Софи Кинсела
Сватбена нощ (14)

Тринайсета глава
Лоти

Това не може да е истина! Изритват ни от младоженския апартамент!

Но какво не им е наред на тези хора? Никога през живота си не съм виждала по-некадърен персонал! Развинтиха краката на едно от леглата, поместиха го малко, вдигнаха го и обявиха, че е твърде голямо, а после Нико предложи да завият обратно краката и пак да опитат… и през цялото това време Бен кипеше от гняв и възмущение.

Накрая започна да крещи толкова силно, че работниците наобиколиха Нико, за да го пазят. Не може да му се отрече на този Нико — образец на самообладанието. Дори когато Бен започна да размахва заплашително сешоара. Нико ни помоли най-учтиво да напуснем апартамента, докато работниците се оправят, а освен това ни предложи да се възползваме от шведската маса на верандата. За сметка на хотела, разбира се.

Това беше преди два часа. Но дори и яденето на шведска маса си има предел. Връщаме се в стаята си, за да си вземем нещата за плажа, и заварваме същите работници — почесват се умно по главите и зяпат недоволно леглата. Стаята е пълна с крака от легла и плоскости, а на стената е подпряна суперголяма спалня. Но както става ясно, не била „правилният вид легло“. Каквото и да означава това.

— Толкова ли е трудно да размениш две легла с едно? — промърморва под носа си Бен, докато се насочваме към плажа. — Да не би да са олигофрени?

— Тъкмо това си мислех и аз.

— Но това е нелепо!

— Абсурдно дори!

На входа към плажа спираме. Бива си го този плаж! Синьо небе, златист пясък, редици от най-луксозните шезлонги, които съм виждала, бели чадъри, развяващи се под лекия бриз, и бързащи напред-назад сервитьори, понесли подноси с напитки. При други обстоятелства при подобна гледка щяха да ми потекат лигите.

Но точно сега има само едно нещо, което искам. И то не е слънчев загар.

— Трябваше да ни дадат друга стая — казва Бен поне за стотен път. — Трябва да ги съдим!

В мига, в който ни помолиха да излезем, Бен поиска резервна стая и за един блажен миг си помислих, че в крайна сметка всичко ще се нареди. Можехме да се затворим в резервната стая, да си прекараме страхотно заедно, а после да излезем навреме за обяд… Но не! Нико започна да кърши ръце и да повтаря, че е съкрушен и унизен, но хотелът бил пълен и не бихме ли искали вместо това едно возене с балон с комплиментите на управата, сър?

Возене с балон с комплиментите на управата. Имах чувството, че Бен ще го удуши.

Докато се мотаем край рафта с хавлиите, усещам нечие подозрително присъствие наблизо. Георгиос. Откъде пък изникна и той? Да не би да ни следи? Да не би всичко това да е част от обслужването? Сръгвам Бен и той повдига вежди.

— Мадам — изрича тържествено икономът, — мога ли да ви помогна с хавлиите?

— О… хммм… благодаря! — смотолевям неловко. Нямам нужда от помощ, но би било твърде грубо от моя страна да му кажа да се пръждосва.

Георгиос взема две хавлии и тримата тръгваме след един разпоредител на плажа към два красиви шезлонга с изглед към морето. Наоколо се виждат още много гости и във въздуха се носи ароматът на плажно масло. Морските вълни се плискат нежно по брега. Не мога да не призная, че това си е същински рай.

Разпоредителят и икономът ни автоматично си поделят работата и застилат хавлиите ни с военна прецизност.

— Минерална вода! — отсича Георгиос и поставя кофичката с бутилки на масичката. — Да отворя ли една за мадам?

— Не се притеснявайте! Може би по-късно. Много благодаря, Георгиос! Засега ще бъде това, благодаря! — присядам на шезлонга, а Бен заема съседния. Сритвам чехлите си, събличам дългата си туника и затварям очи, надявайки се това да подскаже нещо на иконома. Миг по-късно обаче една сянка преминава пред клепачите ми и аз отварям очи. За мое изумление Георгиос подрежда чехлите ми един до друг и сгъва туниката ми.

Да не би да възнамерява да се мотае около нас през целия ден? Поглеждам към Бен, който очевидно си мисли същото. Виждайки ме да сядам, Георгиос скача веднага.

— Мадам иска да плува? Мадам иска да се разходи по горещия пясък? — и ми поднася чехлите.

Какво!

