Ема Чейс
Усукани (9)

Глава 8

Задник.

Казват, че тъгата е процес. Имала си етапи.

Копеле.

И разделите били като… смърт. Смъртта на човека, който си бил. На живота, който си планирал и искал да имаш.

Духач.

Първият етап е шок. Състояние на пълна вкамененост и безчувственост. Като онези дървета в гората след пожар. Огънят е минал през тях, изгорил е живота в тях, оставил ги е празни и безжизнени. Но някак все още стоят прави. Сякаш някой е забравил да им каже, че когато умираш, от теб се очаква да легнеш, а не да стоиш прав.

Педал.

Искаш ли да пробваш да отгатнеш коя е втората фаза на тъгата?

О, да, точно така. Гняв.

Какво си направил за мен напоследък? Нищо! И без теб ми е добре. Даже много добре. И без това никога не съм те харесвала. Ето такъв гняв.

Ебач на уши. Не, това е тъпо.

Лайноядец. Така е по-добре.

В колежа с Делорес имахме една игра — да измисляме обидни епитети и имена с всяка дума от азбуката за задръстените професори. Така си го изкарвахме за гадостите и мъките, които ни причиняваха през цялото време.

Можеш да се включиш в играта, заповядай. Действа много пречистващо. И не знам защо, но когато си в колежа, тая игра е много по-лесна.

Ебано лице.

Както и да е. Какво ти разправях? А, да, за гнева.

Възпален потен анал.

Гневът е хубаво нещо. Той е гориво и двигател. Сила и мощ. И яростта не ти позволява да паднеш, когато единственото, което ти се иска, е да се свиеш на пода като изплашен броненосец.

Дебело черво с херния.

Време е за малко факти: женените мъже живеят седем до десет години по-дълго от ергените. Омъжените жени обаче, умират около осем години по-рано от неомъжените.

Шокиран ли си? Аха, и аз не съм.

Инфектиран сиренясал пенис.

Защото мъжете са паразити. Като онези паразити от Дъждовните гори, които се загнездват в гениталиите ти и снасят гнусните си яйца в бъбреците ти и бавно изсмукват живота ти.

А Дрю Еванс е техният лидер.

Чикиджия.

Стюардесата ме пита дали искам нещо за пиене.

Ако не съм споменала, да, в самолета съм.

Не искам нищо за пиене, опитвам се да избегна ходенето до тоалетната на самолета.

Прекалено много спомени от там. Забавни, сладки спомени.

Миризлива слива.

Женчо.

Работата е там, че Дрю не обича да лети. Никога не си го е признавал, никога не го е спирало. Но знам, че не обича. Просто му личи. Когато летиш, трябва да сложиш живота си в ръцете на някой друг. Да му дадеш юздите, да му връчиш целия контрол. Да кажеш сбогом за няколко часа на илюзията си, че можеш да контролираш всичко. А както всички знаем, Дрю има проблем с упражняването на контрол. И проблемът му е толкова голям, че може да запълни целия Голям Каньон.

Точно преди излитане започва да се цупи, става мрачен. Напрегнат. И веднага след като излетим и можем да разкопчаем коланите, той предлага кратка разходка до банята, за да освободи поне малка част от напрежението. Никога нямах сили да му откажа, не исках.

Секс в самолета? Няколко хиляди мили над земята? Да, знам, че си наясно, че има такъв клуб. Но сега ще ти кажа нещо, което не знаеш — че съм почетен член на клуба.

Дрисливо лайно.

Количката на стюардесата бавно преминава край мен. Свалям седалката и започвам да мисля за това, за което мечтае всяка отхвърлена жена.

Отмъщение.

Страдание.

Наказание.

Зоофил.

Чукач на лами.

Не, няма да стигам до подходите на Лорета Бобит^[1]. Най-силното оръжие на една жена е насаждането на чувството за вина — това е далеч по-смъртоносно оръжие от мачете.

Така че, моите сценарии за отмъщение се въртят около… смъртта.

Моята смърт.

Понякога е рак, понякога е смъртоносно раждане. Но при всички случаи Дрю ще дотърчи и ще почука на смъртното ми ложе, ще моли да влезе, ще ми казва какъв кръгъл идиот е бил. Колко съжалява.

Но ще бъде късно. Аз вече ще съм склопила очи. И това ще го унищожи. Ще го превърна в пълна развалина. Сломен и съсипан за вечни времена. Вината ще го яде бавно. Ще бъде като зъб в чаша с кока-кола.

Скубач на ташаци.

И ще прекара остатъка от живота си съвсем сам, облечен в черно като осемдесет и три годишна италианска баба.

Ебач на косатки.

Усмихвам се. Каква затопляща мисъл.

Надупен, захапал от кеф възглавницата педал.

Това ми харесва! Делорес би се гордяла с мен.

