Ема Чейс
Усукани (10)

Глава 9

Средностатистическият човешки индивид прекарва в леглото една трета от живота си. Осем хиляди, триста трийсет и три дни. Двеста хиляди часа.

Защо ти казвам това ли? За да не се чувстваш гузен, когато харчиш малко повече пари за хубаво спално бельо. Хубавата завивка може да се окаже едно от безценните неща в живота ти. Когато си дете, те пази от Торбалан или от каквото там са те плашили като дете, а когато остарееш, топли старите ти кокали.

Майка ми издърпва долната завивка до брадичката ми и ме завива грижовно в детското ми легло. Като шестгодишно момиченце по време на страшна буря с гръмотевици.

След като се разпаднах тотално в закусвалнята и претърпях пълен нервен срив, тя ме качи в малкия, но уютен двустаен апартамент над заведението. Тук съм отраснала, майка ми все още живее тук. Домът на моето детство и младост.

Тя избърсва сълзата, която тече по бузата ми. Аз хълцам и заеквам:

— Аз… аз… аз… сссъм… толкова… ггглупава.

Завърших гимназия с пълно отличие. Завърших бизнес училището „Уортън“. Неграмотността и невежеството не са ми присъщи. Ето защо все си мисля, че трябваше някак да усетя, да предвидя този развой. Все е трябвало да има нещо, което да ми подскаже.

Та това са две години съвместен живот! Колко време е нужно един леопард да си смени петната?

О, да, забравих, че те не си ги сменят.

Майка ми прибира косата от лицето ми и я приглажда назад.

— Няма нищо, спокойно, Кейти.

Очите ми са подути, носът ми е запушен, звуча като хремаво дете.

— Ккк… акво ще ппправя сега, мамо?

Тя се усмихва спокойно, сякаш знае отговора на всички въпроси. Сякаш има сила да отнеме всяка болка, дори тази. Така както с целувка попиваше болката от ожулените ми колене и длани, когато бях дете. И наистина ми минаваше.

— Сега ще спиш. Толкова си изморена!

Тя продължава да гали косата ми. Успокоява ме, отпуска ме.

— Сега спи… спи, мое сладко, сладко дете.

Баща ми ме научи да свиря на китара, но имам гласа на мама. Затварям натежалите си очи и тя пее. Песента е на Мелиса Етеридж за ангелите, които знаят, че всичко ще е наред. Същата песен, която ми пя в нощта, когато загубихме татко и тя спа с мен в моето легло.

Защото не можеше да си легне сама в тяхното.

Накрая се предадох и заспах.

Нали знаеш, когато имаш висока температура и те тресе през нощта? Лежиш в леглото и се въртиш във всички посоки и не можеш да си намериш място. Чаршафите са около краката ти. И не спиш, но не си и буден. Има някакви моменти на пълно съзнание, когато отваряш очи и виждаш, че навън е мрак и после пак падаш в мъглата на трескавия полусън.

Това бяха следващите два дни за мен. Слънцето се сменяше с луна, сълзите и повръщането се редуваха, таблите с храна се оставяха пред мен, и се отнасяха недокоснати. Монтирани кадри от накъсана лента.

Миговете между съня и неспокойната дрямка бяха най-трудни. Тогава започвах да вярвам, че това е някакъв кошмар, нещо, което се случва само в съзнанието ми вследствие на факта, че съм гледала прекалено много пъти „Бевърли Хилс 90210“. В тези мигове можех да се закълна, че Дрю е зад мен, буквално го усещах опрян в гърба ми.

Най-доброто събуждане беше това на Дрю — нашата малка традиция за добро утро. Всяка сутрин се притискаше към тялото ми, нашепваше в ухото ми думи на обожание и любов. Любеше ме с ръце и с думи.

Но после отварях очи и осъзнавах, че това е само една възглавница. И беше като прясна рана, която някой отваряше отново и отново. И всеки път кървеше и болеше.

Всеки път повече и повече.

