Софи Кинсела
Сватбена нощ (2)

Първа глава
Лоти

Двайсет дена по-рано

Купих му годежен пръстен. Грешка ли направих?

Така де, не точно женски пръстен. Обикновена халка с миниатюрно диамантче, за която момчето в магазина ме нави. Ако Ричард не харесва диаманти, винаги може да обърне пръстена надолу, за да не се вижда.

Или изобщо да не го носи. Да си го държи на нощното шкафче, в кутийка или каквото иска там.

Или аз бих могла да си го взема обратно и никога повече да не споменавам за него. Всъщност, колкото повече мисля за този пръстен, толкова повече се разубеждавам да му го давам. Но, от друга страна, ми е тъпо, че той няма да получи нищо. Мъжете не печелят почти нищо, когато правят предложение за брак. Иначе са длъжни да помислят за обстановката, после да паднат на едно коляно, след това да зададат големия въпрос и на всичко отгоре — да купят пръстен! А от нас какво се очаква? Просто да кажем „да“.

Или „не“, разбира се. Какъвто е случаят.

Питам се каква ли част от предложенията за брак завършват с „да“ и каква — с „не“. Отварям автоматично уста, за да споделя тази своя мисъл с Ричард, но после побързвам да я затворя. Глупачка.

— Да? — поглежда ме въпросително Ричард.

— О, нищо! — светва лицето ми. — Просто… страхотно меню!

Чудя се дали вече ми е купил пръстена. Не че това е толкова важно. От една страна, би било приказно романтично, ако го е направил. От друга, би било приказно романтично да изберем пръстена заедно.

Както и да се развият нещата, все е добре.

Отпивам от водата си и се усмихвам влюбено на Ричард. Седим на масичка в ъгъла, с изглед към реката. Намираме се в един нов ресторант на Странд, малко по-нагоре от хотел „Савой“. Черно-бял мрамор, старовремски полилеи и столове в бледосиво. Елегантно, но не безвкусно. Перфектното място за обедно предложение за брак. Аз съм облечена в скромното облекло на бъдеща булка — бяла риза и щампована пола. Охарчих се и за сексапилни дълги чорапи с лепки — в случай че решим след това да циментираме годежа. Никога досега не съм носила подобни чорапи. Но, от друга страна, и никога досега не са ми правили предложение за брак.

Ами ако е резервирал стая в „Савой“?

Не, Ричард не се изхвърля толкова. Никога не би направил нещо абсурдно, нещо извън рамките на приемливите разноски. Приятен обяд — да. Скъпа хотелска стая — не. В което няма нищо лошо.

Изглежда нервен. Непрекъснато си играе с ръкавелите си, поглежда през минута телефона си и върти водата в чашата си. Когато ме вижда, че го наблюдавам, също ми се усмихва.

— Е?

— Е?

Сякаш говорим шифровано, непрекъснато заобикаляйки главния въпрос. Аз оправям за пореден път салфетката си и се намествам на стола. Това очакване става непоносимо. Защо не вземе да изплюе камъчето и да приключваме?

Е, нямах предвид точно това. Така де. Все пак не става въпрос за поставяне на ваксина. Това е… Какво е всъщност? Това е начало. Първа стъпка. Ние двамата, заедно, потеглящи към своето велико приключение. Защото искаме да продължим през живота като отбор. Защото не се сещаме за никого другиго, с когото бихме желали да споделим това пътешествие. Защото аз обичам него и той обича мен.

Очите ми вече се навлажняват. Божичко, безнадеждна съм! Такава съм вече дни наред, още откакто си дадох сметка какво иска да ми каже.

Ричард, милият, ми е доста несръчен. Имам предвид в добрия смисъл на думата. Директен е, никога не увърта и не обича да играе игрички. (И слава богу!) Не обича също така и да прави някакви велики изненади. За последния ми рожден ден например цяла вечност намекваше, че подаръкът му ще бъде изненадващо пътешествие, което си беше много добре, защото така имах възможността да си извадя сакчето и да хвърля в него някои неща.

Въпреки че накрая все пак ме свари неподготвена, защото не беше пътуване през уикенда, както предполагах. Беше билет за влака за Страуд, който той ми бе изпратил по куриер без никакво предупреждение, точно на обяд на рождения ми ден, който се падаше в средата на седмицата. Оказа се, че Ричард тайно бе уговорил с шефа ми да ми даде два дена отпуск. А когато накрая пристигнах в Страуд, една кола ме отведе до най-възхитителната вила в Котсуолдс^[1], където той вече ме чакаше пред запалената камина със застлана край огъня кожа. (Ммммм! Мога само да кажа, че сексът пред запалена камина е най-хубавото нещо на този свят! С изключение на онази искра, която хвръкна право върху бедрото ми. Но няма значение. Нищожна подробност.)

Затова, когато и този път започна да прави намеци, не може да се каже, че не го разбрах. Намеците изобщо не бяха дискретни — бяха по-скоро като огромни пътни знаци край магистралата, всички до един крещящи: „Скоро ще ти направя предложение!“. Първо, посочи точно тази дата и я обяви като „специален обяд“. После заговори за някакъв „важен въпрос“, който трябвало да ми зададе, и почти намигна (което аз, разбира се, се направих, че не забелязвам). После започна да ме подпитва дали съм харесвала фамилията му — Финч. (Всъщност наистина ми харесва. Така де, не че няма да ми е странно да не се казвам повече Лоти Грейвни, но не бих имала нищо против да бъда и госпожа Лоти Финч.)

Почти ми се прииска да можеше да бъде по-прикрит и това да бе истинска изненада. Но, от друга страна, поне така знаех да си направя маникюр.

