Софи Кинсела
Сватбена нощ (20)

Деветнайсета глава
Лоти

Всичко е било писано, всичко е било отредено! Моят звезден, златен сценарий на мечтите! Двамата с Бен отново в малката лодка. Носещи се по вълните на Егейско море. На път към райското блаженство!

Добре че напуснахме „Амба“. Вярно, че хотелът е луксозен и си има цели пет звезди, но не е истинският Иконос. Той не е нас! В мига, в който лодката ни остави на малкото шумно пристанище, почувствах, че нещо дълбоко стаено в мен оживява. Ето така си спомням аз Иконос! Стари бели къщички с кепенци, сенчести улички и възрастни жени в черно, седящи по ъглите, и дока за ферибота. Пристанището беше пълно с рибарски лодки и водни таксита, а от всепроникващата миризма на риба ми се зави свят. Помня тази миризма. Помня всичко!

Небето е обагрено в яркото синьо на утрото и слънцето играе по клепачите ми, точно както винаги е правило на това място. Лежа си във водното такси така, както правех, когато бях на осемнайсет. Краката ми са в скута на Бен, той лениво гали пръстите ми и в умовете и на двама ни витае само една мисъл.

Кожата ми се възстанови перфектно от алергичната реакция и Бен настояваше за един бързак още на сутринта. Но аз го разубедих. Защо да консумираме брака си в някакво скучно хотелско легло, когато разполагаме с шанса да го направим в заливчето, където го направихме за първи път, преди всичките тези години?! От романтиката на всичко това ми идва да се прегърна. Ето ни пак тук след петнайсет години! Връщаме се в къщата за гости! Женени! Чудя се дали Артър е още там. Чудя се дали ще ни познае. Не мисля, че поне аз изглеждам кой знае колко по-различно оттогава. Дори съм облечена в същите миниатюрни панталонки, с които ходех, когато бях на осемнайсет… и тайничко се моля да не се разцепят на задника ми.

Пръските от вълните галят лицето ми, докато се носим по вълните, и аз облизвам соления вкус от устните си. Оглеждам бреговата ивица и си припомням всички селца, които обхождахме в онези години, с техните тесни калдъръмени улички и неочаквани съкровища, като например онази полуразрушена статуя на кон, на която веднъж попаднахме насред пусто площадче. Вдигам очи, за да споделя мислите си с Бен, но забелязвам, че той е зает с айпада си. Дочувам от него някакъв рап и ноздрите ми потръпват от раздразнение. Точно сега ли трябва да слуша тези глупости?

— Дали Артър е още там? — обаждам се аз, опитвайки се да му привлека вниманието. — И онази стара готвачка?

— Невъзможно! — отсича той, като вдига рязко глава. — Питам се обаче какво ли се е случило със Сара.

Пак тази Сара. Но познавам ли изобщо това момиче?

Музиката от айпада става все по-силна и Бен вече рапира заедно с нея. Обаче не може да рапира. Казвам го съвсем непредубедено, като любяща съпруга — той не става.

— Тук е много тихо и спокойно, не мислиш ли? — питам многозначително, но той изобщо не схваща намека. — Може ли за малко да минем и без музика?

— Това е Диджей Крам, скъпа! — провиква се весело Бен и надува звука. Над красивото море се понасят така смислените думи: „Да ти го начукам, брато!“, и аз примигвам.

Егоистично копеле.

Тази мисъл се приземява в мозъка ми без никакво предупреждение и ме кара леко да се паникьосам. Добре де, нямах предвид „егоистично“. Нито „копеле“. Всичко е наред. Тук е истински рай.

А и нямам нищо против рап музиката. Можем да си говорим, като я надвикваме.

— Не мога да повярвам, че се връщаме на мястото, където всичко се промени! — пробвам нова тактика аз. — Онзи пожар наистина се превърна в повратен момент в моя живот!

— Ще престанеш ли най-сетне да повтаряш за този шибан пожар?! — срязва ме Бен и аз се втренчвам шокирано в него.

Но, от друга страна, не би трябвало да се изненадвам. Бен никога не се е интересувал от този пожар. Когато това стана, той беше заминал да се гмурка за рапани в другия край на острова, затова пропусна всичко и оттогава насам е много докачлив на тази тема. Но пък не е необходимо да се заяжда с мен. Отлично знае значението на това преживяване за моя живот.

— Хей! — възкликва внезапно. Вторачил се е в айпада си и забелязвам, че е получил текстово съобщение. Намираме се доста близо до брега, така че сигурно има някакъв слаб сигнал.

— Кой е?

Бен изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне от гордост и вълнение. Да не би да е спечелил нещо?

— Чувала ли си за човек на име Юри Жернаков? Иска лична среща с мен!

— Юри Жернаков ли? — ахвам аз. — Как така!

— Иска да купи компанията!

— Малеее! А ти искаш ли да продаваш?

— Защо пък не?!

Съзнанието ми вече започва да рисува фантастични картини. Това би било зашеметяващо! Бен ще се сдобие с купища пари, ще можем да си купим стара селска къща във Франция…

— Юри иска да говори лично с мен! — надува се гордо Бен. — Попитал е лично за мен! Ще се срещнем на неговата суперяхта!

— Страхотно! — стискам ръката му.

— Да, знам. Направо невероятно! А Лоркан може да… — не довършва. — Както и да е — допълва мрачно.

Тук става нещо странно, което аз не разбирам. Но не ми пука. Ще се преместим да живеем във Франция! И най-сетне ще можем да правим секс! Вече напълно забравих предишното си раздразнение. Отново се върнах в рая. Отпивам щастливо от колата си и внезапно се сещам за нещо, което вече дни наред се каня да кажа на Бен.

— Хей, знаеш ли? Миналата година в Нотингам попаднах на едни учени, които проучваха нови начини за изработване на хартия. По-екологични подходи. Ставаше въпрос за някакъв специален филтриращ процес. Чувал ли си за тях?

— Не — свива рамене Бен. — Но Лоркан сигурно е чувал.

— Мисля, че трябва да се свържеш с тях. Да направиш някакво дарение или нещо подобно. Макар че, от друга страна, щом ще продаваш компанията… — и свивам рамене.

— Няма значение, идеята ти е много добра! — сръгва ме закачливо Бен. — Имаш ли и други такива готини идеи?

— Хиляди — ухилвам му се аз.

— Смятам да съобщя на Лоркан още сега! — отсича Бен и започва да пише на айпада си. — Той непрекъснато проучва разни неща и се интересува от нови методи. Смята, че на мен за нищо не ми пука. Е, сега ще му покажа!

— Пиши му и за срещата с Жернаков — подсказвам му аз. — Може да ти даде някакъв ценен съвет.

Пръстите на Бен се вцепеняват над айпада и лицето му се смръщва като градоносен облак.

— За нищо на света! — отсича накрая и ме поглежда предупредително. — А ти да не си посмяла да кажеш на никого за това, разбра ли?! Нито дума по въпроса!