Просто няма думи на света, които да опишат колко много ми липсваше. Няма и думи, които могат да опишат дори наполовина колко страдах за него. Изпитвах физическа болка от липсата на усмивката му, на аромата му, на гласа му.

Представи си как една кола кара със сто километра в час и някакво крайпътно дърво пада върху нея, удря я, и колата спира на място. Но ако човек не носи предпазен колан? Той продължава да лети напред със сто километра в час.

Точно това е любовта.

Тя не спира просто ей така. Колкото и да си наранен, колкото и да боли, колкото и другият да е бил несправедлив към теб — тя е там, на седалката с теб и лети със сто километра в час. Хвърля те право през предното стъкло. Напред в нищото.

На втория ден вечерта отварям очи и гледам през прозореца. Навън пръска дъжд.

Съвсем в тон с черния облак над главата ми и всичко останало.

Тогава чувам как вратата на стаята ми се отваря. Обръщам се в леглото.

— Мамо, би ли…

Само че на вратата не е мама. Гласът ми е мек, леко изненадан.

— О! Здрасти, Джордж.

Помниш Джордж Рейнхарт, нали? Бащата на Стивън? Да, добре. Той и майка ми са… заедно. Харесаха се на сватбата на Делорес и Матю. Не се притеснявай — направих всичко по силите си да прекратя тази връзка, но мина вече цяла година и нещата изглеждат доста стабилни. Независимо от огромните усилия на Джордж да убеди майка ми да се премести в Ню Йорк, тя казва, че Грийнвил е нейният дом и че иска да запази независимостта си. Така че той идва доста често тук. А и майка ми пътува до Ню Йорк, когато има възможност.

Джордж е добър човек. Напомня ми на Джими Стюарт от Животът е прекрасен — леко завеян в най-добрия смисъл на думата, но много почтен човек. Джордж е мъжът, който всеки нормален човек би избрал за овдовялата си майка.

Очилата му са сложени накриво. Държи табла с храна.

— Майка ти има много работа долу, но се надяваше да изпиеш чаша чай.

Да управляваш сам собствения си бизнес, не е толкова лесно. Да нямаш шефове, но това също означава, че не можеш да се излъжеш, че си болен или имаш неотложен ангажимент и да не отидеш на работа. И ако някой от персонала ти не се появи, кой трябва да му свърши работата? Ти, разбира се.

Джордж се опитва да помага, наистина се старае човекът. Миналата седмица майка трябваше да закара готвача в болницата, защото си разряза ръката до кокал, докато белел картофи. И тогава Джордж се опита да го замести.

Никой не пострада, но пожарната дойде да гаси пламъците и закусвалнята затвори рано заради дима. Все пак, мисля, че трябва да му се зачете опита да помогне.

Сядам и нагласям възглавницата зад гърба си.

— Да, благодаря. С удоволствие.

Той слага таблата на нощното шкафче и ми подава чашата с топлия чай. После нервно започва да бърше ръце в панталоните си.

— Може ли да седна?

Кимам с глава и Джордж сяда на стола барбарон до леглото ми. Наглася очилата си и се мърда върху него, за да се намести по-удобно.

Почти се усмихвам.

После вдига поглед, поглежда ме в очите и мога да се закълна, че се опитва да измисли начин да започне. И май не успява. Решавам да му спестя мъките.

— Мама ти е казала, нали?

Той кима сериозно и замислено.

— Не й се сърди, Кейт. Тя се тревожи за теб. Имаше нужда от човек, с когото да поговори. Никога не бих споделил с никого информация, която знам — казва и почуква с пръст по слепоочието си. — Заключена е в трезора.

Всъщност… успявам да се засмея. Толкова ми напомня на сина си Стивън. И после усмивката ми повяхва, именно защото ми напомня на Стивън.

— Джон ми се обади. Пита за теб. Казах му, че си тук.

Очите ми мълниеносно се стрелват към лицето му. Питащи и тревожни.

— Не, не му казах защо си тук. Не съвсем. Казах му, че си изтощена. Че са ти гръмнали бушоните. Често се случва в нашата професия и той го знае.

