Софи Кинсела
Сватбена нощ (15)

Четиринайсета глава
Флис

Вече сме в залата за заминаващи на летище Хийтроу, когато телефонът ми звъни. Преди да успея да реагирам, Ноа вече го е измъкнал от страничното джобче на чантата ми и оглежда екрана.

— Търси те леля Лоти! — светва лицето му. — Да й кажа ли, че идваме да я изненадаме на специалната й ваканция?

— Не! — сграбчвам телефона от ръката му аз. — Поседни мъничко, разгледай си стикерите, виж динозаврите! — натискам бутона за отговор и се отдалечавам няколко крачки от сина си, опитвайки се да се успокоя. — Лоти, здрасти! — изричам накрая.

— Най-сетне! Откога се опитвам да се свържа с теб! Къде ходиш?

— Ами… нали знаеш… по задачи — отговарям и се насилвам да направя пауза, преди да добавя с невинен като агънце глас: — Някакъв късмет със стаята? Или леглото? Или… каквото и да е?

От Нико знам, че те са все така без стая. Но освен това знам, че Бен се е опитал да вземе стая под наем от друг гост на плажа. Хитър мерзавец!

— О, да, стаята! — въздъхва съсипана Лоти. — Истинска сага! Но по-добре да не говорим за това. Засега сме решили просто да се забавляваме с нещата, които предлагат тук.

— Браво! Много разумен план! — отбелязвам и от гърдите ми се изтръгва тиха въздишка на облекчение. — Е, как е времето там? Слънчево ли е?

— Направо жега — отговаря Лоти, но очевидно има друго на ум. — Слушай, Флис, спомняш ли си онази игра за двойки?

Сбърчвам чело и питам:

— Телевизионното шоу ли?

— Същото! Знаеш я, нали? Какви въпроси задават там?

— Защо? — питам озадачена.

— Днес ще участваме в едно състезание за двойки. Трудни ли са въпросите?

— Трудни ли? Разбира се, че не! Просто са забавни. Разни дребни неща, които двойките знаят един за друг.

— Попитай ме нещо! — отсича сестра ми. — Да се поупражнявам!

— Окей! Ами… да! Каква паста за зъби използва Бен?

— Нямам представа — отговаря Лоти след кратка пауза. — Как се казва майка му?

— Не знам.

— Кое е любимото му ядене, което му приготвяш?

Още по-дълга пауза. Накрая:

— Не знам. Никога не съм му готвила.

— Ако трябва да отиде на театър, каква пиеса ще избере — на Шекспир, нещо модерно или мюзикъл?

— Нямам представа! — провиква се сестра ми. — Никога не съм ходила с него на театър! Значи Бен е прав! Ще изгубим!

Тя наред ли е? Естествено, че ще изгубят!

— Според теб Бен знае ли някое от изброените неща за теб? — питам спокойно.

— Разбира се, че не! Никой от нас не знае нищо за другия!

— Ясно. Ами…

— Ама аз определено не искам да губя! — снишава яростно сестра ми глас. — Преди малко тук беше една от онези булки чудовища, която се хвалеше със сватбата си, и ако аз не знам нищо за съпруга си, и той не знае нищо за мене…

„То тогава може би просто не трябваше да се жените!“ — идва ми да изкрещя.

— Не може ли просто… да поговорите един с друг? — предлагам накрая.

— Да, точно така! — провиква се сестра ми, сякаш току-що съм разбила някакъв много сложен шифър. — Ще разберем всичко за себе си! Продиктувай ми списъка с нещата, които трябва да знам! — допълва решително. — Така! Значи: паста за зъби, името на майка му, любимо ядене… Би ли ми изпратила всички неща чрез съобщение?

— Не, не мога! — отвръщам категорично. — Заета съм, Лоти, скъпа, защо изобщо ще го правите? Защо просто не си лежите на плажа?

— Просто ме навиха и вече не мога да се откажа! В противен случай ще решат, че изобщо не сме щастлива двойка! Флис, това място е истинска лудост! Като централна гара за младоженци!

— Че аз си го знам, че е такова — свивам рамене. — Ти не знаеше ли?

— Може би… — отвръща колебливо. — Но не си давах сметка, че е чак толкова… младоженско! Навсякъде се разхождат влюбени двойки и не можеш да направиш и крачка, без някой да ти каже: „Поздравления!“ или да изсипе отгоре ти шепа конфети! Онова момиче, за което ти говорех, вече ще подновява обета си, представяш ли си? Опитваше се да навие и мен!

За момент забравям къде се намирам и за цялата абсурдна ситуация. Знам единствено, че си говоря със сестра ми.

— Изглежда е станало абсолютно пошло — отбелязвам.

— Донякъде.

— Тогава не се явявайте на онова състезание за двойки.

— Налага се! — отсича решително тя. — Вече не мога да се откажа! Е, трябва ли да знам коя гимназия е завършил Бен и подобен род неща? А за хобитата му?

Тези въпроси автоматично ме връщат към предишното гневно състояние. Това е абсурдно, за бога! Сестра ми звучи като контрабандист, който се опитва да мами на митницата! За миг се питам дали да не й го кажа.

Същевременно обаче интуицията ми подсказва в никакъв случай да не й говоря такива неща по телефона. Единственото, което ще стане, е, че ще скараме жестоко, тя ще ми затвори, а после ще накара Бен веднага да я напълни с бебета — още там, на плажа, за да ми го върне.

Затова се налага първо да отида там. Като се престоря, че просто съм решила да я изненадам. Ще огледам територията, ще я накарам да се отпусне. А после ще я дръпна настрани и двете ще си поговорим. Откровено. Ще проведем дълъг, безмилостен разговор, от който няма да й позволя да се измъкне, докато не види цялата картина. Да я види такава, каквато е!

И после осъзнавам, че това състезание за двойки всъщност играе в моя полза. Сестра ми ще се изложи публично. И след това ще бъде готова да чуе гласа на разума.

Обявяват някакъв полет и Лоти моментално пита:

— Какво е това? Къде си?

— На гарата — лъжа, без да ми мигне окото. — По-добре да вървя. Е, късмет!

Изключвам телефона си и се оглеждам за Ноа. Оставих го на един пластмасов стол на две крачки от мен, но той е отишъл до бюрото и води задълбочен разговор с някаква стюардеса, която е приклекнала и го слуша много внимателно.

— Ноа! — провиквам се аз и двамата автоматично вдигат глави. Стюардесата вдига ръка, изправя се и го води при мен. Тя е заоблена, с хубав тен, огромни сини очи и коса, вдигната на кокче, и докато приближава, долавям аромат на скъп парфюм.

— Извинявайте! — усмихвам й се аз. — Ноа, не мърдай оттук вече! Ще се загубиш!

Стюардесата ме съзерцава като хипнотизирана и аз слагам ръка на уста, питайки се, да не би да имам трохи.

— Просто исках да ви кажа — побързва да поясни тя, — че чух за патилата на вашето момченце и мисля, че всички вие сте много храбри!

За момент се чудя какво да отговоря. Какво, по дяволите, е измислил синът ми този път?

— Мисля, че този парамедик трябва да получи медал! — допълва момичето с треперещ глас.

Поглеждам кръвнишки към Ноа, който ми връща погледа, но за разлика от мен — напълно спокойно. Какво да правя сега? Ако й обясня, че синът ми е непоправим фантазьор, всички ще изглеждаме много глупаво. Може би в случая е по-лесно да поема подадената реплика — все пак след малко се качваме на самолета и никога повече няма да я видим.