— Е, Лоти, взе ли решение? — вдига поглед към мен Ричард с онази негова топла усмивка и стомахът ми се преобръща. За момент си помислих, че е решил да играе и че тъкмо това е предложението му.

— Ъхъммм… — свеждам очи аз, за да скрия объркването си.

Разбира се, че отговорът ми ще бъде „да“. Едно голямо, радостно „да“. Все още не мога да повярвам, че стигнахме дотук. Брак! Представяте ли си само — брак! През трите години, в които с Ричард сме заедно, аз съзнателно избягвах теми от рода на брак, обвързване и други подобни (като деца, къщи, дивани, подправки в саксии). Може да се каже, че живеем заедно у тях, макар че аз все още пазя апартамента си. Двойка сме, но по Коледа всеки от нас отива при своите роднини. Засега сме на този етап.

Още към края на първата година вече знаех, че и на двамата ни е добре заедно. Знаех, че го обичам. Виждала съм го в най-добрата му светлина (изненадващото пътуване за рождения ми ден, както и онзи път, когато минах с колата през крака му, а той дори не ми се развика), както и в най-лошата (инатливо отказващ да попита за посоката, когато пътувахме към Норфък и джипиесът ни се развали — обикаляхме пътищата като луди калинки цели шест часа). И въпреки това исках да бъда с него. И той беше мой. Ричард не е от онези мъже, които се изхвърлят. Точно обратното — премерен и предпазлив е. Понякога, когато имаш чувството, че не те слуша, той изведнъж се оживява и разбираш, че през цялото време е бил нащрек. Като лъв — уж заспал в сянката на дървото, но готов всеки момент да скочи върху плячката си. Докато аз съм по-скоро газела — непрекъснато подскачам насам-натам. Двамата се допълваме. Точно както в природата.

(Но не в смисъл на хранителна верига, естествено. В метафоричен смисъл.)

И така, само след една година вече бях наясно, че той е мъжът на моя живот. Но освен това бях наясно и с онова, което би се случило, ако стъпя накриво. Опитът ми показва, че думата „брак“ е като ензим. Предизвиква всевъзможни видове реакции в една връзка, но най-вече от разграждащия се тип.

Вижте какво стана с Джейми — първият ми сериозен приятел за по-дълго време. Двамата си живеехме щастливо цели четири години, но веднъж съвсем случайно подхвърлих, че родителите ми са се оженили на същата възраст, на която сме и ние (тогава той беше на двайсет и шест, а аз — на двайсет и три) — и всичко свърши. Само една неволно изпусната фраза. При което него го подгони паниката и заяви, че трябвало да си дадем „почивка“. Почивка от какво? До този момент всичко си ни беше наред. Очевидно той имаше нужда да си почине от риска да чуе отново думата „брак“. И това безсъмнено го бе подплашило дотолкова, че не се осмели да ме види дори на едно кафе — от страх, че устата ми пак би започнала да оформя тази кошмарна дума.

Още преди края на въпросната „почивка“ той вече се бе хванал с една червенокоска. Нямах нищо против, защото аз пък към този момент вече бях срещнала Шеймъс. Шеймъс със сексапилния, напевен ирландски глас. И до днес нямам представа какво се обърка с него. Бяхме луднали един по друг за близо година (луднали в смисъл на секс по цяла нощ и нищо друго няма значение), докато изведнъж, най-неочаквано, всяка вечер започнахме да се караме. Само за двайсет и четири часа минавахме от възбуда към тотално изтощение. Средата стана абсолютно токсична. Твърде много срещи на високо равнище в стил „Накъде сме се запътили?“ и „Какво искаме от нашата връзка?“. Което в крайна сметка ни съсипа. Окретахме още една година, но когато се обърна назад, тази втора година от връзката ми с Шеймъс ми прилича на огромно мастилено петно в моя живот.

А после се появи Джулиан. С него продължи също две години, но така и не се получи. Беше нещо като зачатък на връзка. Сигурно защото и двамата работехме твърде много. Наскоро бях започнала в „Блей Фармасютикълс“ и непрекъснато обикалях страната. Той пък се опитваше да стане партньор в счетоводната си фирма. Даже не съм сигурна, че наистина сме скъсали — просто лека-полека се отдалечихме. И до днес продължаваме да се виждаме от време на време, просто като приятели, но и при двама ни е едно и също — не знаем какво и къде точно се обърка. Преди около година той дори ме покани на среща, но тогава се наложи да му кажа, че вече си имам сериозен приятел и съм много щастлива. Имах предвид Ричард. Мъжът, когото страстно и дълбоко обичам. Мъжът, който сега седи срещу мен с годежен пръстен в джоба си (може би).

Ричард определено е най-готиният от всичките ми гаджета. (Може и да съм леко пристрастна, но наистина смятам, че е великолепен). Труди се здраво като медиен анализатор, но не е вманиачен по работата си. Не е богат колкото Джулиан, но на кого му пука?! Енергичен и забавен е, а освен това има един особен, гръмогласен смях, който оправя и най-мрачното ми настроение. Откакто веднъж ходихме на пикник и аз му направих венец от маргаритки, ме нарича гальовно „Дейзи“^[2]. Понякога губи самообладание пред хората, но какво от това? Никой не е съвършен. Когато погледна назад към връзката ни, не виждам никакво тъмно петно — както стана с Шеймъс, нито пък празно пространство — както се случи с Джулиан. Виждам само мелодраматичен музикален клип — със синьо небе и усмивки, щастливи мигове. Близост. Смях.

А сега двамата се намираме в кулминационния момент на този клип. В онзи момент, когато той прикляква на едно коляно, поема си дълбоко дъх и…

Божичко, толкова ми е притеснено за него! Искам всичко да мине по ноти. Искам някой ден да мога да казвам на децата ни, че в деня, в който баща им ми е направил предложението, отново съм се влюбила в него.

