Софи Кинсела
Сватбена нощ (16)

Петнайсета глава
Лоти

Това е игра. Само една игра. И нищо не означава.

Въпреки всичко това, с всяка следваща секунда ставам все по-раздразнителна. Защо не мога да запомня тези неща? И което е още по-важно, защо Бен не може да ги запомни? Не се ли интересува от подробностите от моя живот?

Намираме се в градината на хотела, до състезанието за двойки остават само десет минути, а аз никога през живота си не съм се чувствала по-неподготвена за изпит. Бен лежи в хамак, пие бира и слуша някаква нова рап песен на айпада си, което, ако трябва да бъдем честни, никак не допринася за подобряването на настроението ми.

— Хайде пак! — казвам. — И този път се концентрирай!

— Какъв шампоан използвам?

— „Л̀Ореал“.

— Не!

— „Хед енд шоулдърс“, екстра мощен за чудовищен пърхот! — изрича той и се подсмихва.

— Не! — сритвам го аз. — Казах ти няколко пъти! Използвам „Керастейз“! А ти използваш „Пол Мичъл“!

— Така ли? — поглежда ме вяло той.

Колкото и да не искам, в гърдите ми се надига ярост.

— Какво искаш да кажеш с това „така ли“? Нали сам ми каза, че използваш „Пол Мичъл“?! Трябва да бъдеш последователен, Бен! Щом веднъж си казал „Пол Мичъл“, придържай се към „Пол Мичъл“!

— Господи! — възкликва Бен и надига пак бирата си. — По-ведро бе, жено! — и надува айпада си, а аз примигвам ужасено. Ама той наистина ли харесва тази музика?

— Хайде още веднъж! — изричам, стараейки се да запазя самообладание. — Коя е любимата ми алкохолна напитка?

— Водка „Смирноф“ с лед — хили се той.

— Много смешно!

Нищо чудно, че се е провалил като комик. Тази подла мисъл изниква сякаш от нищото. Опа! Стисвам устни, надявайки се изражението ми да не ме издаде. Не исках да кажа… Разбира се, че не исках…

Ричард поне щеше да направи някакво усилие. Тази още по-разтърсваща мисъл се стрелва през ума ми като огромна птица в полет, оставяйки ме без дъх. Примигвам срещу листа в ръката си, усещайки, че се изчервявам. Бях си казала, че няма да мисля за Ричард. Не! Категорично не!

Ричард също щеше да приеме това състезание за двойки като абсурдно, но с тази разлика, че щеше да направи някакво усилие да се представи добре, защото щом за мен то има значение, значи има и за него…

Престани!

Като онзи път, когато се включи в играта на филми по време на онова парти в моя офис и всички се влюбиха в него…

ЧУЙ МЕ, ТЪП МОЗЪК ТАКЪВ! Ричард вече НЕ Е ЧАСТ от моя живот! Точно сега сигурно е дълбоко заспал на другия край на света в някой тузарски апартамент в Сан Франциско, напълно забравил за мен. А аз съм със съпруга си — повтарям, съпруга…

— „Смарагдовата пътека“? Ти сериозно ли?

Толкова съм потънала в мислите си, че изобщо не съм забелязала как Бен е грабнал листа със списъка, който бях приготвила за него. И сега го съзерцава с широко отворени очи.

— Какво? — питам неразбиращо.

— Не е възможно любимата ти книга да е „Смарагдовата пътека“! — отсича той, като вдига очи от списъка. — Кажи ми, че се шегуваш!

— Не, не се шегувам — отвръщам дълбоко засегната. — Ти чел ли си я? Разкошна е!

— Похабих трийсет безценни секунди от моя живот, за да я изтегля от интернет и да хвърля око на първа глава — по лицето му се изписва отвращение. — Искам си обратно трийсетте секунди!

— Очевидно не си схванал най-главното — изричам, вече напълно обидена. — Ако се чете внимателно, те зарежда с огромна мъдрост!

— Купища ню ейдж глупости!

— Не и според нейните осемдесет милиона читатели! — тросвам му се аз.

— Осемдесет милиона кретени!

— Тогава коя е твоята любима книга? — провиквам се ядосано и грабвам списъка от ръката му, за да проверя, но погледът ми попада на нещо друго и аз вдигам шокирано очи. — Не е възможно да си гласувал за тях!

— Защо? Ти не гласува ли за тях?

— Не!

И двамата се вторачваме един в друг така, сякаш току-що сме разбрали, че сме напълно непознати. Преглъщам с усилие, а после пак свеждам поглед към списъка.

— Окей. Ясно — старая се да не издавам притеснението си. — Така… очевидно се налага да преговорим някои основни неща. Вече минахме политическите предпочитания и следва… любим вид паста?

— Зависи от соса! — отсича моментално той. — Глупав въпрос!

— Е, аз пък обичам талиатели. Ти също каза талиатели. Любим телевизионен сериал?

— „Дърк и Сали“.

— Да, със сигурност „Дърк и Сали“ — съгласявам се по изключение аз.

Той се ухилва и атмосферата се поразведрява мъничко.

