Ема Чейс
Усукани (19)

Епилог

Осем месеца по-късно.

С две думи… започнах да ходя на църква. Всяка седмица.

Понякога по два пъти.

Да, позна, аз съм, Дрю.

Не сме се виждали отдавна. Липсвах ли ти?

Хм, този поглед ми говори, че с удоволствие би напъхал пениса ми в острилка за моливи… много голяма острилка за моливи. Така че предполагам не съм ти липсвал.

Все още ми се сърдиш? Не те виня.

Честно казано минаха около три седмици преди да мога да се изправя пред огледалото без риск да забия юмрук в отражението си. Даже една вечер бяхме излезли с момчетата да празнуваме една голяма сделка на Джак, когато съвсем сериозно помолих Матю (след доста шотове) да ме удари с все сила в топките.

Защото не можех да се отърва от спомена за онази вечер, когато Кейт влезе в апартамента. Преговарям си я, като на лента. Като кошмарен филм, който пускат по всички канали на кабелната. Всеки ден едни и същи кадри.

За мое щастие Матю отказа. Извадих още по-голям късмет, че Делорес не беше с него, понеже съм сигурен, че тя би откликнала на молбата ми с най-голямо желание.

Да, доста задници трябваше да целувам през последните няколко месеца. Списъкът е ужасно дълъг. Кейт, Делорес, Карол, баща ми, Александра… Презапасил съм се с балсам за устни, че ми изпръхват лесно.

Понеже си изпуснал много от последните събития, ще те информирам набързо.

Какво знаеш за периода за възстановяване? Казват му година за възстановяване. Модерно е. Всеки голям бейзболен отбор го прави вече. „Янкийс“ имат такава година през година!

Та, целта на това мероприятие е да се спечели купата. Да се подсили отборът отвътре, да се видят слабостите, да се признаят и да се работи над тях. Да направиш отбора си силен и устойчив.

Ето това точно искаше Кейт през тези седмици, след като се изнесе с шибания си куфар. И намери апартамент адски бързо. Едностаен, обзаведен, в хубав квартал. Беше малък… сестра ми казваше има някакъв старомоден чар.

Ако трябва да бъда обективен, беше приятно място.

Но обективността не е от най-силните ми качества, така че мога смело да кажа, че беше дупка. Мразех го. Мразех всеки квадратен сантиметър!

Първия понеделник, когато с Кейт се върнахме заедно на работа, не беше никак приятен. Баща ми нахлу в кабинета ми и ни сложи да седнем и ни изнесе Лекцията. Това е наказателна техника, която той разви някъде през тийн годините ми, когато разбра, че пляскането по дупето не е така ефективно като в старите времена.

Старецът е… говорител. Уенди Дейвис^[1] може да му целуне задника. Баща ми може да говори с часове.

Имало е случаи, когато честно предпочитах да ми зашлеви шамар, отколкото да ме подлага на това. Би било толкова по-лесно.

Дългата вербална наказателна акция в онзи ден включваше многократна употреба на думи като: разочарован, лоша преценка, незряло поведение, самопреценка. Някъде към края каза, че в живота си обича две неща — семейството си и компанията. И не би позволил на едното да канибализира другото. Така че ако аз и Кейт още веднъж си позволим да намесим личните си отношения в професионалната си реализация и това повлияе на ефективността на работата ни, да си търсим друг работодател.

Като цяло, мисля, че се държа доста снизходително. Ако бях на негово място, щях да се уволня. След това му казахме, че ще става дядо за трети път и… е, да речем, че така си осигурихме работа във фирмата до живот.

С Кейт се виждахме всеки ден на работа и след работа. Не преспивах в тях, тя не оставаше у нас. Излизахме на срещи — вечеря, кино, театър, разходки в парка. Безкрайни, наистина безкрайни телефонни разговори. Всяко момиче на петнайсет може да се засрами след нашия рекорд по говорене по телефона.

Говорихме много. Предполагам това е била и целта.

Без ограничения, с картите на масата. Говорихме за съмненията си — понякога могат да бъдат като плевели. Ако не се справиш веднага и не ги изкорениш, те се множат. И преди да се усетиш, градината ти прилича на виетнамска джунгла.

Кейт ме обвиняваше, че използвам секса като средство за атака и като щит. А аз й казах, че тя ме парализира, когато се затвори и не казва нищо, така че няма начин да разбера какво наистина мисли.

Оказа се, че имаме толкова много проблеми за разрешаване, че бихме запълнили цял сезон на Доктор Фил^[2].

Кой да предположи!

Но когато започнахме да си изясняваме нещата и да си ги казваме директно, това наистина помогна. Толкова много неща й споделих, че все още се чудя как не ми поникнаха цицки.

Нали знаеш какво става, като започнеш да си чистиш гаража? Трябва да извадиш всичко от рафтовете, да изтупаш праха от кутиите, да измиеш и после да започнеш да редиш на нова сметка.

Ето това правихме през цялото време — бършехме рафтове.

Говорихме надълго и нашироко какво се е случило и как сме се чувствали по време на раздялата. И сега ще ти кажа нещо — тези разговори бяха толкова приятни! Като да ти правят колоноскопия.

Онази случка със случайното преплитане на езици с Уорън беше подложена на дисекция. До последния детайл.

Луд ли съм?

А керосинът запалим ли е?

Исках да вкарам юмрук в стената, да я избия и ако неговото лице беше зад стената, да избия и неговото.

Все още исках да сложа край на това… познанство, да не говори никога повече с него. Кучият му син! Да не го вижда никога. Ама никога!

Но не го направих.

Защото колкото и да ми е неприятно да го призная, Задникът е бил до нея, когато аз… не бях. Той я вдигна на крака, след като аз я ритнах на земята. В ребрата. С металните бомбета на обувките ми.

Та че по някакъв странен, болен, перверзен начин, той ми направи услуга, което идва да докаже, че във вселената няма никаква логика.

Освен това господин Анално Отверстие означава много за нея. И макар че искам аз да бъда всичко за нея, не ми дава сърце да й отнема нещо (някой), който я прави щастлива. Така че, като се има предвид моето поведение през онази седмица, ще му пусна фъндък. Само този път!

Разбира се, следващия път, когато го видя… не знам какво ще се случи. Ако господин Пенисът Ми Е Като Стрък Трева ми залази по нервите, ще му вкарам зъбите в гърлото. И като се има предвид, че той има талант да вбесява хората, това със сигурност ще се случи.

Защо ме гледаш така? Не ми казвай, че харесваш това жалко същество! Исусе! Тая напитка „Куул Ейд“ трябва да е много вкусна, след като всички я пият в наши дни.

Както и да е… следващата тема… нали знаеш как не чуках стриптийзьорката? Да, добре.

Но това, което не знаеш, че не я чуках не защото не се постарах.

Преди да посегнеш да ми откъснеш главата, нека си припомним, че Кейт току-що бе изтръгнала сърцето ми. С голи ръце.

И каза, че ме напуска.

