Софи Кинсела
Сватбена нощ (36)

Трийсет и пета глава
Флис

Да, тя беше права за залезите. Никога през живота си не съм виждала нещо по-забележително! Слънцето се спуска бавно надолу по небето и не просто потъва, а хвърля лъчи в толкова ярко розово и оранжево, че ми напомня за един от супергероите, по които се възторгва Ноа.

Свеждам поглед към лицето на Ноа, окъпано в розови отблясъци, и си казвам: „Той ще се оправи, ще бъде добре“. За първи път от цяла вечност насам не усещам нито болка, нито напрежение, нито гняв. Той ще бъде добре. Ще се оправи. Аз също ще се оправя. Всичко е за добро.

А после настъпи странно време за всички нас. Едновременно катарзисно и неловко, притеснително и радостно, смутено и прекрасно. Нико настани всички ни на маса в ресторанта на плажа, където петимата седнахме и започнахме с мезе, което подразни вкусовите ни брадавички, след което дойде и агнешко, печено на бавен огън, което накара вътрешностите ни да изхленчат от екстаз.

Храната тук наистина е много добра. Непременно трябва да я включа в обзора си!

Имаше и множество въпроси, разбира се. Какви ли не разкази. И много целувки.

Двете с Лоти сме… добре. Така мисля. Разбира се, между нас все още има леко напрежение по някои въпроси, но като цяло всичко тук беше истинско откровение. На път сме най-сетне да проумеем какви сме една за друга, за което най-вероятно ще помислим сериозно по-късно. (Или изобщо няма да си направим труда и просто ще продължим да живеем, което е доста по-вероятно.)

Лоркан беше нашата тиха звезда. Пренасочваше разговора в друга посока, когато заплашваше да стане неловко, поръчваше фантастични вина и коляното му непрекъснато докосваше моето под масата, а на мен ми беше много приятно. Харесвам го. Не просто си падам по него — наистина го харесвам.

Що се отнася до Бен, той изчезна. Което е разбираемо. След като стана ясно, че той беше публично отхвърлен заради друг мъж от чисто новата си съпруга, се омете нанякъде. Не го обвинявам. Предполагам, че е потърсил утеха в някой бар.

Ричард и Лоти отидоха на разходка по плажа, а Ноа хвърля камъчета във водата, така че в момента сме само аз и Лоркан. Седим на един нисък зид, опрели боси крака в топлия пясък. Уханието на гозбите от ресторанта се слива със соления морски въздух и лекия аромат на неговия афтършейв, което извиква в главата ми всякакви спомени.

Аз не само го харесвам, аз си падам по него. Доста.

— О, забравих! — изрича внезапно той. — Взех ти нещо!

— Взел си нещо за мен ли? — поглеждам го изненадано.

— Не е нищо особено. Сложих го настрани и… Почакай! — връща се в ресторанта и аз го проследявам крайно заинтригувана. Няколко секунди по-късно той се връща, прегърнал цвете в саксия. И по-точно — маслиново дръвче в саксия.

— За терасата ти — казва и аз го зяпвам изумено.

— Купил си това за мен? — толкова съм трогната, че очите ми се насълзяват. Не си спомням кога за последен път някой ми е купувал нещо.

— Нуждаеш се от нещо — отбелязва със сериозен тон той. — Нуждаеш се от… начало!

И да искаше, надали щеше да го каже по-добре! Да, аз се нуждая от начало. Когато пак го поглеждам, очите му излъчват такава топлота, че усещам как нещо вътре в мен се препъва.

— Но аз нямам нищо за теб — промърморвам.

— Ти вече ми подари нещо — яснота — кратка пауза. — Затова аз реших да ти подаря мир — погалва нежно листата на малкото дръвче. — Стореното сторено!