Е, не! Това вече е прекалено! Тези петзвездни хотели малко са прекалили. Да, вярно е, че съм на почивка. Да, вярно е, че е приятно да те обслужват лично. Но това не ме превръща внезапно неспособна да си застеля хавлията, нито да си отворя бутилката минерална вода, нито да си обуя чехлите!

— Не, благодаря. Всъщност, бих желала… — опитвам се да измисля някакво достатъчно голямо предизвикателство, което да му отнеме повечко време. — Бих искала прясно изцеден портокалов сок с малко мед, пръснат в него, и бонбонки „M & M“, но само от кафявите! Много ти благодаря, Георгиос!

— Мадам! — покланя се той и за мое огромно облекчение изчезва.

— Само кафяви „M & M“? — поглежда ме изумено Бен. Имаш много звездни предпочитания!

— Просто се опитвам да се отърва от него — тросвам се тихо. — Да не би да смята да виси край нас цял ден? Това ли прави обикновено личният иконом?

— Кой да ти каже! — промърморва Бен, привлечен от нещо друго. Впива очи в горнището на банския ми. Или по-точно — в съдържанието му. — Дай да те намажа с плажно мляко! — предлага внезапно. — Не смятам да оставям тази работа на иконома!

— Окей, благодаря! — подавам му шишенцето и той изстисква голяма доза от него в шепата си. Когато започва да ме маже, го чувам как шумно си поема дъх.

— Кажи, ако съм твърде груб — промърморва. — Или недостатъчно груб.

— Ъхъммм… Бен! — прошепвам. — Имах предвид гърба ми. Нямам нужда от помощ при мазането на деколтето си!

Но не мисля, че той ме чува, защото не спира. Жената наблизо ни поглежда странно. Сега Бен изстисква нова порция плажно мляко в шепата си и започва да ме маже под горнището на банския. С две ръце. И диша много тежко. И вече няколко човека ни гледат.

— Бен!

— Просто се старая — изфъфля той.

— Бен, престани! — извъртам се аз. — Само гърба ми!

— Правилно — примигва няколко пъти, за да фокусира погледа си.

— Може би трябва да го направя сама! — отсичам, грабвам шишенцето от него и започвам да си мажа краката. — Ти искаш ли? Бен? — помахвам, за да привлека вниманието му, но той седи сякаш в някакъв транс. И после внезапно идва на себе си.

— Имам идея!

— Каква по-точно? — поглеждам го подозрително. — Брилянтна идея!

Изправя се и се насочва към двойката, която лежи на близките до нас шезлонги. Забелязах ги и преди, на закуска. И двамата са червенокоси и вече започвам да се притеснявам да не изгорят на слънцето.

— Здравейте! — усмихва се чаровно Бен на жената. — Наслаждавате се на почивката, а? Между другото, аз съм Бен. Току-що пристигнахме.

— О, здравейте! — отвръща жената с леко подозрителен тон.

— Прекрасна шапка! — кимва към главата й.

Прекрасна шапка ли? Та това е най-обикновената шапка, която някога съм виждала. Какво е намислил?

— Всъщност питах се — продължава той, — намирам се в малко затруднено положение. Трябва да проведа един много важен телефонен разговор, а нашата стая в момента е в ремонт. Бихте ли имали нещо против да използвам вашата? Няма да се задържам дълго. Ще бъда със съпругата си — допълва уж между другото. — Няма да се бавим.

Жената ни поглежда слисано.

— Телефонен разговор ли?

— Да, важен телефонен разговор. Бизнес разговор — пояснява Бен. — Както вече казах, изобщо няма да се бавим. Само влизаме и излизаме!

Поглежда към мен и незабележимо ми намига. Ако не бях толкова вцепенена от желание, бих му се усмихнала. Стая. О, боже, толкова си мечтая за стая!

— Скъпи? — пресяга се жената към мъжа си и го сръгва. — Тези хора искат да наемат за малко стаята ни — съпругът сяда и поглежда към Бен, заслонил очи от слънцето. Доста по-възрастен е от съпругата си и решава кръстословицата в „Таймс“.

— Защо, за бога, ви трябва нашата стая?

— За едно обаждане — отвръща Бен. — Много бързо. Делово.

— Защо не използвате конферентния център?

— Не е достатъчно уединено — отговаря Бен, без изобщо да се замисля. — А този разговор е строго поверителен, много дискретен. Ще ви бъда много благодарен за нещо уединено…

— Ама…

— Знаете ли — започва колебливо Бен, — защо да не ви дам малък подарък за неприятностите? Да кажем… петдесет паунда?