И аз й повярвах.

Което ме връща към първото ми изречение — да, точно така, църквата. Защото дължа на Господ. Много му дължа. И причините са съвсем различни от това, което си мислиш.

Какво знаеш за еректилната дифункция? Синдромът на куция чеп? Неспособността да го вдигнеш? Това е състояние, с което всеки мъж се изправя лице в лице на даден етап от живота си. Може да е еднократно, в определена ситуация.

Но винаги е кошмарно.

Като космическите отломки, които удрят земята — рано или късно се случва. Но при мен се случи само веднъж. Можеш ли да отгатнеш кога?

Точно така — онази ужасна нощ.

След като Кейт излезе, стриптийзьорката си изнесе програмата за около петнайсет минути, след което предложи да се опознаем по-добре. На дивана. Или в спалнята. Под полилея на трапезарията. Но аз знаех, че това няма да се случи.

Не можеше да се случи.

Защото пенисът ми беше твърд колкото дъвкана и изплюта дъвка.

Сега, възможно е да е било, защото бях сразен и сломен от това, което се случи с Кейт. Или пък заради алкохола. Все пак количеството, което бях изпил, можеше да убие кон. Но предпочитам да мисля за случилото се като Божия намеса, която ме спаси от собствената ми глупост.

И чудото проработи. Защото сега с Кейт сме по-добре от всеки друг път. А съм почти сигурен, че това нямаше да е така, ако бях изчукал онази жена.

Не знам дали Кейт би ми простила.

Но знам, че аз не бих си простил.

Като разчистихме тези малки подробности, време е за хубавите мигове. За сдобряването. За това как я спечелих отново.

Помниш колко съм брилянтен в тези изпълнения, нали?

Но не обичам да се повтарям, защото е признак на липса на въображение.

Така че, този път няма цветя. Няма балони в офиса. Няма улични музиканти.

Но й пишех мили и изпълнени с любов съобщения.

Оставях малки, но натежали от символика подаръци пред вратата на апартамента й.

Когато не беше до мен, когато изпитвах болезнено липсата й в леглото ни, й го казвах. Винаги.

Понякога поетично, понякога не.

А и Кейт не бездействаше. Колкото и да се наслаждаваше на независимостта си, не криеше, че е самотна без мен. Винаги настояваше да говорим по телефона, преди да си легнем.

Понякога заспиваше, докато все още бях на линията. Направо не ми се иска да си признавам колко време прекарвах да я слушам как диша.

Жалък ли съм?

Майната му — отдавна не ми пука.

Кейт готвеше вечеря за двама ни три пъти седмично.

После работехме на масата в кухнята като студенти, които се готвят за изпити. Но на осмата седмица вече усетих, че е време за грандиозния ми жест.

И тогава направих великото, неповторимо изпълнение, победния си ход, величествения си спектакъл.

Гледал ли си някога Кажи нещо? Помниш ли, когато Джон Кюсак държеше онзи касетофон над главата си. В книгата е описано на цяла страница.

Но вместо стерео, аз завлякох до тротоара на Кейт цяла апаратура за караоке.

Нали помниш мнението ми за караокето?

Освен това мога да кажа, че съм адски добър в много неща.

Пеенето не е сред тях. Но преглътнах. И изпях с пълно гърло всяка лигава любовна песен, за която успях да се сетя.

Матю, Стивън и Джак седяха на тротоара и се хилеха като прасета, но не ми пукаше. Защото през цялото време, докато пеех, Кейт беше на прозореца, и ме гледаше, и усмивката танцуваше по перфектните й устни.

Но… няма такова публично унижение.

Защото точно припявах „Огледала“ на Джъстин Тимбърлейк, когато Кейт слезе, хвана ме за ръката и ме качи горе.

Преди да вляза, размахах среден пръст към момчетата.

И когато се качихме, Кейт ме язди както рицар язди коня си в свирепа битка.

Какво? Нали не си помислил, че през тези седмици не сме се чукали? Че съм издържал два месеца без секс?

Ако вкараш клещи в носа ми и изкараш мозъка ми през ноздрите, би било по-поносимо от два месеца без секс! Разбира се, че правихме секс, но както вече казах, никога не преспивахме заедно. Нещо като да ядеш мелба без плодове и шоколадови пръчици. Сладоледът е хубав, но нещо липсва.

Онази нощ обаче промени всичко. Защото когато отворих очи, беше сутрин и Кейт беше будна.

И ме гледаше. Прокара пръсти по гърдите ми и ме целуна.

И тогава ми каза, че е готова, че иска отново да живеем заедно.

И това беше… вторият най-щастлив миг в живота ми.

Намерихме апартамент доста бързо. Всъщност бях търсил от известно време и бях свел избора до три опции.

За Кейт е важно да имаме наше място. Във всеки смисъл на думата. За нея това е нов старт на връзката ни. Символ на женската сила, която според нея й е липсвала преди.

Винаги съм считал, че Кейт е много силен и независим човек. Не проумявам защо тя не е мислила така за себе си.

Сградата е стара, на повече от сто години, с оригиналните орнаменти и всичко, прозорци от пода до тавана, два балкона с изглед към Сентръл Парк. Освен това Джон Бон Джоуви живее няколко етажа под нас, което е супер, защото Кейт му е голям фен.

Така че… май това е всичко. Пропускам ли нещо?

Научил съм си урока. Този път наистина. Сериозно!

Ако се прибера и заваря Кейт да чука някой в нашето легло? Няма да откачам, няма да викам. Няма да кажа и дума. Ще я метна на рамо, ще я закарам до първата лаборатория и ще искам ДНК тест да се уверя, че това наистина е Кейт, а не някой изоставен из храстите зъл близнак, който се е появил отнякъде да разруши живота ни.

Никога не бих се усъмнил в Кейт. В нас.

Не ми вярваш?

Няма проблем. Времето само ще покаже. И по-важното е, че Кейт ми вярва.

А това е единственото, което има значение, нали?

Сега, когато знаеш какво се случи през последните месеци, няма да те отегчавам повече. Но това не е краят на историята. Можеш да наблюдаваш останалата част от събитията на живо.

— Не мога да погълна и хапка повече. Стомахът ми ще се пръсне. За Бога, Матю! Още едно парче? Как изобщо е възможно? — пита Делорес.

Матю потупва издутия си корем с гордост. Като някой дядка в Деня на благодарността.

— Това е талант.

Тя върти очи.

Всички сме се събрали у дома. Момчетата ми помагат да сложим мебелите в детската, а момичетата вървят подире ни и дават акъл.

Истинско черешово дърво ли? Ти имаш ли представа колко тежи?

Един съвет от мен: купувай имитация. Изглежда като истинско, но е леко.

Шаму^[3] гледа как Матю посяга към петото парче пица.

— Матю, сериозно, спри се.

Шаму? О, това е временният псевдоним на Александра. С Матю го измислихме преди няколко седмици, когато за зла беда бе избрала за плажа черно-бял бански за бременни. Не казвай на Стивън. Моля те. Напоследък няма никакво чувство за хумор, когато става дума за жена му и бременността й.