— Е, не беше нищо особено — изричам накрая. — Много ви благодаря…

— Нищо особено ли? — повтаря слисано тя. — Но това е било толкова драматично!

— Ами… да — преглъщам. — Ноа, хайде да отидем да си купим вода!

Насочвам го бързо към най-близката машина за напитки, преди разговорът да е преминал към по-големи подробности. Когато се отдалечаваме достатъчно от стюардесата, го питам:

— Но какво, за бога, каза на тази жена?

— Казах й, че когато порасна, искам да участвам в Олимпийските игри — отговаря веднага той. — Искам да се състезавам на дълъг скок, ето така! — откъсва се от мен и скача по килима. — Може ли да участвам в Олимпиадата, мамо?

Предавам се. Някой ден ще се наложи да поговорим сериозно по този въпрос. Но не сега.

— Разбира се, че можеш — разрошвам косата му. — Но чуй ме сега — вече никакви разговори с непознати, разбра ли ме?

— Тази жена не беше непозната! — изтъква доста основателно той. — Имаше табелка, на която пишеше името й и така аз го научих — Черил!

Понякога просто не си в състояние да обориш логиката на седемгодишните. Връщаме се на местата си и аз го слагам да седне до мен.

— Разглеждай си книжката със стикерите и да не си мръднал оттук! — отсичам.

После вадя блекбърито си и изпращам няколко бързи имейла. Току-що се съгласих да поема целия обзор на „Арктик Холидейс“, когато се заковавам на място и се смръщвам. Нещо е привлякло вниманието ми. Върхът на една глава зад разтворен вестник. Тъмна буйна коса. Костеливи ръце с дълги пръсти, които обръщат страницата.

Невъзможно!

Вторачвам се, неспособна да откъсна очи от човека, докато той не обръща още една страница и аз не забелязвам част от челюст. Да, той е. Седи на пет метра от нас, с малка пътническа чанта в краката си. Какво, по дяволите, прави пък той тук?

Само не ми казвайте, че има същата идея като мен!

Докато той обръща още една страница с напълно безстрастна физиономия, в гърдите ми се надига неистов гняв. Всичко това е по негова вина! А на мен ми се наложи да оставя всичко, да измъкна сина си от училище и да не мога да мигна цяла нощ — само защото той не може да си затваря устата! Той е виновният за всичко това! Той е причината! А сега си седи тук, моля ви се, отпуснат и напълно безгрижен, като че ли отива на почивка!

Телефонът му звъни и той оставя вестника си, за да отговори.

— Разбира се — чувам го да казва. — Непременно. Ще обсъдим всички тези проблеми! Да, знам, че времето ни притиска! — тук лицето му се изпъва от напрежение. — Знам, че това не е идеалното решение! Но при настоящата заплетена ситуация това, което правя, е най-доброто! — пауза, докато слуша, след което отговаря: — Не, бих казал не. Само в краен случай. Не е необходимо да плъзват слухове, ясно ли е? Окей, ще говорим, когато пристигна там!

Затваря телефона си, прибира го и отново се заема с вестника си, докато аз го наблюдавам с все по-нарастващо негодувание. Точно така. Облягай се. Усмихвай се на някой виц. Прекарвай си приятно. Защо пък не?

Впила съм толкова напрегнато очи в него, че имам чувството, че ще прогоря дупки във вестника му. Възрастната жена, седнала до него, улавя погледа ми и ме поглежда притеснено. Побързвам да й се усмихна, за да я успокоя, че не тя е обектът на моя гняв — но това като че ли я подплашва още повече.

— Извинете — казва ми, — но… има ли някакъв проблем?

— Проблем ли? — пита Лоркан, схванал погрешно въпроса, и се обръща към нея. — Не, няма никакъв проблем… — едва тогава ме вижда и трепва изненадано. — О, здравей!

Чакам го да добави някое тлъсто извинение, но той като че ли преценява, че поздравът му е достатъчен. Тъмните му очи срещат моите и без никакво предупреждение в съзнанието ми изниква спомен — неясен момент с кожа и устни от онази нощ. Горещият му дъх върху врата ми. Ръцете ми, впити в косата му. Бузите ми пламват и аз го поглеждам още по-кръвнишки.

— Здравей, така ли? — казвам. — Това ли е единственото, което ще кажеш?

— Май сме се запътили за едно и също място? — пита той, оставя вестника си и ме поглежда изпитателно. — Поддържаш ли връзка с тях? Защото аз спешно трябва да говоря с Бен! Нося му едни документи, които трябва да подпише! Когато пристигна, той трябва да бъде в хотела и да ме чака! Но сега отказва да вдигне телефона си. Избягва ме. Избягва всички.

Вторачвам се в него. Не мога да повярвам! Единственото, което го интересува, е някаква си сделка. Ами фактът, че най-добрият му приятел се ожени за сестра ми чрез един изключително глупав и прибързан акт, причинен от него?!

— Не поддържам връзка с Лоти. Нито с Бен — тросвам се аз.

— Ъхъ — смръщва се и се връща към вестника си. Но как е възможно да чете вестник? Чувствам се дълбоко, смъртно обидена от факта, че той е в състояние да се концентрира върху спортните страници, след като е забъркал такава каша!

— Добре ли си? — поглежда ме внезапно той. — Изглеждаш ми малко… напрегната.

А аз буквално ще се пръсна от ярост. Усещам как главата започва да ме боли, ръцете ми се свиват в юмруци. Накрая успявам да смотолевя:

— Колкото и да е странно… не съм добре.

— О! — е единствената му реакция, след което отново се връща към вестника си.

А на мен чашата ми прелива.

— Престани да четеш този вестник! — извиквам, скачам и го изтръгвам от ръцете му, преди да осъзная какво правя. — Престани! — смачквам невинния вестник и го хвърлям на пода. Едва си поемам дъх. Бузите ми пламтят.

Лоркан се вторачва във вестника, определено развеселен от сцената.

— Мамо! — провиква се радостно Ноа. — Боклукчийска буба!

Всички чакащи отлитането си се обръщат към мен. Страхотно! И вече Лоркан също ме съзерцава — челото му е сбърчено, сякаш аз съм някаква неразгадаема мистерия.

— Какъв е проблемът? — пита накрая. — Ядосана ли си?

Той майтап ли си прави с мен?

— Да! — избухвам. — Ядосана съм наистина, че след като аз бях оправила цялата работа с Бен и сестра ми, ти трябваше да се намесиш и всичко да развалиш!

Виждам как той бавно, но сигурно осъзнава истината.

— Значи виниш мен?! — пита.

— Разбира се, че виня теб! Ако не беше говорил нищо, сега нямаше да са женени!

— Тук не позна! — отсича непреклонно той. — Бен вече беше взел решение!

— Лоти каза, че е заради теб.

— Лоти греши.

Няма да падне по гръб, така ли? Копеле!

— Единственото, което знам, е, че аз бях оправила положението — отбелязвам с леден тон. — Бях овладяла ситуацията. А изведнъж това!

— Мислела си си, че си го оправила! — поправя ме той. — Само си си мислела. Ако познаваше Бен така, както го познавам аз, щеше да знаеш, че мисълта му сменя посоката си като риба. Предишните решения изведнъж престават да имат значение. Дори и решения за подписване на ключови, важни споразумения със срокове! — тук в гласа му се долавя раздразнение. — Колкото и да се опитваш да го приковеш на едно място, той пак ще намери начин да ти се измъкне!

