Софи Кинсела
Сватбена нощ (4)

Трета глава
Лоти

Не мигнах цяла нощ.

Когато кажат това, хората обикновено имат предвид следното: „Будих се няколко пъти, направих си чаша чай и накрая легнах“. Обаче аз наистина не мигнах цяла нощ. Броих всяка минута и всеки час.

Към един през нощта реших, че Флис изобщо не е права. Към един и половина си намерих билет за Сан Франциско. Към два бях написала перфектната, любяща и страстна реч за предложението ми за брак, включваща цитати от Шекспир, Ричард Къртис и „Тейк Дет“. Към три през нощта вече се бях заснела как я изнасям (единайсет дубъла). Към четири се бях изгледала и бях осъзнала ужасната истина — Флис е напълно права. Ричард никога няма да каже „да“. Само ще се изплаши. Особено ако му изнеса и тази реч. Към пет сутринта бях изяла цяла кутия шоколадови бонбони. Към шест бях погълнала всичките рибни хапки. А сега съм се свила като болно коте на един пластмасов стол — гади ми се и съжалявам за всичките си изпълнения.

Една нищожна частица от мен продължава да се пита дали не допуснах най-голямата си грешка, като изрязах така безславно Ричард и го оставих сам на онази маса. Ако бях останала, ако си бях държала езика зад зъбите и ако никога не бях споменала за брак, дали връзката ни щеше да продължи? Някак си?

Но останалата част от мен е далеч по-рационална. Казват, че жените се водели от интуицията си, а мъжете — от логиката. Пълни глупости! Аз съм учила логика в университета, моля ви се! И много добре знам как стават тези неща. Щом А = Б, а Б = В, следователно А = В. А какво би могло да бъде по-логично от следния безпристрастен и сбит аргумент?

Предпоставка 1: Ричард няма никакво намерение да ми предлага брак — показа го пределно ясно.

Предпоставка 2: Аз мечтая за брак и семейство и дай боже някой ден и дете.

Заключение: Следователно на мен не ми е писано да бъда съпруга на Ричард. Следователно трябва да бъда с някой друг.

Второ заключение: Следователно постъпих правилно, като скъсах с него.

Трето заключение: Следователно трябва да си намеря друг мъж, който наистина иска да прекара живота си с мен и не се шашка при всяко споменаване на думата „брак“, сякаш това е най-големият му кошмар. Някой, който си дава сметка, че ако човек прекара три години с теб, може би вече си мисли за обвързване и деца, и куче и… и… и за украсяване на коледната елха заедно… и защо изобщо това да е толкова лошо, а? Защо трябва да бъде абсолютно немислимо и забранено за включване в дневния ред? След като всички казваха, че сме такава страхотна двойка и след като бяхме толкова щастливи заедно, и след като дори твоята майка, Ричард, веднъж намекна, че бихме могли да се преместим да живеем някъде до тях, а?

Добре де, май не се получи толкова сбит аргумент. Нито пък безпристрастен.

Отпивам глътка кафе, опитвайки се да си успокоя нервите. Да кажем, че съм възможно най-спокойна и логична предвид така стеклите се обстоятелства, които са, че трябваше да хвана влака в 07:09 за Бирмингам, без въобще да съм мигнала, че на всичко отгоре закъснявах и за метрото. В момента от мен се очаква да изнеса лекция за набиране на служители пред стотина студенти в една голяма зала, която мирише на сирене и карфиол.

С моя колега Стив се намираме в задната стаичка на голямата зала. Той седи сгърчен над кафето си и изглежда точно толкова наперен, колкото се чувствам и аз. Двамата често изнасяме лекции за набиране на персонал и мисля, че сме доста добър екип. Той поема научната страна на въпроса, аз говоря за по-общи неща. Идеята е Стив да замае студентите с новаторските проучвания и с откритията, които се правят в нашия изследователски отдел, а моята задача е да ги уверя, че компанията ни ще се грижи за тях, че ще им осигури вълнуваща кариера и че изобщо няма да им се прииска да ни напуснат.

— Бисквитка? — предлага ми Стив.

— Не, благодаря — поклащам глава и потрепервам. Вече натъпках достатъчно трансмазнини и хранителни добавки в тялото си, мерси.

Може би трябва да отида на някой спортен лагер. Всички твърдят, че бягането променя живота и ти дава нов поглед към света. Мога да отида някъде, където единственото, което се прави, е да бягаш и да пиеш здравословни напитки. В планината. Или в пустинята. Някъде, където оцеляването е много трудно.

Или да се заема с „Желязната жена“. Точно така!

Пресягам се към блекбърито си и тъкмо се каня да набера в „Гугъл“ „спортни лагери желязна жена“, когато на прага се появява кариерният мениджър на университета. В този университет идваме за първи път, затова не познавам Дебора. Оказва се доста странна — меко казано. Никога досега не съм срещала толкова напрегнат и нервен човек.