Да, стореното сторено. Думите отекват в съзнанието ми отново и отново. И после се изправям на крака. Има нещо, което непременно трябва да направя, веднага. Свалям флашката от верижката на врата ми и я оглеждам. В това дребно парче метал се съдържат цялата ми болка и гняв към Даниел. Имам чувството, че е отровно. Трови ме. Затова трябва да си замине.

Насочвам се бързо към плитчините и слагам ръка на рамото на Ноа, Когато той вдига глава, аз му се усмихвам и казвам:

— Скъпи, имам нещо за теб, което можеш да хвърлиш! — и му подавам флашката.

— Но, мамо! — поглежда ме шокирано детето. — Това е компютърно нещо!

— Да, знам — кимвам. — Но е компютърно нещо, от което повече нямам нужда. Просто го хвърли в морето, Ноа. Колкото можеш по-далече!

И после гледам как той поема флашката, замахва силно и я хвърля. Три подскока върху водата и нея вече я няма. Потъна в Егейско море. Замина, наистина си замина.

Поемам бавно нагоре по плажа, обратно при Лоркан, наслаждавайки се на усещането за топлия пясък под босите ми крака.

— Така — отсича той, протяга ръка и сплита пръсти в моите.

— Така — кимвам.

Тъкмо се каня да му предложа да се поразходим по плажа, когато до ушите ми достига гласът на Бен. — Лоркан, ето те и теб! Най-сетне!

Няма нужда дори да го поглеждам, за да разбера, че е пиян. И не мога да не изпитам поне малко съчувствие към него. Надали му е лесно в този момент.

— Здрасти, Бен! — поздравява Лоркан и се изправя на крака. — Добре ли си?

— Днес се срещнах с Жернаков. На яхтата му! — заявява Бен и ни поглежда в очакване. Очевидно чака възторжената ни реакция. — Срещнах се с него на яхтата му — повтаря. — Пийнахме „Круг“, побъбрихме си, е, знаеш как е…

— Страхотно! — кимва учтиво Лоркан. — Значи в крайна сметка реши да продаваш, а?

— Може би. Да! — отсича нападателно Бен. — Защо пък не?!

— Жалко, че не ме уведоми по-навреме, за да не хабя толкова седмици в подготвянето на документите за рефинансиране и преструктуриране. Вече стават излишни, не мислиш ли?

— Не. Всъщност… да — отговаря доста объркано Бен. — Проблемът е… — и се поклаща застрашително. — С Юри постигнахме споразумение. Джентълменско споразумение. Но сега… — изтрива чело. — Вече ми изпрати имейл, от който нищо не разбирам… — и подава своето блекбъри на Лоркан, който не му обръща внимание и само го гледа с напълно неразгадаемо изражение.

— Ти наистина искаш да продаваш — казва тихо. — Компанията, която баща ти е градил години наред. Ти просто я оставяш да потъне в небитието.

— Не е точно така! — сопва му се агресивно Бен. — Юри казва, че за компанията нищо няма да се промени.

— Нищо няма да се промени ли? — избухва в смях Лоркан. — И ти му се върза?

— Заинтересован е от разработването на нови проекти! — отсича разгорещено Бен. — Мисли, че това е страхотна малка компания!

— И ти си повярвал, че Юри Жернаков е заинтересован да създаде нова серия хартия за средния потребител, така ли? — поклаща глава Лоркан. — Ако наистина го вярваш, значи тогава си още по-наивен, отколкото те мислех. Той просто иска къщата, Бен! Нищо друго! Надявам се да получиш добра цена от него.

— Ами всъщност не съм много сигурен, че ние… — Бен пак трие чело, безсъмнено хванат натясно. — Трябва да погледнеш това — и пак подава телефона си на Лоркан, който обаче вдига ръце.

— По това време не мога да правя нищо — изрича спокойно.

— Работният ми ден свърши!

— Ама аз нямам представа за какво се съгласих! — възкликва отчаяно Бен. Цялата му самоувереност се е изпарила. — Моля те, погледни, Лоркан! Оправи тази каша!

