богатството му оставиха убиеца ненаказан.

С ревността и заплахите си Леон Маняна беше вкарал в гроба своята първа жена, милата и добра Катарина, от която нямаше деца. От втория брак с глупавата и зла, но много красива Долорес Курталис-Орейя му се родиха дъщеря Инес и син Хуан. Хуан беше три години по-голям от своята сестра.

Сега Хуан Маняна караше осемнадесетата си година.

— Та вие казвате, че разумните ви беседи с Хуан не действуват на момчето? — каза Маняна, като нервно гризеше скъпа манилска пура. — Никога, нито в семейството ни, нито в рода ни, не е имало такъв срам, какъвто трябва да преживея на стари години. Жалко, че сега не са предишните времена, иначе, повярвайте, уважаеми докторе, аз бих прогонил този безразсъден човек в някое отдалечено ранчо и там бих го държал под стража на хляб и вода, докато не помоли пощада.

— По-добро от това, което ние с вас направихме, не би могло да се измисли — ласкателно произнесе доктор Ригоци. — Не може да има съмнение, че страхът да остане в лечебницата цял живот ще застави Хуан да ви даде честна дума, че ще се откаже от идиотската мечта да стане някакъв си кинооператор, когато той, богатият и знатен наследник, би могъл с чест за себе си и за вас да продължи делото на своя род — да бъде от всички уважаван хасиендър^[1].

— Сеньор Ригоци — студено отвърна Маняна, — аз не съм ви молил да наричате моя син идиот. Всичко останало е съвършено правилно.

— Простете ми — обиди се докторът. — Думата ми се откъсна съвсем случайно.

— Правете с него, каквото искате — каза хасиендърът. — Заплашвайте го, уговаряйте го, но не го бийте и не му слагайте усмирителна риза с дълги ръкави.

— Бъдете спокоен, сеньор Маняна. Няма да мине и месец и Хуан ще се поправи и ще започне по ваше желание да изучава търговското дело при управителя на вашите хладилници.

— Киен сабе^[2] — измърмори испанецът. — Всеки случай аз ще ви заплатя значително повече, отколкото обещах, ако моят син забрави своите глупости.

— Минаха вече две седмици, откакто Хуан е в моята лечебница. Ако пожелаете да го видите, ще се убедите, че той се е вразумил малко. Обикновено, когато влизах при него, той ме приветствуваше с ругатни и разни дръзки постъпки; сега той изслушва мълчаливо моите увещания и аз мисля, работата ще тръгне добре.

— Искам да го видя.

— Отлично. Моля, последвайте ме.

Психиатричната лечебница на доктор Ригоци се съединяваше с неговата квартира чрез дълъг бял коридор, от двете страни на който бяха вратите на складовете и стаите на служителите.

Ригоци се падаше роднина на губернатора на Монтевидео, той беше богат и затова имаше голяма власт.

Тъмни работи ставаха в неговата лечебница. Към него се обръщаха онези, които искаха да се отърват от нежелани наследници, от враговете си или жени от мъжете си.

Получавайки за своите престъпления големи суми, Ригоци всеки път, когато трябваше да затвори в лечебницата здрав човек, свикваше консилиум от двама-трима подкупени от него лекари и работата се решаваше просто. Оказваше се, че пациентът подлежи на изследване, затваряха го, а след няколко месеца нещастникът или действително полудяваше, или пък го препращаха някъде в държавна болница — в Рио де Жанейро, Пелатос или Рио Гранде, — където той лежеше дотогава, докато за него забравеха и приятелите му.

Леон Маняна и Ригоци се приближиха до врата, на която горният стъклен край беше заграден с желязна решетка. Ригоци вървеше отпред.

Със загрижен вид докторът пъхна ключа в ключалката. Като повика минаващия покрай тях служител, Ригоци му заповяда да стои до вратата на стаята на Хуан.

Тази предпазливост малко учуди хасиендъра, но той престана да се учудва, когато докторът, след като отвори вратата, извика и закри лицето си с ръка: ловко хвърлената чиния засегна носа му, едва не удари Маняна и се пръсна на парчета по лъснатия паркет.

— Бащиният характер — промърмори, отдръпвайки се, хасиендърът.

— Мошенико, ти пак ли идваш да ме мъчиш!? — извика Хуан, без да види баща си. — Аз ти казах вече, мошенико лекар, че ще хвърлям по тебе каквото ми попадне, ако посмееш да се явиш тук!

— Вечно тази история! — прошепна объркан Ригоци. Той беше забравил какво е казал на Маняна, преди да дойдат при Хуан.

Като видя баща си, Хуан за миг се зарадва, но като забеляза колко неприветливо гледа баща му, тежко въздъхна.

— Татко! — заговори Хуан. — Нима искаш да ме погубиш? За какво? Какво лошо съм направил? Вземи ме от този мошеник, от този пройдоха италианец.

— Не смей така да говориш за доктора, Хуан! — каза Маняна. — Той и аз ти желаем доброто. Аз дойдох за последен път да те склоня и ако ти не се съгласиш да се поправиш, кълна ти се, ще останеш при Ригоци за цял живот!

— За какво?