— Всичко наред ли е? Започваме след десет минути. Ако питате мен, най-добре е да сте максимално кратки! — отсича и започва да кима неспокойно. — Напълно кратки. Кратко и ясно!

— Нямаме нищо против след лекцията да поговорим индивидуално със студентите — отбелязвам и измъквам от платнената си чанта една купчинка с брошури, озаглавени „Защо да работим в «Блей Фармасютикълс»“.

— Да — отсича тя, а очите й започват да се стрелкат насам-натам. — Ами… както вече казах, бих се ограничила с кратко и ясно изказване.

Изкушавам се да й си тросна: „Но ние сме дошли чак от Лондон за това!“. Господи! Обикновено кариерните мениджъри изпадат в луда радост, когато им кажем, че ще отговаряме на въпроси.

— Обичайният модел, нали? — обръщам се към Стив. — Ти, аз, картинка едно, ти, аз, картинка две, въпроси? — той кимва, а аз подавам дивидито на Дебора и допълвам: — Ще ви дам знак. Ще бъде доста очевиден.

Дивидито за набиране на персонал е най-лошата част от нашата презентация. Заснето е като музикално видео от 80-те години, с лошо осветление, лоша електронна музика и хора с грозни прически, които изглеждат неловко, докато се преструват, че провеждат брифинг. Обаче струваше сто бона, затова се налага да го използваме.

Дебора изчезва, за да зареди дивидито, а аз се отпускам назад в стола си, опитвайки се да се успокоя. Но ръцете ми непрекъснато се гърчат. Нямам представа какво ми става. Всичко изглежда толкова гадно. Какво да правя с живота си? Накъде вървя? Какво следва?

И между другото, в случая изобщо не става въпрос за Ричард. Няма никаква връзка с него. Става въпрос единствено за моя живот. Имам нужда от… не знам. Може би нова посока? Различна енергия?

На стола до мен зървам книга и я вземам. Нарича се „Обратният принцип — променете завинаги своята бизнес стратегия“.

Големите букви на задната корица крещят: „Продадени 10 милиона екземпляра!!!“.

Изпълвам се с гняв към самата себе си. Но защо за бога не чета повече бизнес книги? Ето къде се е объркал животът ми. Не влагам достатъчно усилия в кариерата си. Прелиствам книгата, опитвайки се да погълна колкото ми е възможно повече информация за кратко време. Има множество диаграми със стрелки, които вървят в една посока, после се обръщат и тръгват точно в обратната. Очевидно посланието гласи: обърнете стрелката. Е, схванах го само за две секунди. Очевидно ми идва отвътре.

Май най-добре ще бъде да изчета всички издадени книги от този вид — така ще стана истински експерт. Ами да! Или да се запиша в бизнес факултета на Харвард. Внезапно си се представям седнала в огромна библиотека, излъчваща академичен вид, пълнеща главата си с всичките тези бизнес принципи. А после се връщам в Англия и оглавявам някоя водеща компания. Светът ми ще се превърне в свят на идеите и стратегиите. Мозъчен свят, мисъл от най-висше ниво.

Тъкмо набирам в „Гугъл“ „Чуждестранни студенти в Харвард“, когато се появява отново Дебора.

— Ами студентите вече би трябвало да са се събрали — изрича с отчаян тон и преглъща.

— Така ли? Окей — кимвам, връщайки вниманието си към нея. Какъв за бога й е проблемът на тази жена? Сигурно е нова. Сигурно това й е първата презентация за кариерно развитие на студентите и затова е толкова неспокойна.

Освежавам гланца си за устни, като се старая да избягвам гледката на кървясалите си очи. С вид на човек, канещ се всеки момент да се самоубие, Дебора изчезва през двойните врати по посока на сцената. Чувам треперливия й гласец, опитващ се да надвика шумотевицата в залата. След известно време се чуват ръкопляскания и аз сръгвам Стив, който току-що незнайно защо е захапал ъгълчето на един кроасан. Типично за него.

— Хайде, стига си ял! Наш ред е!

Когато излизам на сцената и зървам скромната ни публика, не мога да не се втрещя.

Когато изнасяш лекции за набиране на персонал за научна компания, свикваш да виждаш пред себе си неугледни персони с немити коси, небръснати бради и огромни торбички под очите. Обаче точно тази публика пред мен е зашеметяваща. В предните редици са се подредили огромно ято момичета в безупречен вид — с дълги блестящи коси, перфектен маникюр и също толкова перфектен грим. Ариергардът представлява група момчета с изрядна мускулатура, която напира да излезе изпод праните им и гладени тениски. Направо онемявам от изумление. Ама с какви лаборатории разполагат тук? Да не би във всяка от тях да има и по няколко фитнес уреда?