— Ти затова ли пътуваш? — питам и поглеждам към куфарчето му. — Само заради тези документи?

— Щом Мохамед отказва да отиде при планината, планината е принудена да отложи всичките си ангажименти и да хване първия самолет! — отговаря той. Телефонът му съобщава за нов есемес. Той го прочита и веднага пише отговор. — Затова наистина ще ми бъде от голяма полза, ако мога да говоря с Бен — допълва, докато пише. — Имаш ли представа какво правят сега?

— Участват в състезание за двойки — отговарям.

Лоркан ме поглежда сащисано, а после продължава да пише. Аз бавно се връщам на мястото си. Ноа е успял да се настани на пода и си прави шапка от вестника на Лоркан.

— Ноа, недей! — изричам, но не особено убедително. — Синът ми — представям го на Лоркан.

— Приятно ми е! — казва той на момчето. — Хубава шапка! Та… ти така и не ми каза какво точно правиш тук? Май се каниш да се присъединиш към щастливите младоженци, а? Те знаят ли?

Този въпрос ме сварва неподготвена. Отпивам от водата си, обмисляйки отговора.

— Лоти ме покани да отида там — лъжа накрая. — Но не съм сигурна, че Бен знае за това, така че не го споменавай пред него, става ли?

— Няма проблеми — свива рамене той. — Но е малко странно да каниш сестра си на медения си месец, не мислиш ли? Не си ли прекарват добре?

Внезапно ми хрумва страхотно оправдание.

— Всъщност мислят даже да подновят клетвите си! — възкликвам. — Та Лоти ме искаше за свидетел.

— О, я стига! — смръщва се Лоркан. — Каква е тази тъпа идея?

Тонът му е толкова пренебрежителен, че изведнъж осъзнавам, че съм ядосана.

— Мисля, че идеята е доста добра! — контрирам го аз. — Лоти винаги е мечтала за церемония край морето. Голяма романтичка е!

— Не се и съмнявам — кимва Лоркан, сбърчва чело, сякаш обмисля нещата, а след това с напълно невъзмутима физиономия допълва: — Ами понитата? Ще има ли понита?

Понита ли? Зяпвам го сащисана. Какво, за бога…

О, да, еднаквите понита! Значи вчера сутринта наистина ме е чул да говоря по телефона. Лицето ми се изчервява и за миг като че ли губя самообладание.

Но си знам, че най-добрият начин да се измъкна от тази ситуация е директният. Все пак сме зрели хора. Можем да си признаем неловката ситуация и да продължим напред. Именно.

— Та значи… хммм… — прочиствам гърло. — Вчера сутринта…

— Да? — привежда се напред той с престорен интерес. Очевидно е решил да не ме улеснява по никакъв начин.

— Нямам представа точно какво си… — опитвам отново. — Но когато си влязъл в стаята, аз говорех със сестра ми. И онова, което си чул, е било извън контекст. Така де, може би си забравил какво казах. Но в случай че не си, не искам да… тълкуваш неправилно някои неща.

Той не ми обръща никакво внимание. Извадил е бележник и пише в него. Какъв грубиян! От друга страна, това означава, че не съм длъжна да се обяснявам повече. Подавам бутилката с вода на Ноа, който отпива разсеяно, вперил очи в новата си шапка от вестник. После Лоркан ме потупва по рамото и аз вдигам очи. Подава ми бележника си, където виждам изписана страница.

— Мисля, че имам доста добра памет за думи — изрича учтиво. — Но поправи ме, ако нещо не е така, както го каза.

Започвам да чета и с всяка следваща дума се шашвам все повече и повече.

Малка, много мъничка. Нощта беше истинско изпитание. Трябваше да се преструвам, че си прекарвам добре, а през цялото време… Не. Ужасно. А после не стана по-добре. Става ми лошо при самата мисъл. Дотолкова, че може и да повърна. А после Лоркан никога няма да ме заобича и ние никога няма да се оженим на двойна сватба с еднакви понита!

— Виж какво — смотолевям накрая, — аз… не съм искала да кажа… това.

— Коя част по-точно? — повдига вежди той.

Мръсник! Да не би да си мисли, че е много смешно?

— Знаеш не по-зле от мен — започвам с леден тон, — че тези думи са взети извън контекста! Не се отнасяха до… — не довършвам, защото вниманието ми е привлечено от някаква нарастваща врява. Идва откъм бюрото. Две стюардеси спорят нещо с мъж с ленена риза и панталони, който се опитва да натъпче голям куфар в стенда за теглене на ръчен багаж. И докато той повишава глас, аз осъзнавам, че този глас мие познат.

Човекът се обръща и аз ахвам. Така си и знаех — това е Ричард!

— Сър, опасявам се, че куфарът е твърде голям за ръчен багаж! — казва представителката на авиолинията. — А вече е твърде късно да го чекирате! Мога ли да ви предложа да изчакате по-късен полет?

— По-късен полет ли? — избухва Ричард като ранено животно. — За това забравено от бога място няма по-късни полети! По един на ден! Какво обслужване е това…

— Сър…

— Трябва да се кача на този самолет!

— Но, сър…

И за мое изумление Ричард се набира на ръце на високото бюро така, че се изравнява с жената зад него, и вперва очи в нейните.

— Жената, която обичам, се е свързала с друг мъж! — изрича с драматичен тон той. — А аз не успях да загрея достатъчно бързо и сега никога няма да си простя за това! И щом не мога да сторя нищо повече, мога поне да й кажа какво чувствам! Защото никога не съм й го показвал! Не и както трябва. Не съм сигурен, че съм познавал даже самия себе си!

Зяпвам, без да откъсвам очи от него. Това Ричард ли е? Да се обяснява в любов пред толкова много хора? Де да можеше Лоти да види това! Щеше автоматично да се метне на врата му. Но за разлика от нея жената зад бюрото остава напълно безчувствена. Тя е с боядисана в черно коса, изпъната на кок над врата й и с пепеляво лице с подли очички.

— Както и да стоят нещата, сър, куфарът ви е твърде голям за ръчен багаж — изрича непреклонно. — Бихте ли се отдръпнали от бюрото, ако обичате?

Каква кучка! Виждала съм купища хора да вкарват в кабината на самолета точно такъв багаж! Знам, че трябва да се намеся и да съобщя на Ричард, че съм тук, но нещо дълбоко в мен иска да види какво ще се случи по-нататък.

— Хубаво. Няма да вземам куфара! — отсича бясно Ричард, скача на пода и отваря куфара си. Вади от него две тениски тоалетна чантичка, чифт чорапи и няколко чифта боксерки, след което сритва куфара настрани. — Ето, това ми е ръчният багаж! — размахва нещата под носа й. — Доволна ли сте? Жената го поглежда безстрастно и отсича:

— Не можете да оставите куфара тук, сър.

— Хубаво! — той затваря с трясък куфара и го захвърля върху кошчето за боклук. — Ето, там е!

— И там не можете да го оставите, сър. Въпрос на национална сигурност. Нямаме представа какво има в него!

— Имате!

— Не, нямаме!

— Току-що ме видяхте да го отварям!

— Щом казвате, сър.

Всички наоколо са се обърнали и слушат разговора. Ричард диша учестено. Широките му рамене са изпънати. И пак ми напомня за бик, готов да се впусне в атака.

— Чичо Ричард! — провиква се внезапно Ноа. — И ти ли идваш на почивка заедно с нас?