Нашите деца. Нашият дом. Нашият живот.

И докато мисълта ми препуска из тези картини, усещам дълбоко в себе си някакво освобождение. Готова съм за този момент. Вече съм на трийсет и три години и съм готова. През целия си съзнателен зрял живот съм се стремяла да избягвам темата за брака. Приятелите ми са същите. За нас тази тема е като местопрестъпление, обградено с жълта полицейска лента — ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Просто не пристъпваш от другата й страна, защото, ако го направиш, проваляш всичко и гаджето ти те изхвърля.

Но сега няма какво да проваля. Буквално усещам с кожата си любовта, която тече между нас, през цялата маса. Иска ми се да сграбча ръцете на Ричард. Иска ми се да го приема в обятията си. Той е прекрасен човек, наистина прекрасен! Имам голям късмет! След четирийсет години, когато и двамата сме сбръчкани и побелели, може би ще се разхождаме ръка за ръка по Страуд, ще си спомняме за този ден и ще благодарим на Бога, че сме се намерили един друг. Така де, какви са шансовете в този свят на непознати да срещнеш сродната си душа, а? Любовта е толкова рядко явление! Тя си е истинско чудо и…

Божичко, примигвам, за да премахна сълзите си!

— Лоти? — поглежда ме притеснено Ричард, забелязал навлажнените ми очи. — Хей, Дейзи, добре ли си, скъпа? Какво става?

Въпреки че с Ричард съм се старала винаги да бъда искрена — или поне много по-открита, отколкото с предишните си приятели — съм наясно, че не е никак добра идея да разкриваш целия си мисловен процес пред един мъж. Флис, по-голямата ми сестра, казва, че разсъждавам в холивудски краски, затова трябвало да не забравям, че другите хора не чуват романтичните трели на цигулките, които звучат в моята глава.

— Извинявай! — попивам деликатно очите си. — Нищо особено. Просто ми се щеше да не заминаваш.

Тази вечер Ричард заминава в командировка в Сан Франциско. Вярно, само три месеца са (а можеше да бъде и по-зле), но въпреки това ще ми липсва. Всъщност единствената мисъл, която ще ми дава утеха през това време, е, че трябва да организирам сватба.

— Миличко, не плачи! Не мога да го понеса! — протяга нежно ръка към мен той. — Ще си говорим по скайп всеки ден!

— Да, знам — стисвам в отговор ръката му. — Ще те чакам.

— Въпреки че вероятно би било добре да не забравяш, че в офиса ми всички могат да чуят онова, което ми казваш, включително и шефът ми.

Само лекият проблясък в очите му издава, че той ме подкача. Последният път, когато беше в командировка и си говорихме по скайп, аз започнах да му давам съвети как да се оправя с кошмарния си началник, напълно забравила, че офисът му е открит и че въпросният кошмарен началник би могъл да мине покрай бюрото на Ричард всеки момент. (За щастие не мина.)

— Благодаря за напомнянето — свивам рамене, симулирайки пълно неведение.

— Освен това биха могли и да те видят. Затова би било добре да не забравяш, че не е препоръчително да бъдеш чисто гола пред камерата.

— Добре де, няма да съм чисто гола — съгласявам се аз. — Ще бъда по прозрачен сутиен и бикини. Скромничко.

Ричард се ухилва и стисва още по-силно ръцете ми.

— Обичам те! — Гласът му е нисък, топъл и ме разтапя цялата. Никога няма да се уморя да го слушам да ми повтаря тези думи.

— Аз също.

— Всъщност, Лоти… — прочиства гърло той. — Трябва да те попитам нещо…

Вътрешностите ми ще експлодират. Лицето ми е застинало в очакване, докато мислите ми се вихрят във всички посоки. О, боже… Той го прави… Целият ми живот ще се промени… Концентрирай, се, Лоти… Наслади се на мига… Мамка му! Какво става с крака ми?

Вторачвам се ужасено в крака си.

Който е измислил тези секси чорапи, дето уж се залепяли за бедрото, е пълен лъжец и трябва да отиде веднага в ада, защото единият от чорапите ми изобщо не е останал залепен! Свлякъл се е по крака ми, а лепящата му лента виси като сопол от бедрото ми. Кошмар!

Не мога да приемам предложение за брак в този вид! Не мога да прекарам целия остатък от живота си в мисли от рода на: Беше толкова романтичен момент! Жалко само за чорапа ми!.

— Извинявай, Ричард! — прекъсвам го решително. — Само минутка…

Привеждам се дискретно и дръпвам нагоре чорапа си — но рехавата тъкан се къса в ръката ми. Чудничко! Сега вече си имам по крака и люлееща се лепка, и дрипи. Не мога да повярвам, че предложението за брак, което очаквам, ще бъде съсипано от някакъв чорапен проблем! Трябваше да си остана по боси крака, както мислех първоначално.

— Наред ли е всичко? — оглежда ме леко сащисано Ричард, когато се измъквам изпод масата.

— Трябва да отида да си напудря носа — промърморвам. — Съжалявам. Можем ли да сложим нещата на пауза? Само за една наносекундичка?

— Добре ли си?

— Напълно — смотолевям, зачервена като домат. — Просто… малък фал с тоалета. Не искам да ме виждаш така. Би ли извърнал очи, ако обичаш?

Ричард послушно извръща глава. Аз бутвам назад стола си и притичвам бързичко през ресторанта, без да обръщам внимание на учудените погледи на останалите гости. Няма никакъв смисъл да се опитвам да го прикривам. Чорапът си виси.