Все още нямам план какво ще кажа и как ще процедирам със семейството на Дрю. Реално погледнато, това е тяхно внуче, част от семейството. И макар че синът им има съвсем различни виждания по въпроса, знам, че Ани и Джон ще искат да участват в живота на детето.

Но сега не мога да мисля за това. Все още не.

— Каза да му се обадиш, когато се почувстваш по-добре. И иска да ти предам, че не приема оставката ти. Отхвърля я. Без никакви възражения от твоя страна.

— Може ли да направи такова нещо? — питам със свъсени вежди.

— Джон може да направи всичко, което пожелае.

Боже, колко познато ми звучи!

— Каза също, че не може да си позволи да загуби двамата си най-добри банкери.

Чакай малко! Двамата?

— Какво значи това? Дрю не е ли ходил на работа?

Малко пламъче надежда пламва в стомаха ми. Може би Дрю е също така съкрушен и разсипан като мен? Може би е минал във фазата на хибернация като миналия път?

Но Джордж бързо гаси пламъчето надежда.

— Не, не. Идва…

По дяволите!

— … всъщност идва само два пъти. По-пиян от моряк в отпуск. Поне така се говори из компанията. Когато Джон го пита за оставката ти, той му каза да си гледа работата. Разбира се съвсем в стила на Дрю и не така меко, така че бъдещето на Дрю в компанията е доста… неясно… в момента.

Прекъсвам потока от информация по единствения начин, по който мога. Не съм забравила кой му правеше компания по време на запоя, когато го видях последно.

— А! Вероятно наистина прекарва страхотно, за да продължи да пие от сутринта.

Джордж накланя глава настрани.

— Не бих погледнал на нещата точно по този начин, Кейт.

Стискам здраво зъби и лъжа най-безогледно:

— Няма значение. Не ме интересува.

Следва кратко мълчание, през което Джордж гледа замислено цветчетата върху чашата за чай. След това свива устни. Гласът му е тих, натежал от почитание, сякаш говори в църква.

— Не знам дали Дрю ти е казвал за моята Джейни?

Всъщност ми е разказвал доста за нея. Джейни била прекрасна жена — мила, слънчева, лъчезарна. Поставили й диагноза рак на гърдата, когато Дрю бил на десет. Борила се почти четири години. Дрю ми казваше, че денят, в който починала, осъзнал, че лошите неща наистина се случват и то не само на хора, за които четеш във вестника.

— Когато тя почина, исках да умра с нея. И щях… ако не беше Стивън. Защото… това са децата, Кейт. Нов живот. Дават живот.

Знам, че иска да ми помогне, но наистина не мога да понеса този разговор. Не съм готова да слушам колко съм щастлива, затова че съм дарена с дете.

И сама.

— И все пак… беше ужасно… Дълго време беше ад. Всеки следващ миг по-ужасен от предишния. Знаеш, че Стивън има очите на майка си. Когато го гледам в очите, сякаш гледам в нейните. И имаше дни, наистина гадни дни, когато го мразех за това.

Поемам рязко въздух. Не, това не е разговорът, който очаквах. Човекът наистина се опитва да каже нещо.

— Но, въпреки това, аз продължих да крача напред. И нещата станаха… поносими. Имам снаха, прекрасна внучка. И в крайна сметка болката, която изпитвах с всеки поет дъх някак утихна и си отиде.

Сълзи пълнят очите ми. Защото знам за какво говори. Познавам тази болка.

— Но едва когато се запознах с майка ти, онази част от мен, която умря с Джейни, се върна към живот. И аз станах… цял. Отново завършен и цял.

Бърша очи и се засмивам саркастично.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Джордж? Да си намеря друг Дрю? Че може да ми отнеме около петнайсет години или нещо такова?

Горчивина? Да. Кофти сарказъм? Да, знам.

Джордж бавно клати глава.

— Не, Кейт. Никога няма да намериш друг Дрю. Така както аз никога няма да намеря друга Джейни, така както майка ти никога няма да намери друг Найт. Но… това, което искам да ти кажа… е, че сърцето оздравява. И животът продължава… и те повлича със себе си… дори ако не искаш да тръгнеш с него.