Цялото тяло на Ричард видимо потрепва, когато зърва първо Ноа, а после и мен.

— Флис? — извиква изненадано, изпуска чифт боксерки и се навежда да ги вдигне, но вече не прилича толкова на атакуващ бик. — Какво правите тук?

— Здрасти, Ричард! — изричам с престорено безгрижен тон. — Отиваме при Лоти. Какво… ммм… — и разпервам въпросително ръце. — Искам да кажа, какво точно…

Очевидно е, че знам същността на причината, която го е довела тук — знаят я и всички наоколо. Но повече ме интересуват подробностите. Дали има някакъв план?

— Просто не можех да седя и да чакам — промърморва той. — Не можех просто да я изгубя и да замина, и никога да не й кажа, че… — не довършва. Лицето му е хаос от емоции. — Трябваше да й предложа, когато имах този шанс! — допълва внезапно.

— Трябваше да ценя онова, което имам! Трябваше да й направя предложение за брак!

И сред възцарилата се в залата тишина се надига рев — неговият рев на неизразима скръб. Всички са го зяпнали, а ако трябва да бъда честна, аз също. Никога досега не съм виждала Ричард изпълнен от толкова страст. А Лоти дали го е виждала?

Ще ми се да бях записала цялата тази реч на моето блекбъри.

— Сър, моля, махнете куфара си от кошчето! — обажда се внезапно жената зад бюрото. — Както вече казах, причинява проблеми със сигурността!

— Той вече не е мой! — отсича той и размахва пред очите й боксерките си. — Ето това е ръчният ми багаж!

Челюстта на жената се сковава и тя просъсква през стиснати устни:

— Искате ли да извикам охраната, за да унищожат куфара ви, с което полетът ви ще се забави с шест часа?

И аз не съм единственият човек наоколо, който ахва ужасено. Около нас започва да се надига ропот. И усещам, че Ричард бързо губи популярността си сред присъстващите. Всъщност имам чувството, че всеки момент ще започнат да го освиркват.

— Чичо Ричард, и ти ли идваш на почивка с нас? — повтаря Ноа, обзет от безумна радост. — Може ли да се поборим? Може ли да седна до теб в самолета? — и се хвърля в краката на Ричард.

— Като гледам, няма да може да стане, малкият ми — отговаря Ричард и му се усмихва тъжно. — Освен ако не убедиш по някакъв начин тази жена.

— Това е твоят чичо?! — обажда се внезапно приятелката на Ноа — Черил, която до този момент наблюдава размяната на реплики с празен поглед от съседното бюро. — Чичото, за когото ми разказваше?

— Това е чичо Ричард! — потвърждава щастливо синът ми.

„Не трябваше да го карам да свиква да нарича Ричард «чичо»“ — казвам си аз. Всичко започна една Коледа и тогава си мислехме, че е готино. Никой не предполагаше, че ще се стигне до раздяла. Мислехме си, че Ричард ще стане част от семейството. Никога не допускахме…

И тогава си давам сметка, че горката Черил вече не е на себе си.

— Марго! — успява да изрече накрая тя, едва поемайки си дъх. — Непременно трябва да пуснеш този човек на самолета! Спасил е живота на племенника си! Той е чудесен човек!

— Какво? — смръщва се Марго.

— Хм? — зяпва Ричард.

— Не бъдете толкова скромен! Племенникът ви ми разказа цялата история! — изрича Черил с треперещ глас. — Марго, направо нямаш представа каква история! Цялото това семейство! Какво ли не са преживели, горкичките! — излиза иззад бюрото си и казва: — Сър, позволете ми да взема бордната ви карта!

Буквално виждам как мозъкът на Ричард работи на пълни обороти. Поглежда подозрително към Ноа, а след това към мен. Аз пък го поглеждам умолително и се опитвам да му внуша просто да приеме нещата такива, каквито са.

— А и вие също! — продължава да се лигави Черил, този път на мен. — Сигурно сте била дълбоко разтърсена от изпитанията, през които е бил принуден да мине синът ви!

— Приемаме нещата така, както дойдат — отвръщам неопределено.

Това очевидно я задоволява и тя се отдалечава. Ричард все така стиска бельото си, ококорил очи. Даже няма да се опитвам да му обяснявам.

— И така… хммм… не искаш ли да седнеш? — изричам. — Да отида за по едно кафе или нещо друго?

— Защо отиваш при Лоти? — пита той, без да се помръдва от мястото си. — Да не би да има някакъв проблем?

Не съм много сигурна как да му отговоря. От една страна, не искам да му давам фалшиви надежди. От друга, дали не бих могла да намекна, че в рая не всичко е идеално?

— Те ще подновяват обета си, нали? — изрича Лоркан над вестника си.

— Кой е този? — застава автоматично нащрек Ричард. — Кой сте вие?

— Ах, да — обаждам се неловко. — Ами… Ричард, запознай се с Лоркан. Кумът на Бен. Най-добрият му приятел. Както и да е. Той също отива там.

И Ричард моментално заема същата нападателна бича поза.

— Разбирам — смотолевя. — Разбирам.

Не мисля, че разбира, но за нищо на света не бих се осмелила да го опровергавам. Инстинктивно се настройва срещу Лоркан и свива юмрук.

— А вие сте? — пита любезно Лоркан.

— Аз съм идиотът, който я пусна да си отиде! — отсича Ричард с двойно по-голяма страст отпреди. — Не разбирах бъдещето, което тя искаше за нас. Мислех си, че е… не знам… че гледа на живота като на филм. Но сега аз също виждам нещата така. И виждам бъдещето, което виждаше тя! И аз също го искам!

Всички жени наоколо го слушат в захлас. Но къде се е научил да говори по този начин? Лоти ще се влюби отново в него, когато го чуе. Опипвам телефона в чантата си, опитвайки се тайничко да го запиша, но съм прекалено бавна.

— Какво правиш? — пита Ричард.

— О, нищо! — правя се на ударена и бързо прибирам телефона си.

— Господи, а може би това беше лоша идея! — провиква се Ричард и сякаш едва сега идва на себе си и се вижда насред залата за заминаващи на летището, с бельо в ръка и огромна група пътници за публика. — Може би просто трябва да се оттегля!

— Не, недей! — възкликвам бързо. — За нищо на света не се оттегляй!

Де да можеше Лоти да го види точно сега! Щеше да разбере истинските му чувства. И щеше да се пробуди, сигурна съм в това!

— Но кого заблуждавам! — отпуска отчаяно рамене той. — Вече е твърде късно! Те са женени!

— Не са! — отсичам, докато се усетя.

— Какво? — Ричард и Лоркан се вторачват задружно в мен. Забелязвам и много други заинтересовани от тази история лица наоколо.

— Искам да кажа… хммм… те още не са консумирали брака си… така де, нали се сещате… — пояснявам колкото ми е възможно по-точно. — А това на практика означава, че все още могат да получат анулиране на брака. Съвсем законно. Все едно бракът никога не е съществувал.

— Така ли? — в очите на Ричард проблясва лъч надежда.

— И как така още не са консумирали брака си? — вметва слисано Лоркан. — И ти откъде знаеш?

— Тя е моя сестра. С нея си казваме всичко. Що се отнася до това как… — прочиствам гърло и неопределено изричам: — Въпрос на лош късмет. В хотела нещо объркали леглата им. После Бен се напил. Такива работи.