Настъпва продължителна тишина и за момент имам усещането, че Лоркан ще капитулира. Но накрая той поклаща глава и казва тъжно:

— Бен, достатъчно каши съм ти оправял вече! И трябва да спра!

— Какво?

— Подавам си оставката.

— Какво?! — сащисва се Бен. — Ама ти… не можеш да го направиш!

— Считай го за предизвестие. Вече и без това останах твърде дълго при теб. Баща ти го няма и… мисля, че и на мен ми е време да си отида.

— Ама… ти не можеш да го направиш! Ти даваш всичко за тази компания! — провиква се паникьосано Бен. — Даваш много повече от мен! И дори я обичаш!

— Да. И точно в това е проблемът — в гласа на Лоркан се усеща горчивина и аз протягам ръка, за да стисна лекичко неговата. — Ще ти помогна, с каквото мога, докато тече периодът на предизвестието ми, но после си тръгвам. Мисля, че така е най-добре.

— А аз какво ще правя сега? — възкликва Бен, искрено уплашен.

— Ще поемеш контрола над ситуацията — отбелязва Лоркан и прави крачка към него. — Бен, имаш избор. Ако толкова искаш, можеш да продадеш компанията на Юри, разбира се. Да си прибереш парите и да се забавляваш. Но знаеш ли какво друго би могъл да направиш? Да поемеш юздите. Контрола. Това е твоята компания, Бен! Твоето наследство! Възползвай се от него!

Бен го зяпа втрещено.

— Можеш да го направиш — допълва Лоркан. — Няма съмнение, че предизвикателството е доста голямо. За да се справиш с него, трябва наистина да го искаш!

— Сключих джентълменско споразумение с Юри! — провиква се Бен и очите му започват да се стрелкат като на подплашено животно. — О, господи! Сега какво да правя?

— Юри Жернаков не е никакъв джентълмен — отбелязва саркастично Лоркан. — Затова смятам, че в това отношение няма да имаш проблеми — въздъхва и плъзга пръсти през косата си. Изражението му си остава все така неразгадаемо. — Виж какво, Бен. Нося документите за преструктуриране в куфарчето си и ако желаеш, утре можем да ги прегледаме. Ще ти обясня с какви опции разполагаш — или поне така, както ги виждам аз — прави пауза. — Но няма да ти казвам какво да правиш! Ако искаш продавай, ако искаш — не. Изборът си е твой! Изцяло твой!

Бен не откъсва очи от Лоркан. Отваря, а после затваря устата си, очевидно неспособен да каже каквото и да било. Накрая се завърта на пети и се отдалечава, като по пътя прибира телефона в джоба си.

— Браво на теб! — стисвам отново ръката на Лоркан, когато се връщаме на зида. — Постъпи много храбро!

Лоркан не казва нищо. Само накланя глава.

— Дали ще направи опит да заеме мястото си? — питам колебливо.

— Може и да направи — въздъхва Лоркан. — Но ако не го направи сега, никога няма да го направи.

— А ти какво ще правиш, когато напуснеш компанията?

— Нямам представа — свива рамене той. — Може би ще приема онази оферта за работа в Лондон, която имах.

— Лондон ли? — светват очите ми.

— Или в Париж — подмята нарочно той. — Говоря перфектно френски.

— Париж изобщо не става! — отсичам. — Това всички го знаят!

— Тогава в Квебек.

— Много смешно! — удрям го с лакът в ръката аз.

— Аз съм адвокат — изрича Лоркан и от дразнещия му тон вече няма и следа. Изглежда по-скоро замислен. — За това съм учил. Това съм работил. Е, може и да съм се отклонил от пътя за няколко години. Може би наистина направих грешен избор — поглежда ме, а аз кимам в знак на съгласие. — Но вече е време да се върна в моя път!

— Уха! Загрейте двигателите!

— С пълна пара напред!