Влизам с гръм и трясък в дамската тоалетна, изхлузвам обувката си, а след нея и тъпия чорап, а после се поглеждам в огледалото. Сърцето ми тупти като бясно. Не мога да повярвам, че току-що сложих предложението за брак, което толкова дълго съм чакала, на пауза!

Имам чувството, че и времето е на пауза. Застинало. Сякаш сме в един от онези научнофантастични филми и Ричард е замръзнал на място, а аз разполагам с цялото време на света да мисля дали искам, или не искам да се омъжа за него.

Което, очевидно, не ми е необходимо, защото отговорът ми отдавна е ясен: да.

Към мен се обръща русо момиче с лента за коса с мъниста и червило в ръка. Представям си колко странно изглеждам в очите й, застанала неподвижно с обувка в едната ръка и чорап — в другата.

— Кошчето е ей там! — кимва тя. — Добре ли си?

— Да, благодаря — отговарям и внезапно се изпълвам с неистовото желание да споделя с някого радостта си от този момент. — Приятелят ми тъкмо ми прави предложение!

— Хайде бе! — извикват в хор всички жени пред огледалата и се обръщат към мен.

— Какво искаш да кажеш с това „тъкмо“? — пита анорексично червенокосо момиче в розово със свити вежди. — Каза ли: „Ще се…“?

— Започна, но точно тогава настъпи тази чорапена катастрофа — обясних спокойно аз. — Затова го оставих на пауза.

— На пауза ли? — провиква се изумено друга жена.

— Ако бях на твое място, не бих се бавила тук — отсича червенокосата. — Не трябва да му даваш възможност да променя решението си!

— Колко вълнуващо! — изписква русото момиче. — Може ли да гледаме? Може ли да ви снимам?

— После ще го качим в „Ютюб“! — допълва възбудено приятелката й. — А наел ли е нещо — флашмоб или нещо от този род?

— Ами, не мисля…

— Как работи това чудо? — прекъсва ни властно възрастна жена с побеляла коса, размахвайки ядосано ръце под автоматичния дозатор за течен сапун. — Защо изобщо измислят тези машинки? Какво му е лошото на добрия стар сапун?

— Ето така, лельо Дий — отвръща успокоително червенокосото момиче. — Ръцете ти са твърде високо.

Събувам и другата си обувка, смъквам и втория си чорап и тъй като така и така съм тук, бръквам в чантата си за лосиона за ръце, за да си намажа краката. Не искам, когато си спомням за този велик момент, да си мисля: Беше толкова романтично! Жалко само за сухите ми крака! А след това вадя телефона си. На всяка цена трябва да изпратя съобщение на Флис. Набирам набързо:

Той го прави!!!

И само миг по-късно идва и отговорът:

Не ми казвай, че ми пишеш по средата на предложението!!!

В тоалетната съм. За малко.

Вълнуващи новини!!! Ще бъдете страхотна двойка! Целуни го от мен! ххх

Непременно! Ще се чуем по-късно. ххх

— Кой точно е твоят? — пита русото момиче, докато си прибирам телефона. — Искам да го видя! — Изстрелва се от тоалетната, а само след две секунди се връща и започва да пищи: — Божичко, видях го! Онзи с тъмната коса в ъгъла, нали? Фантастичен е! Хей, оправи си спиралата, размазана е! — И ми подава писалка за изтриване на грим. — Искаш ли да ти помогна с оправянето на грима?

— Благодаря! — усмихвам й се приятелски и започвам да трия миниатюрните петънца от черната спирала под очите си. Чупливата ми кестенява коса е вдигната на кокче и внезапно се питам дали да не я пусна да се пилее по раменете ми за великия миг.

Не, твърде мелодраматично. Вместо това измъквам само няколко къдрици отпред и оглеждам за последен път лицето си. Червило — приятен корал. Сенки — блестящо сиво, за да открои сините ми очи. Руж — да се надяваме, че няма да има нужда от освежаване, тъй като и без това ще се изчервя от вълнение.

— Ще ми се и моят приятел да поиска да ми предложи — отбелязва дългокосо момиче в черно, загледано замечтано в мен. — Какъв е номерът?

— Нямам представа — отговарям, макар да ми се иска да мога да й кажа нещо полезно. — Може би защото сме заедно от доста време, знаем, че сме съвместими, обичаме се…

— Така сме и ние с моя приятел! Живеем заедно от сума ти време, сексът е страхотен, всичко е страхотно, но…

— Не го притискай! — намесва се мъдро русото момиче. — Ами споменавам го само веднъж годишно — промърморва дългокосото момиче и свежда нещастно очи. — Обаче той винаги става заядлив и бърза да смени темата. Какво да правя, кажете де? Заедно сме вече шест години и…

— Шест години?! — обажда се внезапно възрастната жена откъм машината за сушене на ръце. — Ти наред ли си бе, момиченце?!

Момичето с дългата коса се изчервява.

— Всичко си ми е наред — отговаря. — Освен това водим личен разговор.

— Личен, да бе! — махва възрастната жена. — Всички ви чуват!

— Лельо Дий! — възкликва червенокосата и ни поглежда с видимо неудобство. — Моля те, млъкни!

— И защо да мълча, Ейми? — вирва гордо брадичка старицата. — Мъжете са животни. В мига, в който докопат плячката си, я изяждат и заспиват. А ти си му поднесла плячката на тепсия! Какво искаш повече?

— Нещата не са чак толкова прости — промърморва ядосано момичето с дългата коса.

— По мое време мъжете се женеха, защото искаха секс. Това си беше достатъчно добър мотив за брак, не мислите ли? — изсмива се старицата. — А вие днес спите заедно, живеете заедно и едва тогава започвате да се надявате на годежен пръстен! Правите всичко отзад напред. — Грабва чантата си и допълва: — Хайде, Ейми! Какво чакаш още?