Пърдяща вагина.

О, да! Чудно!

Лизач на сфинктери.

И знаеш ли, така наистина е по-добре. Без глупости и заблуди. Ако погледнем реално на ситуацията, така ще съм далеч по-добре. Дрю направо ми направи услуга.

Лизач на застояло сирене под главичката на пениса.

Защото колкото и да обича да си играе на големи батковци в костюми, в емоционално отношение Дрю е един пубер. Лигаво дете.

Лизач на ташаци.

От онези деца, с които никой не иска да си играе вече. Защото когато играта не е по неговите правила? Какво прави той? Разваля играта и чупи дъската на „Не се сърди човече“.

Пикочна инфекция.

И кой иска такова нещо в живота си? О, не и аз. Не, господине. Аз заслужавам много повече.

Пичка.

Ще го преживея. Ще оживея. Аз съм Кейт Брукс, която знае как да рита шибани задници.

Ще успея.

Ще оцелея.

Ще се запазя.

Мъжка курва.

Дори и само напук на него. Другото ми име е Инат!

Подгизнала дамска превръзка.

Бях добре преди Дрю. Ще бъда добре и след него. Искам да кажа… това, че никога досега не съм била сама, не означава, че не мога да бъда.

Аз. Нямам. Нужда. От. Него.

Наистина.

Лайнян пръст.

Успях ли да те убедя?

Гноясала вагина.

Да, знам. Не успях да убедя и себе си.

Знам какво си мислиш. Защо? Това е големият въпрос, нали?

Това е въпросът, който направи Нанси Кериган^[2] толкова известна. Знаеш как минути след нападението тя стискала коляното си и не спирала да повтаря Защо, защо, защо? Това е въпросът, който си задаваме всички, когато трагедията ни връхлети.

Защо, защо, защо?

Хората искат непременно да им се даде обяснение. Копнеем някой да ни поднесе причината. Жадуваме да намерим човек, когото да обвиним за нещастието си.

Шофьорът беше пиян.

Язовирните стени бяха прекалено ниски и не можаха да спрат водата.

Полата й беше прекалено къса — списъкът е безкраен.

От Акрон до Грийнвил с кола е около три часа. Дълго време за мислене. И аз прекарвам цялото това време да търся отговора на въпроса. ЗАЩО? Ако имах възможност да върна времето назад, бих го попитала защо. Иска ми се да кажа, че всичко това е някаква огромна грешка, недоразумение. Като в Ромео и Жулиета или Уестсайдска история.

Но честно… какви са шансовете да е било недоразумение? Ако трябва да дам моето собствено предположение, бих казала, че Дрю просто не е готов да порасне, да поеме нова отговорност на съвсем различно ниво. Да се обвърже.

Погледни ми ръката. Да виждаш пръстен?

Това не е случайност.

Той е прекрасен вуйчо за Маккензи. Той е отдаден, загрижен, защитава я и я обича с цялото си сърце. Той е от онези мъже, които биха пребили друг татко или вуйчо, или мама до смърт два дена преди Коледа в схватка за последната играчка „Погъделичкай Елмо“ или някоя друга нашумяла кукла с голяма глава и криво лице.

Би направил всичко за нея.

Но едно е да си вуйчоо, друго е да си татко. Да си татко означава цялата отговорност да падне на раменете ти. Означава, че светът спира да се върти около теб. Завинаги. И точно с това не може да се справи Дрю. Може би.

Аз лично обвинявам Ани и Александра. Не ме разбирай грешно… те са добри жени, но… нека обясня с пример. Миналото лято за рождения ден на Маккензи Александра ни покани във вилата на родителите си в провинцията. С Дрю пристигнахме последни, защото се отбихме да правим секс на един черен път.

Между другото — сексът в кола? Жестоко! Ако някога ти се прииска да се почувстваш млад и свободен — секс в колата на задната седалка! Това е начинът! Но май се отклоних.

Та, отиваме и се мотаем около басейна и аз ставам да си взема парче пица. Но Дрю става ли от стола си? Разбира се, не! Защото майка му вече е стоплила едно хрупкаво парченце в кухнята, а Александра му го носи с бирата чак до шезлонга. Краката му ли са счупени? Да не би да страда от някоя ранна фаза на Паркинсон, че да не може да си стопли пицата сам? Или ще му стане нещо, ако не дай си боже я яде студена? Не. Просто те се държат с него така. Винаги е било и винаги ще бъде. Разглезен до безобразие. Като огромно бебе в люлка.

И сега не мога да се отърва от мисълта, че ако Александра и майка му бяха разрешавали от време на време да си вземе парчето пица сам, ей така, колкото да се упражни как става, може би щеше да приеме новината по-добре. Да бъде по-подготвен.