— Виждаш живота като пътешествие с параход ли? — поглеждам го изумено аз.

— О, не! Той е пътешествие по суша! По път! Всички го знаят!

— Не, с параход е!

— Не, по път е!

Седим си така още известно време и наблюдаваме как розовото и оранжевото на залеза се превръщат в бледомораво, индигово и ивици яркочервено. Наистина си го бива този залез!

Междувременно Лоти и Ричард се връщат от разходката си по плажа и се мятат на зида до нас. „Изглеждат добре заедно“ — не мога да не си помисля аз. Просто си пасват.

— Е, вече съм без работа — съобщава спокойно Лоркан на Лоти. — И всичко е по вина на сестра ти!

— Не е вярно! — провиквам се аз. — Защо да е по моя вина?

— Ако не ме беше накарала да погледна на живота си през нови очи, никога нямаше да си подам оставката — отбелязва той и по устните му пробягва усмивка. — Така че, имаш да отговаряш за доста неща!

— Напротив, направих ти услуга! — тросвам му се аз.

— И въпреки това си виновна! — в очите му проблясват весели пламъчета.

— А, не! — отсичам. — Възразявам, Ваша светлост! Всъщност вината е изцяло на Лоти! Ако не се беше омъжила така внезапно, никога нямаше да се запознаем и никога нямаше да говорим по този въпрос!

— Аха! — кимва Лоркан. — Е, възражението е основателно. Хубаво — обръща се към Лоти и отсича: — Значи вината е твоя!

— Не е моя! — срязва го тя. — Вината е на Бен! Този глупав брак беше негова идея! Ако той не ми беше предложил, никога нямаше да дойда тук, а ти никога нямаше да се запознаеш с Флис!

— Значи злодеят в цялата тази история е Бен, така ли? — поглежда я въпросително Лоркан.

— Да! — отговаряме в хор двете с Лоти.

— Да! — съгласява се с нас и Ричард.

Небето вече е станало тъмночервено, тук-там с ивици тъмносиньо. Слънцето се е превърнало в резен оранжева яркост на хоризонта. Представям си го как се спуска към другата половина на света, към друго небе, огрявайки други като Лоти и мен, с всички техни радости и тревоги.

— Почакайте! — отсичам изведнъж и скачам, озарена от неочаквано вдъхновение. — Злодеят в тази история не е Бен, а Ричард! Ако той беше направил предложение на Лоти, когато трябваше, нито едно от тези неща нямаше да се случи!

— О! — възкликва Ричард и неловко се почесва по носа. — Ясно.

Настъпва чудата, напрегната тишина, в които се чудя дали Ричард няма да се хвърли на едно коляно на пясъка, за да приключи най-сетне с това. Но моментът отминава и никой не казва нищичко. И въпреки това атмосферата е натежала от някакво очакване. И може би неудобство. Изобщо не трябваше да го споменавам…

— Мисля, че мога да направя нещо по този въпрос! — възкликва внезапно Лоти със странен пламък в очите. — Почакайте! Къде ми е чантата?

Наблюдавам я озадачено как се връща в ресторанта, отива директно на нашата маса и започва да рови в чантата си. Какво, за бога, е намислила?

И после внезапно ахвам. О, боже! Сещам се какво прави. Идва ми да се разскачам от радост, от нерви, от напрежение. Би могло да се получи брилянтно, удивително…

Ричард, гледай този път да не прецакаш нещата!

И после тя се връща обратно при нас, и брадичката й леко трепери, и аз веднага разбирам какво ще направи, и съм особено щастлива, че съм тук, за да го видя.

Не смея да си поема дъх. Лоти тръгва бавно и уверено към Ричард. Прикляква пред него и му поднася пръстен.

За мое огромно облекчение забелязвам, че пръстенът е доста добър. Съвсем мъжествен. Точно както каза и тя.

— Ричард — започва тя и рязко издишва, видимо притеснена, — Ричард…