Ейми ни поглежда извинително, а след това тръгва послушно след леля си. Всички се споглеждаме. Откачена дъртофелница.

— Не се тревожи — стисвам успокояващо ръката на дългокосото момиче. — Сигурна съм, че всичко ще се нареди. — Иска ми се да предам радостта си на целия свят. Искам всички хора по света да имат късмета, който споделяме с Ричард — да открият идеалния за тях човек и да го разберат навреме!

— Да, права си — кимва момичето и прави видимо усилие да се овладее. — Да се надяваме, че ще стане така. Е, на вас желая щастлив семеен живот!

— Благодаря! — кимвам и връщам писалката за изтриване на грим на русото момиче. — Така. Тръгвам. Пожелайте ми късмет!

Излизам от дамската тоалетна и оглеждам препълнения ресторант. Имам чувството, че току-що съм натиснала бутона за действие. Ето го Ричард, застанал в абсолютно същата поза, в която го оставих. Дори не си е проверявал телефона. Очевидно е точно толкова фокусиран върху този момент, колкото съм и аз. Най-специалният момент в нашия живот.

— Извинявай още веднъж — промърморвам, плъзвам се в стола си и го дарявам с най-топлата си и любяща усмивка. — Ще продължим ли сега оттам, където спряхме?

Ричард ми връща усмивката, обаче аз усещам, че е позагубил инерция. Очевидно ще се наложи да върнем малко лентата.

— Днес е много специален ден — започвам окуражаващо. — Не мислиш ли?

— Така е — кимва той.

— Този ресторант е прекрасен! — обгръщам с жест обстановката. — Идеалното място за… важен разговор.

Отпуснала съм небрежно ръцете си на масата и точно както възнамерявах, Ричард ги поема в своите. Поема си дълбоко дъх и се смръщва.

— Като стана въпрос за това, Лоти, исках да те попитам нещо. — Погледите ни се срещат. — Не мисля, че ще бъде кой знае колко изненадващо за теб, но…

О, боже! Ето, започва се!

— Да? — почти изграквам от притеснение аз.

— Желаете ли хляб?

Ричард подскача ужасено и аз вдигам глава. До масата ни стои сервитьор, когото изобщо не сме забелязали. И преди да разбера, Ричард вече е пуснал ръцете ми и говори за черен хляб. Идва ми да изсипя цялата кошничка с хляб върху главата на сервитьора. Не се ли досеща какво става? Не ги ли обучават да забелязват подобни неща по масите?

Веднага забелязвам, че Ричард е значително стреснат. Глупав сервитьор! Как смее да разваля великия момент на моя приятел?!

— Е? — подканям го окуражаващо в мига, в който сервитьорът се изпарява. — Имаше някакъв въпрос към мен?

— О, да — Ричард се фокусира върху мен и си поема дълбоко дъх. И после лицето му отново сменя физиономията си. Обръщам се изненадано — но само за да видя поредния сервитьор до нас. Е, от друга страна, какво друго да очаква човек в един ресторант, нали така?

И двамата си поръчваме нещо — лично аз изобщо не знам какво — след което сервитьорът се изпарява. Но вече си знам, че след него ще се появи още един. Изпълвам се със съчувствие към Ричард. Как би могъл да направи предложение при тези обстоятелства? И как изобщо го правят мъжете?

Не мога да не му се усмихна горчиво, отбелязвайки:

— Е, не ти е ден, нали?

— Не особено.

— Сервитьорът за вината ще се появи всеки момент — изтъквам.

— Тук е като на площад „Пикадили“ — промърморва недоволно той, а аз се изпълвам с топло чувство на съпричастност към чувствата му. В тази работа сме заедно. На кого му пука кога точно ще направи предложението? Защо пък моментът трябва да бъде идеален, режисиран? — Да си поръчаме ли шампанско? — предлага той.

Не мога да се сдържа да не му се усмихна съзаклятнически.

— Няма ли да бъде малко… преждевременно! — отбелязвам деликатно.

— Е, зависи — повдига вежди той. — Ти ми кажи! Подтекстът е толкова очевиден, че не знам дали да се разсмея, или да го прегърна.

— Ами в такъв случай… — правя сладостно дълга пауза, за да удължа момента и за двама ни. — Да. Отговорът ми ще бъде да!

Челото му се отпуска и забелязвам, че напрежението му спада. Наистина ли си е мислел, че може да кажа не? Божичко, толкова непретенциозен, толкова мил човек? Малеее! Ще се женим!

— От все сърце, Ричард, да! Казвам да! — допълвам за по-сигурно, но гласът ми внезапно се разтреперва. — Надявам се, знаеш колко много значи това за мен! Това е… Направо не знам какво да кажа!

Ръката му стисва моята, сякаш си разменяме информация, известна само на нас двамата. Почти съжалявам двойките, които са принудени да говорят, за да се разберат. Те не притежават връзката, която съществува между нас.

За момент и двамата оставаме безмълвни. Усещам как ни обгръща огромният облак на щастието. И искам този облак никога да не ни напуска. Вече виждам в бъдещето — как боядисваме къщата, как тикаме бебешката количка, как украсяваме коледната елха с малките си сладури… Родителите му може би ще пожелаят да ни дойдат на гости за Коледа, в което няма нищо лошо, защото аз обожавам родителите му. Всъщност първото нещо, което ще направя, когато обявим официално годежа си, ще бъде да отида при майка му в Съсекс. Тя ще се радва да помогне за организирането на сватбата и всичко ще бъде така, сякаш отново си имам собствена майка.

Толкова много възможности! Толкова много планове! Толкова много прекрасен живот заедно!