— Какво? — ахва съпругът. — Искате да ни платите петдесет паунда само за да използвате стаята ни? Вие сериозно ли говорите?

— Сигурна съм, че от хотела ще ви намерят стая, без да се налага да плащате — вметва услужливо съпругата.

— Не могат, ясно ли е? — срязва я нетърпеливо Бен. — Опитахме. И точно затова моля сега вас!

— Петдесет паунда — повтаря съпругът, оставя кръстословицата си и се замисля. — Как… в брой ли?

— В брой, с чек, както желаете. Или с кредит към хотелската ви сметка. Няма значение.

— Почакайте малко! — забожда съпругът пръст в гърдите на Бен, като че ли току-що е разгадал всичко. — Това да не би да е някаква измама? Правите ми сметка за стотици лири, а след това ми давате петдесет за удоволствието?

— Не! Просто искам стаята ви!

— Но наоколо има много други свободни пространства! — възкликва объркано съпругата. — Защо искате точно нашата стая? Защо не някой ъгъл във фоайето? Защо не…

— Защото искам да правя секс там, разбрахте ли ме?! — избухва Бен. От всички посоки наоколо към нас се обръщат глави. — Искам да правя секс — повтаря той вече по-спокойно. — Със съпругата си. На медения ни месец. Твърде много ли искам?

— Искате да правите секс!? — отдръпва се съпругата като попарена от Бен, сякаш той ще я зарази с нещо. — На нашето легло?!

— То не е ваше легло! — отсича нетърпеливо Бен. — На хотела е. Ще поръчаме да сменят чаршафите. Или ще използваме пода — обръща се към мен за потвърждение. — Подът става, нали?

А моето лице вече е пламнало от неудобство. Направо не мога да повярвам, че ме въвлича във всичко това! Не мога да повярвам, че съобщава на целия плаж, че ще правим секс на пода!

— Андрю! — обръща се жената към мъжа си. — Кажи нещо най-сетне!

Андрю мълчи дълбоко замислен. После вдига очи и отсича:

— Петстотин и нито пени по-малко!

— Какво? — сега е ред на съпругата му да избухне. — Сигурно се шегуваш! Андрю, това е нашата стая и това е нашият меден месец и за нищо на света няма да позволим някаква странна двойка да прави там… нещо! — грабва картата ключ, която лежи на шезлонга на Андрю, и я напъхва предизвикателно в банския си. — Вие не сте наред! — отсича и поглежда кръвнишки Бен. — И вие, и съпругата ви!

Вече от всички краища на плажа към нас се обръщат глави. Чудничко!

— Добре — кимва накрая Бен. — Е, благодаря за отделеното време.

А когато тръгва към мен, огромен космат тип с доста впити бански скача от близкия шезлонг и го потупва по рамото. Усещам афтършейва му дори оттук.

— Здрасти! — казва той със силен руски акцент. — Аз имам стая!

— Така ли? — обръща се заинтригувано към него Бен.

— Вие, аз, вашата съпруга и моята съпруга Наталия — малко весело, а?

Кратка пауза в разговора. А после Бен се обръща към мен, повдигнал въпросително вежди. Аз му отвръщам с шокирано изражение. Осмелява се изобщо да ми задава подобен въпрос?! Поклащам ожесточено глава, изобразявайки с устни: „Не, не, не!“.

— Не и днес — отговаря накрая Бен с явно съжаление в гласа си, моля ви се! — Някой друг път.

— Няма проблем! — отсича руснакът, тупва го дружески по рамото и Бен се връща на шезлонга си. Отпуска се на него и се вторачва бясно в морето.

— Е, дотук с брилянтната ми идея — промърморва накрая. — Шибана фригидна крава!

Аз се привеждам към него и го бодвам силно в гърдите с пръст.

— Хей, а какви бяха онези работи после? Ти наистина ли си помисли, че можем да приемем предложението на другия? На руснака?

— Поне би било нещо.

Нещо ли?! Вторачвам се сащисано в него, докато той не ме поглежда и не ми се тросва:

— Какво? Наистина би било нещо!

— Е, в такъв случай извинявай, че не искам да споделям първата си брачна нощ с една горила и с момиче с гумени цици! — отбелязвам саркастично. — Извинявай, че ти обърках плановете!

— Не са гумени — срязва ме Бен.

— О, значи си проверил, така ли?

— Силиконови.