— Изглеждат страхотно! — промърморвам окуражително на Дебора. — Получавате най-високата оценка за външен вид!

— Ами… препоръчвам им да полагат усилия за външния си вид — смотолевя тя, изчервява се като домат и побързва да се изпари от сцената. Поглеждам през рамо към Стив, който е зяпнал красивите момичета отпред така, сякаш не може да повярва на късмета си.

— Добре дошли на всички! — започвам, излизайки напред на сцената. — Благодаря ви за присъствието на нашата презентация! Казвам се Лоти Грейвни и съм тук, за да ви обясня защо е хубаво да изберете да правите кариера в „Блей Фармасютикълс“. Вероятно ни познавате от огромния асортимент глобални марки, които продаваме във фармацевтичния бранш — от нашата богата гама болкоуспокояващи „Пласидус“ до невероятно добре продавания ни бебешки крем „Синсеро“. Но кариерата при нас е нещо много повече от това…

— Това е вълнуваща кариера — поема репликата си Стив, избутвайки ме от предната част на сцената. — Да, вярно е, че е истинско предизвикателство, но пък зашеметяващо предизвикателство. Работим в предния фронт на фармацевтичните изследвания и бихме желали да ви качим на нашата главозамайваща въртележка!

Поглеждам го изпод свъсени вежди. Първо, не това гласи сценарият. Второ, откъде се пръкна този негов фалшив „сексапилен“ тон? Трето, вече навива ръкави, изживявайки се като някаква опърпана фармацевтична версия на Индиана Джоунс. Не му препоръчвам да го прави. За разлика от ръцете на Индиана неговите са мъртвешки бледи и целите изпъстрени с вени.

— Ако търсите приключение в живота… — продължава, прави драматична пауза и накрая довършва гърлено: — То тогава тъкмо това е мястото, откъдето бихте могли да тръгнете!

Погледът му се е паркирал върху едно момиче на първата редица с нескромно разкопчана бяла ризка, разкриваща обилно, загоряло деколте. Момичето има дълга руса коса и големи сини очи и очевидно си записва всяка дума, която излиза от устата на Стив.

— Нека вече пуснем дивидито, Стив — изричам с ведър тон и буквално го изтеглям назад, преди лигите му да са потекли върху момичето. Светлините изгасват и на екрана зад нас започва дивидито.

— Страхотно интелигентни студенти! — прошепва в ухото ми Стив, присядайки до мен. — Впечатлен съм!

От какво? От размера на сутиена й ли?

— Не се знае дали са интелигентни или не — още не сме говорили с тях — изтъквам рационално.

— Вижда се в очите им — отсича небрежно Стив. — Играя тази игра вече достатъчно дълго, за да разпозная потенциал, когато го видя! Това русокосо момиче на първата редица например изглежда многообещаващо. Изключително обещаващо! Ще трябва да поговорим с нея за нашата програма за допълнително обучение. Да я грабнем, преди някоя друга фармацевтична компания да го е направила!

О, я стига! Да не би вече да се кани да й предложи договор за шестцифрена сума годишно?

— Ще говорим за нашата програма за допълнително обучение с всички! — изтъквам назидателно. — А теб мога ли да те помоля да не насочваш всяка своя реплика към балконите й?

Лампите отново светват и Стив се връща в предната част на сцената и навива ръкавите си още по-високо, като че ли се кани да цепи дърва и да покаже на целокупното студентство как се прави колиба.

— Позволете ми да ви разкажа за няколко от нашите най-нови открития, както и откритията, които се надяваме да направим в бъдеще — нищо чудно и с ваша помощ! — тук той намига директно на русото момиче, което му се усмихва учтиво.

На екрана изниква картинка на много сложна молекула.

— Предполагам всички сте запознати с ониевите поливъглеродни флуориди… — започва Стив, посочвайки към екрана с показалка, след което спира и допълва: — Но преди да продължа, би било полезно да знаем какво точно учите — оглежда се. — Сигурно има и биохимици…

— Няма значение какво учат! — прекъсва го неочаквано Дебора, преди някой от студентите да е успял да си отвори устата. За мое изумление тя се е измъкнала от черупката си зад сцената и сега се насочва към центъра на сцената. — Няма значение какво учат, нали така? — повтаря.

Изпъната е като пружина. Ама какво става тук?

— За нас би било полезно да знаем — обяснява Стив. — Моля всички биохимици да вдигнат ръка…

— Ама вие вземате студенти от всякакви дисциплини! — прекъсва го безцеремонно домакинята ни. — Нали така твърдите в брошурите си?! Значи няма никакво значение каква специалност са!