Матю решава да й отговори с пълна уста:

— Не завиждай, Шам. Само защото си прекалено издута, за да се порадваш на този деликатес…

Хм… лошо. Усети ли тази грешка на езика?

Защото Александра не я пропусна.

— Как ме нарече?

— Моля?

— Шам. Нарече ме Шам. Какво означава Шам, Матю?

Никога не съм виждал човек, изправен пред стената за разстрел, но сега знам точно какво е изражението на лицето му. Матю се дави в хапката и едва преглъща, сякаш някой му е напъхал тухла в гърлото и очите му се обръщат към мен и молят за помощ.

„Ти си ми последната надежда, човече!“, казват тези очи.

Обаче аз чакам дете и искам да го дочакам с два крака и две ръце.

— А… аз… май имам синдром на Турет.

Делорес е объркана. Александра присвива очи.

— Кучкоебецгъзолизецслайнянитопки. Видя ли?

Шаму извръща поглед.

— Както и да е.

А? Направо съм разочарован. Бременността вероятно я изморява.

Кейт влиза в стаята. Върви като пингвин. Косата й е пусната. Веждите й са събрани уморено. Едната й ръка е на гърба, за да си помага да носи огромния корем.

Не мога да откъсна очи от нея. Тя е прелестно… обла. Като матрьошка.

Цопва се на дивана и вдига краката си на ниската масичка. Подути са. Приличат на краката на Фред Флинтстоун.

— Огромна съм.

Усмихвам се и слагам ръка върху твърдата могила под гърдите й и я потърквам като за късмет. И като знам, че там под кожата й има истинско живо бебе, че мога да видя как се движи… е магическо, фантастично усещане.

Когато гледам мач на Янките, винаги му говоря и му разказвам какво става на стадиона. Когато Кейт заспи, слагам дистанционното на корема й само за да гледам как мърда и рита. Жестоко, нали? Малко като в Извънземните, но все пак е страхотно.

— Наистина си огромна — казвам. — Мисля, че от закуската до сега си удвоила размера си.

Всички в стаята млъкват. Настава злокобна тишина.

А Кейт се заглежда в ръката ми някак… замислено.

— Извинете ме, трябва… да… трябва да отида…

Става и бързо се клати по коридора към банята. Вероятно отива да пишка. Напоследък ходи през три минути.

И тогава Делорес ме удря.

Пляс!

В шибаното ухо.

— Хей! — потърквам мекото на ухото си. Пари.

Шаму въздъхва тежко.

— Делорес, изпраскай му един и от мен. Не мисля, че съм в състояние да стана.

Пляс!

— Исусе! Какво за бога!

Александра започва да крещи:

— Какво си въобразяваш? Как можеш да кажеш на жена три дена преди да роди детето ти, че е огромна?

— Аз нищо не съм казал. Тя го каза. Аз само се съгласих.

— Делорес!

Пляс!

— Милостиви боже!

Ако бръмченето в ухото е признак за оглушаване, мисля, че има доста голяма вероятност да загубя слуха си.

— Кейт знае, че не съм го казал с лошо и че не го мисля.

Делорес скръства ръце.

— О, да, разбира се знае. И затова сега се е заключила в банята и плаче.

Преглъщам тежко и поглеждам към коридора. Вероятно Делорес само ме ебава. Напоследък това е любимото й хоби. Да ме кара да се чувствам виновен за всичко, за което Кейт отдавна ми прости.

Делорес Уорън е Мики Мантъл^[4], но по стискане на ташаци.

Александра се измъква от дивана.

— И докато сме на тази тема, Стивън, моля те, изтъркаляй ме до нас. Колкото и да ми е забавно да гледам как брат ми се гърчи от вина, съм прекалено уморена, за да се насладя на този миг.

Делорес и Матю също стават, за да си поделят таксито. Макар че не ми е ясно как ще стане, при положение че Александра ще заеме цялата задна седалка.

Но това няма да го казвам на глас.

Освен това имам по-важна задача. Да намеря приятелката си.

Чукам леко на вратата.

— Кейт?

Чувам, че се движи зад вратата.

— Сега идвам.

Мамка му! Говори през запушен нос, и гласът й е… мокър. Делорес не се е шегувала. Вземам резервния ключ над вратата, отключвам и отварям много бавно и предпазливо.

Ето я. Пред огледалото. Виждам следите от сълзите й. Тя се обръща, поглежда ме и хълца. Толкова е тъжна.

— Не искам да съм дебела.

Покрива лице с длани и плаче безутешно. Става ми смешно и се опитвам да сподавя смеха си. Но тя изглежда толкова нещастна, тъжна. Просто не разбирам защо. Заставам зад нея и я обгръщам с ръце.

— Не си дебела, Кейт.

— Дебела съм — гласът й потъва между дланите й. — Вчера не успях да си вържа обувките. Ди Ди ми помогна, защото не можех се наведа до стъпалата си.

И сега вече не мога да спра да се смея. С глас. Опирам брадичка в рамото й и свалям дланите от лицето й. Очите ни се срещат в огледалото.

— Ти си бременна! Не дебела. — Замислям се малко и добавям: — Александра е дебела.

Влажните й очи ме гледат с укор.

— Тя е бременна!

— Бебето не е в бедрата й!

Кейт клати глава.

— Колко си подъл.

— Не искам да съм подъл. Просто искам да отбележа факта, че си прелестна.

Прокарвам ръце по тесния й ханш и красивите й бедра.

— Дяволски секси.

И не я лъжа. Коремът й наистина е голям, но краката й са тънки. С хубав загар. И все още има най-сладкия задник от тази страна на реката Хъдсън.

Е, разбира се, хормоните й бушуват и е неразумна през повечето време и не мисли рационално, но през останалата част от времето й се чука. Повече от всеки друг път. Постоянно.

Освен това има големи гърди. Не могат да не се забележат, защото всяка е голяма колкото главата й.

И е толкова хубаво.

Не че има нещо лошо в обичайните й гърди, но бременните гърди на Кейт са като Индия. Не е нужно да оставаш там цял живот, но визитата е безценна.

Кейт не ми вярва.

— Секси? Моля те, не се опитвай да ми вкарваш дим в задника, нямам нужда от лъжливи комплименти.

Смея се.

— Повярвай ми, сладка моя, че ако реша да вкарвам нещо в задника ти, със сигурност няма да е дим.

Тя се обръща с лице към мен:

— Как можеш да кажеш такова нещо? Че това е секси? — и сочи тялото си.

Колебая се. Потърквам врат и казвам плахо:

— Може да се ядосаш, ако ти кажа.

— Рискувай, да видим.

— Ами… аз направих това с теб. — Убеден съм, че когато стигнем до родилното, ще ми го каже един милион пъти, ще издълбае дупка в мозъка ми и ще я напълни точно с тези думи. — Аз те направих такава. Ти носиш моето дете. Като голям неонов знак СОБСТВЕНОСТ НА ДРЮ ЕВАНС. Може би ще кажеш, че съм пещерняк, но това ужасно ме възбужда.