Не мога да не се изсмея презрително. Междувременно Бен чевръсто хвърля две хавлиени кърпи над нашия чадър. Но какво прави, за бога?

— Създавам малко уединение — пояснява ми с намигване той и се притиска на шезлонга до мен, и автоматично започва да ме опипва навсякъде като октопод. — Божичко, колко си готина! Банският ти случайно да е без дъно отдолу?

Той сериозно ли говори?

Всъщност подобен бански би ни дошъл изключително добре точно в този момент.

— Не знаех, че съществуват такива… — започвам, но внезапно забелязвам как две деца са впили очи в нас с нескрито любопитство. — Престани! — просъсквам и измъквам ръката на Бен, настанила се между краката ми. — За нищо на света няма да го правим на шезлонг! Ще ни арестуват!

— Скреж с лимонов аромат? — подскачаме едва ли не до небето, когато под кърпите се пъхва Хермес и ни поднася две чаши. Съвсем честно ви казвам, ако продължават в този дух, сигурно ще получа инфаркт, докато си тръгна от този остров!

Известно време седим мълчаливо, сърбайки настъргания си лед, заслушани в шумовете по плажа и плискащите се по брега вълни.

— Виж какво — изричам накрая, — ситуацията определено е гадна, но истината е, че в момента не можем да сторим нищо по въпроса. Следователно или ще си седим тук и ще се побъркваме един друг, или ще отидем да направим нещо, докато ни подготвят стаята!

— Какво нещо?

— Ами… разни неща — отбелязвам с оптимистичен тон. — Развлечения. Тенис, плаване, кану, пинг-понг… Каквото предлагат там.

— Звучи страхотно — промърморва мрачно Бен.

— Хайде да се поразходим и да проверим какво ще открием. Искам да се махна от този плаж. Всички продължават да ни гледат и да си шепнат нещо, а онзи руснак непрекъснато ми намига.

Бен изпива скрежа си и се привежда да ме целуне — ледените му устни разделят моите с лимоновия си вкус.

— Не можем! — отсичам, когато ръката му се насочва автоматично към долнището на банския ми. — Казах ти, престани! — и пак изтръгвам със сила ръката му. — Правиш нещата още по-трудни! Никакво докосване, разбра ли? Не и докато не приготвят стаята ни!

— Никакво докосване ли? — поглежда ме слисано той.

— Никакво докосване! — повтарям решително и го сръгвам.

— Хайде, ставай! Да се поразходим из хотела и да видим какво ще открием. Първото, на което попаднем, е наше! Става ли?

Изчаквам Бен да се изправи на крака и да обуе чехлите си. В този момент зървам Георгиос, крачещ бързо към нас — за мое огромно изумление той наистина държи поднос с чаша портокалов сок и чинийка само кафяви бонбонки „M & M“.

— Мадам!

— Аууу! — изписквам, пресушавам сока на един дъх и сдъвквам няколко бонбончета. — Прекрасно!

— Стаята ни готова ли е вече? — намесва се гневно Бен. — Не може да не е готова!

— Не мисля, сър — отбелязва Георгиос и мрачното му изражение става още по-мрачно. — Доколкото разбрах, възникнал е някакъв проблем с противопожарната аларма.

— Противопожарната аларма ли? — повтаря невярващо Бен. — Какво искаш да кажеш с това?

— Ударили някакъв сензор, докато изнасяли леглата. За съжаление не можем да ви пуснем в стаята, докато не го поправят. За ваша собствена безопасност. Приемете моите най-искрени извинения, сър!

Бен се хваща за главата. Изглежда така, сякаш всеки момент ще получи инсулт — толкова е зле, че наистина започвам да се притеснявам за него.

— И колко време ще отнеме това?

— Сър, де да можех… — разперва икономът безпомощно ръце.

— Ясно, не знаеш! — прекъсва го рязко Бен. — Разбира се, че не знаеш! От къде на къде ще знаеш?!

Имам ужасното чувство, че всеки момент ще откачи и ще удари нещастния Георгиос.

— Както и да е! — побързвам да се намеся аз. — Няма значение. Ние ще отидем да се позабавляваме.

— Мадам — обръща се към мен икономът, — как мога да ви бъда полезен в това начинание?

Бен го изпепелява с поглед и започва:

— Можеш да…

— Бихте ли ми донесли още малко сок, ако обичате? — прекъсвам го аз, докато не е изтърсил някаква грозна обида. — Някакъв… ммм… — замислям се. За кой вид сок е необходимо най-много време? — Например сок от цвекло?