— Така — кимвам накрая и лекичко разтривам пръстите му. — Доволен ли си? Щастлив?

— Не бих могъл да бъда по-щастлив — отвръща той и също погалва ръката ми.

— Мисля за това от цяла вечност — въздъхвам доволно. — Но никога не съм мислела, че… Никой не може да си представи какво би чувствал в подобен момент, не мислиш ли?

— Разбирам какво имаш предвид — кимва той.

— Никога няма да забравя този ресторант. Винаги ще помня начина, по който изглеждаш точно сега! — измърквам и стисвам ръката му още по-силно.

— Аз също — изрича простичко той.

Едно от нещата, които много обичам в Ричард, е, че той може да каже много само с един поглед встрани или накланяне на главата. И не е необходимо да говори много, защото аз го разбирам и без думи.

Забелязвам, че дългокосото момиче ни наблюдава от другия край на ресторанта и не мога да не й се усмихна. (Не победоносно, разбира се, защото ще я обидя. Усмивка на смирение и благодарност.)

— Вино за вашата маса, мадмоазел? Сър? — Появява се сомелиерът и аз го поглеждам със светнало лице.

— Мисля, че имаме нужда от шампанско! — изричам.

— Разбира се! — връща ми усмивката той. — Шампанското на заведението или може би една бутилка прекрасен „Рюинар“ като за специален случай…

— Нека да бъде „Рюинар“! — не се сдържам аз, нетърпелива да споделя радостта си. — Защото този ден е много специален за нас! Току-що се сгодихме!

— Мадмоазел! — грейва лицето на сомелиера. — Поздравления! И на вас, сър!

В този момент двамата се обръщаме едновременно към Ричард. Но за мое изумление той изобщо не е успял да усети духа на момента. Зяпа ме така, сякаш съм призрак. Но защо изглежда толкова уплашен? Какво става?

— Какво… — започва с гъгнив глас той. — Какво искаш да кажеш?

И внезапно си давам сметка защо се е уплашил толкова. Разбира се. Кой, освен мен да развали изненадата!

— Ричард, извинявай! Сигурно искаше да кажеш първо на родителите си, нали? — стисвам ръката му. — Напълно те разбирам. Значи няма да казваме на никого другиго, обещавам!

— Какво да казваме? — ококорва широко очи срещу мен той. — Лоти, но ние не сме сгодени!

— Ама… — поглеждам го несигурно. — Нали току-що ми предложи?! И аз приех!

— Не, не съм ти предлагал! — отсича рязко той и буквално изтръгва ръката си от моята.

Ясно. Един от двама ни тук полудява, само че не знам кой. Сомелиерът се оттегля тактично и с периферното си зрение забелязвам как връща обратно сервитьора с хляба, който отново идва към нас.

— Лоти, много съжалявам, но нямам никаква представа какви ги говориш! — изтърсва Ричард и плъзва пръсти в косата си. — Не съм говорил нито за брак, нито за годеж, нито за каквато и да било от този род!

— Ама… нали именно това имаше предвид? Когато поръча шампанско и ми каза: „Ти ми кажи“ и аз ти отговорих: „От все сърце, да!“. Беше дискретно, но много красиво!

Вторачила съм се в него, копнеейки той да се съгласи, жадувайки той да почувства онова, което чувствам и аз. Обаче той изглежда още по-объркан и през сърцето ми внезапно преминава болка.

— Искаш да кажеш… че не това си имал предвид, така ли? — гърлото ми е толкова стегнато, че едва приказвам. Не мога да повярвам, че това се случва на мен! — Не си имал намерение да ми правиш предложение, така ли?

— Лоти, аз не съм ти правил предложение! — натъртва ядосано той. — И точка!

Защо трябва да крещи толкова високо?! Всички глави започват да се обръщат към нас.

— Окей, схванах — кимвам и разтривам нос със салфетката си. — Не е необходимо да съобщаваш на целия ресторант.

Унижението се стоварва върху мен на вълни, на вълни. Вцепенявам се. Но как стана така? Как можах да схвана нещата толкова погрешно?!

И щом не ми прави предложение, тогава защо не ми прави предложение?

— Нищо не разбирам — започва да си мърмори Ричард, почти на себе си. — Никога не съм казвал нищо подобно, никога не сме го обсъждали…

— Напротив, каза много неща! — парирам го аз, изпълнена с болка и възмущение. — Каза, че си организирал „специален обяд“…

— Но той наистина е специален! — казва отбранително той. — Все пак утре заминавам за Сан Франциско!

— И освен това ме попита дали харесвам фамилията ти! Твоята фамилия, Ричард!

— Играехме на една игра в офиса — поглежда ме слисано Ричард. — Нищо особено!

— И освен това каза, че искаш да ми зададеш някакъв „важен въпрос“!

— Не важен въпрос — поклаща глава той. — Просто въпрос.

— Аз обаче чух „важен въпрос“!

Между нас се настанява напрегната тишина. Щастливият облак отдавна е отлетял. Холивудските цветове и музиката ги няма. Сомелиерът тактично плъзва листата с вината на масата ни и се отдалечава.

— Добре тогава, какъв е този не особено важен, среден по значение въпрос?

— Вече няма значение. Забрави! — смотолевя Ричард, очевидно чувствайки се в капан.

— Хайде де, кажи ми!

— Окей — въздъхва накрая той. — Мислех да те питам какво да правя с натрупаните си въздушни мили. Да планираме някакво пътуване, а? Какво ще кажеш?

— Въздушни мили ли? — не успявам да сдържа възмущението си аз. — Резервирал си специална маса и се канеше да поръчаш шампанско само заради някакви си въздушни мили!