Изглежда абсолютно паникьосана. Знаех си, че нещо не е наред!

— Има ли изобщо биохимици тук? — оглежда озадачено Стив смълчаната зала. Обикновено поне половината от присъстващите студенти учат биохимия.

— Може ли да поговорим? — простенва Дебора, пребледняла като платно, и ни привиква встрани на сцената. — Опасявам се… — започва с треперещ глас — че има малка грешка! Изпратих имейла на неправилната група студенти!

Аха, ето какъв е проблемът! Не е включила биохимиците! Ама че идиотка! Е, но пък изглежда толкова притеснена, че решавам да бъда мила с нея.

— Ние сме широко скроена компания — уверявам я със спокоен тон. — Наистина не се интересуваме само от биохимици. Наемаме випускници и по физика, биология, бизнес администрация… Какво учат тези момчета и момичета тук?

Гробна тишина. Дебора дъвче бясно устните си.

— Красота — промърморва накрая. — Повечето от тях учат за гримьори. А някои са танцьори.

Гримьори и танцьори?!

Толкова съм шашната, че не зная какво да кажа. Това вече обяснява защо всички изглеждат толкова красиви и физически здрави. С периферното си зрение забелязвам физиономията на Стив — толкова се е ококорил, че ми идва да се изкискам като девойче.

— Жалко — изричам невинно. — Колегата ми реши, че това е една многообещаваща група млади хора. Искаше да предложи на всички възможността да правят дисертации за сметка на компанията. Нали така, Стив?

Стив ме изпепелява с поглед и насочва гнева си към Дебора.

— Но какво, по дяволите, става тук? Да не би да очаквате да изнасяме лекция по фармацевтични проучвания пред зала, пълна с шибани гримьорки и танцьорки?!

— Съжалявам! — свежда очи Дебора, готова да се разплаче.

— Когато разбрах какво се е случило, вече беше твърде късно. Но тъй като ми бе заповядано да привличам колкото е възможно повече преуспяващи компании, каквато сте и вие, просто не можах да отменя презентацията ви и…

— Някой от вас иска ли изобщо да работи във фармацевтичната индустрия? — обръща се Стив директно към аудиторията.

Никой не вдига ръка. Не знам да се смея ли, или да плача. Станах в шест сутринта, за да бъда тук навреме. Не че изобщо съм спала, но това в случая няма значение.

— Тогава какво правите тук?! — повишава глас Стив, заплашително приближаващ точката на избухване.

— Длъжни сме да присъстваме на десет семинара за кариерно развитие, за да получим университетските си кредити за работа — обажда се едно момиче с коса на опашка.

— Господи боже мой! — провиква се Стив и грабва сакото си от близкия стол. — Нямам време за подобни глупости!

И докато излиза вбесено от залата, се изпълвам с огромното желание да го последвам. Никога досега не бях срещала толкова некомпетентен кариерен мениджър като Дебора. Срамота!

Но, от друга страна, пред мен все така има зала, пълна със студенти, които ме наблюдават. И те все така имат нужда от работа, пък била тя и извън фармацевтичната индустрия. А и аз съм пристигнала при тях чак от Лондон. Няма сега просто да им обърна гръб и да се прибера у дома, така де!

— Окей — въздъхвам, грабвам дистанционното от ръката на Дебора, изключвам дивидито и се насочвам към центъра на сцената. — Да започнем отначало, какво ще кажете? Аз не работя нито в индустрията за красота, нито в танцовата индустрия. Така че няма никакъв смисъл да се опитвам да ви давам професионални съвети за тях. Но пък редовно наемам на работа хора! Затова какво ще кажете да ви дам няколко най-общи съвета, а? Имате ли някакви въпроси към мен в тази връзка?

Настъпва тишина. А после момиче в кожено яке вдига колебливо ръка.

— Бихте ли могли да погледнете сивито ми, за да си кажете мнението дали е добро или не?

— Разбира се! Страхотна идея! Някой друг иска ли да му помогна със сивито?

Гора от ръце. Никога през живота си не съм виждала толкова много ръце с безупречен маникюр на едно място.

— Окей. Подредете се. Започваме!

* * *

Два часа по-късно вече съм успяла да прегледам сивитата на почти трийсет студенти. (Не знам кой ги е учил как се пише сиви, но ако е била Дебора, то тогава тя със сигурност трябва да бъде уволнена! Това вече прелива чашата!) Освен това обсъждахме въпроси като пенсиите, данъчните облекчения и закона за самонаетите служители. Казах им всичко, което знам по тези въпроси, опитвайки се да им бъда максимално полезна. А в замяна научих много неща в области, в които съм пълна невежа, като: (1) как гримираш някого така, че да изглежда като ранен във филмите, (2) коя актриса снима в момента в Лондон, която иначе изглежда сладка, но е истинска кучка към гримьорката си, и (3) как се прави гранд жете в балета (тук окончателно се провалих).