— Любим епизод? — не мога да не попитам аз.

— Нека помисля! — възкликва със светнало лице той. — Онзи с омарите! Класика!

— Не, сватбата! — парирам го аз. — Не може да бъде нещо друго! „С този «Смит и Уесън» аз се венчавам за теб…“

Гледала съм този епизод най-малко деветдесет и пет пъти. Беше втората сватба на Дърк и Сали (след като се разведоха и напуснаха полицията, а след това, в четвърти сезон, ги върнаха пак на работа) и беше най-хубавата телевизионна сватба, която някога съм гледала!

— Не, двойната игра с отвличането! — отсича Бен, присяда в хамака и свива колене. — Беше велико! Хей, знаеш ли какво? Хрумна ми нещо! — светват очите му. — Ще го направим като Дърк и Сали!

— Кое? — вторачвам се сащисано в него аз. — Кое ще направим?

— Състезанието! Не мога да запомня всичките тези глупости! — отсича и размахва срещу мен моя списък. — Обаче знам какво харесва Сали, а ти знаеш какво обича Дърк! Значи ще бъдем тях, а не себе си!

Не е възможно да говори сериозно! Той сериозно ли говори? От устата ми се изплъзва кикот, преди да съм успяла да се спра.

— Така де, по-лошо от това не може да стане, нали? — допълва Бен. — Аз знам всичко за Сали! Изпитай ме!

— Окей! Какъв шампоан използва тя? — предизвиквам го аз.

— Знам го това… — сбърчва лице той, докато мисли. — Да, „Силвикрин“! Още в първите два епизода! А кое е любимото питие на Дърк?

— Бърбън. Чист — отговарям, без да се замислям. — Това е лесно. А кога е рожденият ден на Сали?

— Дванайсети юни. И Дърк винаги й подарява бели рози. А твоят кога е? — пита подплашено. — Нали не е скоро, а?

Той е напълно прав. Познаваме брака на измислена детективска двойка по-добре, отколкото познаваме себе си. Толкова е абсурдно, че не мога да не му се ухиля.

— Окей, Дърк, договорихме се! — кимвам.

И в този момент виждам Нико да приближава към нас, следван по фланговете от Георгиос и Хермес. „Тримата цербери“, както започна да им вика Бен. Намираме се в най-отдалеченото, скрито кътче на градината, но въпреки това те пак успяха да ни открият! Цял следобед кръжат около нас, предлагайки ни напитки, закуски и дори веднъж се появиха с много грозни плажни шапки с надпис „Иконос“, в случай че започнем да слънчасваме.

— Господин и госпожо Пар, както разбрах, записали сте се в състезанието за двойки, нали така? Започва след няколко минути, малко по-нататък на плажа — обръща се любезно към нас Нико. Преоблякъл се е в сако с блестяща сърма по ръбовете, което ме кара да се запитам дали не е дори и самият водещ на шоуто.

— Тъкмо идвахме.

— Отлично! Георгиос ще ви помогне.

„Нямаме нужда от шибаната ви помощ!“ — ми идва да го срежа, но прехапвам учтиво устни и се усмихвам.

— Водете ни! — кимвам.

— Не забравяй патлака, Сали! — промърморва Бен в ухото ми и аз едва сдържам хихикането си. Може пък цялата тази работа да се окаже забавна!

* * *

Този път наистина са се престарали. На плажа е поставена голяма дървена платформа, украсена с дантела от червена хартия. Във всеки от четирите ъгъла на платформата е завързан по един букет от червени хелиеви балони във формата на сърце. Огромният надпис отгоре гласи „Състезание за двойки“, а триото оркестранти наблизо свири „Любовта е навсякъде около нас“. Мелиса крачи бясно по пясъка в оранжевата си дълга туника, следвана на две крачки отзад от мъж с пясъчноруса коса и светлосиня риза. Предполагам, че това е съпругът й, тъй като и двамата носят огромни табели с надписи „ДВОЙКА ЕДНО“, по които се четат имената им.

— Стела Маккартни! — изрича бясно тя, докато приближаваме. — Много добре знаеш, че е Стела Маккартни! О, здравейте! Все пак успяхте!

— Готови ли сте за битка? — подхвърля Бен с дяволита усмивка.

— Това е просто една игра! — отвръща тя с почти агресивен тон. — Нали така. Мат?

И в този момент най-неочаквано забелязвам, че Мат държи книгата „Официален въпросник за състезанията за двойки“. Те да не би да са я взели нарочно с тях?

— О, съвсем случайно се оказа, че я носим — оправдава се Мелиса, когато улавя посоката на погледа ми. — Прибирай я, Мат! Вече и без това е твърде късно! — просъсква на мъжа си. — Можеше да положиш повече усилия… О, здравейте! Вие сигурно сте другите състезатели, а? Е, това е просто игра! — обръща се към доста по-възрастна от обичайното двойка, която се приближава към нас. Двамата възрастни са хванати ръка за ръка и изглеждат малко объркани от цялата ситуация. Имат посребрени коси, еднакви бежови памучни панталони и еднакви хавайски ризи с къси ръкави, а чорапите на мъжа са с цвета на сандалите му.