— Твърде много информация! — отсича Лоркан и започва да прибира вестниците в куфарчето си.

Ричард пък не казва нищо. Челото му е сбърчено и очевидно осмисля чутото. Накрая се отпуска на стола до мен и гневно смачква боксерките си на топка. А аз го наблюдавам, все още неспособна да повярвам, че е тук.

— Ричард — обаждам се накрая, — нали знаеш онази поговорка: „Твърде малко и твърде късно“? Е, в твоя случай е по-скоро „Твърде много и твърде късно“. Да прелетиш половината свят. Да се втурнеш като луд на летището. Да изнасяш романтични речи пред непознати. Защо не направи всичко това преди!

Ричард не отговаря на въпроса ми. Само стои загледан мрачно напред. По едно време подхвърля:

— Наистина ли мислиш, че е твърде късно?

На този въпрос пък аз не искам да отговоря.

— Просто поговорка — промърморвам след кратка пауза. — Хайде, идвай! — потупвам го успокоително по рамото. — Качваме се.

* * *

Около половин час преди полета Ричард идва в предната част на самолета, където двамата с Ноа седим на редица от три места. Аз вземам Ноа в скута си, а Ричард се отпуска до мен.

— Та колко висок е, казваш, този Бен? — пита той без никакви предисловия.

— Не съм казвала. Не знам. Така и не се запознах с него.

— Но си виждала снимки. Колко би го определила — сто седемдесет и два, сто седемдесет и пет сантиметра?

— Нямам представа!

— Аз бих казал сто седемдесет и пет. Със сигурност е по-нисък от мен! — отсича с мрачно задоволство Ричард.

— Е, за никого не е особено трудно да бъде по-нисък от теб — изтъквам очевидното. Ричард е най-малко сто и деветдесет, ако не и повече.

— Никога не съм допускал, че Лоти ще се върже с дребосък.

Нямам отговор на това нелепо изявление, затова само завъртам очи и продължавам да разглеждам списанието на борда.

— Аз го проучих — отбелязва Ричард и смачква торбичката за прилошаване, която е пъхната в джобчето пред него. — Той е мултимилионер. Притежава хартиена компания.

— Ъхъм. Знам.

— Опитах се да разбера дали има частен самолет. Нямаше подобна информация. Но предполагам, че има.

— Ричард, престани да се самоизмъчваш! — не издържам най-накрая аз и се обръщам към него. — В случая изобщо не става въпрос за частен самолет. Нито за височината ви. Няма никакъв смисъл да се сравняваш с него!

Ричард се вторачва в мен за няколко секунди. А после, като че ли нищо не съм казала, изрича:

— Виждала ли си къщата му? Използваха я за снимките на „Хайтън Хол“. Той е мултимилионер. И разполага с имение! — смръщва се и допълва: — Копеле!

— Ричард…

— Но пък е доста дребничък, не мислиш ли? — продължава си той и започва да къса торбичката на тънки лентички. — Никога не съм допускал, че Лоти ще се върже с някой толкова дребничък.

— Ричард, престани! — провиквам се аз, на ръба на търпението си. Ако смята да мърмори така през целия път, ще полудея.

— Това ли е нашият специален гост? — прекъсва ни нечий сладникав глас. Вдигаме очи и зърваме стюардеса с френска плитка, наведена над нас и широко усмихната. Тя държи плюшено мече, портфейл с логото на въздушната компания близалки и огромна кутия бонбони „Фереро Роше“. — Черил ни разказа всичко за вас! — обръща се усмихнато към Ноа. — А за теб, млади господине, има няколко специални подаръка!

— Жестоко! Благодаря! — разпищява се Ноа и сграбчва подаръците, преди да съм успяла да го спра. — Мамо, виж! Голяма кутия „Фереро Роше“! Значи имало такива!

— Благодаря — изричам неловко. — Нямаше нужда.

— Това е най-малкото, което можем да направим за вас! — уверява ме стюардесата. — А това сигурно е прочутият чичо? — и пърха с клепки срещу Ричард, който я зяпа неразбиращо.

— Чичо ми може да говори три езика! — изтъква гордо Ноа.

— Чичо Ричард, кажи нещо на японски!

— Значи хирург и лингвист?! — ококорва широко очи стюардесата и аз забивам нокти в ръката на Ричард, преди да се е опитал да я опровергае. Не искам Ноа да бъде унизяван публично.

— Точно така! — отсичам бързо. — Той е много талантлив човек. Много благодаря! — и поглеждам многозначително стюардесата с усмивка на лице, докато тя не се усеща да си тръгне. Но не и без да потупа още веднъж Ноа по главичката.

— Флис, какво става тук, за бога? — шепти Ричард в ухото ми в мига, в който жената изчезва.

— Може ли да ми дадете някаква кредитна карта, за да я пъхна в портфейла си? — пита Ноа, докато оглежда подаръка си — Може ли една „Американ Експрес“? Ами точки по нея ще имам ли?

Боже господи! Синът ми знае всичко за „Американ Експрес“ още на седемгодишна възраст! Това е унищожително. Почти толкова, колкото онзи път, когато се настанихме в един хотел в Рим, и докато аз намеря дребни в чантата си за бакшиш Ноа вече беше поискал да види друга стая.

Вадя айпада си и го връчвам на сина си, който се провиква щастливо и веднага лепва слушалките на ушите си. После се привеждам към Ричард и със същия тих тон пояснявам:

— Ноа разказал някаква измислена история на наземния състав на компанията — прехапвам устни, усещайки неочаквано успокоение от споделянето на тревогите си с някого. — Ричард, това дете е станало непоносим фантазьор! Прави го и в училище! Казал, моля ти се, на една от учителките, че му е правена трансплантация на сърцето, а с друга споделил, че имал сурогатна сестричка!

— Какво? — зяпва Ричард.

— Да, именно.

— Но откъде му хрумват подобни неща? Сурогатна сестричка, моля ти се!

— От някакво дивиди, което пускат в чакалнята за деца със специални нужди — пояснявам мрачно.

— Ясно — кимва Ричард и осмисля информацията. После пита: — И каква по-точно история е разказал на хората от летището?

— Нямам представа. Единственото, което знам, е, че ти играеш в нея главната роля, при това на хирург! — при тези думи го поглеждам в очите и двамата избухваме в несдържан смях.

Накрая Ричард прехапва устни и отбелязва:

— Всъщност изобщо не е смешно.

— Така е. Ужасно е.

— Горкият дребосък! — разрошва косата на Ноа и той вдига за миг очи към него с щастлива усмивка. — И защо смятат, че го прави? Заради развода ли?

И последните остатъци от смях, които имам, се стопяват.

— Може би — изричам небрежно. — Е, нали знаеш, лошата майка, която гледа само кариерата си…

— Извинявай — примигва Ричард. Кратка пауза. — Между другото как вървят нещата там? Подписахте ли най-сетне споразумението?

Отварям уста, за да отговоря честно, но после пак я затварям. Отегчавала съм Ричард не един и два пъти с разказите си за Даниел. И вече виждам как той се подготвя да изслуша цялата ми тирада. Но защо досега не бях забелязвала колко е трудно на околните да ме издържат?

— О, всичко е наред — отвръщам с новата си захаросана усмивка. — Всичко си е съвсем наред! По-добре да не говорим по този въпрос!