Захапвам устна, кимам с глава и поставям чашата на таблата, с което приключвам разговора. Джордж става от барбарона и взема таблата. Тръгва към вратата, но преди да излезе, спира и се обръща към мен.

— Знам, че най-вероятно не искаш да чуваш това точно сега, но познавам Дрю откакто се е родил. Гледах как расте с Матю, Стивън и Александра. Не го защитавам… но не мога да не изпитвам болка за него. Жал ми е. Защото един ден ще прогледне и ще разбере, че е направил най-голямата грешка в живота си. И понеже го обичам като син… и болката, която ще изпита в деня, когато разбере… сърцето ме боли за него…

Прав е — наистина не съм готова да изпитвам съчувствие към Дрю точно сега. Но не мога и да не оценя усилията му.

— Наистина се радвам, че си с мама, Джордж. И съм истински благодарна, че тя… те има. Благодаря ти.

Той се усмихва топло.

— Ще съм наблизо. Ако имаш нужда от нещо, повикай ме.

И затваря вратата.

Иска ми се да кажа, че съм трогната от думите на Джордж, че е успял да ме вдъхнови, да ме мотивира да си вдигна задника, да стана от леглото. Но съм прекалено… уморена. Затова лягам, увивам се като пашкул в скъпоценната завивка и заспивам.

На третия ден се изправям от леглото.

Просто защото нямам избор.

Да лежиш и да надушваш собствената си воня, не помага особено за повдигане на духа.

О, да! И все още повръщам всяка сутрин. По часовник. В същата кофа, която мама слагаше до леглото ми, когато имах стомашен вирус като дете.

Ммм, чудно! И вкусно!

Освен това съм сигурна, че ако изстискам косата си, ще се сдобия с достатъчно количество мазнина, за да изпържа няколко порции големи картофки.

Да, бих казала, че е време да се надигна от леглото.

Повличам крака към банята. Движенията ми са сковани и бавни. Вземам дълъг горещ душ. Водата е почти вряла. Парата ме следва обратно към спалнята.

Майка ми обича да пази разни неща. Не като онези ненормалници, които го показват по телевизията, погребани живи под вещи, които не искат да изхвърлят за нищо на света. Тя умее да съхранява всички ценни спомени, които не взех със себе си, когато заминах за колежа. И не си дадох труда да прибера и след това.

Виждаш ли ги? Наредени са по безупречно почистените от прах рафтове? Трофеите ми от Малката лига, медалите от олимпиади по наука, отличия от училищни екскурзии, снимките от завършването ми с Делорес и Били, снимки от Хелоуин, от осемнайсетия рожден ден на Делорес. Сложила ги е в рамки.

Вадя шишето с лосион за тяло от чантата си, отварям го, усещам аромата и замръзвам. Ванилия и лавандула. Любимата миризма на Дрю. Никога не може да й се насити. Понякога прокарва носа си по гръбнака ми и души като куче. И ме гъделичка.

Болка свива гърдите ми. Мятам шишето в кофата за боклук.

Поглеждам в сака и виждам телефона си. Бил е под лосиона, сякаш нарочно съм го скрила. Изключен е от момента, в който се качих на самолета.

Бегло обмислям идеята да се обадя на Делорес, но веднага се отказвам. Защо да й развалям почивката? За да бяга обратно към Ню Йорк и да извърши някое и друго убийство?

Добре, така е, лъжа. Не съм й се обадила, защото една малка част от мен все още се надява, че Дрю ще промени решението си. Че ще намери начин да оправи нещата. И че няма да се наложи да дам на най-добрата си приятелка повод да го мрази. Е, добре де, още един повод.

Включвам телефона. Четири съобщения.

И ето я пак.

Надеждата.

Ставам вече много жалка, нали?

Захапвам устна и поемам въздух да стабилизирам вълнението си. Вкарвам кода си и се моля на всички ангели и светии да чуя гласа на Дрю.

Но, разбира се, това не се случва.

Кейт, Александра е. Трябва да ми се обадиш веднага!

