Софи Кинсела
Сватбена нощ (23)

Двайсет и втора глава
Лоти

В главата ми е истински хаос. Не знам какво да си мисля. Не знам откъде да започна.

Първо, къщата за гости. Как е възможно да е толкова различна от начина, по който я помня? Всичко наоколо е доста по-малко, доста по-износено и някак си… не толкова идеално.

Седим на верандата, която е далеч по-малко впечатляваща, отколкото я помня, и е боядисана в доста отблъскващ нюанс на бежовото, и боята се бели на ивици. Маслиновата горичка се оказва смешно дребно парченце земя с няколко хилави дръвчета. Гледката е хубава, но не по-различна от гледката от който и да било друг гръцки остров.

И второ, Артър. Как съм могла да бъда толкова впечатлена от него? Как съм могла да седя в краката му и да попивам нескончаемата му мъдрост?! Та той изобщо не е мъдър! Нито е някакъв пророк. Той е просто един дърт пияница и похотливец, прехвърлил седемдесетте.

Вече на два пъти прави опити да ме опипва.

— Не се връщайте! — повтаря той, размахвайки ръка. — Това повтарям на всички млади хора. Не се връщайте повторно тук! Младостта си е все там, където сте я оставили, и точно там трябва да си остане. За какво се завръщате? Всичко, което си е заслужавало да вземете в пътешествието си през живота, вече сте го взели!

— Татко! — поглежда го с лек укор Сара. — Стига вече! Ето че те се върнаха. И аз се радвам, че го направиха — намига на Бен. — Дойдохте точно навреме. Тъкмо продадохме къщата. Следващият месец напускаме. Още кафе?

Докато се привежда, за да ни налее кафе, аз не мога да откъсна очи от нея. И отблизо си е точно толкова невероятна, колкото и отдалече. Всичко по нея е копринено и блестящо, а гърдите й напъват да скъсат блузката й, като че ли са на някакъв специален сеанс по йога за цици и сега държат да се перчат пред всички присъстващи.

И това е другата причина, поради която в главата ми е пълен хаос. Всъщност причините са няколко Първо, тя е божествена. Второ, повече от ясно е, че между нея и Бен е имало някаква история, преди да се появя. Непрекъснато си подхвърлят по нещо и се смеят, и сменят темата. Трето, между тях и до днес се долавя някаква искра. А щом дори аз я усещам, значи могат да я усетят и те, нали така? И какво означава това?

Впрочем, какво означава всичко това?

Поемам чашата си с кафе от Сара с трепереща ръка. А аз си мислех, че завръщането в къщата за гости ще бъде славният финал на нашия меден месец, където всички нишки ще се свържат и кръгът ще се затвори. Вместо това се оказва, че се появяват няколко нови, съвсем неочаквани нишки и кръгът изобщо не се затваря. Особено от страна на Бен. Той сякаш започва да се отдалечава от мен. Отказва да ме погледне в очите, а когато го прегръщам леко, той се отърсва от мен. Знам, че Сара забеляза това, защото тактично извърна поглед.

— Остаряваме — продължава да тътне Артър — И животът спъва колелата на мечтите. Мечтите спъват колелата на живота. Така е било винаги и така ще си остане. Някой да иска уиски? — изтърсва ни в клин, ни в ръкав. — Слънцето вече преваля. По гръцко време, де.

За мой огромен ужас Бен отговаря:

— Аз бих пийнал едно!

Но какво прави той? Няма дори единайсет сутринта! Нямам намерение да го гледам как се дави в уиски. Отправям му поглед със значение: „Мислиш ли, че това е добра идея, скъпи?“, а той ми връща зверски поглед, който, опасявам се означава: „Млъкни и престани да ми ръководиш живота!“.

И Сара отново извръща тактично очи.

О, боже, това е истинско мъчение! Други жени да извръщат тактично очи, докато ти си разменяш обвинителни погледи със съпруга си, е най-унизителното преживяване на този свят. Като добавим към това цепването на панталонките ти, докато се опитваш да правиш циганско колело.

— Браво на теб! Хайде, ела да си избереш някое от малцовите! — възкликва доволно Артър и въвежда Бен в недрата на къщата за гости, а аз оставам със Сара на верандата. Въздухът между нас е нажежен и аз не знам откъде да започна. Отчаяно искам да знам… какво точно…

— Вкусно кафе — отбелязвам като типична англичанка, която в неловка ситуация търси убежище в любезността.

— Благодаря! — усмихва се тя, а после въздъхва. — Лоти, просто исках да кажа, че… — разперва ръце. — Нямам представа дали си наясно, че Бен и аз…

— Не бях — отговарям след кратка пауза. — Но сега съм.

— Това беше просто един кратък флирт. Бях дошла на гости на татко и просто… нещо между нас прищрака. Продължи не повече от две седмици. Моля те, не мисли, че… — пауза. — Не бих искала ти да…

— Не съм си мислела нищо! — прекъсвам я жизнерадостно. — Абсолютно нищо!

— Хубаво — тя пак се усмихва и ми показва перфектните си зъби. — Хубаво е, че се върнахте. Сигурно имате много спомени, а?

— Да, купища.

— Онова лято наистина беше страхотно! — отбелязва тя, като отпива от кафето си. — Това беше годината, когато дойде и Големия Бил. Сещаш ли се за него?