Но в крайна сметка това няма никакво значение. И сега, когато си мисля, че съм намерила отговора на въпроса „Защо?“, разбирам, че това няма да промени нещата. Така че, когато минах покрай знака „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГРИЙНВИЛ“, си обещах никога да не си задавам въпроса защо. Никога повече. Не бива да се губи толкова много енергия.

Но знаеш ли какво? Господ има болно чувство за хумор.

Защото ще си задавам този въпрос отново и отново през следващите няколко дни.

И този път причините ще са съвсем различни и обстоятелствата — още по-драматични.

Съжалявам, че трябва да ти кажа това предварително, но да, става по-зле. Много по-зле.

Ще видиш!

Случвало ли ти се е да отидеш в училището си години след като си завършил?

Бюрата, стените, прозорците — всичко си е наред, като преди, но съвсем различно. Всичко изглежда някак по-малко, по-дребно.

Точно така ми изглежда градът, докато карам по главната улица.

Помня всичко, всяка сграда и дърво, но в същото време се оказва, че съм забравила. Червената тента над магазина за инструменти на господин Рейнолдс сега е зелена. Аптеката „Фалконе“ я няма и на нейно място има „Райт Ейд“^[3]. Но розовата палма все още се поклаща на витрината на козметичния салон на Пени, където с Делорес ходехме да си правим ноктите преди бала. Старата зелена пейка, на която си заключвах колелото след училище е все още пред закусвалнята на родителите ми.

Паркирам и излизам от колата. Мятам сака на рамо.

Минава дванайсет по обед. Горещо е. Мирише на нажежен асфалт и прашен сух въздух.

Пресичам улицата и отварям входната врата. Тихите разговори спират. Стоя на входа, докато десетки дружелюбни познати лица ме оглеждат от главата до петите.

Повечето от хората тук ме познават от мига, в който съм се родила. За тях аз съм дъщерята на Нейт и Карол — дребничкото провинциално момиченце с тъмна, вързана на плитки коса, която успя в живота. Която напук на всички и всичко накара тези хора да се гордеят с нея. Аз съм момичето, което дават за пример всички учители в училището ми, разказват истории за мен пред сегашните ученици, за да ги вдъхновят да последват моя пример, да ги накарат да мечтаят за нещо по-голямо, да гледат по-далеч от завода за автомобилни части в града.

Насилвам се да се усмихна, кимам вежливо, тръгвам между масите, помахвам леко на всички и вървя към задната врата. Виждаш ли знака?

ВХОД ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА.

Въздъхвам дълбоко. И целият гняв, който ми помогна да мина този дълъг път, излиза с тази въздишка. Изтощението почти ме събаря. Краката и ръцете ми са като без кости. Сякаш току-що съм пресякла финала на маратон по нагорнището на планина. Десет мили бяг.

Бутам вратата и първото нещо, което виждам, е майка ми. Навела се е над масата и разглежда списъка с доставките.

Красива е, нали?

Знам, че повечето дъщери мислят, че майките им са най-красивите, но моята наистина е красива. Тъмнокестенявата й коса е прибрана на опашка. Като моята. Кожата й е светла и чиста, с нежни бръчици около устните и очите. Ако бръчките можеха да се предават по наследство, щях да съм ударила генетичния джакпот. Но като оставим външния вид настрана, майка ми е красива отвътре. Знам, че е отвратително клише, но е наистина е такава. Тя никога не се променя. Тя е стабилна. И ранима. Независима и в същото време крехка.

Животът не е бил благосклонен с нея, нищо не й е спестил. Но тя винаги се е изправяла и е продължавала напред. С достойнство и грация. Майка ми не е оптимист. Тя е стоик. Като статуя, която и най-силната буря не може да събори.

Вратата се затваря зад мен и тя вдига глава. Очите й грейват, усмихва се с цялото си лице.

— Кейт! — Оставя списъка на масата и тръгва към мен.

И тогава вижда лицето ми. И ъгълчетата на устните й, и цялата й усмивка падат като перце, понесено към земята от силен вятър. Гласът й е натежал от тревога.

— Кейт, какво има? Какво не е наред?

Ръцете ми пускат чантата на пода, сякаш отказват да се държат за каквото и да е.

Тя прави още една крачка.

— Кейти? Слънце? Какво се случи?

Това е добър въпрос. Трябва да отговоря, но не мога. Защото ръцете ми са покрили лицето ми. И единствените звуци, които се изтръгват от гърлото ми, са задавени хлипове и хълцане.

Ръцете й ме придърпват. Силни, топли и ухаещи на свежо и чисто. И ме прегръща. Здраво и сигурно. Държи ме права и цяла. Така както само майката може да те държи.

Помниш ли онази метална кутия? Е, да, сега вече е отворена. И всичко, което се случи, започва да се излива от нея с бясна скорост.