Тя не казва нищо. После поглежда вплетените ни ръце.

— Ами ако не отслабна след раждането?

— Ще отслабнеш.

— А ако не отслабна?

Свивам рамене.

— Е, няма нищо лошо в някоя и друга възглавничка в повече. Особено при силни тласъци.

Тя върти очи, но изведнъж започва да се смее. Слагам длани от двете страни на лицето й и приближавам устните й до моите. Целувката е сладка и нежна.

Докато вече не е.

Зъбите й се впиват в устната ми. Силно и настоятелно. И молят за още. Краката ми треперят от желание да я задоволя.

Все още си остава пълна загадка каква власт има тази жена над мен. Толкова е дребничка, но може да ме накара да падна на колене само с един поглед… само с една въздишка.

Но не искам нищо друго.

Бил съм от другата страна на бариерата.

Бил съм сам и свободен.

И знам какво може да ти предложи свободата.

Нещастие и самота — това може да ти предложи.

Дайте белезниците. Готов съм да бъда роб за вечни времена. Кейт се отдръпва и ме гледа.

— Дрю… Дрю… Имам нужда от…

Прибирам косата от лицето й.

— Какво, бебчо, кажи ми. От какво имаш нужда?

Тя отваря очи.

— Искаш ли ме Дрю?

Засмуквам долната й устна.

— Да.

— Покажи ми. Накарай ме да почувствам, че ме желаеш като преди. Не мисли за бебето. Просто… чукай ме… като преди…

Пресвета Дево!

Добре, в момента Кейт е доста… надута. Деликатна. Като… препълнен с вода балон.

През цялата й бременност внимавам много и полагам големи усилия да й е добре, когато правим секс. Бавно и нежно в някакви изключително креативни нови пози.

Но сега… това, което казва… и гласът й…

Боже, помогни ми да не я наведа направо над мивката и да я чукам, докато и двамата ослепеем.

— Искам силно, Дрю… Като преди.

Боже, чувствам се като откачила мъжка горила, избягала от зоопарка.

— Само… не ме гледай… ако…

И тук се прекършвам като суха клонка. Стискам здраво ръцете й, по-здраво от редното и я обръщам. Заравям ръка в косата й, дърпам главата й назад, за да мога спокойно да атакувам врата й и започвам бясно да притискам подутия си до пръсване пенис в дупето й. Кейт стене. Другата ми ръка се плъзга по корема й. Стискам гърдите й. Изливат се от ръцете ми. Устните ни се сливат, мачкат се, преплитат се, борят се.

Подлагам ръка под коленете й и я вдигам. Нося я право в спалнята. Кейт ме бута и се противи.

— Чакай, Дрю, много съм тежка, не можеш да ме носиш. Ще се нараниш.

Ако не бях толкова възбуден, направо щях да се възмутя. Затискам протестите й с още една целувка и я полагам на леглото. Разкопчавам копчетата на роклята й. Едно по едно. Не бързам. Не за да я дразня или да я възбуждам повече, а за да й докажа.

— Да не те гледам ли? Луда ли си? Да те гледам — това е най-прекрасната част.

Добре, не е точно най-прекрасната част от секса. Но е една от хубавите.

Тя се мърда нетърпеливо. Разкопчавам сутиена й и тя го изплъзва по ръцете си. Изправям се и я оглеждам, наслаждавам се на моето собствено произведение, с очи галя всеки инч от тялото й.

Удивителна. Божествена.

И после заравям лице между гърдите й. Захапвам и смуча зърната й, отделям поравно внимание на всяко.

Кейт извива гръбнак и дърпа косата ми. Усуква се полудяла от желание. Измъквам тениската си през главата за една наносекунда. Ръцете й ме обгръщат, притискат се към гърба ми, притеглят ме. Простенвам и бавно прокарвам устни по врата й после я целувам дълго в устата. Не искам да мисли за бебето точно сега, но аз не мога да не обръщам внимание на голямата й издутина. Искам да й покажа обожанието си и целувам корема й.

После се изправям, махам колана си за секунда, панталоните и боксерките ми го следват след още една.

Кейт диша тежко. Устните й са подпухнали. Очите й — заковани в мен. Пламнали като разгорещени въглени. Хващам глезените й и я придърпвам към ръба на леглото. Слагам краката й около кръста си. Плъзгам пениса си между устните й и усещам влагата й. После спирам и я поглеждам. Очите ни са заковани един в друг. Знам, че иска бързо и грубо и аз искам да я задоволя. Това е единствената ми цел. Но преди това казвам:

— Ако те нараня, ако те заболи или ти е неудобно, трябва да ми кажеш!

Тя кима в съгласие, а това е единственото, което ме задържаше досега. Влизам в нея със силен тласък.

Мамка му!

Стенем заедно, дълго, шумно, дрезгаво. Измятам глава назад и тласкам отново.

Сега е по-тясна. Не знам дали бебето натиска отгоре или просто Господ е милостив, но тя ме засмуква както насекомоядна лилия засмуква последната муха в живота си. Бедрата ми се удрят в нейните, силно и настоятелно, доколкото смея да си позволя.

Сурово, примитивно.

И толкова интензивно, че чак ми минава през ума, че може би е незаконно.

Масивните й гърди подскачат с всеки тласък. Тя стене и вика от наслада. Опитва се да ме хване за таза, но не успява. И започва да мачка чаршафите.

Не намалявам темпото. Плъзгам ръка между нас и потърквам клитора й. Знам, че обича. И след това ръцете ми пътуват нагоре и галят тези разкошни ярки зърна, които винаги са били една от най-горещите й ерогенни зони, но сега са много по-чувствителни. Разтваря устни, но едва успява да изскимти. Не, това не е допустимо.

— Хайде, бебчо, можеш по-добре.

Стискам зърната между пръстите си и тя пищи.

— Дрю… Дрю… Да!

О, така е далеч по-добре.

Премествам ръце към коленете й и се облягам на тях. Придърпвам я към себе си и тласкам още по-силно и бързо.

— Господи… Кейт.

Не, няма да издържа още дълго. При това темпо не бях и очаквал. Хващам задника й. И се движа по-бързо. И по-дълбоко. Краката й ме стискат като в железен обръч. И знам, че приближава към края. Скимти, говори нещо неразбираемо… и е толкова красива.

След секунди застива под мен. И цялото й тяло се впива в мен. И ме повлича със себе си.

Хващам я за кръста и свършваме заедно.

След малко, когато и двамата дишаме по-нормално, аз падам на леглото до нея.

— Мамка му, това никога няма да излезе от мода.

Тя се усмихва.

— Да, точно от това имах нужда.

После захапва устната си и ме поглежда срамежливо.

— Искаш ли да го направим пак?

Не мога да разбера как изобщо може да ми зададе такъв въпрос.