— Разбира се — кимвам, леко поомекнала. — И Пинки.

— И двамата Нед! Знаеш ли, че една вечер ги арестуваха? — ухилва се тя. — Хвърлиха ги в ареста и татко трябваше да им плаща гаранцията.

— Да, чух за това! — възкликвам и се изправям в стола си, внезапно вдъхновена от спомените. — А ти разбра ли за онази рибарска лодка, дето потъна?

— О, да! — кимва тя. — Татко ми разказа за този случай. Като добавиш и пожара, би могло да се нарече, че беше година на катастрофи. Дори горкият Бен се разболя от грип! Беше много болен!

Какво каза тя? Грип ли?

— Грип? — повтарям прегракнало. — Бен?

— Беше ужасно! — отсича тя и качва почернелите си крака на стола до себе си. — Тогава доста се притесних за него. Не беше на себе си. Бълнуваше. Наложи се да го гледам през цялата нощ. Пеех му песни на Джони Мичъл, представяш ли си? — и се засмива.

Хаосът в главата ми се превръща в паника. Значи Сара е била жената, която го е гледала, докато е бил болен от грип. Сара е била тази, която му е пяла!

А той си мисли, че съм била аз.

И това е бил моментът, когато е „разбрал, че ме обича“. Така каза на цялата публика вчера.

— Ясно! — кимвам, като се старая да запазя самообладание. — Е, браво на теб! — преглъщам. — Но няма смисъл да живеем в миналото, нали? Та… ммм… колко гости имате в момента тук?

Искам да се отърва от тази тема колкото е възможно по-бързо, преди Бен да се върне на верандата. Но Сара си е наумила друго.

— Докато бълнуваше, говореше какви ли не странни неща — спомня си тя. — Искаше да полети. А аз му се карах: „Бен, мирувай! Лягай обратно в леглото!“. После пък ми каза, че съм била неговият ангел пазител. Повтаряше го непрекъснато — че аз съм неговият ангел пазител.

— За кой ангел пазител става въпрос? — прекъсва ни гласът на Бен. Появява се на верандата с чаша в ръка и допълва: — Баща ти говори по телефона. Та кой е този ангел пазител?

Стомахът ми се преобръща. Трябва да прекратя този разговор на мига!

— Вижте онова маслиново дръвче! — изписквам отчаяно, но нито Сара, нито Бен ми обръщат внимание.

— Не си ли спомняш, Бен? — разсмива се Сара, като отмята назад глава. — Когато беше болен от грип и аз се грижих за теб цяла нощ? Тогава каза, че съм твоят ангел пазител. Сестра Сара. — И го побутва закачливо с крак. — Спомняш ли си Сестра Сара? А песните на Джони Мичъл?

Бен стои вцепенен на мястото си. Поглежда първо към мен, после към Сара, накрая пак към мен. Сбърчва озадачено чело.

— Ама… ама… нали ти се грижи за мен, Лоти?

Бузите ми пламват. Не зная какво да кажа. Защо изобщо приех лаврите за грижите по него в онази нощ, защо?!

— Лоти ли? — възкликва Сара. — Ама тя дори още не беше пристигнала тук! Това бях аз и затова аз трябва да получа червените точки, много благодаря! Аз съм тази, която седя будна цяла нощ и забърсва потното ти чело. Не ми казвай, че си го забравил! — допълва с престорен укор.

— Не съм забравил! — отсича Бен, внезапно дошъл на себе си. — Господи, разбира се, че не съм забравил! Ще помня тази нощ през целия си живот! Но не си я спомням вярно. Мислех си, че е била… — и ме поглежда обвинително.

Настръхвам. Трябва да кажа нещо. Всички ме чакат да кажа нещо.

— Може би съм се объркала — преглъщам тежко. — С… някой друг път.

— Какъв друг път? — пита Бен. — Тук съм бил болен от грип само веднъж. А сега се оказва, че не ти, а Сара се е грижила за мен! Което е крайно смущаващо! — гласът му безкомпромисен, плющящ като бич.

— Съжалявам — обажда се Сара и ни поглежда един по един, усетила напрежението между нас. — Не е кой знае каква работа!

— Напротив! — провиква се Бен и се хваща за главата. — Не осъзнаваш ли защо? Та ти ме спаси тогава! Ти беше моят ангел пазител. Сара! А това променя… — не довършва.

Поглеждам го възмутено. Какво променя това? Допреди три минути само аз бях неговият ангел пазител! Не можеш да се хвърляш от един ангел пазител на друг, когато ти се прииска!

Ами да!

— О, само не това! Не отново! — поклаща глава Сара и се усмихва. Обръща се към мен и допълва: — Казах ти. Тогава не беше на себе си и бълнуваше всякакви глупости за ангели и други подобни неща — става ясно, че вече и самата тя държи да смени темата. — Е, какво работите вие сега, я кажете!

Бен ме поглежда кръвнишки, после отпива голяма глътка уиски и отговаря:

— Аз правя хартия.