Не знам дори защо се изненадвам. Александра има шесто чувство, когато става дума за Дрю. Не ме разбирай грешно, тя е първата, която ще му срита задника, когато сгафи. Но ако мисли, че е в беда? Полудява като Батман на крек.

Кейт? Къде си и какво, по дяволите, става с брат ми? Обади ми се.

Дрю и Александра си приличат по раздаването на команди. Чудя се дали се предава по наследство.

Закъснялата благодарност не е нещо обичайно сред децата на Еванс.

Кейт Брукс, да не си посмяла да пренебрегваш телефонните ми обаждания. Не знам какво е станало между теб и Дрю, но не можеш да си тръгнеш, да изоставиш човек просто ей така. За Бога, какво ти става? Ако това е истинската ти същност, тогава той наистина… ще бъде по-добре без теб.

Емоционалната стабилност също не е сред качествата на децата на Еванс. Мога да кажа, че думите й не ме притесняват, но ще излъжа. Последното изречение наистина беше жестоко. И заболя.

И още едно съобщение.

Кейт, пак съм аз, Александра…

Този път гласът й е различен. По-мек и не така настоятелен.

Почти шепти.

… Съжалявам… Не биваше да викам така… Просто се притеснявам. Дрю не иска да говори с мен. Никога преди не се е случвало. Винаги си е казвал… Не знам какво става между вас… и не ми е работа да знам… но… само… моля те, върни се? Каквото и да е станало… където и да си… знам, че вие двамата можете да се разберете. Не е нужно да ми се обаждаш. Само… моля те… моля те… върни се у дома. Той те обича, Кейт… толкова много те обича.

Гледам телефона и едва дишам. Разбира се, че няма да й каже! Няма начин да я погледне в очите и да каже на бременната си сестра, че ме е наритал само защото аз съм бременна. За Дрю могат да се кажат много неща, но със сигурност не може да се каже, че е глупак.

Запращам телефона в другия край на стаята. От чувство за самосъхранение. Защото искам да й се обадя.

И искам да се върна.

Но очевидно ми е останало някакво чувство за достойнство, макар и да е само едно вехто опърпано парченце. Защо да подавам маслинената клонка на мира? Не аз изгорих дървото. Джон знае къде съм. Ако Дрю иска да ме намери, няма да му е никак трудно.

Мушкам пръсти в бързо съхнещата ми коса и отварям гардероба. А от там ме гледа моята стара и вярна сервитьорска униформа — плисирана пола, блузка с дантелка, бяла шапка с дантела. Не съм я обличала от години. Вадя закачалката и се усмихвам.

Бяха хубави времена. Всичко беше лесно, нищо не беше така объркано.

Обличам я. Както булка, която мери сватбената си рокля година след сватбата. Просто за да види дали все още й става.

Да, става ми. И докато се гледам в голямото огледало, знам точно какво ще направя.

Защото рутината е хубаво нещо. Каквато и да е рутина. Дори старата рутина.

Може да нямам план за остатъка от живота си.

Но поне имам план за остатъка от деня.

Днес усещането, че съм ходещ труп, е малко по-поносимо. Тръгвам по задните стълби към кухнята на закусвалнята. На второто стъпало чувам гласа на мама. С Джордж си говорят нещо.

Дръж се здраво, това е яко.

— Проклето да е това момче! За какъв се мисли? Когато Били и Кейт скъсаха, ми олекна.

Дори слепец можеше да види, че не са това, което бяха преди. А когато… когато тя… ме представи на Дрю… мислех, че е идеалният мъж за нея. Той е… като нея. Той е част от света, в който живее сега. И как я гледаше, Джордж… За всички беше ясно, че я боготвори. И как може сега да се отнесе така с нея?!

Гласът на Джордж е спокоен. Иска да прояви разбиране.

— Знам… аз…

Майка ми го прекъсва. Усещам, че крачи нервно напред-назад из кухнята.

— Не, не! Няма да му се размине. Ще… ще се обадя на майка му!

Джордж въздъхва.