А сега сме на фазата на разговорите по всякакви теми. В момента бледо момиче с розова права коса говори за цената на шеллака и за това колко е трудно да излезеш на печалба, ако си отвориш собствен салон за красота. Слушам и се старая да вметвам по някоя полезна идея, където се сетя, но погледът ми непрекъснато бяга към едно друго момиче, което седи на втория ред. Очите му са зачервени, не е казало и думица до този момент, но непрекъснато поглежда към телефона си, духа си носа и попива очи с кърпичка.

Докато отговарях на техните въпроси, по едно време и аз не бих имала нищо против да прибягна до кърпичката. Говорехме за ползите от почивките, което събуди отново потиснатата ми болка. И аз досега спестявах за почивка. За три седмици някъде. Мислех си, че ми предстои меден месец. Дори намерих едно страхотно местенце в Санта Лучия…

Не, Лоти! Не се връщай там! Продължавай напред! Само напред! Примигвам ожесточено и връщам вниманието си върху момичето с розовата коса.

— … мислите ли, че затова ще бъде по-добре, ако се фокусирам върху оформянето на вежди? — тъкмо ме пита тя с абсолютно сериозно изражение.

О, боже! Не я слушах внимателно! Кога успяхме да стигнем до темата за веждите? Тъкмо се каня да я помоля да обобщи главното си послание заради аудиторията (изпитан трик), когато момичето на втори ред изхриптява силно. Вече няма начин да я игнорирам.

— Хей! — изричам меко и помахвам с ръка, за да привлека вниманието й. — Извинете, добре ли сте?

— Синди наскоро преживя раздяла — отговаря вместо нея приятелката й и я прегръща. — Може ли да я извините?

— Разбира се! — кимвам енергично. — Как така няма да я извиня?!

— Но ще й дадете ли кредита? — вметва притеснено другата й приятелка. — Защото вече се провали на един модул и…

— Всичко стана по негова вина! — отсича ядосано първата приятелка и десетина момичета започват едновременно да поклащат глави и да мърморят неща от рода на: „Напълно вярно“, „Загубеняк“ и „Не може да направи едно опушено око!“.

— Бяхме заедно две години! — изхриптява отново разплаканото момиче. — Цели две години, представяте ли си?! Аз му правех почти всички курсови работи! А сега говори неща от рода на: „Трябва да се фокусирам върху кариерата си“. А аз си мислех, че иска да бъде с мееен… — тук вече момичето се отдава на безметежен вой и рев и докато я гледам, усещам, че и моите очи започват да се пълнят със сълзи. Познавам болката й. Боже, колко добре я познавам!

— Разбира се, че ще ви дам кредита! — отсичам съчувствено.

— Даже ще направя нещо по-добро — ще спомена специално, че сте се явила на лекцията въпреки очевидния психически срив, в който се намирате!

— Наистина ли? — усмихва ми се колебливо Синди. — Наистина ли ще го направите?

— Да! — отсичам. — Но трябва да ме слушате, нали така? Хубаво е да ме слушате, докато говоря!

Изпитвам все по-неистова необходимост да заговоря извън темата. Да ги запозная с някоя универсална истина, а не с теми като пенсии и данъци. Да заговоря за любов. Или за липсата й. Или в каквато там ситуация сме нагазили и двете. Знам, че не ми влиза в задълженията, но това момиче трябва да знае истината! Непременно трябва да я узнае! Сърцето ми бие силно. Чувствам се благородна и вдъхновяваща, като Хелън Мирън или Мишел Обама.

— Позволете ми да ви кажа едно — започвам. — Като жена на жена. Професионалист на професионалист. Човешко същество на човешко същество — фиксирам я с очи. — Не позволявайте на тази раздяла да проваля живота ви! — чувствам се толкова енергизирана. Толкова сигурна в себе си. Изгарям да предам посланието си. — Вие сте силна — започвам да отброявам на пръсти.

— Вие сте независима. Вие си имате собствен живот и нямате нужда от него! Разбрахте ли ме?

И започвам да чакам. Докато не я чувам да прошепне:

— Да.

— Всички тук сме преживели раздели — извисявам глас към цялата аудитория. — Но отговорът не е в сълзите. Отговорът не е и в тъпченето с шоколад, нито в планирането на отмъщение. Трябва да продължите напред! Знаете ли какво правя аз при всяка моя раздяла? Насочвам живота си в нова посока! Намирам си вълнуващ нов проект. Променям външния си вид. Намирам си нов дом. Защото аз съм тази, която управлявам живота си! — отсичам и забивам юмрук в дланта на другата си ръка. — Аз, а не някакъв си тип, който не може да направи дори едно опушено око!