И докато разказва за компанията си за производство на хартия, аз отпивам от хладното си вече кафе, от време на време потрепервайки. Не мога да повярвам, че тъпата ми невинна лъжа е разкрита! Но не мога да повярвам и сериозността, с която Бен приема всичко това. За бога, на кого му пука кой за кого се е грижил, а?! Постепенно преставам да го слушам, но когато чувам от устата му „преместване в чужбина“, се стряскам. За Франция ли говори?

— Аз също! — тъкмо казва Сара. — Но преди това сигурно малко ще поплавам из Карибите. Ще се хвана някъде по островите като учителка, за да спечеля малко пари. Ще видя как ще тръгне, а оттам нататък ще му мисля.

— И аз това искам да правя! — кима енергично Бен. — Плаването е моята страст! Ако има нещо конкретно, с което бих искал да се занимавам през следващите две години, е да прекарвам повече време на яхтата си!

— Прекосявал ли си Атлантическия океан с яхтата си?

— Бих искал! — светват очите на Бен. — Но първо трябва да събера екипаж. Навита ли си?

— Става! А после един сезон плаване из Карибите?

— Имаш го!

— Е, решено е! — провикват се засмени и двамата и се поздравяват с плясване на длани.

После Сара се обръща към мен и пита учтиво:

— Ти обичаш ли да плаваш?

— Не особено — отговарям, като поглеждам бясно към Бен. Досега нито веднъж не ми е споменавал за мечтата си да прекоси Атлантическия океан. И как това ще се върже с купуването на селска къща във Франция? И какви са тези твърде дружески поздрави? Иска ми се да го залея с всички тези въпроси наведнъж, но пред Сара не мога да го направя.

И внезапно ми се приисква да не се бяхме връщали тук. Артър беше прав — не трябваше да се връщаме.

— Значи продавате, а? — обръщам се към Сара.

— Да — кимва тя. — Колкото и да не ми е приятно, няма начин. Купонът свърши. Общежитието ни отне бизнеса. И сега те купиха нашата земя. Ще строят допълнителни крила.

— Копелета! — провиква се бясно Бен.

— Може би — свива нервно рамене тя. — Но ако трябва да бъда честна, бизнесът започна да запада още след онзи пожар. Чудя му се на татко как успя да изкара чак досега.

— Да, пожарът беше кошмарен! — вметвам аз, доволна, че сме на тема, по която и аз мога да кажа нещо. Надявам се някой да спомене начина, по който аз така брилянтно поех ръководството и спасих толкова много хора, но единственото, което Сара казва, е:

— Да, каква драма!

— Било е от някаква развалена печка, нали? — пита Бен.

— О, не! — тръсва глава Сара и обеците й звънват тихо. — Това беше първоначалната версия. Но после разбраха, че е заради свещите на някого. Нали се сещате — от нечия стая. Ароматни свещи — поглежда часовника си и отсича: — Извинете, но трябва да извадя яденето от фурната!

И изчезва. Бен отпива пак от уискито си, после ме поглежда и изражението му се променя.

— Какво става? — пита смръщено. — Лоти, добре ли си?

Не, не съм. Усещам, че пребледнявам. Истината е толкова кошмарна, че не мога да събера сили да се изправя срещу нея.

— Била съм аз — прошепвам накрая напълно премаляла.

— Какво искаш да кажеш с това? — поглежда ме неразбиращо той.

— Винаги имах ароматни свещи в стаята си — прошепвам дрезгаво. — Помниш ли? Всичките ми свещи? Сигурно съм ги забравила запалени. Никой друг тогава нямаше ароматни свещи. Значи пожарът е по моя вина!

Толкова съм шокирана и разстроена от това откритие, че очите ми се насълзяват. Моят велик миг на триумф… Вече всичко е прах и пепел. Значи аз не съм била героинята на деня. Била съм безмозъчният, глупав злодей.

Чакам Бен да ме прегърне, да възкликне или да ми зададе други въпроси. Или просто да направи нещо, каквото и да е. Но той ме поглежда напълно безстрастно и отбелязва:

— Е, било е отдавна. Вече няма значение.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма значение? — ококорвам се сащисано аз. — Разбира се, че има значение! Провалила съм лятото на всички хора тогава! Провалила съм този бизнес! Ужасно е!

Прилошава ми от чувство за вина. И което е още по-лошо, усещам, че през цялото време съм грешала. През всичките тези години съм хранила грешен спомен. Да, онази нощ наистина съм променила много неща, но е обратният знак. Можех да убия някого. Можех да убия много хора. Аз не съм жената, за която се мислех. Аз не съм жената, за която се мислех!

От гърдите ми се изтръгва ридание. Имам чувството, че всичко около мен се разпада.

— Да им кажа ли? Да си призная ли всичко?

— О, за бога, Лоти! — тръсва раздразнено глава Бен. — Естествено, че няма смисъл! Преодолей го, в крайна сметка! Било е преди петнайсет години! Никой не е наранен! На никого не му пука!

— На мен ми пука! — изписквам шокирано.

— Е, значи трябва да спре да ти пука! И без това ми наду ушите с този проклет пожар…

— Не, не съм!

— Напротив!

Нещо в мен прищраква и аз се разкрещявам:

— А ти непрекъснато говориш за плаване и лодки! Откъде е всичко това?

И двамата се споглеждаме шокирани и неуверени. Все едно си вземаме мярката за някакво състезание, но не сме сигурни за правилата му. Накрая е ред на Бен да започне да крещи:

— Виж какво, кажи ми как да ти вярвам оттук нататък, а?