— Господин и госпожо Пар! — спуска се към нас Нико и ни подава табелките с надписи „ДВОЙКА ТРИ“. — Господин и госпожо Кенилуърт, ето и вашите, моля!

— Вие сте на меден месец? — не мога да не попитам аз възрастната жена, чието име се оказва Каръл.

— За бога, не! — отговаря усмихнато тя, играейки си с ревера на ризата си. — Спечелихме това пътешествие на търга в нашия бридж клуб. Не е точно в наш стил, но човек трябва да покаже добра воля, пък и ние много обичаме състезанията, та…

Нико качва и шестима ни на платформата и ние оглеждаме публиката, която се оказва средно голяма тълпа гости, облечени в саронги и тениски, с коктейли в ръце.

— Дами и господа! — провиква се Нико в микрофона и гласът му гръмва из плажа. — Добре дошли на нашето специално състезание за двойки!

Всъщност тук наистина е забавно. Точно както по телевизията. Всички жени биваме отведени зад близкия параван и ни слагат слушалки на ушите, в които звучи музика, докато мъжете отговарят на въпросите на сцената. После си разменяме местата и идва нашият ред. Докато записвам отговорите си, се изпълвам с неочаквано притеснение. Дали Бен се е придържал към уговорката ни? Дали наистина е отговарял като Дърк? Ами ако се е уплашил?

Е, вече е твърде късно. Записвам и последния си отговор и подавам листа на водещия.

— И сега! — обявява Нико под акомпанимента на барабани. — Нека съберем отново нашите двойки! Но без консултации между тях!

Публиката аплодира, докато мъжете излизат при нас на сцената. Мъжете са от едната страна на Нико, а жените — от другата и забелязвам, че Мелиса се опитва да привлече вниманието на Мат, но той се прави, че не я забелязва.

— Първи въпрос! Без какво никога не би излязла навън съпругата ви? Господа, моля да отговаряте високо и ясно в микрофона. Двойка Едно?

— Дамска чанта — отговаря автоматично Мат в микрофона.

— А съпругата ви е отговорила… — Нико поглежда листа с отговорите й. — Дамска чанта! Браво, десет точки! Двойка Две, същият въпрос!

— Ментови бонбонки — отговаря Тим Кенилуърт след кратък размисъл.

— А съпругата ви е казала… „Тик-так“. Което си е съвсем същото! — кимва Нико. — Десет точки! И Двойка Три?

— Фасулска работа — отвръща лаконично Бен. — Никога не излиза от нас без нейния „Смит и Уесън 59“.

— Това пистолет ли е? — изписква сащисана Мелиса. — Пистолети?!

— А съпругата ви е отговорила… — тук Нико проверява моите отговори. — „Моят «Смит и Уесън 59»“. Поздравления, десет точки и за вас! — после се обръща към мен с повдигнати вежди и допълва: — Надявам се, че в момента не го носите, нали?

— Никога не излизам без него! — намигвам му закачливо в отговор аз.

— Но това е пистолет! — продължава да нарежда Мелиса. — Вие сериозно ли? Мат, чу ли това?

— Следващ въпрос! — обявява Нико. — В хладилника ви не е останала никаква храна. Къде обикновено излизате за спонтанна вечеря навън? Моля отново отговарят първо господата. Двойка Едно?

— Ъммм… риба и картофки? — изрича не особено уверено Мат.

— Риба и картофки ли? — изпепелява го с поглед Мелиса. — Риба и картофки?!

— Ами това е бързо и… лесно — свива се Мат под погледа й.

— Защо, ти какво си написала?

— „Льо Пти Бистро“! — отговаря бясно тя. — Винаги ходим там, когато искаме да хапнем набързо! Знаеш, че е така.

— Ама аз понякога ходя на рибка и картофки — промърморва непреклонно Мат, но като че ли никой не го чува, с изключение на мен.

— Нула точки — изрича съчувствено Нико. — Двойка Две?

— В кръчмата — отговаря Тим, отново след продължителен размисъл. — Бих казал, че ходим в кръчмата.

— А съпругата ви е отговорила… — Нико се опитва да разчете написаното. — Хиляди извинения, мадам, но не ви разбирам!

— Ами просто не знаех какво да пиша! — възкликва крайно смутена Каръл. — Защото у дома храната никога не свършва. Винаги си имаме във фризера най-малкото супа, нали така, скъпи?

— Напълно вярно — кимва Тим. — След като я приготвим, я разпределяме на порции. Правим я всяка неделя по време на „Убийства в Мидсъмър“. Например шунка с грах.

— Или пилешко с ориз — напомня му Каръл.

— Или най-обикновени домати.

— Слагаме във фризера и хлебчета — пояснява Тим, — а после само няколко минути в микровълновата и…

— Както едрозърнестите, така и белите — допълва го Каръл.

— Всъщност складираме и от двата вида по равно. Обикновено… — усеща се и спира.

