Софи Кинсела
Сватбена нощ (9)

Осма глава
Лоти

Аз съм омъжена! Щастлива, постоянна усмивка цъфти върху лицето ми. Сърцето ми пърха от толкова голяма радост, че всеки момент ще ме издигне във въздуха. Днес беше най-хубавият, най-приказен и най-невероятен ден в моя живот. Аз съм омъжена!! Омъжена съм!!!

Пред очите ми непрекъснато се върти моментът, когато вдигнах очи от бюрото си и зърнах Бен да крачи към мен с букет рози. Челюстта му беше решително стегната, а очите му проблясваха, от което ставаше ясно, че е напълно сериозен. Дори шефът ми Мартин излезе от кабинета си, за да гледа. Целият офис се смълча, когато Бен застана на вратата ми и гръмко заяви:

— Ще се оженя за теб, Лоти Грейвни, и при това ще го направя днес!

А после ме вдигна на ръце — представяте ли си, вдигна ме! — и всички започнаха да ръкопляскат, и Кейла се втурна след мен с чантата и телефона ми, и Бен ми връчи букета, и… това е. Аз станах булка!

Самата церемония ми е малко като в мъгла. Бях в абсолютен шок. А Бен буквално изяждаше всички въпроси — това поне си го спомням. Изобщо не се замисли — дотолкова, че звучеше почти агресивно, когато отсече: „Да!“. Беше донесъл някакви конфети, щадящи околната среда, които поръси върху двама ни, после отвори бутилка шампанско, а след това вече беше време да си събираме багажа и да тръгваме за летището. Аз не успях даже да се преоблека — все още съм с деловия си костюм. Омъжих се с деловия си костюм и изобщо не ми пука!

Улавям отражението си в огледалото над бара на летището и ми идва да се изкискам. Изглеждам точно толкова зачервена и замаяна, колкото се чувствам. В момента се намираме в залата за бизнес класа на Хийтроу и чакаме да се качим на самолета за Иконос. Не съм хапвала от сутринта, но изобщо не съм гладна. Толкова съм превъзбудена, че изобщо не ми се яде. А ръцете ми отказват да спрат да треперят.

За да не ми стане лошо в самолета, решавам все пак да си взема от масата с храните някакъв плод и резен сирене „Ементал“, когато усещам върху крака си нечия ръка и подскачам.

— Зареждаш с гориво, а? — достига до мен гласът на Бен и цялото ми тяло е залято от сладострастни тръпки. Обръщам се към него, а той заравя лице във врата ми и ръката му се плъзва дискретно нагоре под полата ми. О, колко хубаво!

— Нямам търпение! — промърморва в ухото ми.

— Аз също! — промърморвам в отговор.

— Толкова си страстна! — дъхът му затопля врата ми.

— Ти повече!

И за пореден път започвам да изчислявам колко още трябва да чакаме. Полетът ни до Иконос е три часа и половина. През митницата и до хотела — не повече от два часа. Десет минути да качат багажа ни… пет минути да ни покажат как работят лампите… трийсет секунди да сложим на бравата табелата „Не безпокойте“…

Близо шест часа. Не съм много сигурна, че ще мога да чакам близо шест часа. Като гледам Бен, той е на същото мнение. Вече едва си поема дъх. И двете му ръце се разхождат между бедрата ми. Едва успявам да се концентрирам върху смокините.

— Извинете! — някакъв мрачен старец ни разбутва най-нагло и започва да слага в чинията си резени „Ементал“. После ни поглежда неодобрително и промърморва: — Както казват напоследък, вземете си стая!

Усещам как се изчервявам. Толкова ли сме били очевидни?

— Ние сме на меден месец — тросвам се аз.

— Поздравления! — промърморва все така апатично старецът. — Надявам се, че вашият младеж тук ще се сети да си измие ръцете, преди да вземе с тях някаква храна!

Досадник!

Поглеждам към Бен, след което и двамата се отдалечаваме от бара, за да се настаним на близките фотьойли. Цялата пулсирам. Искам ръцете му там, където бяха, да правят онова, което правеха.

— Е… ммм… сирене? — предлагам му чинията.

— Не, благодаря — смръщва се той.

Това е истинско мъчение! Поглеждам часовника си. Изминали са само две минути. Ще трябва да измислим начин да запълним времето. Разговор? Да, тъкмо това ни трябва. Разговор.

— Обожавам сирене „Ементал“ — започвам. — А ти?

— Мразя го.

— Сериозно? — записвам в главата си този нов факт за него. — Брей, нямах представа, че мразиш „Ементал“.