— Каквооо? — стъписвам се аз.

— Ти не си се грижила за мен, докато бях болен от грип, а ме остави да си мисля, че си била ти! — погледът, с който ме дарява, е безмилостен. — Защо го направи?

— Аз… бях объркана — преглъщам. — Съжалявам!

Изражението на Бен изобщо не се променя. Лицемерно копеле!

— Добре де — започвам контраатака аз, — тъй като така и така си говорим истини, мога ли да те попитам как планираш да прекараш един сезон с яхта на Карибите, когато ще се местим във Франция?

— Бихме могли да се преместим във Франция! — срязва ме раздразнено той. — Но може и да не го направим. Просто си подхвърляхме идеи, нищо повече. Господи!

— Изобщо не сме си подхвърляли идеи! — провиквам се възмутено. — Правехме планове! И аз базирах целия си бъдещ живот на тях!

— Всичко наред ли е при вас? — появява се отново Сара и Бен автоматично превключва на чаровната си крива усмивка.

— Страхотно! — възкликва, сякаш нищо не се е случило. — Просто изпускахме парата.

— Още кафе? Или уиски?

Аз не мога да й дам отговор. Намирам се в процес на осъзнаване на кошмарната истина — че базирам целия си живот на мъжа, който седи срещу мен. Този мъж с чаровната усмивка и непринудените маниери, който внезапно ми изглежда напълно чужд, непознат и напълно непривичен — като гостна стая в чужда къща. И аз не само че не го познавам и не го разбирам, но и се опасявам, че не го харесвам особено.

Аз не харесвам съпруга си!

Тази мисъл звънва като камбана в ушите ми. Като сигнал за смъртна присъда. Аз допуснах колосална, непростима, ужасна грешка!

Изпълвам се с неочакваното желание да се свържа с Флис, но същевременно си давам сметка, че не бих могла да й призная подобно нещо. До края на живота си ще трябва да си остана омъжена за Бен и да се преструвам, че всичко е наред. Иначе би било твърде смущаващо за всички.

Окей. Значи такава е съдбата ми. Приемам новината спокойно. Омъжена съм за неподходящия мъж и от сега нататък ще трябва да търпя нещастния си живот. Няма друг начин.

— … страхотно място за меден месец — тъкмо казва Сара, докато сяда. — Добре ли си прекарвате?

— О, да! — отбелязва саркастично Бен. — Направо чудесно! — поглежда ме ядосано и аз се наежвам.

— Какво би трябвало да значи това?

— Е, трудно би могло да се каже, че се радваме на обичайните „удоволствия за младоженци“, не мислиш ли?

— Аз нямам никаква вина за това!

— А кой ми отказа тази сутрин?

— Но аз чаках да пристигнем в заливчето! Нали трябваше да го направим в заливчето!

Забелязвам, че Сара започва да се върти от неудобство, но не мога да се спра. Вече ми идва до гуша. От всичко.

— Винаги има някакво извинение — изръмжава Бен.

— Аз не си измислям извинения! — възкликвам, вече побесняла. — Какво, да не би да си мислиш, че и аз не искам да… така де…

— Нямам представа какво си мислиш! — крясва ми побеснял и Бен. — Но остава фактът, че не сме го правили, а на теб като че ли не ти пука за това!

— Нищо подобно, пука ми! — крещя. — Разбира се, че ми пука.

— Хей, я почакайте — намесва се внезапно Сара, като поглежда първо мен, после Бен. — Вие да не би да не сте…

— Не сме имали възможност — отговаря през стиснати устни Бен.

— Аууу! — ахва изумена Сара. — Това е… доста необичайно за меден месец!

— В стаята ни имаше някакво объркване — обяснявам накратко. — После Бен се напи, после ни преследваха икономи, после аз получих алергична реакция и като цяло…

— Беше кошмар.

— Да, кошмар.

И двамата млъкваме оклюмани.

— Хей! — намигва ни Сара. — Горе имаме доста празни стаи! Легла, колкото щеш! Дори презервативи!

— Сериозно? — вдига глава Бен. — Горе има свободно легло? Уединено двойно легло, което бихме могли да ползваме? Нямаш представа откога мечтаем да чуем подобна новина!

— Имаме, при това много. Само половината стаи са заети.

— Това е страхотно! Страхотно! — провиква се Бен, изведнъж възвърнал си настроението. — Значи можем да го направим точно тук, в къщата за гости! Където се запознахме! Хайде, госпожо Пар, елате да ви изнасиля!

— Няма да подслушвам! — шегува се Сара.

— О, ако искаш, дори се присъедини! — казва Бен, но ме поглежда и побързва да се поправи: — Шегичка! Шегичка, казах!

И протяга ръце към мен с типичната си чаровна усмивка. Но магията вече не действа. Искрата я няма.

Настъпва тишина, която продължава като че ли цяла вечност. В главата ми бушува ураган. Какво искам? Какво искам, за бога?

— Ами, не знам — изричам след продължително мълчание и Бен рязко си поема дъх.

— Ти не знаеш? — звучи така, сякаш е на ръба на търпението си. — Просто така, не знаеш?