Всички изглеждат леко шокирани от този каталог на домашния бит, включително и Нико. Но накрая той идва на себе си и възкликва:

— Благодарим ви за невероятно изчерпателния отговор! — обръща се към Каръл и Тим. — Но уви, и вие получавате нула точки. Двойка Три?

— Сега ходим в Ресторанта на Дил — отговарям аз. — Това ли е написал той?

— Извинете — започва Нико, — но отговорът не е…

— Почакайте! — прекъсвам го аз, когато забелязвам, че по лицето на Мелиса се разлива самодоволна усмивка. — Не съм довършила отговора си! Сега ходим в Ресторанта на Дил, обаче преди ходехме в скара бирата на Джери и Джим, докато мафията не ги издуха. — Поглеждам към Бен, който съвсем незабележимо ми кимва.

— Аха! — кимва Нико и пак се вторачва в листа с отговорите. — Наистина. Съпругът ви е написал: „Ходехме при Джери и Джил, докато Карло Делалучи не го издуха, а сега ходим в Ресторанта на Дил“.

— Къде е това? — иска да знае Мелиса. — Къде живеете?

— Западна Осемнайсета улица, апартамент 43Д — отговаряме в хор ние. Това е част от уводните реплики във всяка серия.

— О, Ню Йорк! — казва тя, все едно изрича: „О, бунището!“.

— Под „издуха“ имате предвид „взриви“, така ли? — намесва се Мат, крайно впечатлен от нас. — Имаше ли загинали?

— Шефът на полицията — отвръщам, без да се замисля. — И десетгодишната му дъщеря, за която току-що беше разбрал, която издъхна в ръцете му.

Това беше краят на първи сезон на сериала. Невероятен сериал! Почти ми идва да им го препоръчам. Само дето това ще ни прецака.

— Трети въпрос! — намесва се Нико. — Състезанието набира скорост, дами и господа!

* * *

Докато стигнем до осми въпрос, вече сме покрили сезон първи, сезон втори и специалния коледен епизод на любимия си сериал. Мелиса и Мат изостават с десет точки от нас и Мелиса става все по-заядлива.

— Това не е истина! — отсича злобно тя, когато Бен приключва с описанието на нашия „най-паметен ден заедно“, който включва въоръжена обсада, полицейска гонка през зоологическата градина в Сентрал Парк и духане на свещичките на тортата за рождения му ден в килията на ареста (дълга история). — Оспорвам тези отговори! — чука вбесено тя по микрофона, сякаш той е чукче, а тя — съдия. — Никой не може да има подобен живот!

— Напротив, Дърк и Сали могат! — отговарям, като едва сдържам кикота си, когато срещам погледа на Бен.

— Кои са Дърк и Сали? — пита моментално тя, поглеждайки ту към мен, ту към него, като че ли сме я измамили по някакъв нов, неизвестен досега начин.

— Нашите галени имена, с които се наричаме — отговаря спокойно Бен. — И мога ли да попитам моля, какво намеквате? Че сме научили цял набор от фалшиви въпроси специално за това състезание? Да не би да ви изглеждаме като неудачници?

— О, я стига! — проблясват възмутено очите й. — Да не би да искате да ви повярваме, че първата ви среща е била в морга?

— А вие да не би да искате да ви повярваме, че вашата първа среща е била в „Айви“? — контрира я моментално той. — Никой не ходи в „Айви“ за първа среща, освен ако вече не е сигурен, че ще бъде толкова отегчен, че ще се наложи да се забавлява, наблюдавайки другите хора. Съжалявам! — допълва учтиво към Мат. — Сигурен съм, че сте си прекарали добре.

А аз не мога да спра да се смея. Мелиса се вбесява все повече и повече — и изобщо не я виня. Публиката стремглаво се увеличава и шоуто очевидно й харесва.

— Девети въпрос! — опитва се да си върне Нико контрола над ситуацията. — Къде е най-необичайното място, където сте… ммм… имали любовни отношения? Двойка Две, бихте ли отговорили първи?

— Ами… — запелтечва Каръл и се изчервява все повече и повече. — Не бях много сигурна за този въпрос. Твърде личен е.

— Така е — кимва съчувствено водещият.

— Мисля, че правилната дума в случая е… — не довършва, видимо бореща се със скрупулите си. — Фелацио!

Публиката избухва в смях, а аз стисвам устни, за да не се присъединя към тях. Каръл е правила свирка на Тим? Няма начин! Не мога да си го представя за нищо на света.

— Вашият съпруг е написал „Колиба в Ангълси“ — отбелязва широко усмихнат Нико. — Но опасявам се, че печелите нула точки за този въпрос, скъпа госпожо! И пълния брой точки за опита ви!

Каръл изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Мислех си, че под „място“ имате предвид… — пак запелтечва. — Мислех си, че…

— Наистина — кима съчувствено Нико. — Двойка Едно?

— Хайд Парк! — отсича веднага Мелиса като ученичка пред учител.

— Правилно! Десет точки! Двойка Три?

За това се налага да помисля мъничко. Вариантите са няколко. Надявам се Бен да си е спомнил за този епизод.

— На дъсчената пътека в Кони Айлънд — отговарям. Но когато поглеждам към Бен, веднага разбирам, че не съм познала.