— Не! Искам да кажа… — мига уплашено той. — Лоти, чувствам се ужасно заради всичко това! Нямах абсолютно никаква представа, че…

— Но нали току-що проведохме цял разговор за това, че сме сгодени?! — продължавам, но вече без да сдържам сълзите си. — Аз галех ръката ти и ти казвах колко съм щастлива, и как никога няма да забравя този момент, а ти се съгласи с мен! За какво, според теб, съм говорила, а?!

Погледът на Ричард започва да шари така, сякаш търси откъде да избяга.

— Ами… мислех си, че… — проточва. — Че говориш за разни неща и…

— За разни неща ли? — кокоря се срещу него аз. — За какви неща по-точно?

С още по-отчаяна физиономия и отпреди Ричард прави внезапно признание:

— Истината е, че невинаги съм наясно за какво говориш. Затова понякога аз просто… кимам в знак на съгласие.

Кимал в знак на съгласие ли?

Вторачвам се слисана в него. А аз си мислех, че между нас има специална връзка, че се разбираме само от един поглед. Мислех си, че имаме наш таен шифър! А през всичкото време той просто е кимал в знак на съгласие!

Двама сервитьори поставят чиниите със салати пред нас и побързват да се ометат, усещайки, че изобщо не сме в настроение за любезности. Грабвам вилицата си, но веднага след това я оставям. А Ричард дори не е забелязал салатата си.

— Купих ти годежен пръстен — нарушавам внезапно мълчанието.

— За бога! — заравя лице в ръцете си той.

— Няма проблеми. Ще го върна.

— Лоти… — поглежда ме измъчено Ричард. — Налага ли се да… Утре заминавам. Не може ли просто да забравим за тази тема?

— Окей. Но ми кажи едно нещо — по принцип искаш ли да се ожениш? — Докато задавам този въпрос, усещам в сърцето си непоносима болка. Само преди минута си мислех, че съм сгодена. Че съм пробягала целия маратон и сега прекосявам финиша с високо вдигнати от радост ръце. А се оказа, че пак съм обратно на стартовата линия, завързвам връзките на маратонките си и се чудя ще има ли изобщо маратон.

— Аз… Лоти… Не знам… — отговаря съсипано той. — Искам да кажа… да… предполагам. — Очите му се стрелкат уплашено като на диво животно. — Може би… в някакъв момент…

Е, по-ясен сигнал от това няма накъде! Може би иска да се ожени за някой друга, някой друг ден. Но не за мен.

И внезапно се изпълвам с грозно отчаяние. От все сърце вярвах, че той е мъжът на моя живот. Как съм могла да сгреша толкова много?! Имам чувството, че вече за нищо не мога да си вярвам.

— Ясно. — Вторачвам се за известно време в салата си, плъзгайки поглед по листата от маруля, парчетата авокадо и семките от нар, опитвайки се да си събера мислите. — Проблемът, Ричард, е в това, че аз наистина искам да се омъжа. Искам брак, деца, къща — всичко, както си му е редът. И исках да ги имам с теб! Но за брака са необходими двама. — Правя пауза. Дишам тежко, опитвайки се да запазя самообладание. — Затова не беше зле, че разбрах истината навреме. Благодаря за информацията.

— Лоти! — провиква се уплашено Ричард. — Почакай! Това не променя нищо…

— Напротив, променя всичко. Вече съм твърде стара, за да влизам в списъка на чакащите. Щом между нас няма да се получи, по-добре да го знам навреме, за да мога да продължа напред. Знаеш ли какво? — Опитвам се да се усмихна, но установявам, че мускулите ми отказват да работят. — Приятно прекарване в Сан Франциско! А аз по-добре да тръгвам.

Сълзите ми вече напират през миглите. Трябва да се омета оттук колкото е възможно по-бързо. Ще се върна на работа и ще прегледам презентацията си за утре. Бях си взела почивка за следобеда, но какъв смисъл има сега? И без това няма да звъня на приятелите си, за да им съобщя радостната новина.

Докато излизам от ресторанта, усещам, че някой сграбчва ръката ми. Обръщам се шокирано и виждам пред себе си русото момиче с лентата за коса.

— Какво стана? — пита със светнали очи тя. — Даде ли ти пръстен?

Въпросът й е като нож, забит в сърцето ми. Той не само че не ми даде пръстен, но вече не е мой приятел. Но по-скоро бих умряла, отколкото да си го призная.

— Всъщност… — вдигам гордо брадичка аз. — Всъщност той ми предложи, обаче аз отказах!

— Така ли? — ахва тя.

— Точно така — улавям погледа на дългокосото момиче, което най-безсрамно ни подслушва от съседната маса. — Казах не!

— Казала си не?! — Недоверието й е толкова явно, че се изпълвам с възмущение.

— Да! — сразявам я с поглед аз. — Казах не! В крайна сметка се оказа, че не сме толкова подходящи един за друг, колкото съм си мислела, затова взех решение да сложа край на тази връзка! Въпреки че той наистина искаше да се ожени за мен, да имаме деца и куче, и всичко останало…

Усещам върху гърба си още любопитни погледи и когато се обръщам, виждам, че всички наоколо ме зяпат изумено. Хей, да не би целият ресторант вече да е разбрал?

— Аз казах не! — повишавам нервно глас. — Казах не! Не! — провиквам се високо към Ричард, който продължава да седи на масата напълно сащисан. — Съжалявам, Ричард! Знам, че ме обичаш и че сега разбивам сърцето ти, но отговорът ми е не!

И с вече доста по-голямо самочувствие напускам ресторанта.