Няколко момичета започват да ръкопляскат, а приятелките на Синди подвикват окуражаващо:

— И ние това й повтаряме! Той е загуба на пространство!

— Никакви сълзи повече! — натъртвам за по-сигурно. — Никакви носни кърпички! Никакво проверяване на телефона за негови обаждания! Никакво тъпчене повече с шоколад! Продължавай напред! Открий нови хоризонти! Щом аз мога да го направя, значи можеш да го направиш и ти!

Синди ме зяпа така, сякаш чета мислите й.

— Ама вие сте силна! — преглъща накрая. — Вие сте удивителна! Аз не съм като вас! И никога няма да бъда като вас, дори когато стана на вашата възраст!

Гледа ме с такова благоговение, че не мога да не се почувствам поласкана, макар, от друга страна, да не е необходимо да се държи към мен така, сякаш съм динозавър. Така де, че аз съм само на трийсет и три, не на сто лета!

— Разбира се, че ще бъдеш! — изричам уверено. — И аз някога бях като теб. Бях кротка и нерешителна. Нямах никаква представа какво да правя с живота си, нито какъв потенциал имам. Бях на осемнайсет години и се лутах в живота — усещам как в гърдите ми напира моята прословута многоцелева мотивираща реч. Имам ли време да я изнеса? Поглеждам си часовника. Почти. Кратката версия. — Чувствах се тотално изгубена. Точно както ти се чувстваш сега. Но после започна моята свободна година преди университета.

Разказвала съм тази история безброй пъти. На студентски събирания, на семинари по тийм билдинг, на подготвителни сесии със служители, които си вземат творчески отпуск. Но никога няма да се уморя да я повтарям. Всеки път вълнението е неповторимо.

— Та започна моята свободна година преди университета — повтарям — и целият ми живот се промени. Промених се като човек. Една забележителна нощ преобърна всичко — правя няколко стъпки напред и поглеждам право към Синди. — Знаеш ли каква е моята теория за живота? Всички ние си имаме своите специални, решителни мигове, които ни сочат пътя. За мен този момент беше именно през тази година, докато си почивах. Просто трябва да изчакаш своя велик момент, защото той ще настъпи, гарантирам ти!

— Но какво стана? — зяпва ме ококорено тя. Тя, както и всички останали. Виждам как някои дори включват айпадите си.

— Бях отседнала в една къща за гости в Иконос. Това е един гръцки остров — пояснявам. — Бях екипирана с всичко необходимо за своята обиколка на света. Прекарах там цяло лято. Мястото беше магическо.

Всеки път, когато разказвам тази история, се връщам към същите спомени. Всяка сутрин се събуждам с гръцкото слънце в очите си. Усещането на солената вода върху изгорялата ми от слънцето кожа. Банският, закачен да съхне на дървените щори. Пясък в износените ми еспадрили. Пресни сардини, печени на плажа. Музика и танци всяка нощ.

— Както и да е. Една нощ избухна пожар — продължавам, насилвайки се да се върна към настоящето. — Беше ужасно. Къщата за гости беше препълнена. Беше като капан на смъртта. Всички излязоха на горната веранда, но никой не можеше да излезе от къщата. Навсякъде писъци. И никакви пожарникари…

Всеки път, когато си спомням за онази нощ, е все едно и също — мигът, в който покривът се срути. Чувам гръмотевичния звук от срутването и писъците. И дори долавям миризмата на пушека.

В залата цари гробовно мълчание. Всички са зяпнали към мен и ме слушат.

— Аз имах известно предимство — бяха ме настанили в къщичката на дървото. И от позицията си отлично виждах в коя посока трябва да тръгнат хората, за да се спасят. Трябваше да скочат встрани от верандата, върху близкия навес за козите. Само че никой не се сещаше за това. Всички се бяха паникьосали. Затова поех нещата в свои ръце. Започнах да упътвам хората. Налагаше се да крещя, за да ме чуят, както и да размахвам ръце и да подскачам като идиот, но слава богу накрая някой ме забеляза и постепенно всички се заслушаха. И последваха инструкциите ми. Всички започнаха да скачат върху навеса за козите и така никой не пострада. Тогава за първи път през живота си осъзнах, че мога да бъда лидер. Че мога да помагам на хората да променят живота си.

Все така пълна тишина в залата.

— Божичко! — обажда се накрая Синди. — И колко бяха тези хора?

— Може би десетина — свивам рамене. — Или май дванайсет?

— Спасила сте дванайсет живота? — провиква се благоговейно момичето.