— Уви! Съпругът ви е написал: „На бюрото на районния прокурор“.

— На бюрото на районния прокурор ли? — позеленява от яд Мелиса. — Вие майтап ли си правите с мен?

— Нула точки! — побързва да каже Нико. — И така, вече достигаме до кулминацията на нашето състезание! Всичко зависи от един последен въпрос! Най-личният, най-интимен въпрос от всички досега! — прави драматична пауза и изрича: — Кога осъзнахте, че сте влюбен в съпругата си?

Из публиката се понася шушукане, а откъм оркестъра — тих барабанен туш.

— Двойка Три? — изрича Нико.

— Беше, когато бяхме завързани за релсите и влакът приближаваше — отговаря Бен, потънал в спомени. — Тя протегна врат, целуна ме и каза: „Ако всичко завърши тук и сега, ще бъда щастлива“. А после освободи и двама ни с пиличката си за нокти!

— Правилно!

— На релсите ли? — изписква Мелиса и оглежда възмутено лицата пред себе си. — Мога ли да обжалвам този отговор?

Аз се усмихвам победоносно на Бен и вдигам юмрук за поздрав. Но той не реагира — погледът му се рее нанякъде, като че ли продължава да си спомня онзи момент.

— Двойка Две?

— Почакайте! — провиква се внезапно Бен. — Не съм довършил отговора си! Онзи път на релсите — тогава осъзнах, че съм влюбен в съпругата си. Но моментът, когато осъзнах, че я обичам… — и ме поглежда с неразгадаем поглед. — Това беше един друг път.

— Че каква е разликата? — сопва се нацупено Мелиса. — Да не би да се опитвате пак да ни преметнете?

— Човек може да се влюбва, а после да разлюбва — пояснява Бен. — Но когато наистина обичаш някого, това е… завинаги!

Това от сериала ли беше? Не ми е познато. И малко ме обърква. За какво изобщо говори сега?

— Мигът, в който осъзнах, че обичам съпругата си, бе точно тук, на остров Иконос, но преди петнайсет години — започва той, привежда се по-близо до микрофона и заговаря със силен, отчетлив глас. — Разболях се от грип. Тя се грижи за мен цяла нощ. Беше моят ангел пазител. Все още си спомням онзи сладък глас, който ми повтаряше, че ще се оправя. И сега осъзнавам, че съм я обикнал още от онзи далечен ден, макар че невинаги съм бил наясно с това.

И се отдръпва от микрофона. Всички стоят като попарени. А после едно момиче от публиката се провиква възторжено и сякаш с това събужда останалите и аплодисментите са по-силни от всякога.

Толкова съм развълнувана, че почти не чувам отговорите на другите. Той говореше за нас. Не за Дърк и Сали, а за нас — Бен и Лоти. Душата ми се е изпълнила със светлина и аз не мога да спра да се усмихвам. Обичал ме е петнайсет години. Каза го публично, без никакъв срам. Никога до този момент не съм преживявала нещо по-романтично. Никога.

Единственият дребничък, микроскопичен проблем е…

Добре де, нищо особено, но е факт — че аз все така не си спомням този момент. Не си спомням Бен да е бил болен от грип, не си спомням да съм го гледала. Но, от друга страна, не си спомням и доста други неща от онова време. Да, точно така. Например бях напълно забравила за Големия Бил. Бях забравила и за турнира по покер. Сигурно и този спомен се крие някъде много дълбоко в мен и някой ден ще изплува на повърхността.

— … знаеш, че беше на онзи пикник! Винаги си го казвал!

Връщайки се в реалността, осъзнавам, че Мелиса и Мат продължават да се карат за отговора му.

— Не беше на пикника! — заинатил се е Мат. — Беше в Котсуолдс! Но като те гледам как се държиш напоследък, вече ми се иска да не се бях влюбвал в теб!

Мелиса ахва възмутено и вече почти виждам как от ушите й започва да излиза пара.

— Мисля, че много добре знам кога се влюбихме един в друг, Мат! — изкрещява. — И това не беше в шибания ти Котсуолдс!

— Което ни води до края на това състезание! — вметва умело Нико. — За мен е удоволствие да обявя, че нашите победители днес са Двойка Три! Бен и Лоти Пар! Печелите специален масаж за двойки на открито, а на церемонията по време на галавечерята утре вечер ще ви бъде връчена наградата „Щастлива двойка на седмицата“! Поздравления! — и дава тон за буйни аплодисменти, а Бен ми намига. Двамата се покланяме тържествено и усещам как Бен стиска силно ръката ми.

— Най-много ми харесва тази идея за специалния масаж за двойки — прошепва в ухото ми. — Четох за него. Правят го на плажа, в специална беседка със завеси и етерични масла. Получаваш шампанско, а когато приключат, оставят двойката насаме за малко „лично време“.

Лично време ли? Погледите ни се срещат. Най-после! Двамата с Бен, сами на плажа, вълните се плискат в краката ни, в ръцете ни — потни чаши с шампанско, телата ни — хлъзгави от маслата…

— Да го направим колкото е възможно по-скоро! — изричам с подрезгавял от копнеж глас.