— Аз… трябва да се поразходя! — отсичам, бутвам назад стола си, изправям се и се отдалечавам, преди да е успял да каже каквото и да било.

Заобикалям къщата и се насочвам по покрития с шубраци хълм зад нея. Виждам новото общежитие — сграда от стъкло и бетон, пльосната на мястото, където някога момчетата ритаха футбол. Минавам покрай нея и продължавам надолу по хълма, докато не се изгубва от погледа ми. Намирам се в малка долчинка, обградена от маслинови дръвчета, с разнебитена стара колиба, която помня от онези дни. Тук също има боклуци — кутийки от кола и бира, пакетчета от чипс и дори останки от пица. Вторачвам се в боклука, изпълвайки се с неистова омраза към онези, които са го оставили тук. После импулсивно се навеждам и започвам да го събирам, изпълнена с неочаквана енергия. Наоколо не се вижда кош за боклук, затова просто го събирам на куп и го поставям до голям камък. Животът ми може и да е пълен хаос, но това не означава, че не мога да поставя в ред един къс земя.

Когато приключвам, сядам на камъка и се вторачвам напред не желаейки да влизам в контакт с мислите си. Всички те са твърде объркващи и плашещи. Слънцето над главата ми прежуря и в далечината чувам блеене на кози. Това ме кара да се усмихна. Поне някои неща си остават същите.

След известно време дочувам нечие пухтене и се обръщам. По хълма се катери руса жена с розова рокля. Вижда ме, седнала на камъка, усмихва се и се насочва доволно към мен.

— Здравейте! — поздравява. — Къде е…

— Вървете само напред.

— Горещичко — трие чело.

— Много.

— Вие за руините ли сте тук? За древните руини?

— Не — изричам с извинителен тон. — Просто се мотая. На меден месец съм — допълвам, сякаш това е някакво извинение.

В този момент си спомням, че и по онова време хората говореха за някакви руини. Всички смятахме някой ден да отидем и да ги разгледаме, но в крайна сметка никой не си направи труда.

— И ние сме на меден месец! — светва лицето на жената. — Отседнали сме в хотел „Аполина“, но съпругът ми ме довлече тук, за да гледаме тези руини. Казах му, че искам да си почина малко и че ще го настигна — вади бутилка минерална вода и отпива. — Той си е такъв. Миналата година ходихме в Тайланд — едва издържах! Накрая обявих стачка, буквално! Заявих му: „Виж какво, повече няма да ме накараш да стъпя в нито един храм! Искам да си лежа на плажа и да си почивам!“. Така де, какво му е лошото на това да си лежиш на плажа, а?

— Съгласна съм с вас — кимвам. — Ние пък ходихме в Италия, където ми писна от църкви!

— Ох, църквите… — въздъхва жената със страдалческа физиономия. — На мен ли ми казвате! Няма да забравя Венеция! Казах му: „Ти в Англия ходиш ли да разглеждаш църкви? Откъде този внезапен интерес само защото сме на почивка?“.

— Точно това казах и аз на Ричард! — възкликвам аз.

— Моят съпруг също се казва Ричард! — възкликва жената. — Не е ли странно? Ричард чий?

И ми се усмихва, а аз едва сега си давам сметка какво съм казала. Но защо се сетих за Ричард, а не за Бен? Какво ми става?

— Всъщност… — разтривам чело опитвайки се да се успокоя.

— Всъщност моят съпруг не се казва Ричард.

— О! — поглежда ме сащисано жената. — Извинете. Стори ми се, че казахте… — и се вторачва в мен. — Хей, добре ли сте?

О, боже! Нямам представа какво става с мен. От очите ми рукват сълзи. Много сълзи. Изтривам ги и се опитвам да се усмихна.

— Съжалявам — преглъщам. — Наскоро се разделих с приятеля си и очевидно още не съм го превъзмогнала.

— Вашият приятел! — поглежда ме притеснено жената. — Стори ми се, че казахте, че сте на меден месец!

— Да, така е — изхлипвам. — Наистина съм на меден месец! — и вече се разревавам съвсем сериозно с огромни, капещи в ръцете ми сълзи и детски хълцания.

— Тогава кой е Ричард?

— Не и моят съпруг! — отговарям и гласът ми се издига като болезнен вой. — Ричард не е моят съпруг! Той така и не ми направи предложение! Така и не ми предложиии…

— Ще ви оставя насаме с мислите ви — изрича неловко жената и слиза от скалата. И когато тя изчезва от погледа ми, аз се отдавам на най-шумния, най-безумния рев, който някога съм си позволявала.

Изпитвам носталгия. Носталгия по Ричард. Толкова много ми липсва! Имам чувството, че когато се разделихме, той си взе със себе си и частица от сърцето ми. За известно време адреналинът на ситуацията ми помагаше да се справям, но вече си давам сметка колко ранена съм всъщност. Цялото ми тяло пулсира от болка, а наблизо изцеление няма.

Липсва ми, липсва ми, липсва ми!

Липсват ми неговото чувство за хумор и здравият му разум. Липсва ми усещането за него в леглото до мен. Липсват ми моментите, когато по време на парти очите ни се срещат отдалече и двамата веднага разбираме, че мислим за едно и също. Липсва ми неговата миризма. Той мирише така, както би трябвало да мирише един истински мъж. Липсват ми гласът му, целувките му и дори краката му. Липсва ми всичко!