— Намразих го през годината, когато живеех в Прага.

— Живял си в Прага? — възкликвам с интерес.

Заинтригувана съм. Нямах никаква представа, че Бен е живял в чужбина. Нито че мрази „Ементал“. Това е голямото предимство да се омъжиш за човек, без преди това да си прекарал години наред в съвместно съжителство с него. Непрекъснато откриваш разни неща. Тепърва ни предстои да откриваме какви ли не неща един за друг. Сигурно и цял живот няма да ни стигне. Да разнищваме тайните си. Това означава, че няма да сме от онези двойки, които си седят в пълно мълчание, защото знаят всичко за себе си, казали са си всичко и просто чакат сметката.

— Значи… Прага. Защо?

— Нямам представа — свива рамене Бен. — Беше през годината, когато учех цирково изкуство.

Цирково изкуство ли? Точно това пък не бях очаквала. Тъкмо се каня да го попитам какво друго е учил, когато телефонът му дава сигнал за есемес и той го вади от джоба си. Докато го чете, челото му се смръщва и аз го поглеждам разтревожено.

— Наред ли е всичко?

— От Лоркан е. Да върви по дяволите!

Значи пак Лоркан. Нямам търпение да се запозная с този Лоркан. Впрочем трябва да му бъда адски благодарна. Ако не беше казал на Бен онова, което е казал, Бен никога нямаше да се втурне така неочаквано в офиса ми и аз никога нямаше да преживея най-романтичната сцена на света.

Погалвам съчувствено ръката на Бен.

— Той не е ли най-старият ти приятел? Не е ли добре… да се помирите?

— Може и някога да е бил — тросва се Бен.

Надниквам дискретно през рамото му и успявам да зърна част от съобщението:

Нямаш право да бягаш от тези решения, Бен. Много добре знаеш колко труд са положили всички и точно сега да изчезнеш, е просто…

Бен прибира телефона си, а на мен не ми стиска да го попитам дали може да прочета цялото съобщение.

— Какви решения? — подмятам по едно време.

— Една от онези досадни задачи — отвръща неясно Бен, изпепелявайки с поглед телефона. — Пък и аз не бягам от тях! Господи! Проблемът при Лоркан е в това, че иска от мен да правя всичко така, както той иска! Прекалено много свикна да управлява заедно с баща ми. Е, да, но нещата вече са съвсем различни!

Написва нещо кратичко и накрая буквално удря бутона за изпращане. Отговорът пристига почти веднага и той ругае тихичко.

— Приоритети значи! Ще ми говори той за приоритети! Още не му е ясно, че си имам свой живот! Правя онова, което трябваше да направя още преди петнайсет години! Трябваше да се оженя за теб още тогава! Досега щяхме да имаме най-малко десет деца!

Изпълвам се с обич към него. Той иска голямо семейство! Досега не сме говорили по този въпрос, но аз тайничко се надявах и той да иска повече деца. Може би четири. А защо не и шест!

— Нищо не ни пречи да наваксаме — промърморвам и се сгушвам във врата му. След няколко секунди той пуска телефона на мястото до себе си.

— Знаеш ли какво? — казва. — Нищо друго няма значение, освен нас!

— Именно! — прошепвам.

— Спомням си мига, когато се влюбих в теб. Беше в деня, в който ти правеше цигански колела на плажа. Печеше се на онази скала насред морето. Хвърли се от скалата, доплува до плажа, а след това, вместо да тръгнеш на крака, измина целия път обратно, правейки цигански колела. Доколкото мога да преценя, не знаеше, че някой те наблюдава.

И аз си спомням за онзи ден. Спомням си и усещането за пясъка под дланите си. Развяната си коса. Тогава бях гъвкава и атлетична. Коремните ми мускули бяха като камък.

Но, естествено, знаех, че той ме наблюдава.

— Ти ме влудяваш, Лоти — простенва той и ръцете му пак тръгват нагоре под полата ми. — Винаги си ми действала по този начин!

— Бен, тук не можем! — промърморвам и се обръщам към онзи нахален старец, който ни наблюдава над вестника си. — Не и тук!

— Нямам търпение!

— Аз също! — тялото ми пак започва да пулсира. — Но се налага! — поглеждам пак часовника си. Минали са само десет минути. Как изобщо ще издържим?!

— Хей, знаеш ли какво? — поглежда ме Бен и снишава глас. — Виждала ли си тоалетните тук? Огромни са! — пауза. — И общи!

Едва сдържам кикота си.