— Ясно — кимва Ричард, но очевидно е силно изненадан от реакцията ми. — Страхотно! И сега… някакви нови мъже на хоризонта? — изведнъж гласът му като че ли е удвоил силата си и аз потрепвам от неудобство. И преди да успея да се сдържа, поглеждам към Лоркан, който седи на отсрещната редица седалки, потънал в лаптопа си, и за щастие не изглежда да ни е чул.

— Никакви — отговарям. — Нито един.

Непрекъснато си повтарям да не поглеждам към Лоркан и дори да не мисля за него. Но все едно си забранявам да не мисля за заек. Докато се усетя, очите ми пак са се стрелнали към него. Този път Ричард проследява погледа ми.

— Какво? Той ли? — възкликва сащисано.

— Шшшт!

— Той?

— Не! Искам да кажа… да — смотолевям. — Но само веднъж.

— Точно той?! — Ричард вече звучи смъртно обиден. — Но той е от другия отбор!

— Тук няма отбори.

Ричард оглежда подозрително Лоркан с присвити очи. След няколко секунди Лоркан вдига поглед. И се стряска, когато забелязва, че и двамата го гледаме. Цялото ми тяло се облива с топлина и аз засрамено се обръщам.

— Престани! — просъсквам на Ричард. — Не го гледай!

— Но ти също го гледаше — изтъква Ричард.

— Само заради теб!

— Флис, смутена си!

— Не съм смутена! — вирвам гордо брадичка аз. — Просто се опитвам да се държа като зрял човек в зряла ситуация… Ето, пак го гледаш! — сръгвам го с лакът. — Престани!

— И кой по-точно е той?

— Най-старият приятел на Бен. Адвокат. Работи в неговата компания — пояснявам.

— Е, има ли… нещо сериозно?

— Не, няма! Просто се срещнахме и после…

— … се разделихте.

— Точно така.

— Прилича на голям смехурко — отбелязва Ричард, все така оглеждайки критично Лоркан. — Това е сарказъм, разбира се — допълва след кратка пауза.

— Аха — кимвам. — Схванах.

Лоркан пак вдига очи и повдига вежди. И в следващия момент разкопчава колана си и идва при нас.

— Страхотно — промърморвам. — Много ти благодаря, Ричард! — обръщам се към Лоркан и с най-сладкия си гласец измърквам: — Здравей! Наслаждаваш се на полета, а?

— Напълно. Трябва да говоря с теб — тъмните му очи проблясват, когато срещат моите, и моето сърце претупва.

— Ясно. Добре. Но може би не точно тук…

— По-точно, трябва да говоря и с двама ви — прекъсва ме той, като поглежда и към Ричард. — Пътувам за Иконос по много основателна причина. Трябва да обсъдя една много важна бизнес сделка с Бен. И го искам напълно концентриран. Така че, ако планирате да му крещите, да го пребивате или да му отмъквате съпругата, или каквото там сте решили да правите, имам към вас една молба: моля ви да почакате, докато срещата ни не приключи! След това е изцяло ваш! Гърдите ми се изпълват с негодувание.

— И само това можеш да кажеш, така ли? — вирвам брадичка.

— Да.

— Единственото, което те интересува, е бизнесът ти. А не фактът, че именно ти причини този брак?

— Не съм го причинявал — оправдава се той. — И естествено, че бизнесът е мой приоритет.

— Естествено, а? — подмятам саркастично. — Значи бизнесът е по-важен от брака, така ли? Интересна гледна точка!

— Точно сега, да. Налага се да бъде приоритет и на Бен!

— Е, не се тревожи! — тросвам му се аз. — Не смятаме да го бием.

— Аз може и да го поударя мъничко — обажда се Ричард и свива ръка в юмрук. — Може и да потренирам върху него.

Възрастната жена, която седи от другата ни страна, ни поглежда възмутено и изрича:

— Извинете, но не бихте ли желали да разменим местата си, за да можете да говорите с приятелите си?

— Не, благодаря — започвам аз, но Лоркан ме прекъсва и отсича:

— Да, много благодаря!

Чудничко! Миг по-късно Лоркан закопчава колана на седалката от другата ми страна, а аз зяпам старателно напред. Само близостта му е достатъчна, за да ме накара да изтръпна. Усещам афтършейва му. Причинява ми всякакви спомени за онази нощ, които с нищо не ми помагат.

— Така — отсичам. Една кратка думичка, но според мен успешно предаваща следното съобщение: Ти не беше прав за нищо — нито за вината за този брак, нито за нещата, които имах предвид онази сутрин по телефона, нито за приоритетите си.

— Така — отвръща той с леко кимване. Имам чувството, че има предвид абсолютно същото нещо.

— Така — отварям вестника си. Оттук нататък изобщо не смятам да му обръщам внимание. През целия полет.

* * *

Единственият проблем е, че не мога да се сдържа да не поглеждам непрекъснато към лаптопа му, където забелязвам фрази, които събуждат интереса ми. Ричард и Ноа слушат заедно айпада, като междувременно детето напада една по една близалките. И аз няма с кого да говоря, освен с арогантното надуто копеле до мен, което е от другия отбор.

— Е, какво става при вас? — питам, но моментално свивам рамене, за да му покажа, че всъщност изобщо не ме интересува.

Лоркан мълчи. След няколко секунди обаче отговаря:

— Рационализираме компанията. Една част от бизнеса разширяваме, друга рефинансираме, трета изключваме. Не можем да не го направим. В наши дни хартиената индустрия е…

— Кошмар — довършвам, преди да съм успяла да се спра. — Цената на хартията засяга и нас.

— О, да! Списанието — кимва той. — Е, в такъв случай си наясно.

И връзката между нас отново се получава. Нямам представа дали допускам грешка или не, но някак си не мога да се въздържа. Такова облекчение е да мога да поговоря с някого, който не е мой шеф, подчинен, дете, бивш съпруг или шантавата ми сестричка. Най-важното за този човек е, че не чака нищо от мен, не иска нищо. Просто си седи на мястото, напълно овладян, като че ли не му пука за нищо.

— В интернет прочетох, че си разработил „Пейпърмейкър“ — отбелязвам. — Бил си ти, нали?

— Е, да, идеята е моя — свива рамене той. — Но дизайнът беше изработен от други, доста по-талантливи от мен.

— Обичам, марката „Пейпърмейкър“ — не мога да не му призная аз. — Хубави картички. Скъпи.

— Но въпреки това ги купуваш? — поглежда ме косо той и по устните му заиграва усмивка.

— Засега — правя крачка назад. — Докато не намеря друга подходяща марка.

— Предавам се! — примигва той и този път аз го поглеждам косо. Може би бях малко по-груба, отколкото трябваше.

— Наистина ли имате проблеми? — питам, за да му се реванширам, макар да съм наясно, че в тази криза в момента всички фирми си имат проблеми. — Имам предвид сериозни проблеми?

— В момента сме на кръстопът — отговаря той и въздъхва дълбоко. — Времената са трудни, както знаеш. На всичко отгоре бащата на Бен почина много внезапно и оттогава насам не можем да се съвземем. Налага се да вземем няколко смели решения — отбелязва и след кратка пауза пояснява: — Правилните смели решения!

— Аха — кимвам. — С което имаш предвид, че Бен трябва да вземе правилните смели решения, нали?

— Бързо схващаш.

— А той склонен ли е да го направи? Виж, на мен можеш да ми кажеш! Няма да те издам! — замълчавам, чудейки се дали няма да е малко нетактично да задам следващия въпрос, но въпреки това питам: — Да не би да сте пред фалит?