Няколко часа по-късно след изтощителния секс се събуждам от състояние близо до кома. Гласът на Кейт ме буди.

— Мамка му и пица. Проклет да е тоя, който я е измислил.

Търкам очи и прогонвам съня. Поглеждам през прозореца. Навън е тъмно. Може би е около два след полунощ.

Кейт крачи напред-назад и се гали по корема. Диша тежко.

— Кейт? Какво става?

Тя спира и ме поглежда.

— Нищо. Спи сега. — Простенва леко. — Нещо ме боли стомаха от тази пица.

Болял я стомах?

Знаеш ли колко хора са умрели след това изречение? Чичо Морти^[5] и той така каза, а секунди след това лежеше в моргата. Сърдечен удар, за който изобщо не бе подозирал. Мислел, че е от храната.

Не, не ми минават такива.

Скачам от леглото и за секунда обувам някакво долнище. Заставам до нея, слагам ръка на рамото й.

— Да се обадим ли на лекаря?

— Какво?… Не… не съм сигурна… Просто… аааа… — Превива се на две и държи корема си. — О… о… о, Боже!

И тогава между краката й руква язовир вода.

Около десет галона.

Двамата стоим и гледаме тъпо.

Наблюдаваме как капките се стичат от края на нощницата й върху килима.

И тогава, както змия се плъзга и проправя път през тревата, реалността започва да си проправя път през мъглата на мозъците ни.

— Мили Боже.

— О, мамка му!

Спомняш ли си, когато споменах онзи воден балон?

Аха, точно така. Точно сега се пукна.

Хеее Хеее

Уооо Уооо

Хеее Хеее

Уооо Уооо

Когато бях на шестнайсет, отборът ни успя да стигне до финалите. Беше страшна еуфория. Остават няколко секунди и ни бият с една точка. Познай на кого подават топката? Кой вкарва победния кош?

Правилно. Това бях аз. Защото още тогава аз бях скала. Непоклатим.

Контрол е моето второ име.

Стрес ли? Паника ли? Това са качества само за слабите хора.

А аз не съм от тях.

Ето затова питам и много искам да знам защо в момента ръцете ми треперят като на болен от Паркинсон, оставен без никакви медикаменти?

Някой някога да ти е казал, че задаваш прекалено много въпроси?

Кокалчетата на пръстите ми са побелели, стискам волана, направо го душа. Ще го счупя.

Кейт е на седалката до мен с хавлиена кърпа между краката и под дупето и прилага всяка техника за дишане, на която ни научи оная кукувица от курса за бъдещи родители.

Хеее Хеее

Уооо Уооо

Хееее Хеее

Уооо Уооо

И тогава на средата на Уооо, Кейт пищи.

— О, НЕЕЕЕЕ!

Едва не блъскам колата в шибаната телефонна кабинка.

— Какво? Какво има?

— Забравих близалките. Онези с вкус на кисела ябълка.

— Какво си забравила?

Гласът й звучи толкова разочаровано.

— Близалките с вкус на кисела ябълка. Александра каза, че когато започнала да ражда Маккензи, само с тях можела да си утоли жаждата. Щях да купя вчера следобед, но забравих. Може ли да спрем някъде и да купим?

Ясно, Кейт се е побъркала. Аз оставам единственият глас на разума. Което е ужасно страшно, като се има предвид, че се държа на един косъм да не изперкам.

— Не, не можем да спираме да пазаруваме сега! Изгубила си си ума или какво?

Големите й очи на секундата се пълнят със сълзи. И аз се чувствам като най-големия изрод на света.

— Моля те, Дрю. Искам всичко да мине добре. Ами ако ми се прииска близалка по време на раждането? И ако излезеш да ми купиш? И детето се роди точно докато те няма? Ще изпуснеш събитието.

Сълзите текат по лицето й като планински потоци на пролет.

— Няма да го понеса, ако не си там! — продължава.

Моля те, Боже, нека не е момиче. Само да не е момиче!

През цялото време се молих за здраво бебе. Без значение дали е момче, или момиче.

До този миг.

Защото ако имам дъщеря и сълзите й ми подкосяват краката и ме карат да лазя както прави Кейт, когато се разплаче? Мамка му, тогава вече съм тотално прецакан.

— Добре, Кейт, добре, бебчо. Не плачи, ще спра да купя.

Тя подсмърча и се усмихва.

— Благодаря.

Правя рязък напълно забранен обратен завой и спирам пред един 7-Eleven^[6]. Не ми отнема повече време, отколкото на булид в бокса на писта на Формула 1 на Инди 500^[7].

След десет секунди сме пак на път към болницата с няколко дузини близалки, нахвърляни на задната седалка. С вкус на кисела ябълка. А Кейт продължава да диша според инструкциите.

Хееее Хеее

Уооо Уооо

Хееее Хеее

Уооо Уооо

И изведнъж спира.

— Мислиш ли, че сестрите ще разберат, че сме правили секс?

Поглеждам към огромния й корем и казвам:

— Защо? Мислиш да им кажеш, че е непорочно зачатие ли? Мисля, че те знаят как се правят бебетата, Кейт.

После се облягам на клаксона и започвам да натискам като луд.

— Педалът за скоростта е вдясно, бабке!

Кълна се, ако косата ти започне да оредява и е съвсем побеляла, и това е единственото нещо, което човек може да види през стъклото на колата ти, нямаш място зад волана.

Хееее Хеее

Уооо Уооо

— Искам да кажа дали ще разберат, че сме правили секс тази вечер?

Кейт е много странна в това отношение. Срамежлива. Понякога е срамежлива и пред мен. След толкова време!

Онзи ден случайно минавах край банята и без да искам я видях как седи на тоалетната чиния. И тя се държа, сякаш е дошъл краят на света. Аз лично считам, че е направо смешно човек да се срамува от такова нещо.

Но сега не искам да влизам в спор с нея.

— Това е родилно отделение, Кейт, не е Федералното бюро за разследване. Няма да клекнат и ровят из теб да търсят някой останал сперматозоид.

Хееее Хеее

Уооо Уооо

— Да, прав си. Няма да разберат — казва и си го повтаря няколко пъти, за да се успокои.

Хееее Хеее

Уооо Уооо

И аз се успокоявам и съм щастлив за нея.

Сега ако успея да предотвратя собствения си сърдечен удар, ще пристигнем в болницата в отлична форма.

 

 

След час Кейт е в отделна стая в родилното, и са й закачили повече мигащи и бипкащи неща, отколкото на някой деветдесет и пет годишен старец на контролно дишане. Аз седя на стола до леглото.

— Искаш ли да ти размачкам гърба? Да ти донеса лед? Наркотици?

Аз лично умирам за едно голямо уиски. Не, за една голяма бутилка.

Кейт хваща ръката ми и я стиска, сякаш сме се качили на ракета, която всеки миг ще излети.

— Не, искам само да ми говориш.

И после гласът й става толкова тих, мъничък.

— Страх ме е, Дрю.