— Нали не искаш да кажеш…

— Защо не? — проблясват очите му. — Навита ли си? — Кога, сега ли?

— Защо не? До качването ни остават цели двайсет минути!

— Аз… ами не знам — отвръщам колебливо. Разкъсана съм между желанието и мечтите си. Не така си представях своята първа брачна нощ — един бързак в тоалетните на летище Хийтроу. От друга страна, когато си мечтаех за тази нощ, нямах представа, че ще го искам толкова отчаяно. — Ами първата ни брачна нощ? — не успявам да се сдържа. — Нали искахме да е специална и романтична?

— И пак ще бъде такава — отвръща той, докато пръстите му си играят с ухото ми и изпращат сластни тръпки по цялото ми тяло. — Сега не е основното събитие. Сега ще бъде репетицията. — Пръстите му вече откриват презрамките на сутиена ми. — И ако трябва да бъда честен, ако не го направим веднага, ще се пръсна!

— Аз също — смотолевям. — Окей, ти върви първи. Намери нещо подходящо.

— Ще ти изпратя есемес.

Изправя се и тръгва бързо към общите тоалетни. Аз се отпускам във фотьойла и се старая да не се изкискам. Това място е толкова тихо и претъпкано с народ, че направо не знам как ще изпълним този номер.

Вадя телефона си, за да чакам съобщението му, и инстинктивно повдигам телефона на Флис. Двете открай време се шегуваме за влизането в клуба „На 10 000 метра“. Не мога да не й кажа. Пиша бързо:

Питала ли си се някога, какво е да го правиш в тоалетната на летището? Ако ли не, скоро ще ти кажа!

Не че очаквам от нея някакъв отговор. Това е просто един глупав, шеговит есемес. Затова зяпвам, когато само миг по-късно телефонът ми прозвънява в отговор:

СПРИ! СПРИ!!!!!! НЕДЕЙ!!! Глупава идея!!! Изчакай до хотела!!!!!!!

Вторачвам се озадачено в екрана на телефона си. Ама какъв й е проблемът? Изстрелвам ново съобщение:

Не се тревожи, женени сме!

Отпивам глътка вода, а после чувам ново позвъняване: Този път е съобщението от Бен.

3-та кабинка вляво. Почукай два пъти.

По гърба ми пролазват сладостните тръпки на очакването и бързо му отговарям:

Идвам.

Докато вземам чантата си, виждам, че Флис пак ми е изпратила съобщение:

Сериозно ти казвам, че трябва да почакаш!!!! Пази се за хотела!!!!

Вече започва да ми писва. Аз й писах само на шега, а не за да ми изнася тъпа лекция. За какво толкова се притеснява? Че ще ни хванат и че хората някак си ще ме свържат с безценното й списание, и ще й разваля репутацията ли? Изпращам бесен отговор:

Не е твоя работа!

Докато прекосявам залата по посока на тоалетните, вече треперя от очакване. Почуквам два пъти на вратата на третата кабинка вляво и когато Бен ме издърпва вътре, виждам, че вече е наполовина съблечен.

О, Боже! Господи!

Устните му автоматично се впиват в моите, ръката му се плъзва в косата ми, вече разкопчава сутиена ми, а аз се измъквам от бикините си. Никога не съм се движила толкова бързо. Никога не съм го искала толкова отчаяно.

— Шшшт! — предупреждаваме се един друг, докато се блъскаме в стените на кабинката. Добре че поне са здрави. Заемаме позиция колкото ни е възможно по-бързо, дишаме като парни локомотиви, сигурна съм, че ще ни отнеме не повече от десет секунди…

— Презерватив? — прошепвам.

— Не — отвръща той и ме поглежда в очите. — Нали?

— Да! — изпълвам се с нова възбуда. Възможно е сега да направим бебе!

— Хей! — спира внезапно той. — Да си вземала някаква дрога от последната ни среща насам? Нещо, за което трябва да знам?

— Нищо особено — изричам аз, останала без дъх. — После ще ти кажа. Хайде де, бързо!

— Окей! Дай ми възможност да…

Чук-чук-чук-чук!

От чукането по вратата на кабинката едва не получавам инфаркт и удрям коляното си в тоалетната чиния. Ама какво, за бога…

— Извинете? — дочуваме женски глас от другата страна на вратата. — Говори управителят на тоалетните. Има ли някой вътре?

Мамка му!

Не мога да отговоря. Не мога да помръдна. Двамата с Бен се споглеждаме паникьосани.

— Бихте ли отворили вратата, ако обичате?