Мога да се закълна, че по безстрастното лице на иконома преминава лека сянка. Мисля, че е прозрял хитростта на плана ми. Но накрая изрича:

— Разбира се, мадам!

— Страхотно! Е, до скоро!

Тръгваме по пътека, от двете страни на която се извисяват бели стени, окъпани в бугенвилия. Слънцето препича над главите ни. Наоколо цари призрачна тишина. Знам, че Георгиос върви след нас, но предпочитам да не говоря с него. Ако го заговоря, той никога няма да ни остави на мира.

— Барът на плажа е насам — отбелязва Бен, когато минаваме покрай един знак. — Може да се отбием.

— Барът ли? — поглеждам го саркастично аз. — След снощи?!

— Имам нужда от нещо. Каквото и да е.

— Окей — свивам рамене. — Можем да пийнем по нещо бързичко.

Барът на плажа е обширен, кръгъл и сенчест. Разнася се тиха гръцка музика, Бен автоматично се отпуска на едно високо столче и се оглежда.

— Добре дошли при нас! — приближава се към нас барманът с широка усмивка. — Поздравления за брака ви! — връчва ни ламинирано меню за напитки и се отдалечава.

— Той как разбра, че сме младоженци? — присвива подозрително очи Бен.

— Сигурно от блестящите ни халки. Е, какво ще си поръчаме? — вторачвам се в менюто, но Бен се е замислил за друго.

— Онази кошмарна жена! — промърморва. — Вече щяхме да сме в леглото им!

— Е, сигурна съм, че скоро ще оправят и противопожарната аларма — отбелязвам не особено убедено аз.

— Но това е проклетият ни меден месец!

— Да, знам — измърквам успокоително. — Хайде да си поръчаме нещо! Но истинско питие! — честно казано, вече и аз не бих имала нищо против едно чисто.

— Правилно ли чух, че сте на меден месец? — провиква се към нас едно русо момиче на няколко стола от нас. Облечена е в оранжева дълга туника с пискюлчета по ръкавите, а на краката си има сандали със скъпоценни камъни и много високи токчета. — Ама, разбира се! Тук всички са на меден месец! Кога се оженихте?

— Вчера. Пристигнахме снощи.

— А ние в събота! Беше в църквата „Света Троица“ в Манчестър. Бях с рокля на Филипа Лепли. Имахме сто и двайсет гости на приема. Беше с шведска маса, разбира се. А после, вечерта, имаше оркестър и танци и още петдесет допълнителни гости! — изрежда на един дъх тя и ни поглежда с очакване.

— Нашата беше… по-малка — изричам след кратка пауза. — Доста по-малка. Но прекрасна.

„Много по-приятна от твоята“ — допълвам мислено. Обръщам се към Бен, за да ме подкрепи, но той си говори нещо с бармана.

И за първи път забелязвам нещо общо между Бен и Ричард — тоталната липса на любезност и тесногръдо отношение към хората. Колкото пъти съм започвала разговор с някоя интересна, весела личност, Ричард е отказвал да се включи. Например онази удивителна жена, с която веднъж се запознахме в Гринуич и с която той категорично отказа да бъде запознат. Вярно, че тя се оказа малко чудата и се опита да ме накара да инвестирам 10 000 лири в яхта, но той не можеше да го знае предварително, нали така?

— А пръстенът? — кимва момичето и показва ръката си. Ноктите й са оранжеви, напълно в тон с туниката й. Това какво означава — че всичките й дрехи са оранжеви или че всяка вечер си сменя лака? — Между другото, аз съм Мелиса.

— Прекрасен! — подавам и аз лявата си ръка и платинената ми халка проблясва под слънцето. Инкрустирана е с диаманти и наистина е доста шикозна.

— О, страхотно! — повдига силно впечатлена вежди Мелиса. — Удивително чувство, нали? Имам предвид, да носиш брачна халка? — привежда се заговорнически напред и допълва: — Понякога, като се погледна в огледалото и зърна халката си, си казвам: „Божичко, аз съм омъжена!“.

— Аз също! — отвръщам и внезапно си давам сметка, че точно това ми е липсвало — женски разговор за усещането да си омъжена. Това е обратната страна на бързането със сватбата без семейството и без шаферки до теб. — Странно е и да те наричат „госпожо“ — допълвам. Между другото, аз съм госпожа Пар.

— Аз съм госпожа Фокнър! — изрича тя със светнали очи. — Обожавам новата си фамилия — Фокнър!