Гърдите ми се свиват от нечовешка болка. Никога не съм бил по-безпомощен в целия си шибан живот.

Но правя всичко възможно да го прикрия.

— Хей, не се притеснявай, раждането не е нищо особено. Искам да кажа, че жените раждат всеки ден. Веднъж четох една статия, в която пишеше, че жените раждали направо на полето, докато работели. После го позачиствали малко, и пак се връщали на работа. Колко трудно може да е сега, ако преди е било лесно?

— Да, лесно ти е на теб. Твоето участие беше като цяло забавно. Малко кеф и край. В тази сделка жените са напълно прецакани.

Кейт не е съвсем права. Но настина жените са по-силни от мъжете. Не, сериозно, сега съм напълно честен. Разбира се, мъжете са много по-силни физически, но във всяко друго отношение — психологическо, емоционално, кардио-васкуларно, генетично — жените ни бият по всички показатели.

— Това е така, защото Господ е мъдър. Знаел е, че ако мъжете трябва да минат през всичките тези лайна, през които минавате вие, човечеството щеше да загине още с Адам.

И тя се смее.

— Как сме тази вечер? — глас от вратата.

— Здрасти, Боби.

— Здравей, Роберта.

Да, така е, винаги използвам пълното й име. Посттравматичен стрес? Вероятно. Знам само, че като чуя това име Боб, искам да си прережа вените.

Роберта проверява картона на леглото на Кейт.

— Всичко изглежда добре. Имаш разкритие около три сантиметра, така че има време. Имаш ли да питаш нещо?

Кейт поглежда с надежда.

— Епидурална упойка?

Един съвет от мен. Не бъди мазохист, грабвай епидуралната упойка.

И ще повторя още веднъж, ако някой не е прочел правилно: ГРАБВАЙ ЕПИДУРАЛНАТА. Според сестра ми било страхотно обезболяващо, чудодейна упойка. Предполагам, че би направила една ръчна на тоя, който я е изобретил, а Стивън вероятно ще й позволи.

Искаш ли да ти вадят зъби без новокаин?

Искаш ли да ти махат апендикса без упойка? Разбира се, не!

И не се опитвай да ми пробутваш тези глупости за „пълното изживяване на раждането“. Болката си е болка. В нея няма никакви чудеса, никакви „пълни изживявания“. И боли. Мамка му, боли.

Роберта се усмихва и я успокоява.

— Ще я приготвя — казва, записва нещо в картона и го закачва обратно на леглото. — Ще се върна след малко да проверя как върви. Ако имаш нужда от нещо, кажи на сестрите да ми пуснат съобщение на пейджъра.

— Добре. Благодаря, Роберта.

В мига, в който излиза от вратата, вадя телефона.

— Ще се обадя на майка ми, но нямам покритие тук. Нали няма да е проблем да останеш самичка за малко?

Тя маха с ръка:

— Разбира се. Никъде няма да ходя. Ще си седя тук.

Навеждам се и я целувам по челото. После целувам корема й.

— Не започвай без мен.

Излизам от вратата. И бягам като луд да настигна Роберта.

— Роберта!

Тя спира и се обръща.

— Как си, Дрю? Проблем ли има?

— Не, добре съм. Исках само да питам за пулса на бебето. Сто и петдесет удара в минута не е ли малко висок?

Гласът й е търпелив, разбиращ. Вероятно е свикнала с какви ли не въпроси.

— Напротив. Точно в нормалния диапазон е. Нормално е пулсът на бебето да е доста учестен и да се променя по време на самото раждане.

Кимам.

— А кръвното налягане на Кейт? Някакви следи от прееклампсия?

Знанието е сила. Колкото повече познания имаш, толкова по-голям контрол можеш да упражняваш върху ситуацията. Това си повтарям от осем месеца.

— Не, както ти казах по телефона вчера… и онзи ден… кръвното й налягане е перфектно и беше стабилно през цялата бременност.

Потърквам брадичка и кимам.

— Случвало ли ти се е да израждаш бебе с дислокация на раменната става? Защото разбираш, че никой не може да знае какво става до мига, в който главичката е вече в…

— Дрю, нали се разбрахме да спреш да гледаш Спешно отделение?

Спешно отделение трябва да започва със следната информация: Ако си хипохондрик или бъдещ родител, не гледай този сериал, ако не искаш да загубиш съня си за около една година.

— Знам, но…

Роберта вдига ръка.

— Виж, знам как се чувстваш…

— Така ли? — питам рязко. — Случвало ли ти се е да сложиш живота си в ръцете на някой друг? И да оставиш някой друг да го управлява? И да помолиш този друг човек да се погрижи за живота ти вместо теб? И после да ти го върне цял? Без драскотина? — Забивам пръсти в косата си и когато проговарям, гласът ми трепери: — Кейт и бебето… ако някога нещо…

Не мога да довърша мисълта, да не говорим за изречението.

Тя слага ръка на рамото ми.

— Дрю, налага се да ми се довериш. Знам, че е много трудно, но се опитай да се фокусираш върху положителните аспекти. Кейт е млада и здрава — имаме всички основания да вярваме, че това раждане ще премине без каквито и да било усложнения.

Кимам. И логическата част от съзнанието ме уверява, че тя е права.

— Върни се при нея и се опитайте да се насладите на последните мигове, в които ще бъдете само вие двамата. Защото след тази нощ… дълги години напред няма да сте сами.

Насилвам се да кимна и да се съглася.

— Добре. Благодаря.

Обръщам се и спирам пред вратата.

Виждаш ли я?

Потънала във възглавници под пухкавата завивка, която настояваше да си донесе от нас.

Изглежда толкова дребничка. Като малко момиченце, което се крие в леглото на родителите си по време на гръмотевична буря.

И искам да й кажа, искам да знае.

— Обичам те, Кейт. Всичко хубаво в живота ми, всичко, което има някаква стойност, се дължи на теб. Ако не се бяхме срещнали, щях да бъда нещастен и вероятно все още толкова тъп, за да не осъзнавам колко съм нещастен.

Тя ме поглежда сериозно и казва:

— За бога, Дрю! Ще раждам бебе, няма да умирам! — И после очите й се разширяват. — Не умирам, нали?

Точно това ми трябваше, за да ме изкара от паниката.

— Не, Кейт, не умираш.

Тя кима.

— Добре тогава. И аз те обичам. И ми харесва, че продължаваш да финансираш бъдещето на Маккензи, защото ти никога няма да спреш да псуваш. Харесва ми как дразниш и ядосваш безмилостно сестра си, но би убил заради нея. Но най-много ми харесва начинът, по който обичаш мен. Чувствам го всеки миг от всеки ден.

Отивам до леглото и обвивам лицето й в дланите си. Навеждам се и я целувам нежно по устните.

Тя хваща ръката ми и я стиска лекичко. После отсича решително:

— Сега, да се захванем и да свършим и тази работа.

Оказа се, че всичките тревоги са били напразно.