Кракът ми е все така преметнат върху гърба на Бен. Другият ми крак е върху седалката на тоалетната. Нямам представа къде ми е бельото. И което е най-лошото, тялото ми все още пулсира от нужда. Цялото.

Дали не можем просто да й кажем да върви на майната си? И да продължим? Така е, какво могат да ни направят?

— Давай! — правя знак на Бен. — Тихичко!

И в този момент седалката на тоалетната проскърцва. По дяволите!

— Ако не излезете, опасявам се, че ще трябва да използвам резервния ключ, за да вляза при вас! — казва гласът отвън.

Имат резервни ключове за тоалетните? Това да не би да е фашистка държава?

Продължавам да дишам все така учестено. Но вече от отчаяние. Не мога да го направя. Не мога да консумирам брака си, след като управителката на тоалетните ни слуша на десет сантиметра от нас, от другата страна на вратата, въоръжена с резервен ключ.

Ново чукане на вратата. Всъщност вече звучи по-скоро като яко удряне.

— Чувате ли ме? — пита жената. — Някой вътре чува ли ме? Двамата с Бен се споглеждаме тъжно. Ще се наложи да отговорим, преди да е влетяла с Отряда за бързо реагиране.

— Здравейте! — провиквам се в отговор, като междувременно закопчавам сутиена си. — Извинете, но аз тъкмо си оправях… главата.

Главата ли? Това пък откъде ми хрумна?

— Съпругът ми ми помага — допълвам, оглеждайки се за бикините си. Бен вдига панталоните си. Всичко свърши.

По дяволите! Не мога да открия бикините си! Ще трябва да ги оставя тук. Бързо оправям косата си, поглеждам към Бен, грабвам чантата си, после отключвам вратата и се усмихвам широко на белокосата жена, застанала пред вратата с ръце на кръста, следвана от по-млада брюнетка.

— Много съжалявам — изричам небрежно. — Имам медицински проблем. Съпругът ми трябваше да ми помогне да си сложа едно лекарство. В такива моменти предпочитаме да не бъдем наблюдавани.

Жената ме оглежда подозрително и пита:

— Да извикам ли лекар?

— Не, но благодаря. Вече съм по-добре. Благодаря, скъпи! — обръщам се за по-достоверно и към Бен.

Погледът на възрастната жена се свежда към пода.

— Това вашите ли са? — пита. Проследявам погледа й и вътрешно изругавам. Бикините ми! Ето къде са били значи!

— Разбира се, че не са мои! — отсичам със смразяващо достойнство.

— Разбирам — кимва управителката, обръща се към по-младата и казва: — Лесли, моля те, намери чистач, който да почисти тази кабинка!

Божичко! А тези бикини бяха на „Овейд“! Струваха ми четирийсет паунда! Освен това са комплект със сутиена, който нося! Няма да понеса да ги видя как изчезват в кошчето за боклук!

— Всъщност… — вторачвам се във виновния атрибут, като че ли едва сега съм забелязала нещо. — Сега, като се замисля, май наистина са мои — грабвам ги невинно и оглеждам малката розичка отпред. — Ах, да! — и ги пъхам в джоба на сакото си, избягвайки упорито ледения поглед на управителката. — Много благодаря за помощта! Продължавайте да поддържате тоалетните все така добре! Отлична работа!

— Комплименти и за бюфета! — допълва Бен. После ми поднася ръката си и ме отвежда, преди да съм успяла да избухна. Не знам да се смея ли, или да пищя. Но как стана това? Как, за бога, са разбрали?

— Бяхме толкова тихи — промърморвам на Бен, докато излизаме. — Абсолютно тихи!

— Сигурно е онзи старец — промърморва в отговор той. — Той ги е предупредил. Очевидно се е досетил какво сме намислили да правим.

— Копеле!

Отпускам се безутешна в един от меките фотьойли и се оглеждам нещастно. Но защо не са се сетили да монтират помещения и за секс? Защо всичко се свежда до сърфиране из нета и до ядене на грозде?

— Да пийнем шампанско — казва Бен и стисва лекичко рамото ми. — А за онова няма значение. Нощта е наша!

— Да, нощта е наша! — съгласявам се аз.

Пак поглеждам часовника си. Пет часа и трийсет минути, докато сложим на вратата онази табела „Не безпокойте“. Ще броя всяка милисекунда. Когато Бен се насочва към бара, аз вадя телефона си и пиша на Флис:

Откриха ни. Спряха ни. Копелета!

Настъпва доста дълга пауза. А после отговорът й:

Горките! Успешен полет, ххх