— Не! — отсича разгорещено той, което ми подсказва, че съм уцелила болното му място. — Изобщо не сме пред фалит! Ние сме доходоносно предприятие! Но можем да имаме още повече приходи. Разполагаме със своите запазени марки, имаме ресурсите, имаме лоялна работна сила… — звучи така, като че ли се опитва да убеди в тезата си въображаема публика. — Но не мога да отрека, че ни е трудно. Миналата година отказахме едно предложение да бъдем купени.

— Това не би ли било добро решение в случая?

— Бащата на Бен би се обърнал в гроба — отсича безапелационно Лоркан. — Предложението дойде от Юри Жернаков!

— Аууу! — възкликвам напълно искрено. Юри Жернаков е един от онези типове, чиито имена се появяват ежедневно по вестниците, придружавани от думи като „милиардер“ и „олигарх“.

— Видял имението по телевизията и жена му се влюбила в него — пояснява саркастично Лоркан. — Искали, моля ти се, да си поживяват там по няколко седмици годишно!

— А не би ли било добре да продавате, докато има кой да купува? — питам аз.

Настъпва тишина. Лоркан съзерцава зверски екрана на лаптопа си, върху чийто десктоп забелязвам един от дизайните на картичките „Пейпърмейкър“ който и аз съм купувала.

— Може би Бен в крайна сметка ще продаде компанията — изрича накрая той. — Но за нищо на света на Жернаков!

— Какво му е лошото на Жернаков? — засмивам се предизвикателно аз. — Ти да не би да си сноб?

— Не, не съм сноб! — тросва ми се Лоркан. — Но милея за компанията! Тип като Жернаков изобщо няма да търпи няколко цеха да развалят гледката му. Ще затвори половината фабрика, останалата част ще премести на друго място и ще разруши цялата общност. Ако Бен прекарваше известно време при нас, щеше да си даде сметка… — не довършва. Въздъхва и допълва: — Освен това офертата е лоша.

— А какво смята по въпроса Бен?

— Бен… — започва Лоркан, отпива от шишето си с минерална вода и продължава: — За съжаление Бен е доста наивен. Няма и грам от усета за бизнес на баща си, но си въобразява, че има. Което е много опасна комбинация.

Поглеждам към куфарчето му и отбелязвам:

— Значи сега си тръгнал натам, за да убедиш Бен да подпише всички договори за преструктуриране на компанията, преди да е успял да промени мнението си, така ли?

За известно време Лоркан мълчи, потрепвайки с пръсти по лаптопа си. Накрая изрича:

— Искам от него най-сетне да поеме отговорността за наследството си. Защото изобщо не си дава сметка какъв голям късмет има!

Отпивам малко от шампанското си. Част от тези думи разбирам, но друга част — не.

— Но защо това има толкова голямо значение за теб? — питам накрая. — Все пак компанията не е твоя!

Лоркан примигва и аз усещам, че съм напипала поредното му болно място, което той се старае да крие.

— Бащата на Бен беше удивителен човек — казва накрая. — Аз просто искам да накарам нещата да заработят така, както той би желал! И съм убеден, че това може да стане! — допълва с неочакван плам. — Бен е креативен тип. Умен е. Би могъл да бъде страхотен лидер, но първо трябва да престане да се заяжда с хората и да ги обижда.

Изкушавам се да попитам как точно Бен е обиждал хората, но преценявам, че би било прекалено нахално от моя страна.

— Ти си работил като адвокат в Лондон, нали? — решавам да избера друга тема аз.

— От „Фрешфийлдс“ все още се чудят къде съм — отговаря Лоркан и по лицето му пробягва усмивка. — Бях в период на смяна на адвокатската фирма, когато отидох на гости при бащата на Бен. Това беше преди четири години. Все още получавам предложения от различни фирми, но засега съм доволен там, където съм.

— Занимаваш ли се с анулирания? — изтърсвам, преди да съм успяла да се спра.

— Анулирания ли? — повдига вежди той. — Аха, ясно — и ме поглежда толкова ококорено, че аз едва не се разсмивам. — Вие притежавате стила на Макиавели, госпожице Грейвни!

— О, не. Просто разсъждавам практично — поправям го аз.

— Значи те наистина не са… — започва Лоркан, но не довършва. — Хей, ама какво изобщо става там?

Проследявам погледа му и виждам, че възрастната жена, която допреди малко седеше до мен, се е хванала за гърдите и едва си поема въздух. Един тийнейджър се озърта уплашено и вика:

— Има ли тук лекар? Някой в самолета случайно да е лекар?

— Аз съм общопрактикуващ лекар — провиква се белокос мъж в ленено сако и се втурва към жената. — Това баба ви ли е?

— Не, никога не съм я виждал! — вдига паникьосано ръце младежът. Не че го виня. Старицата действително не изглежда добре. Всички наблюдаваме доктора как започва да говори тихо с жената и да търси пулса й, когато внезапно пред нас се материализира стюардесата с френската плитка.

— Сър, може ли да ви помолим за помощ? — обръща се уплашено към нас тя.

Помощ ли? Какво, за бога…

Осъзнавам смисъла на въпроса й в мига, в който го осъзнава и Ричард. Те го мислят за лекар. Мамка му! Той ме поглежда уплашено. Аз му връщам погледа.

— Имаме специалист на борда! — обръща се стюардесата към възрастния семеен лекар. — Моля, запазете спокойствие! Разполагаме с много виден хирург от Грейт Ормънд Стрийт! Той ще поеме нещата в свои ръце!

Ричард се пули уплашено.

— Не! — отронва. — Не! Аз… не съм…

— Хайде, чичо Ричард! — подканва го Ноа със светнали очи. — Върви излекувай дамата!

А възрастният лекар ни поглежда дълбоко обиден.

— Това е съвсем ясен случай на ангина пекторис! — отсича раздразнено той, като се изправя. — Лекарската ми чанта е на борда, ако се нуждаете от помощта ми. Но ако държите на второ мнение…

— О, не! — поглежда го отчаяно Ричард. — В никакъв случай, колега!

— Поставих й таблетка нитроглицерин под езика. Съгласен ли сте с мен, колега?

О, боже! Това вече не е добре! Ричард е тотално объркан и отчаян.

— Аз… — преглъща той. — Аз… аз…

— Той никога не практикува в самолети! — притичвам му се на помощ аз. — Има фобия от летене!

— Точно така! — преглъща Ричард и ме поглежда с благодарност. — Точно така! Имам фобия!

— От онзи полет насам, който се обърка… — допълвам с драматичен глас и за по-голям ефект потрепервам. — Полет 406 до Бангладеш…

— О, моля те, не ми го напомняй! — поема си репликите Ричард.

— Все още ходи на терапия — кимвам с тъжни очи. Възрастният лекар ни гледа така, сякаш сме ненормални.

Накрая отсича:

— Е, добре че поне аз се оказах тук!

После се обръща отново към старицата, а ние с Ричард се смаляваме в местата си. Иде ми да потъна в земята от срам. Стюардесата поклаща разочаровано глава и се насочва към другия край на самолета.

— Флис, непременно трябва да се погрижиш за Ноа! — прошепва в ухото ми Ричард. — Не може просто да обикаля и да разказва небивалици на хората! Ще навлече големи проблеми на някого!

— Да, знам — примигвам безпомощно. — Много съжалявам!