Защото в 9:57 тази сутрин Кейт роди здраво бебе. Момче. И аз бях до нея през цялото време.

И се опитвах да споделя и да поема част от болката й.

Буквално.

Почти съм сигурен, че ръката й е с фрактура.

Но на кой му пука? Някоя и друга счупена кост не е кой знае какво, когато държиш в ръцете си три килограма и двеста грама чудо.

И точно това правя в момента.

Знам, че всеки родител мисли, че детето му е прелестно. Но кажи ми честно, не мислиш ли, че е страхотно бебе? Голям черен перчем на темето. Носът, устата, ръцете — все едно гледам в огледалото.

Но очите — това са очите на Кейт.

Той е изключителен. Самото съвършенство от плът и кръв.

Все пак, когато се роди, не изглеждаше така. Преди няколко часа силно напомняше на пищящо оскубано пиле.

Но беше моето пищящо оскубано пиле. И беше най-красивото нещо, което някога съм виждал. Толкова е нереално. Това обожание, това преклонение пред новия живот. Толкова е силно, че чак боли.

Искам да кажа… обичам Кейт повече от себе си. Но това отне време. В нея се влюбвах постепенно, все по-дълбоко и по-дълбоко, но не стана веднага. Случи се някак… етапно.

А сега, с него… сега стана на мига. Още когато го видях за първи път. И от този миг натам съм готов да скоча по гол задник във вана с киселина. Заради него.

Лудост ли е това? Може би.

И нямам търпение да го науча на разни неща. Да му покажа… всичко. Как се сменя гума. Как да говори сладки приказки на момичетата, да го науча да играе бейзбол, баскетбол. Не е задължително да е в тази последователност.

Навремето се подигравах на онези мъже в парка. Татковците с количките и малоумните усмивки. И чанти за биберони и шишета.

Но сега вече разбирам.

Гласът на Кейт ме кара да откъсна очи от бебето.

— Здрасти.

Звучи много изтощена. Разбирам я.

— Как си?

Тя се усмихва.

— Представи си да ти изкарат една диня от задника.

— О, това боли.

— Да.

Погледът й пада върху светлосиньото одеяло в ръцете ми.

— Как е малкият мъж?

— Добре е. Приказваме си за това, онова. Разказвам му за важните неща в живота. Мацки… коли… мацки.

— Вярно?

— Аха.

Поглеждам сина ни. И гласът ми е натежал от удивление и възхищение.

— Свършила си страхотна работа, Кейт. Има твоите очи. Обичам очите ти. Казвал ли съм ти? Това беше първото нещо, което забелязах в теб. Знаеше ли?

Тя ме гледа с недоверие.

— Мислех, че първо си забелязал задника ми?

Смея се и си припомням онази нощ.

— О, да, така е, но когато се обърна… направо ме нокаутира.

Бебето издава лек писклив звук и двамата поглеждаме към него.

— Мисля, че е гладен.

Кейт кима и аз й го подавам. Тя разкопчава горнището на пижамата си и оголва сочната си пълна гръд. И после, сякаш го е правила цял живот, слага бебето пред зърното си и той засмуква лакомо.

Е, какво си очаквал? Та това е синът ми!

Гледам ги и след малко трябва да наглася панталона си, който се е издул отпред.

Перверзия? Да, знам.

Кейт ми мята едно око и се смее:

— Имате проблем по ниските етажи ли, господин Еванс?

— Не, никакъв проблем. Просто си чакам реда. С нетърпение.

Едно запомни от мен — има два вида жени — такива, които вярват в митове, че не могат да правят секс шест седмици след раждането на детето им и съответно държат и мъжа на сухо. И после има и друга категория жени — които с нетърпение очакват всички видове алтернативен секс, за да задоволят мъжете си, защото знаят, че когато забраната падне, услугата ще им се върне и то с лихва.

Кейт със сигурност е от втората група. Аз го знам и издутината в панталоните ми го знае.

— След това клане, на което стана свидетел в родилната зала? Мислех си, че никога повече няма да искаш да правиш секс с мен.

Ченето ми увисва от шок.

— Ти шегуваш ли се, или си полудяла? Искам да кажа, че винаги съм намирал междукрачието ти за едно от най-съвършените произведения на природата, но сега, след като видях на какво си способна точно там? Всъщност, мисля, че в тефтера вече съм записал вагината ти със статус „супервулва“. И даже мисля, че така трябва да й казваме от тук нататък.

Вдигам ръце и рисувам билборд с пръсти.

— Супервулва.

Тя клати глава и се усмихва на бебето.

— Като стана дума за имена… не мислиш ли, че е време да измислим едно и за него?

С Кейт бяхме решили да мислим за име, след като се роди детето, за да видим дали му отива.

Името е нещо много важно. Името създава първото впечатление, което светът ще добие за теб. Ето защо никога няма да разбера хора, които кръщават децата си Едмънд, Алберт или Морнинг Дю.

Защо си губят времето и не го кръстят направо Лайняна Глава?

Облягам се на стола.

— Добре, ти си първа.

Погледът й обхожда лицето му.

— Конър.

Клатя глава.

— Конър не е първо име.

— Е как да не е?

— Не е. Конър е фамилно име. Сара Конър — казвам и имитирам Арнолд от Терминатор.

Кейт върти очи и казва:

— Винаги съм харесвала името Далтън.

— Дори няма да го удостоя с коментар.

— Добреее. Колин?

— Няма начин. Звучи прекалено близо до колон^[8]. От първата секунда на детската площадка ще го наричат Задник.

Кейт ме гледа с изненада:

— Сигурен ли си, че си ходил в католическо училище? Звучиш сякаш си израснал в затвор за непълнолетни.

Животът е като една голяма детска площадка. Запомни това. Живот сред вълци. Трябва да се научиш как да оцеляваш сред тях, как да не те изгонят от глутницата, как да не те изядат.

Жив.

— Щом не одобряваш моите предложения, дай да чуем твоите — казва Кейт.

Поглеждам сънливото лице на сина ни. Перфектните му устни, дългите му черни мигли.

— Майкъл.

— А, не. В трети клас Майкъл Ролинс повърна върху училищните ми обувки. Оттогава, когато чуя името Майкъл, си представям хотдог някъде по средата на стомашната обработка.

Добре, приема се. Опитвам пак.

— Джеймс. Не Джими, не Джим, и в никакъв случай Джейми. Само Джеймс.

Кейт повдига вежди и започва да повтаря името, сякаш да го усети на езика си, да види дали му отива.

— Джеймс. Джеймс. Харесва ми.

— Наистина?

— Да. Джеймс. Това е! — казва и поглежда бебето.

Вадя от джоба си сгънат лист хартия.

— Много добре. Сега за фамилното име.

Тя ме гледа объркана.

— Фамилното име?

Бяхме говорили да използваме Брукс като второ име. Но нека бъдем честни — единствените хора, които използват второ име, са серийните убийци и родители, които мразят децата си.

Ето защо съм измислил нещо далеч по-добро. Разгръщам листа и й го показвам.