А сега съм омъжена за друг!

При тази мисъл следва ново, дълбоко изхълцване. Но защо изобщо се омъжих? Какво съм си мислела? Знам, че Бен е страстен, забавен и чаровен, но внезапно всичко това ми изглежда напълно безсмислено. Изглежда ми кухо.

И сега какво да правя? Заравям лице в ръце и усещам, че дишането ми постепенно се успокоява. Започвам да въртя бясно брачната халка на пръста си. Никога през живота си не съм се чувствала толкова ужасена. И преди съм допускала грешки, но никога в подобни мащаби. Никога с подобни последици.

„Не можеш да сториш нищо повече — ми казва умът ми. — Приклещена си. В капан. И грешката си е изцяло твоя!“

Слънцето прежуря силно над главата ми. Няма да е зле и аз да сляза от тази скала и да потърся някаква сянка. Но не мога да събера сили да го направя. Не мога да помръдна и мускулче. Не и докато не дойда напълно на себе си. Не и докато не взема няколко решения.

* * *

Минава близо час, докато събера сили да се надигна. Скачам от камъка, бръсвам праха от дупето си и се насочвам бързо към къщата за гости. Няма как да не забележа, че Бен изобщо не си направи труда да ме потърси, за да види дали съм добре. Не че вече ми пука.

Виждам ги, преди да са ме видели. Бен седи до Сара, метнал е ръка през рамото й и си играе с презрамката на сутиена й. Толкова е очевидно какво става там, че ми идва да се разпищя. Но вместо това се насочвам на пръсти към къщата, стъпвайки безшумно като котка.

„Целунете се! — предавам им мислено. — Целунете се! Потвърдете предчувствията ми!“

Стоя и не смея да си поема дъх с очи, фиксирани върху тях. Все едно гледам себе си и Бен в деня, когато се срещнахме в онзи ресторант преди толкова много дни. Те си припомнят тийнейджърския си флирт. Не могат да се сдържат. Хормоните, които бликат от тях, са толкова силни, че почти се виждат. Сара се смее на нещо, което казва Бен, а той вече си играе с косата й и между тях се усеща онова специфично напрежение между двама души, и…

Хюстън, кацнахме!

Устните им се сливат. Неговата ръка вече проучва онова, което крие блузката й. И преди това да е успяло да продължи в очакваната посока, аз се насочвам открито и шумно към верандата. Чувствам се като актриса в сапунен сериал, която малко е закъсняла за репликата си.

— Как не те е срам?! — изкрещявам.

И докато думите излизат от устата ми, си давам сметка, че зад тях се крие много по-голяма доза истина, отколкото съм предполагала досега. Как можа да ме доведе той тук, на сцената на другия си тийнейджърски флирт, на мястото, което ме предхожда и което той никога не ми спомена? Трябва да е знаел, че Сара ще бъде тук. Трябва да е знаел, че хормоните им пак ще се пробудят. Дали го е направил нарочно? Това някаква игра ли е?

Поне ги разтърсих достатъчно силно. Те отскачат рязко един от друг, а Бен удря глезена си в крака на пейката и изругава.

— Бен, трябва да поговорим! — отсичам без увъртания.

— Да! — тросва ми се той и ме поглежда кръвнишки, сякаш всичко това е по моя вина. Аз, естествено, се наежвам. Сара се скрива тактично в къщата, а аз се приближавам към Бен.

— Така. Това между нас не се получава — започвам, без да го поглеждам. — А сега видях, че и без това предпочиташ друга.

— По дяволите! — провиква се раздразнено той. — Една целувка и…

— Но ние сме на меден месец!

— Именно! — срязва ме бясно той. — А ти току-що ми отказа! Какво би трябвало да направи един мъж при подобни обстоятелства, а?

— Не съм ти отказала! — тросвам му се аз, но в мига, в който го изричам, осъзнавам, че е напълно прав — да, отрязах го. — Добре де, вярно е. Но аз…

Просто не исках да го правя с теб! Исках да го направя с Ричард. Защото той е мъжът, когото обичам. Ричард, моят скъп Ричард! Но за съжаление никога повече няма да го видя. И сега май пак ще се разрева…

— Много мие трудно да го кажа — започвам, като се старая да скрия сълзите си, — но мисля, че бракът ни беше твърде необмислен. Мисля, че прибързахме. Мисля, че… — въздъхвам и потрепервам. — Мисля, че беше грешка. Обвинявам единствено себе си. Съвсем наскоро приключих една връзка и… беше прекалено скоро — разпервам ръце. — Грешното решение беше мое. Съжалявам!

— Не, мое беше — отсича веднага Бен.

Настъпва тишина, докато всеки от нас обмисля казаното. Значи и двамата сме убедени, че това е голяма грешка. Гърдите ми се изпълват с непоносимо чувство на провал. Комбиниран с облекчение. През ума ми минава мисълта: „Флис беше права“. И потрепервам. Тази мисъл е твърде болезнена, за да успея да се справя с нея точно сега.

— Не искам да се местя във Франция — изрича внезапно Бен. — Мразя шибаната Франция! Не трябваше да ти позволявам да мислиш, че говоря сериозно.