Пренасят старицата до другия край на самолета. Възрастният лекар и екипажът на самолета се впускат в оживен разговор. После всички изчезват зад завесата и за известно време не се чува нищо. Ричард се е вторачил напрегнато напред с тревожно сбърчено чело. Сигурно се притеснява за старата жена. И нищо чудно — Ричард има добро сърце.

— Хей, ти сигурна ли си, че все още не са го направили? — изрича внезапно.

Колко съм глупава! Ама, разбира се, той все пак е мъж! А за какво друго може да мисли един мъж?!

— Доколкото мие известно, засега не са — свивам рамене.

— Може би този Бен не може да го вдигне! — светва внезапно погледът на Ричард.

— Не мисля, че проблемът е в това — поклащам глава.

— И защо не? Това е единственото обяснение! Просто не може да го вдигне!

— Какво не може да вдигне? — намесва се любопитно Ноа.

Страхотно! Изпепелявам с поглед Ричард, но той се чувства толкова доволен, че въобще не ме забелязва. Сигурна съм, че съществува някакъв много специален и дълъг немски психологически термин, означаващ „радостта, която изпитваш, от сексуалната импотентност на съперника си“. Защото точно сега Ричард буквално се къпе в нея.

— Горкичкият! — допълва, когато най-сетне благоволява да забележи неодобрителния ми поглед. — Е, съчувствам му, естествено. Неприятно заболяване.

— Нямаш никакви доказателства за това! — отсичам безапелационно.

— Но това е меденият му месец! — срязва ме Ричард. — Кой е този, дето няма да го прави на медения си месец, освен ако не може да го вдигне?!

— Какво не може да вдигне? — припява още по-високо Ноа.

— Нищо, скъпи — побързвам да му отвлека вниманието аз. — Просто нещо за големи, което е много отегчително.

— Да не би да става въпрос за нещо голямо, което се вдига? — не се предава Ноа. — А после смъква ли се?

— Той не може да го вдигне! — повтаря в екстаз Ричард, без изобщо да забелязва детето до себе си. — Вече всичко си идва на мястото! Горката Лоти!

— Кой не може да го вдигне? — намесва се и Лоркан.

— Бен — отговаря Ричард.

— Така ли? — ококорва се Лоркан. — По дяволите! — замисля се. — Е, това обяснява доста неща!

О, боже! Господи! Ето така започват слуховете! Ето така стават недоразуменията, застрелват ерцхерцози и започват войни!

— Слушайте ме сега и двамата! — извисявам предупредително и ядосано глас аз. — Лоти не е казвала абсолютно нищичко за нещо, което се е вдигнало или… смъкнало!

— Моето е вдигнато! — отбелязва спокойно Ноа. Докато се усетя, ахвам от ужас.

Хайде, Флис! Не преигравай! Дръж се спокойно! Бъди просветлен родител!

— Наистина ли, скъпи? Божичко! Добре — бузите ми вече пламтят. Големите мъже от двете ми страни ме наблюдават със самодоволни усмивки. — Това… това е много интересно, миличко! Може би после ще поговорим по този въпрос. Телата ни наистина се прекрасно нещо, но невинаги си позволяваме да говорим за тях публично! — при което поглеждам многозначително Ричард.

— Ама онази жена нали го каза! — поглежда ме объркано синът ми. — Тя ми каза да го вдигна преди излитане!

— Какво?! — този път е мой ред да го погледна объркано.

— Преди излитане бе, мамо! Вдигнете това нещо, на което се поставят подносите и чашите!

— О! — преглъщам сконфузено. — Разбирам. Имаш предвид сгъваемата масичка — въздъхвам облекчено и едва сдържам кикота си.

— Да, горкият чичо Бен не може да вдигне сгъваемата си масичка! — отбелязва Ричард с каменно изражение на лицето.

— Престани! — опитвам се да звуча сърдито, но едва сдържам смеха си. — Сигурна съм, че тя се… — не довършвам, защото в този момент в интеркома гръмва гласът на стюардесата.

— Дами и господа, моля за вашето внимание! Налага се да направя важно съобщение!

Олеле! Дано старицата е добре! Изведнъж се изпълвам със срам, че ми е до смях, докато само на две крачки от мен се разиграва истинска драма.

— Със съжаление ви информирам, че поради спешен медицински случай на борда самолетът няма да може да пристигне в Иконос по график, а ще се наложи да се приземи на най-близкото летище с пълно медицинско обслужване, което на този етап от пътуването ни е София!

Заковавам се шокирано в седалката си. Смехът ми се изпарява. Значи ще ни отклонят?

— Съжаляваме за неудобствата, които това, отклонение вероятно ще ви причини. При наличие на допълнителна информация незабавно ще бъдете уведомени!

Около мен се понасят вопли на протест, но аз почти не ги чувам. Това не може да е истина! Лоркан се обръща невярващо към мен.

— Искат да кажат София, България?! И с колко часа ще ни забави това?

— Нямам представа.

— Какво става? — мести очи от мен към Лоркан Ноа. — Мамо, какво не е наред? Кой е София?

— София е град. Столицата на България — отговарям с натежало сърце. — Оказва се, че първо ще отидем там. Ще бъде забавно, нали? — поглеждам притеснено към Ричард. Той също е изгубил ентусиазма си. Смъкнал се е в седалката и съзерцава със зверски поглед масичката пред очите си.

— Е, това е. Ще закъснеем. Мислех си, че все още имаме шанс да отидем там, преди те да… сещаш се — промърморва отчаяно. — Но вече е невъзможно.

— Не е невъзможно! — срязвам го аз, опитвайки се да дам кураж колкото на него, толкова и на себе си. — Ричард, чуй ме! Истината е, че така нареченият брак на Лоти вече се разпада!

Не смятах да му казвам чак толкова, но мисля, че има нужда от известна доза самоувереност.

— Не можеш да бъдеш сигурна — изръмжава той.

— Напротив, сигурна съм! Онова, което не знаеш, е, че това не се случва за първи път! Всеки път, когато Лоти скъса с някого, го прави!

— Кое! Да се омъжва ли? — поглежда ме скандализиран Ричард.

— Не, разбира се! — идва ми да се разсмея заради изражението му. — Исках да кажа, че прави нещо прибързано и много идиотско! А след това, естествено, идва на себе си. Нищо чудно още на слизане от самолета да получа есемес с текст от рода на: „Флис, допусках огромна грешка! Помощ!“.

Забелязвам, че Ричард осмисля чутото. Накрая пита:

— Наистина ли смяташ така?

— Повярвай ми, вече съм го виждала! Наричам тези нейни действия „Несполучливи избори“! Понякога става член на секта, друг път си прави татуировка… а този брак може да бъде разглеждан като някой екстремален пиърсинг. Точно в този момент те са на състезание за двойки — допълвам, за да му вдъхна повечко кураж. — Представяш ли си, моля ти се?! Те нямат абсолютно никаква представа един за друг! Лоти ще го проумее, ще започне да разсъждава с ума си и автоматично ще си даде сметка за грешката си!

— Състезание за двойки ли? — поглежда ме изненадано Ричард. — Като в онази телевизионна игра?

— Точно така! С въпроси от рода на: „Кое е любимото ядене на партньора ви, което сте му приготвяли?“. Такива ми ти работи.

— Спагети карбонара — отговаря Ричард, без изобщо да се замисля.

— Ето, видя ли! — стисвам ръката му. — Ако бяхте вие двамата, щяхте да спечелите! А Лоти заедно с Бен ще се провали! И тогава ще дойде на себе си! Гарантирам ти го!