Погледни само.

Брукс-Еванс.

Тя ме погледа с широко отворени очи.

— Искаш да сложиш тире между имената ни? Аз съм старомоден мъж. Мисля, че жените трябва да вземат последното име на съпрузите си. Разбира се, това се е зародило от идеята, че жената е собственост. И преди да попиташ — не, не съм съгласен с това. Ако един ден някой гъз се появи и ми каже, че притежава племенницата ми, ще му купя мотика. За да може сам да си изкопае гроба. Преди да го бутна там.

Но статистически погледнато, Кейт е последната наследница на фамилията Брукс. Знам, че тези неща нямат кой знае какво значение в наши дни, но за нея… за нея знам, че означава много.

— Е, той е наш син и ти… свърши по-голямата част от работата. И заслужаваш половината кредит в името му.

Очите й омекват и тогава ми напомня:

— Дрю, ти мразиш да делиш.

Прибирам едно кичурче зад ухото й.

— За теб мога да направя изключение.

Осен това планирам съвсем скоро да променя фамилията на Кейт. За да е същата като тази на сина ни.

Разбира се, Кейт заслужава най-красивото предложение на всички времена, а най-хубавото отнема време.

Планиране.

Но вече всичко е задвижено.

Ходя на курсове по управление на въздушен балон. Всяка събота следобед. Тя не знае, мисли, че играя мач с момчетата.

Защото възнамерявам да я заведа на частно пътешествие с балон в Хъдсън Вали. Когато кацнем, ще ни чака елегантен пикник. И тогава ще й предложа. Така, в случай че ми откаже, ще се окаже в напълно изолирана местност, където мога да я държа, докато не променя решението и докато каже да.

Гениално, нали?

Ще имам и лимузина, която ще ни чака не много далеч от мястото за пикник и ще ни откара у нас. Така ще можем да си починем на път за дома. И да се чукаме, разбира се. Лимо секс.

Ако някога ти се случи да пътуваш в лимузина с красиво момиче, никога не пропускай шанса да я изчукаш там. Винаги е голяма забава.

Очите на Кейт греят. От сълзи. Щастливи сълзи.

— Благодаря, Дрю. Джеймс Брукс-Еванс.

Навеждам се и целувам майка му.

— Не, пак не си разбрала правилно, бебчо. Аз трябва да ти благодаря.

Тя поглежда Джеймс нежно, майчински. И с онзи глас, които може да накара ангелите да посинеят от злоба, запява.

Има песничка, която отнасят в небесата.

Песничка, която отнасят към пътищата прашни.

Песничка, с която отплуват дълбоко във морето.

Песничка, с която се прибират у дома си, на небето.

И може би ще повярваш на думите, които пеят,

ако тази песничка успее да те унесе.

А аз обичам да ти пея, да те люлея в скута си и да те грея,

мое малко бебе Джеймс.

И с тази песен да те сложа във съня.

Ще обагря твоите мечти със синя и зелена боя.

Спи спокойно, сладко бебе Джеймс.

И позволи на моите мечти да полетят

на спокойните криле на твоя сън.

Един мъж има право да плаче само няколко пъти в живота си, без да изглежда като пълен тъпанар с фуста.

И този е един от моите мигове.

Когато Кейт свършва с песента, прочиствам гърло и избърсвам лицето си. После се качвам на леглото до нея. Сигурен съм, че не е позволено и ако ме видят, ще ме изхвърлят. И трябва да призная, че някои от тези сестри тук изглеждат доста… страшни.

Абе, голяма работа, те са само медицински сестри!

Кейт се обръща към мен. Джеймс е между нас. Слагам длан върху него, ръката ми обгръща кръста й. Затварям ги в кръгчето на прегръдката си.

Очите й са меки като кадифе.

— Дрю?

— Ммм?

— Мислиш ли, че винаги ще бъдем така?

Усмихвам се.

— Не, със сигурност не.

И после докосвам лицето й, лицето, което възнамерявам да виждам всяка утро, с всяка зора и всеки залез в живота ми, докато смъртта се появи един ден и ме отвлече.

— Ще ставаме все по-добри.

Е, това е.

Как ти се струва за щастлив край? Или начало?

Предполагам, е и край, и начало.

Зависи как гледаш на нещата.

Както и да е, сега е времето да започна да сипя перлите на безценната си мъдрост.

Да раздавам съвети.

Но като се имат предвид събитията от последната година, стана ясно, че нямам никаква идея за какво говоря.

И може би не трябва да слушаш и да вярваш на нищо от това, което ще ти кажа или съм казал.

Какво казваш? Искаш да опитам?

Добре, но не казвай, че не съм те предупредил.

Ето: Първо — хората не се променят. Няма такива магически куршуми, няма фокуси. Няма абракадабра.

Получаваш точно това, което виждаш. Е, разбра се, някои навици могат да се променят, да се тушират, да се изправят. Като моята вродена склонност да правя прибързани заключения. Самата идея, че толкова години съм мислил, че знам всичко и че съм бързал да правя заключения, без да питам Кейт, без да я изслушам… сега ми се повръща от това.

Но чувството ми за притежание, инатът на Кейт, съревнованието между нас — те са прекалено голяма част от това, което сме, за да бъдат напълно изкоренени.

Нещо като целулит. Една жена може да прекара целия ден в спацентъра намазана с кал и увита във водорасли. Може да изхарчи цяло състояние за всички онези магически мазила и кремове, и маски. Но в крайна сметка, тази нагъната кожа… ще си стои там, даже ще виси.

Съжалявам, ако съм първият човек, който ти поднася тази новина. Това е положението.

Но ако обичаш някого, ако наистина го обичаш, ти трябва да го приемеш такъв, какъвто е.

Не се опитваш да го променяш.

Получаваш всичко. Като пакет.

Второ: Нищо не е съвършено. Животът не е съвършен. Нищо не е предвидимо. И не очаквай да е предвидимо и перфектно.

Плуваш си из океана на живота си, водата е спокойна, отпуснат си, нямаш нито една грижа на света. И след минута, без да очакваш, като от нищото се появява мъртво вълнение и те засмуква надолу.

Важното е какво ще направиш, когато това се случи.

Дали ще се бориш?

Дали ще риташ яко, за да изплуваш на повърхността, макар че ръцете и краката ти са омалели?

Или ще се предадеш и ще се оставиш да те засмуче и да те удави?

Цялата работа е в това как ще реагираш, когато животът ти достигне до остър завой, когато нещата се обърнат?

Това е най-важното.

Следователно — трето: Ако успееш да преодолееш трудностите и неочакваното цунами? Тогава онази светлина в края на тунела си заслужава всички лайна, през които ще минеш, за да достигнеш до нея.

Ето това никога няма да забравя. И си го припомням всеки път, когато погледна Кейт и нашия син.

А когато си направил това, което трябва да направиш?

Отплатата си заслужава.

И е далеч по-ценна и значима, отколкото някога си очаквал.