— Аз пък не трябваше да те притискам — отбелязвам, тъй като държа да бъда честна. — Не трябваше да те карам и да участваме в онова състезание за двойки.

— Не трябваше да се напивам първата нощ.

— Трябваше да правя секс с теб в къщата за гости — отбелязвам виновно. — Беше много грубо от моя страна да ти отказвам. Съжалявам!

— Няма проблеми — свива рамене Бен. — И без това леглата тук много скърцат.

— Е… приключихме ли? — питам и докато питам, не мога да повярвам какво съм изрекла. — Да се разделим без лоши чувства, а?

— Можем да си спретнем един бърз развод — отбелязва делово Бен. — Нищо чудно и да поставим световен рекорд.

— Тогава да кажем на Георгиос да откаже сватбения албум, а? — допълвам, като се изсмивам тъжно.

— Ами караокето за младоженци? Ще се включим ли в него в такъв случай?

— Не забравяй, че спечелихме състезанието за двойки! — напомням му аз. — Какво ще кажеш да обявим развода си по време на галавечерята за връчване на наградите, а? — погледите ни се срещат и внезапно и двамата избухваме в неконтролируем, истеричен смях.

Длъжни сме да се смеем. Защото иначе каква е алтернативата?

Когато и двамата се поуспокояваме, аз прегръщам коленете си и го поглеждам сериозно.

— Кажи ми сега, този брак беше ли поне за миг реален за теб?

— Ами, не знам — дръпва се лекичко той, като че ли съм докоснала болно място. — През последните няколко години нищо не ми изглежда реално. Смъртта на баща ми, компанията, отказът от комедията… Мисля, че е крайно време да подредя нещата в живота си! — допълва и се чуква по главата.

— За мен също не беше реален — изричам искрено. — Беше като приказка. Намирах се в много гаден период, ти се появяваш и изглеждаш толкова готино…

Той все така си изглежда готино. Жилав, загорял и мускулест. Но в моите очи е изгубил нещо. Има някакво синтетично излъчване, като оранжада вместо прясно изцеден портокалов сок. Оранжадата също е оранжева, има мехурчета и утолява жаждата ти, но остава горчив вкус. Което не е никак добре.

— И сега какво ще правим? — питам. Смехът ми е уталожен, гневът ми — също. Изпитвам странното чувство, че всичко това се случва на някой друг, а не на мен. Всичко е сюрреалистично. Бракът ми приключи, преди дори да е започнал.

И дори още не сме правили секс. Но да се смеем ли на това? И какви са тези жестоки, перверзни игри, които си играе съдбата с нас? Меденият ни месец се оказа такъв невероятен провал, че сякаш някой там горе просто не ни позволява да бъдем заедно.

— Нямам представа. Може би да изкараме почивката си, пък после да помислим, а? — отбелязва Бен, като поглежда към телефона си. — И без това имам среща с Юри Жернаков. Знаеш ли, че е доплавал с яхтата си дотук специално, за да се срещне с мен?

— Аууу! — поглеждам го, силно впечатлена.

— Да, така си е — кимва той и се изпъчва леко. — А аз искам да продавам. За мен това е единственото разумно решение. Лоркан смята, че не трябва да го правя — допълва, — което обаче за мен е още една причина да го направя!

Лицето му се е сдобило с вече познатото ми недоволно изражение. Изслушах няколко оплаквания за това как Лоркан е маниак на тема контрол, как е циничен използвач, а също така и как Лоркан е много лош играч на пинг-понг. Така че не изгарям от нетърпение да чувам ново оплакване и затова бързо сменям темата на разговора.

— Значи окончателно ще се откажеш от работата, така ли? — идеята не ми изглежда никак добра, но на кого му пука какво мисля аз? Съвсем скоро ще бъда бивша съпруга.

— Разбира се, че няма да се откажа — отговаря Бен. Изглежда ми леко засегнат. — Юри твърди, че ще ме задържи като специален съветник. Заедно ще започнем няколко нови проекта. Ще пробваме някои идеи. Юри е страхотен тип! Искаш ли да видиш яхтата му?

— Разбира се! — и без това скоро няма да му бъда съпруга, защо не се възползвам от привилегиите на такава, докато мога?! — А след това? Какво ще стане с теб и любимата там? — и кимвам по посока на къщата.

Бен сбърчва чело и отговаря:

— Не знам какво ми стана. Съжалявам! — поклаща тъжно глава. — Но просто… сякаш двамата със Сара бяхме отново на осемнайсет и… всички спомени нахлуха обратно…

— Няма проблеми! — прекъсвам го аз умилостивена. — Разбирам те. При нас стана същото, спомняш ли си?

Направо не мога да повярвам колко много щети бяха нанесени само от една среща с тийнейджърската ти любов! Според хората никога не трябва да се срещат повторно с първата трябвало да бъде наложена някаква официална карантина за подобни срещи. Правилото би трябвало да гласи: веднъж с тийнейджърската си любов, край! Толкова! И единият от двамата да емигрира!

— Нямам нищо против, ако го направиш с нея — изричам на глас. — Повъргаляйте се в чаршафите, позабавлявайте се!

— Ти сериозно ли? — опулва се той. — Ама… ние сме женени!