— Тази вечер! — ръката му се плъзва невинно по гърдите ми, от което аз изтръпвам. Правилото да не се докосваме да върви по дяволите! Покланяме се отново на публиката и слизаме от платформата.

— А сега да отидем да пийнем нещо! — предлага Бен. — Искам да те пречупя с алкохол!

* * *

Оказва се, че в това да разполагаш с иконом си имало и предимства. В мига, в който подхвърлихме, че ни се иска да пийнем нещо, за да отпразнуваме победата си, Георгиос се развихри — осигури ни ъглова масичка в изискания ресторант на плажа, която отрупа с шампанско в лед и специални канапета с омари, донесени от основния ресторант. За първи път нямах нищо против двамата ни икономи да се суетят около нас. Струваше ми се напълно правилно. Около нас трябва да се суетят. Все пак ние сме победителите!

— Е! — отсича Бен, когато най-сетне ни оставят сами. — Оказва се, че денят не беше никак лош!

— Даже много добър! — ухилвам му се аз.

— Два часа до нашия масаж! — очите му срещат моите и по устните му заиграва дяволита усмивка.

Два прекрасни часа до настъпването на забележителния плажен секс маратон, който предстои. Мисля, че ще се справя. Отпивам от шампанското си и се отпускам назад, наслаждавайки се на слънцето в лицето си. Точно в този момент животът е буквално перфектен. В мислите ми се промъква само една дребничка неприятна нишка, която се опитвам да игнорирам. Мога да я игнорирам. Да, мога.

Не, не мога.

Докато пия шампанското си и дъвча осолени бадеми, си давам сметка за една лека драскотина в настроението си. Слабо място, което се опитвам да прескоча. Но не мога да се заблуждавам повече. Знам, че колкото повече го игнорирам, толкова по-силно ще започне да ме притеснява.

Аз не го познавам. Истински. Той е мой съпруг, а аз не го познавам!

Така де, няма нищо лошо в това, че той гласува за партия, различна от моята — важното в случая е, че аз нямах никаква представа за това. Мислех си, че през последните няколко дена сме успели да покрием доста теми, но сега си давам сметка, че зеят още доста празноти. На какви ли други изненади ще се натъкна?

Когато набираме служители, си имаме един класически въпрос, който ни помага да опознаем много бързо нашите кандидати: „Къде бихте искали да бъдете след една година, след пет години и след десет години?“. Аз нямам никаква представа как бих могла да отговаря на този въпрос във връзка с Бен, а това не може да е правилно, нали така?

— Хей, много си отнесена! — привежда се към мен Бен и ме докосва по носа. — Земята вика Лоти!

— Къде искаш да бъдеш след пет години? — питам внезапно аз.

— Отличен въпрос — изрича веднага той. — А ти къде искаш да бъдеш?

— Не отклонявай въпроса! — усмихвам му се аз. — Искам да знам официалния план на Бен Пар!

— Може и да съм имал някакъв официален план — изрича той и очите му омекват, когато срещат моите, — но може би се е променил, след като те срещнах отново!

Изражението му ме обезоръжава до такава степен, че съмненията ми изведнъж се стопяват. Той ме съзерцава с най-очарователната крива усмивка и отнесен поглед, като че ли си представя съвместното ни бъдеще.

— И аз се чувствам така — изтърсвам внезапно. — Имам чувството, че ме очаква съвсем ново бъдеще.

— Бъдеще заедно с теб. Където си поискаме — поема от мен той и разперва ръце. — Каква е мечтата ти, Лоти? Сподели я с мен!

— Франция? — изричам колебливо. — Селска къща във Франция? — фантазиите ми винаги са се въртели около мисълта да се преместя да живея във Франция. — Може би в Дордон или Прованс? Бихме могли да реставрираме някоя стара къща, както дават по телевизията…

— Страхотна идея! — блясват очите на Бен. — Намираме някоя развалина, превръщаме я в приказна къща, каним приятели, дълги лениви обеди…

— Точно така! — прекъсвам го нетърпеливо, сливайки мечтите си с неговите. — Ще си имаме голяма дървена маса, вкусна прясна храна, децата ще помагат за приготвянето на салатата…

— Ще научат и френски…

— Колко деца искаш?

Този мой въпрос предизвиква лека пауза в разговора. Осъзнавам, че съм затаила дъх.

— Колкото е възможно — отговаря директно Бен. — Ако всичките приличат на теб, бих имал десет!

— Е, може би не чак десет! — разсмивам се облекчено. Пасваме си перфектно! Тревогите ми са напълно необосновани! Мислим абсолютно еднакво, когато става въпрос за житейски решения. Вече ме сърбят ръцете да си извадя телефона и да започна да търся стари френски имения. — Ти наистина ли нямаш нищо против да се преместиш да живееш във Франция? — допълвам.

— Ако има нещо сигурно, което искам да направя през следващите две години, то е най-сетне да се установя някъде — отговаря напълно сериозно той. — Да си създам начин на живот, който ми харесва. А Франция е моя много стара страст.