— Е, чак толкова… — опитвам се да омаловажа случая. — Сигурно и без мен щяха да се спасят. Важното е, че тогава осъзнах нещо за себе си! — слагам ръце на гърди. — От този момент нататък вече имах увереността да се захвана с онова, което наистина искам! Промених живота си, промених всичките си принципи. Мисля, че съвсем отровено бих могла да кажа, че всичко започна от онази знаменита нощ. И всеки от вас ще има подобен свой миг. Кога ли? Гарантирам ви, че когато дойде, ще го усетите!

Когато разказвам тази история, винаги ставам леко превъзбудена от вълнение. Но никога не включвам нещо много важно колко кошмарно беше това преживяване. Никога не споменавам колко уплашена бях аз самата, че крещях, надвиквайки вятъра, надявайки се да бъда чута, осъзнавайки, че всичко зависи само от мен. Сега издухвам носа си и се усмихвам на смълчаните лица пред мен. Помогнах на хората. Тази мантра ме крепи през всичките тези години. Помогнах на хората. Каквито и други глупости да съм направила през живота си, все пак помогнах на хората.

В залата отново се възцарява мълчание. А после русото момиче от първия ред се изправя и заявява:

— Вие сте най-добрият кариерен консултант, който някога сме имали, нали така?

И за мое огромно изумление започва да ръкопляска и всички я следват. Две момичета дори се провикват възторжено.

— Надали чак толкова — побързвам да промърморя.

— Напротив, така е! — настоява момичето. — Вие сте върхът! Имате ли нещо против да ви благодарим както подобава?

— Разбира се! — усмихвам се учтиво. — За мен беше удоволствие да бъда сред вас и желая успех на всички ви…

— Не това имах предвид — пояснява девойката, приближава се към сцената и размахва огромен сноп четки. — Аз съм Джо. Нещо против един грим?

— О! — поколебавам се и си поглеждам часовника. — Не мога да… Искам да кажа, много мило от ваша страна, но…

— Не го приемайте лично — отбелязва мило Джо, — но определено имате нужда! Очите ви са подпухнали. Снощи спахте ли добре?

— О! — вцепенявам се неловко. — Да, спах. Благодаря. Достатъчно спах.

— В такъв случай трябва да смените околоочния крем. Защото каквото и да използвате сега, не ви влияе добре — допълва Джо и се вглежда в лицето ми. — А и носът ви е червен. Да не би да сте… плакала?

— Да съм плакала ли? — провиквам се възмутено. — Разбира се, че не!

Джо вече ме е настанила в пластмасов стол и лекичко потупва кожата около очите ми. После си поема дъх, подобно на строител, оценяващ калпавата работа на предшественика си.

— Съжалявам да го кажа, но кожата ви е в ужасно състояние — продължава и вика с жест две от приятелките си, които автоматично се ужасяват от вида на очите ми.

— Божичко, какъв кошмар!

— Но очите ви са червени!

— Нямам никаква представа защо — изричам, опитвайки се да се усмихна небрежно. — Абсолютно никаква!

— Вероятно имате алергия към нещо! — провиква се изведнъж Джо, озарена от вдъхновение.

— Господи, сигурно! — хващам се като удавник за сламка аз за нейната идея. — Алергия, да!

— Какъв грим използвате? Бихте ли ми го показали? Протягам ръка към чантата си и дръпвам ципа, но той засича. Мамка му!

— Дайте на мен! — предлага любезно Джо и хваща чантата ми, преди да съм успяла да я спра. Не държа някой да забележи огромния шоколад „Галакси“, който си купих тази сутрин на гарата и изгълтах до половината, докато чаках Стив (момент на слабост от моя страна).

— Не, аз ще се справя! — грабвам обратно чантата си. Но нейната ръка вече е дръпнала ципа и в суматохата между нейните и моите ръце шоколадът изхвърча от чантата ми заедно с почти изпитото шишенце бяло вино (още един момент на слабост). И парченца от накъсаната снимка на Ричард (поредният момент на слабост).

— Съжалявам! — изпищява ужасено Джо и започва да събира парченцата. — Много съжалявам. Това да не би да е… — вглежда се по-внимателно. — Снимка? Какво се е случило с нея?

— Ето ви шоколада! — обажда се друго момиче и ми го подава.

— А това сигурно е някоя стара валентинка — допълва приятелката й, предпазливо хващайки с два пръста обгорено парче картичка с блясъчета. — Но прилича на… изгорена?

Направих го с кибрит в чашата си от кафе в „Коста“, преди да ме накарат да изгася огъня. (Краен момент на слабост.)

От едно от парченцата от снимката ме гледа окото на Ричард и аз усещам как всичко в стомаха ми се преобръща. Забелязвам как момичетата си разменят многозначителни погледи, но не мога да им кажа нищичко. Не мога да намеря благороден и вдъхновяващ начин за измъкване от тази своя каша. Джо се обръща и отново оглежда кървясалите ми очи. После изведнъж сякаш нещо й прищраква и започва да връща обратно в чантата ми всички изпадали неща.