— Аз също си харесвам Пар — усмихвам й се в отговор.

— Знаеш ли, че този хотел е най-доброто място за меден месец? Тук идват какви ли не знаменитости! Нашият апартамент е направо божествен! А утре ще подновим обета си — на Острова на любовта! Така го наричат — Островът на любовта!

И сочи към морето, към един дървен вълнолом, който навлиза навътре в морето. В края му се вижда доста широка платформа с бял балдахин отгоре.

— След това организираме коктейл — допълва. — Трябва да дойдете и вие! Може би и вие ще решите да подновите обета си?

— Толкова скоро?

Не искам да бъда груба с нея, но това е най-странното нещо, което съм чувала. Та аз се омъжих едва вчера! Защо ще подновявам обета си?

— Ние сме решили да подновяваме нашия всяка година — отбелязва самодоволно Мелиса. — Догодина ще отидем на остров Мавриций, а аз вече видях роклята, която искам да нося! В броя на „Булки“ от миналия месец. Онази „Вера Уонг“ на петдесет и четвърта страница. Ти видя ли я? — преди да успея да й отговоря, телефонът на Мелиса изчуруликва и тя се смръщва. — Извинявай за момент… Мат? Мат, какво правиш, за бога? Аз съм на бара! Както се уговорихме! На бара… Не, не в спа центъра, в бара!

Въздъхва нетърпеливо, затваря телефона си и вдига към мен усмихнато очи.

— Да ти кажа, непременно трябва да се включите в състезанието за двойки този следобед!

— Състезание за двойки ли? — поглеждам я неразбиращо.

— Да бе, като в телевизионното шоу! Отговаряш на въпроси за партньора си и победители са онези, които се познават най-добре! И сочи към близкия плакат, който гласи:

ДНЕС 16 Ч. СЪСТЕЗАНИЕ ЗА ДВОЙКИ НА ПЛАЖА. ГОЛЕМИ НАГРАДИ!!! ВХОД СВОБОДЕН!!!

— Всички са се записали — допълва тя, смуквайки от сламката си. — Тук организират много развлечения за младоженците. Всички до едно са чисти глупости, разбира се! — отсича и отмята назад коса. — Така де, бракът не е състезание!

Едва сдържам смеха си. Добър опит, момиче! Толкова много й се иска да победи, че буквално й го пише на челото!

— Е, вие записахте ли се? — поглежда ме над слънчевите си очила „Гучи“. — Хайде, включете се! Голям смях ще падне!

Може би е права. Така де, какво друго ще правим през свободното си време?

— Окей. Запиши ни!

— Яни! — провиква се Мелиса към бармана. — Уредих ти още една двойка за състезанието!

— Какво? — поглежда ме смръщено Бен.

— Ще участваме в състезание — информирам го аз. — Съгласихме се, че ще се включим в първото развлечение, на което попаднем, нали така? Е, това е първото.

Яни ни подава две листовки, както и бутилка вино с две чаши, които Бен вероятно е поръчал. Мелиса се изправя от стола си. Пак говори по телефона и вече звучи още по-вбесено и отпреди.

— Бара на плажа, а не лоби бара! На плажа!… Окей, стой там, идвам!… Доскоро! — казва ми тя и поема напред с мощно завъртане на туниката си.

Когато тя се отдалечава, двамата с Бен започваме да разглеждаме мълчаливо листовките на състезанието за двойки. Докажете любовта си! Докажете, че между вас съществува всичко необходимо за създаването на семейство!

Въпреки обстоятелствата не мога да не почувствам събуждане на съревнователния си дух. Не че ми трябва да доказвам каквото и да било. Но аз просто си знам, че в този курорт няма други двама, които да са по-силно свързани от Бен и мен! Така де, вижте ги другите, а после вижте и нас!

— Само как ще изгубим… — отбелязва Бен и се изсмива презрително.

Ще изгубим ли?

— Как можеш да говориш така?! — поглеждам го възмутено.

— Защото трябва да знаем разни неща един за друг — отговаря Бен, като че ли това се разбира от само себе си. — А ние не знаем.

— Ние знаем купища неща един за друг! — отсичам аз. — Познаваме се, откакто бяхме на осемнайсет! И ако питаш мен, мисля, че ще спечелим!

Бен повдига вежди и отбелязва:

— Може би. Какви въпроси задават?

— Нямам представа. Никога не съм гледала шоуто — отговарям, но внезапно ми хрумва нещо. — Хей, Флис познава играта! Ще й се обадя!