— Ти знаеш за какво. Аз няма да търпя срама да видя своя наследник, своя единствен син, потомък на уважавана фамилия, в ролята на смешен слуга на жалки комедианти, които за пари клепят лицето си с разни бои и се кълчат за развлечение на публиката.

Маняна и Ригоци седнаха.

Хуан стоеше до боядисаната в бяла боя маса, на която освен емайлирана чаша мляко и кутия цигари нямаше нищо друго. От прозореца с решетката се откриваше изглед към заградената с висока стена прекрасна градина, пълна с алое, палми, тропически цветя.

Хуан беше среден на ръст, мършав, луничав младеж с красиви тъмни очи и черна къдрава коса. Нервната загриженост и тревогата, които се отразяваха на неговото честно лице, малко го състаряваха; на пръв поглед можеше да му се дадат двадесет и две — двадесет и три години.

Освен постлания под със зелен линолеум, белите стени, кревата със зеленото одеяло и двете табуретки — нищо повече нямаше в тази тъжна стая на първия етаж; желязната решетка на прозореца й придаваше вид на затвор.

— Ти много добре знаеш, татко — каза Хуан, — че кинематографията сега вече (действието ставаше в 1913 година) е голям отрасъл на промишлеността. Нищо унизително няма да се работи в киното.

— Аз никога не съм ходил на кино и никога няма да отида да гледам тези твои филми, проповядващи разврат, лекомислие, престъпност; аз няма да насърчавам актьорите, които продават своето лице и своите движения за жалки грошове. Само това ми липсваше — лицето на моя син, Хуан Родриго Анна Себастиян Маняна, да предизвиква смеха на глупавата тълпа, която дъвче портокали в тъмните бараки!

— Но не — неволно се засмя Хуан, — ти се горещиш, но ти си забравил, че кинооператорът само снима действието; той не се появява на екрана.

— Кой знае? — мрачно възрази Маняна. — Човек, който се е свързал с подозрително общество, трябва да бъде готов за всичко. Не мога да бъда напълно сигурен, че няма да те заставят да разиграваш някаква глупава роля, а за мен и майка ти би ни било непоносимо да слушаме, че лицето на Хуан Маняна скача по платното на някакъв балаган^[3].

— Това е също като фотографията. Аз от малък се увличах от фотографията и ти не си ми пречил.

— Онова е друга работа.

— Вашият баща е прав — намеси се Ригоци. — Какво хубаво има в това да заемате подчинено положение и за грошовете да въртите ръчката на апарата, когато стига да пожелаете, и ще имате всичко!

— Вие говорите с мене като с болен, или като със здрав? — мрачно попита Хуан.

— Вашето настойчиво и неизменно желание показва, че сте обхванат от мания — уклончиво отговори докторът, — но тъй като вие разсъждавате логично, ние се обръщаме именно към вашата способност да разсъждавате.

— А защо стремежът да се работи в такава интересна и с такова голямо бъдеще област да е мания? — възрази младежът, като погледна бегло доктора и се обърна към баща си. — Първо, освен лоши филми има и много хубави, и второ, бедният човек, който не може да пътешествува, чрез екрана се запознава с живота и природата на всички страни от земното кълбо. Да не говорим за научните снимки, за това, че бавното въртене на лентата дава възможност да се изучават движенията на животните и полетът на птиците. Кинооператорът може да попадне в такива интересни кътчета на света, където човек никога няма да отиде, когато пътешествува просто така. Кинооператорът често рискува живота си — и във време на война, и при заснимане на дивите зверове, и там, където му се налага да работи в най-неудобни, опасни положения: на аеропланите, върху покривите на влаковете, сред пожар, наводнение… А вие казвате, че тук цялата работа е да въртиш ръчката на апарата. О! Това е увлекателна работа! — извика Хуан. — Откак Хенри Рамзай, оператор на местната фирма „Ван-Мирър и сие“, обеща да ме вземе със себе си в експедицията за Огнена земя, не мога да мисля за нищо друго. Под негово ръководство аз бих станал майстор в тази работа.

— Хуан! Аз не променям решението си — извика Маняна. — Не ще се унижавам с хлапак да споря. Или веднага ще ми дадеш клетва, че се отказваш от това, което си замислил, или аз ще те оставя у сеньор Ригоци до… до пълното ти оздравяване! Избирай!

— По-добре нека умра! — каза побледнелият Хуан.

— По всяка вероятност — забеляза Ригоци, разсърден от оскърбленията на Хуан — ще трябва още един път да свикам консилиум, тъй като нервността и раздразнителността на вашия син все повече се увеличават.

Маняна стана.

Ригоци се приближи до вратата и я отключи.

— Аз си отивам — каза Маняна. — Докторът ще ми съобщи, ако се вразумиш.

Майката на Хуан не обичаше своите деца — сина и дъщерята, и затова Хуан попита само как е сестра му.

— Инес е здрава. Скоро ще отиде на гости при леля си Клементина — сухо отвърна Маняна. — Сбогом.

— Какъв инат! — каза хасиендърът на доктора, когато излязоха от стаята.

— Бъдете спокоен — отговори Ригоци, — имал съм работа и с по-големи инати, въпреки това съм преодолявал тяхната съпротива.

— Надявам се — мрачно се обади Маняна и след като даде на доктора значителна сума пари, замина с автомобила за своя градски дом.