— Говориш ли френски?

Той протяга ръка към листа с менюто за десертите, вади молив и надрасква на гърба му нещо, което после ми показва. И там виждам следното стихче на френски:

Любовта — това си ти.

Красотата — това си ти.

Честта — това си ти.

Лоти, това си ти!

Очарована съм. Никой досега не е писал за мен стихотворение. Още по-малко — на френски.

— Много ти благодаря! Трогната съм! — възкликвам, препрочитайки стихчето няколко пъти. Приближавам листа до носа си, сякаш искам да вдишам думите, и накрая го оставям обратно на масата.

— Но какво ще стане с работата ти? — питам. Толкова ми се иска този наш план да се осъществи, че не мога да не го притисна — за всеки случай. — Не можеш да я оставиш просто така!

— Мога да отскачам дотам и да се връщам.

Нямам никаква представа в какво точно се състои работата на Бен. Така де, знам, че става въпрос за компания, която произвежда хартия, но той какво работи там? Не съм много сигурна, че той някога ми е обяснявал с подробности, а вече като че ли е малко късно да питам.

— Имаш ли там човек, който би могъл да поеме юздите? Този Лоркан например? — спомням си за най-добрия му приятел. — Той работи заедно с теб, нали? Не би ли могъл да те замести?

— О, той само това чака! — отговаря с горчивина в гласа Бен, което ме изненадва.

Очевидно съм докоснала неволно някакво болно място. Не че знам подробности, но тонът на Бен автоматично извиква в съзнанието ми напрегнати заседания в конферентни зали, тряскане на врати и имейли, за които на следващия ден някой съжалява.

— Беше го избрал за кум — отбелязвам предпазливо. — Не е ли най-добрият ти приятел?

Известно време Бен мълчи, потънал в някакви свои мисли. Накрая изрича:

— Даже нямам представа какво прави Лоркан в моя живот. Това е истината. Веднъж се обърнах и той беше там. Просто така.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди четири години се разведе. Замина за Стафордшир, за да погостува на баща ми. В това няма нищо лошо, разбира се — те открай време са се разбирали, още откакто с Лоркан бяхме съученици. Но докато се обърна, Лоркан вече беше станал съветник на баща ми, нахлуваше в компанията и ръководеше цялата работа. Само да можеше да ги видиш заедно с баща ми — крачат рамо до рамо из фабриката, кроят планове, изобщо не ми обръщат внимание…

— Звучи ужасно! — възкликвам съчувствено.

— И преди две години ми писна — продължава той, пресушавайки шампанското си. — Просто си грабнах багажа и изчезнах. Потопих се дълбоко. Имах нужда да събера мислите си. А това буквално ги паникьоса. Свързаха се дори с полицията — разперва ръце. — А аз така и не им казах къде съм бил, дори след като се върнах. След това започнаха да гледат на мен като на неуравновесен тип, едва ли не хахо. А баща ми и Лоркан бяха станали по-гъсти от всякога. А после баща ми най-неочаквано почина…

В гласа му се усеща такава болка, че кожата ми настръхва.

— И Лоркан е останал в компанията? — изричам предпазливо.

— Че къде другаде да отиде? Наместил се е добре там. Добра заплата, къща в имението — какво друго му трябва?

— Има ли деца?

— Не — свива рамене Бен. — Предполагам, че така и не са стигнали до мисълта за деца.

— Добре де, тогава защо просто не се отървеш от него? Тактично, разбира се? — възкликвам и тъкмо се каня да му предложа една юридическа фирма, която е специализирала в тактично освобождаване от служители, когато осъзнавам, че Бен въобще не ме слуша.

— Лоркан си въобразява, че само той знае кое е най-добре! — продължава той с тон, изпълнен с дълбока ненавист. — Затова ми диктува как да живея живота си. Как да ръководя компанията си. Коя рекламна агенция да наема. Колко да плащам на чистачките. Кой вид хартия е най-добър за… примерно… делови бележници — въздъхва шумно. — А аз не знам отговора. Затова той печели.

— Тук не става въпрос за това кой печели и кой не — обаждам се аз, но Бен изобщо не ми обръща внимание.

— Веднъж дори ми конфискува телефона пред куп хора, защото реши, че „не било прилично“, моля ти се! — продължава, изпълнен с негодувание.

— Но това си е живо насилие! — възкликвам шокирана. — Имаш ли добър началник на отдел „Човешки ресурси“?

— Да — отговаря смръщено Бен. — Но тя напуска. Пък и никога не би направила забележка на Лоркан. Там всичките го обичат.

Слушам го напълно професионално и се ужасявам все повече и повече. Всичко това ми звучи като пълно самоуправство. Идва ми да извадя лист хартия и да започна да съставям план за действие на Бен, за да му помогна да хване юздите на Лоркан, но това надали е подходяща тема за разговор по време на меден месец.

— Я по-добре ми кажи къде всъщност беше, когато изчезна? — изричам с нежен глас.

— Наистина ли искаш да знаеш? — поглежда ме с крива усмивка Бен. — Това не беше сред най-успешните периоди в живота ми.