— Както и да е! — отсича делово. — Най-важното сега е да ви направим да изглеждате приказно! Това ще покаже на… когото и да е — каквото и да е — намига ми съзаклятнически. Но може и да отнеме известно време. Готова ли сте?

Ето го отговорът! Нямам представа какъв точно е въпросът, но отговорът е този. Седя си в стола със затворени очи и в състояние на почти пълно блаженство, докато лицето ми търпи пълна промяна под вещите ръце на новата ми приятелка Джо и нейните колежки. Вече напръскаха лицето ми с фон дьо тен и навиха косата ми на ролки, и продължават да обсъждат какъв вид да ми придадат, но аз почти не ги слушам. Намирам се в някакъв транс. Не ми пука дали ще закъснея за работа или не. Намирам се извън реалността. Ту се унасям в сън, ту се стряскам, а умът ми е истински вихър от сънища, цветове и мисли.

Всеки път, когато се улавям, че мисля за Ричард, се изтръгвам от тази мисъл. Продължи напред! Точно така. Продължавам напред. Ще се оправя. Единственото, което ми е необходимо, е да се вслушам в собствения си съвет. Да открия нова мисия в живота си. Нова посока. Нещо, върху което да се фокусирам.

Може да взема да променя интериора на апартамента си. Или да се запиша на бойни изкуства. Бих могла да започна интензивни тренировки и да развия физиката си. Да си отрежа косата и да се сдобия с невероятни бицепси като Хилари Суонк.

Или да си направя пиърсинг на пъпа. Ричард мрази пиърсинг на пъпа. Да, това ще направя!

Или да замина на екскурзия. Защо досега не съм ходила по екскурзии?

Мислите ми ме връщат отново и отново към остров Иконос. Да, онова лято наистина беше незабравимо — докато не избухна пожарът и не пристигна полицията. Тогава всичко свърши. Бях толкова млада и толкова тънка. Носех се по бански и срязани дънки. Имах вплетени в косата си мъниста. Имах, разбира се, и приятел — Бен, първото ми истинско гадже. Първата ми връзка с мъж. Тъмна коса и засмени сини очи, и аромат на пот, сол и „Арамис“. Божичко, колко секс правехме само! По три пъти на ден. Най-малко. А когато не правехме секс, мислехме за секс. Беше истинска лудост. Беше като наркотик. Той беше първият мъж, по когото си бях паднала толкова много, че исках да…

Я почакайте! Чакайте малко!

Бен?

Отварям рязко очи и Джо пищи ужасено.

— Стойте мирна!

Не може да бъде! Няма начин!

— Извинявай — примигвам, опитвайки се да запазя самообладание. — Всъщност… може ли да направим кратка пауза? Трябва да звънна по телефона.

Обръщам се, вадя от чантата си телефона и натискам бутона за бързо набиране на Кейла. Междувременно си повтарям да не се държа като пълна глупачка. Не може да е той. Невъзможно е да бъде същият!

Очевидно не е той.

— Здравей, Лоти! — достига до мен неизменно жизнерадостният глас на моята секретарка. — Всичко наред ли е?

Но защо ще ми се обажда след толкова време? Та оттогава изминаха петнайсет години, за бога! Не сме се чували и виждали от… Всъщност оттогава.

— Здравей, Кейла. Само исках да ми дадеш номера на онзи тип Бен — изричам, стараейки се да звуча спокойно. — Онзи, който ме е търсил вчера, докато ме нямаше. Помниш ли го?

Но защо съм стиснала ръка в юмрук, за бога?

— О, да, разбира се! Само секундичка… Ето го! — и диктува един мобилен номер. — Но кой е той? — допълва.

— Ами… и аз не знам точно. Сигурна ли си, че не си каза фамилията?

— Не, просто Бен.

Затварям телефона и се вторачвам в номера. Значи Бен. Просто Бен.

Това е някой нагъл студент, кандидат за работа. Така си казвам. Или кариерен мениджър, който си въобразява, че сме първи дружки. Или пък Бен Джоунс — съседът ми, който по някаква неизвестна причина е решил да ми звънне на работа. Колко мъже по света се наричат Бен? Около пет милиарда. Именно.

Просто Бен.

Но това обяснява всичко. Точно затова започвам да дишам леко накъсано, докато инстинктивно се изправям на стола и заставам в по-привлекателна поза. Кой друг би се представил така, освен ако не е бившето ми гадже?

Набирам номера, стиснала здраво очи. Чакам. Звъни. И отново. И отново.

— Бенедикт Пар — пауза. — Ало? Тук е Бенедикт Пар. Кой сте вие?

Онемявам. Стомахът ми се преобръща.

Той е!