— Не мисля, че Кейт ще е много доволна от подобно решение, Карол. Те са големи хора…

Гласът на майка ми се покачва няколко октави.

— За мен не е голям човек. Тя е моето бебче. И я боли. Той разби сърцето й… и не знам дали ще може някога да го преодолее. Сякаш съвсем се е предала.

Чувам как нечия ръка блъска по дървената маса.

— Тоя малък нещастник! Жалък никаквец с мръсна уста, мизерен многознайко! Не, няма да му се размине! — Гласът й е категоричен. И малко ме плаши. — Прав си, няма да се обаждам на Ани. Направо отивам в Ню Йорк. Ще му покажа аз на него какво се случва с тези, които се подиграват с дъщеря ми. Ще разбере той, че Амелия Уорън е Майка Тереза. Шибано лайно! Ще му откъсна топките!

Олеле, майко!

Добре, нека се разберем по един въпрос — майка ми не псува. Никога.

Ето защо фактът, че пуска такива нецензурни бомби и говори за рязане на ташаци… честно казано малко ме безпокои.

Слизам по стълбите и се правя, че не съм чула нищо.

— Добро утро.

Лицето на майка ми е меко казано шокирано. Ченето й увисва.

— Кейт? Станала си?

— Да — кимам. — Чувствам се малко по-добре.

Е, „по-добре“ е много силно казано. Като прегазена от валяк, но все още жива. Това е по-правилният израз.

Джордж ми предлага кафе.

— Кафе?

Дланта ми веднага покрива устата. Стомахът ми се надига само при мисълта за кафе.

— Не, благодаря.

Майка ми бавно излиза от шока:

— Искаш ли малко топла кока-кола?

— Да, звучи добре.

Отива и ми налива. После приглажда косата си и казва:

— Когато бях бременна с теб, гаденето продължи седем месеца. Топлата кока-кола винаги ми действаше добре. Освен това, ако повърнеш, няма толкова гаден вкус.

Права е.

За твоя информация фъстъченото масло… няма хубав вкус, когато го върнеш след петнайсет минути.

Тогава тя забелязва униформата ми и ме гледа тревожно.

— Всички дрехи ли са ти мръсни? Искаш ли да ги изпера?

— Не, просто си помислих, че няма да е зле да помогна малко днес. Да правя нещо… За да не мисля прекалено много.

Мисленето е лошо. Мисленето е много, много лошо.

Джордж се усмихва. Майка ми потърква ръката ми.

— Щом ти се прави нещо и не се изморяваш. Днес Милдред е на смяна, така че със сигурност ще си ми от помощ.

Милдред работи в нашия ресторант откакто се помня. И е ужасна сервитьорка. Мисля, че майка ми я държи от съжаление. Според градските легенди, навремето е била Кралица на красотата. Мис Кентъки или нещо от сорта. Но после загубила красотата си, когато годеникът й решил да си играе на „кой ще отбие пръв“. Но не с друга насрещна кола, а с товарен влак. И загубил. Сега живее в апартамент в комплекса малко по-надолу и пуши по две кутии цигари на ден. Но съм сигурна, че ще доживее до сто и седем годишна възраст, което вероятно няма да се случи на някоя майка с три деца, която не е запалила една цигара в живота си и въпреки това мистериозно умира от рак на белите дробове.

Както казах вече, Бог ли? Бог понякога е болен, извратен кучи син.

Сервитьорските умения са като карането на колело — никога не се забравят.

Макар че на няколко пъти ми се догади и бях на ръба, успях да устискам цялата сутрин, без да повърна в чинията с бъркани яйца на някой прегладнял клиент.

Браво на мен! Какъв стоицизъм!

Най-трудната част са въпросите. За Ню Йорк и за моя прелестен приятел, който дойде тук преди няколко месеца. Усмихвам се и отговарям кратко и неясно.

Към обед съм вече адски изморена. Физически и психически. Точно се каня да се кача в стаята си и да си легна да подремна, когато звънчето над вратата звънва и чувам глас зад гърба си.

Глас, който бих разпознала винаги, независимо от обстоятелствата.