— Нищо, кажи ми!

— Вземах уроци при комика Малкълм Робинсън.

— Малкълм Робинсън ли? — ококорвам се аз. — От плът и кръв?

Обожавам Малкълм Робинсън. Ужасно смешен е. Преди имаше едно брилянтно шоу, в което веднъж успях да го гледам в Единбург.

— Купих ги анонимно на един благотворителен търг. По принцип бяха предвидени само за един уикенд, но аз го убедих да ги удължим до една седмица. Струваше ми цяло състояние. И в края на седмицата го помолих да ми каже съвсем честно дали имам талант за комик.

Настъпва тишина. Изражението му говори само за себе си. И въпреки това прочиствам гърло и тихо питам:

— И какво… каза той?

— Каза, че нямам — отсича мрачно Бен. — Беше много директен. Каза ми да се откажа от тази идея. И всъщност ми направи услуга. Оттогава насам нито веднъж не съм се опитвал да се правя на комик. Не съм казвал дори виц.

— Сигурно си бил съкрушен — отбелязвам съчувствено. — Да, гордостта ми определено бе наранена.

— А колко време се беше… — не довършвам. Не знам как да го кажа. За щастие Бен схваща идеята.

— Седем години.

— И после просто се отказа? Ей така, изведнъж?

— Аха.

— И не каза за това на никого? Нито на баща ти? Нито на Лоркан?

— Помислих си, че ще забележат, че съм спрял да излизам на сцена и ще попитат защо. Но те не забелязаха — болката в гласа му е непогрешима. — А нямаше с кого другиго да… сещаш се… да споделя.

Съвсем спонтанно хващам ръката му и я стисвам.

— Вече имаш мен — изричам тихо. — За да споделяш.

Той отвръща на стискането ми и погледите ни се сключват. За момент имам чувството, че сме едно цяло. После се появяват двама сервитьори, за да разчистят чиниите от канапетата, ние откъсваме ръцете си и магията е разрушена.

— Странен меден месец, не мислиш ли? — отбелязвам неловко.

— Ами, не знам… На мен започва да ми харесва.

— На мен също! — не мога да не се разсмея аз. — Почти се радвам, че всичко е толкова странно. Поне никога няма да го забравим.

И наистина го мисля. Ако не бяхме имали всичките тези проблеми с леглата, сега сигурно нямаше да седим в този ресторант и аз никога нямаше да науча всички тези неща за Бен. Странно как се нареждат нещата понякога. Под масата преплитам крак с неговия и плъзвам пръсти нагоре по бедрото му, започвайки маневрата, която си е моя запазена марка, но той тръска енергично глава и отсича:

— Недей! Няма да издържа! Ще се пръсна!

— И как тогава ще издържиш масажа за двойки? — подкачам го аз.

— Като им кажа да го сведат до десет минути, а след това да ни оставят сами, в пълно уединение — отговаря съвсем сериозно той. — Готов съм да дам солиден бакшиш.

— Остава още един час — отбелязвам, като си поглеждам часовника. — Питам се какви ли етерични масла използват.

— Може ли да не говорим за масла? — поглежда ме измъчено той. — Пощади ме!

— Окей — разсмивам се аз. — Ето ти тогава нова тема. Кога ще отидем да видим нашата къща за гости? Утре ли?

Чувствам се отчасти развълнувана и отчасти ужасена от мисълта, че ни предстои да отидем отново в къщата за гости. Защото тя е мястото, където се запознахме. Там е мястото, където бе запален нашият огън. Там се промени животът ми. Там изобщо се случи всичко. Всичко — в една малка къща за гости, преди петнайсет години.

— Да, утре — кимва Бен. — Но ще трябва да ми изпълниш няколко цигански колела по плажа!

— Непременно! — усмихвам му се аз. — А ти ще трябва да се хвърлиш от онази скала!

— А после ще намерим онова заливче, в което ходехме…

И двамата сме вече със замаяни погледи, потънали в спомените си.

— Едно време носеше едни много къси панталонки, ръчно боядисани — казва Бен. — Спомням си, че ме побъркваха.

— Нося ги в куфара си — признавам аз.

— Сериозно?! — светват очите му. — Да, запазих ги. Въпреки годините. — Ти наистина си ангел!

Подхилвам му се дяволито и усещам, че хормоните ми литват към небесата. Божичко, как ще издържа още цял час? С какво да запълня времето си?

— Ще взема да пиша на Флис, за да й се похваля с победата — казвам, вадя телефона си и бързо печатам:

Познай какво стана! ПОБЕДИХМЕ! Всичко върви прекрасно! С Бен сме страхотен екип! Адски съм щастлива!

Не мога да не се усмихна, докато пиша. Тя със сигурност няма да повярва на очите си. Всъщност надявам се тези новини малко да я поразвеселят. Звучеше доста напрегната, когато се чухме за последен път. Питам се какво ли става при нея. Импулсивно добавям към есемеса си:

Надявам се, че и твоят ден е прекрасен! Наред ли е всичко?? Л. ххх