Ако има нещо, което не притежавам, то е лицемерието. Не съм лицемерка.

— Може и да сме, но само на хартия — казвам. — Вярно е, че подписахме едни листи хартия и си разменихме пръстени. Но ти не ми се отдаде истински, както и аз на теб. Не по подходящия начин, не напълно, не в мислите си! — въздъхвам дълбоко. — Та ние дори не сме ходили на срещи! Затова не виждам какво да те държа вързан за мен!

— Божичко, Лоти, ама ти си страхотна! — поглежда ме изумено най-благородната… широко скроена… ти си велика!

— Е, щом казваш — свивам рамене.

А после потъвам в мълчание. Пред Бен може и да се държа, вътрешно се чувствам буквално разбита. От всичко. Иска ми да се облегна на нечие рамо и да се разрева като дете. Всичко обратното на онова, което съм си мислела. С брака ми е свършено. Аз съм виновна за онзи пожар. Провал след провал след провал.

Усещам, че съм се вцепенила. Тялото ми се е сковало от напрежение. Мозъкът ми представлява един хаотичен, вихрещ се облак, в който само тук-там се забелязват бледи лъчи яснота. Като леки побутвания, които ме тласкат в определена посока. Проблемът е…

Проблемът е, че Бен е изключително готин. И доста надарен. А аз съм напълно отчаяна. Може би това ще ми помогне поне за кратко да забравя как почти не убих двайсет невинни младежи.

Бен също мълчи. Вторачил се е в изсъхналата маслинова горичка. Когато накрая се обръща към мен, очите му проблясват подканващо.

— Хрумна ми една идея — казва.

— На мен също — казвам.

— Едно първо и последно изчукване? Заради доброто старо време?

— Четеш ми мислите. Но не тук! — сбърчвам нос. — Дюшеците са отвратителни!

— Тогава обратно в хотела?

— Звучи добре! — кимвам и усещам как в гърдите ми се надига леко вълнение, нещо като слаба утеха в цялата тази жалка каша. Заслужаваме го! Нуждаем се от това. Първо, това ще бъде краят, второ, ще ми помогне поне за малко да не мисля за разбитото си сърце, и трето, чакам го близо три седмици и ако не го направя, ще се пръсна!

Ако просто се бяхме изчукали до премала още при първата ни среща, нито едно от тези неща нямаше да се случи. В това май има някаква поука.

Да, така мисля.

— Ще кажа на Сара, че тръгваме и да предаде на баща си довиждане от нас — казва Бен и влиза в къщата за гости.

В мига, в който изчезва, аз вадя телефона си. Докато Бен говореше, в съзнанието ми внезапно изникна образа на Ричард. Не знам защо, но май беше нещо като телепатична връзка. Все едно го усещах как мисли за мен в някое кътче на света. Картината беше толкова ясна, че всъщност очаквам да видя името на Ричард върху дисплея на телефона си. Докато натискам бутоните за отваряне на телефона, пръстите ми треперят, сърцето ми претупва от неочаквана надежда.

Но, разбира се, не виждам нищо. Никакви повиквания, никакви съобщения, нищо. Даже и след като прегледах всички директории два пъти. Държа се като пълна идиотка. Но от къде на къде ще има нещо?! Та Ричард е чак в Сан Франциско, зает с новия си живот. На мен може и да ми липсва, но аз на него очевидно не.

Надеждите ми се сгромолясват толкова тежко, че в очите си отново усещам появата на нови сълзи. Но защо изобщо мисля за Ричард? Него го няма. Замина. Няма да ми изпрати дори есемес, няма да ми се обади, а какво остава — да прекоси половината свят, за да ми засвидетелства своята безрезервна любов и да ми каже, че в крайна сметка иска да се ожени за мен (моята тайна, идиотска фантазия, която никога няма да се сбъдне).

С изпълнено с безсилие сърце преглеждам останалите си съобщения и забелязвам, че имам най-много есемеси от Флис. Само написаното й име е достатъчно, за да ме накара да се отдръпна ужасено. Тя ме предупреди за този брак. Беше права. Защо сестра ми винаги е права?

Но мисълта да й кажа истината е твърде съсипваща. Твърде унизителна. Не мога. Или поне не веднага.

Започвам ново съобщение, изпълнена с отчаяна, детинска решимост да й докажа, че греши:

Здрасти, Флис! Тук всичко е прекрасно. Знаеш ли какво? Бен продава компанията си на Юри Жернаков и скоро отиваме на яхтата му!!

Впивам очи в написаните от мен думи. Те сякаш ми се присмиват. Прекрасно, да бе! Лъжа след лъжа. Но пръстите ми предизвикателно добавят и нова:

Толкова се радвам, че се омъжих за Бен!

Върху блекбърито ми капва сълза, но аз не й обръщам внимание и продължавам:

Толкова сме щастливи заедно, всичко е толкова идеално!

Към първата сълза се прибавят и нови и аз грубо изтривам очи. А после пръстите ми пак започват да пишат и този път вече не мога да спра:

Представи си най-хубавия брак в целия свят. Е, моят е по-хубав! Ние сме сродни души, нетърпеливи да започнем бъдещето си. В сравнение с Ричард Бен е направо мъж чудо! Не съм помисляла и за миг за Ричард…