* * *

Когато се връщам на работа, заварвам бюрото си отрупано с бележки. Очевидно телефонът не е мълчал, докато ме е нямало. Строполясвам се на стола си и въздъхвам дълбоко. А после чувам прокашляне. Кейла, моята секретарка, се мотае на прага на миниатюрния ми офис. Впрочем тя се мотае там доста често. Тя е най-отдадената на работата си секретарка, която някога съм виждала. Пише ми дълги коледни картички за това колко съм я вдъхновявала като образец в живота и как тя никога нямало да стане секретарка в „Блей Фармасютикълс“, ако не била онази моя лекция, дето съм изнесла в Бристолския университет. (Да, лекцията определено си я биваше. По критериите на речите за набиране на персонал във фармацевтичните компании.)

— Как мина обядът? — пита тя с блеснали очи.

Сърцето ми претупва. Защо изобщо й казах, че Ричард ще ми прави предложение?! Но пък бях толкова убедена. Освен това не беше никак зле като усещане да видя вълнението й. Почувствах се като супержена.

— Добре. Приятно. Хубав ресторант — промърморвам и започвам да ровя из бумагите по бюрото си, като че ли търся нещо особено важно.

— Е, сгодена ли си вече?

Думите й са като лимонов сок върху раната ми. Абе тази жена не притежава ли малко тактичност? Не можеш така да питаш директно шефката си дали е сгодена. Особено след като не носи огромен, чисто нов годежен пръстен, какъвто аз очевадно не нося. Може да включа това в атестацията й. Кейла има известни проблеми със запазване границите на приличието.

— Ами… — свалям сакото си, печелейки време, като междувременно преглъщам буцата в гърлото си. — Всъщност не. Отказах се.

— Така ли? — изписква объркано тя.

— Да — кимам за по-сигурно няколко пъти. — Напълно. Стигнах до извода, че на този етап от живота и кариерата ми това би бил един грешен ход.

— Ооооо! — ококорва се Кейла. — Ама вие… изглеждате страхотна двойка!

— Нещата невинаги са толкова прости, колкото изглеждат, Кейла — изричам дълбокомислено и продължавам да ровя из бумагите.

— Той сигурно е бил съсипан.

— Доста — изричам след кратка пауза. — Напълно съсипан. Даже… се разплака.

Мога да си говоря каквото си искам. И без това тя никога повече няма да види Ричард. Както вероятно и аз. Силата на истината се стоварва като сопа върху корема ми. Всичко свърши. Край. Всичко. Никога повече няма да правя секс с него. Никога повече няма да се будя до него. Никога повече няма да го прегръщам. И незнайно защо, но от последната мисъл ми идва да се разрева.

— Божичко, Лоти, ти си толкова вдъхновяваща жена! — блясват отново очите на Кейла. — Да знаеш, че нещо е вредно за кариерата ти и да имаш куража да отстояваш това, да кажеш: „Не, няма да правя онова, което всички очакват от мен…“.

— Именно — кимам отчаяно. — Исках да защитя жените навсякъде по света.

Челюстта ми потреперва. Налага се да приключа този разговор колкото е възможно по-бързо, защото има опасност всеки момент да се разпадна пред собствената си секретарка.

— Е, някакви важни съобщения? — питам, оглеждайки бележките, без да ги виждам.

— Едното от Стив за утрешната презентация, а другото от някакъв тип на име Бен.

— Бен чий?

— Просто Бен. Каза, че си щяла да се сетиш.

Никой от познатите ми не се нарича „Просто Бен“. Това ще да е някой нахакан студент, който ме е видял на някоя от лекциите ми и сега се опитва да влезе във фирмата по лесния начин. Не, точно сега не съм в настроение.

— Окей. Добре. Тогава ще прегледам пак презентацията си! — отсичам и започвам делово да щракам с мишката си по целия екран на монитора, докато тя накрая не се сети да излезе. Дълбока въздишка. Хайде, продължавай напред, Лоти! Напред!

Телефонът звъни и аз го вдигам авторитетно. Почти.

— Шарлот Грейвни.

— Лоти, аз съм!

Боря се с инстинктивното желание веднага да затворя телефона.

— О, здрасти. Флис! — преглъщам тежко. — Как си?

— Ами… Ти как си?

Усещам очакването в гласа й и се проклинам за пореден път. Не трябваше да й изпращам онова съобщение от ресторанта!

И сега следва натискът. Обичайният натиск. Защо, за бога, споделям любовния си живот със сестра си? Защо трябваше да й казвам, че излизам с Ричард? И не стига това, ами и да ги запозная, че накрая и да й споделя, че очаквам предложението му!

Следващият път, когато се запозная с мъж, няма да казвам на никого! Нищо. И толкова. Не и докато не сме женени поне от десет години, не сме си родили поне три деца и не сме подновили брачните си клетви. Тогава и само тогава бих могла да изпратя на Флис едно съобщенийце с текст от рода на: „Хей, знаеш ли какво стана? Запознах се с един тип. Изглежда свестен“.

— О, добре съм си — отвръщам с максимално делови тон. — Ами ти?

— При мен всичко е наред. И така…

Не довършва въпроса си. А аз много добре знам какво има предвид. Иска да каже: „Е, носиш ли вече масивен диамантен пръстен? Сигурно в момента се наливаш с «Болинджър», а Ричард смуче пръстите ти в някой хотелски апартамент!“.

Болката отново се връща. Нова. По-силна. Не мога да говоря за това. Няма да издържа съчувствието й. Трябва да намеря друга тема. Каквато и да е. Веднага!

— Ами… — започвам ведро и безгрижно. — Аз… Напоследък си мисля за едно нещо. Мисля, че вече ми е крайно време да взема магистърската степен по бизнес администрация. Така де, за кога повече да отлагам? Бих могла да кандидатствам в Бъркбек, да уча през свободното си време и… Какво ще кажеш?