Ема Чейс
Усукани (6)

Глава 5

Отрицанието е умение, което усъвършенствах в много крехка детска възраст.

Не мисли за това.

Не говори за това.

Преглъщай и забравяй.

Не плаках в нощта, когато татко почина.

Не плаках, когато шериф Мичъл дойде у нас да ни закара до болницата.

Не плаках, когато ни казаха, че „сме го изгубили“.

Не отроних нито една сълза по време на погребението.

Благодаря за съболезнованията.

Да, ще давам кураж на мама.

Толкова мило от ваша страна.

Осем дни след погребението мама беше в закусвалнята и работеше, а аз се опитвах да отворя един буркан с кисели краставички. Влязох в спалнята на родителите си и извиках татко да ми помогне. И тогава разбрах. И истината ме повали.

Нямаше го.

И никога нямаше да бъде.

Паднах на пода и плаках като бебе. И това за един буркан с краставички.

Същото това умение ми помага да дочакам края на вечерята. Усмихвам се. Приказвам. Прегръщам Маккензи за довиждане, с Дрю се прибираме и се любим.

И не му казвам. Защото не започваш да пищиш „ПОЖАР!“ в театъра, освен ако не си видял вече пламъците. Гледал ли си Отнесени от вихъра? Скарлет О’Хара е моят идол.

Не мога да мисля за това сега. Утре ще му мисля.

И така, това е моят план. За момента.

„Утре“ идва доста бързо.

И очевидно бог има болно чувство за хумор, защото където и да се обърна, виждам бременни. Огледай се само:

Тоя си разхожда бременното куче, полицайката на кръстовището, жената на корицата на списание People на сергията за вестници, колежката в асансьора, която изглежда сякаш контрабандира медицинска топка под блузата си…

Покривам устата си и стоя настрани, като турист, който се опитва да се предпази от свински грип.

В крайна сметка стигам до офиса си. Сядам зад бюрото и отварям бележника с програмата си. Да, все още използвам бележник. От хартия, да. Дрю ми купи „БлакБери“ за Коледа, но така и си седи в кутията. Нямам доверие на никаква електроника, която е в състояние да затрие цялата ми работа само с натискане на едно копче. Обичам хартия. Тя е истинска, твърда, реална. Трябва да я изгориш, за да я унищожиш.

Обикновено съм ужасно досадна с тая моя мания към подробностите, знам. Записвам всичко. Абсолютно всичко. Аз съм банкер — ние живеем и умиране по план-график. Но напоследък съм доста разсеяна и заета с това да… се чувствам уморена и като цопнала в лайна. Ето как съм пропуснала да забележа, че съм започнала нов блистер с противозачатъчни, но така и не съм разбрала, че след предишния блистер цикълът ми изобщо не дойде!

И като стана дума за противозачатъчни — какво лошо има ли?

Ефективност деветдесет и девет процента ли? Друг път!

Същото е и с точността на онези пишкай-върху-тази-лентичка тестове. Така че не припарвам и до тях. Вместо това вдигам телефона и се обаждам в кабинета на доктор Роберта Чанг. Спомняш ли си, когато ти разказвах как с Били и Делорес живяхме с още четирима студенти в Пенсилвания? Боби беше едната от тях. Съпругът й Даниел беше другият.

Боби е страхотен човек. Родителите й имигрирали от Корея, когато била бебе. Толкова е дребничка, че може да си купува дрехи от детския щанд на Gap, но има характера на амазонка.

Освен това е един от най-добрите акушер-гинеколози в града.

Пояснение към мъжете — акушер-гинекологът е лекар, който се грижи за майката й бебето преди раждането.

Боб и съпругът й се преместиха в Ню Йорк преди няколко месеца. Не съм я виждала от години, но ни свързва едно от онези приятелства… знаеш, когато човекът ти е приятел и без да се налага да се виждате или говорите по телефона с години. А когато се видиш отново с този човек, сякаш никога не сте се разделяли.

Уреждам си час и го вписвам в планера.

Боб — 19:00.

Затварям тефтера си и го слагам до телефона на бюрото ми. После поглеждам часовника и осъзнавам, че закъснявам за среща.

Мамка му!

Грабвам папката и излизам от вратата.

Все още отбягвам да мисля за ситуацията. Казвам го само в случай че се чудиш.

Когато се връщам в офиса си, Дрю седи на бюрото ми и нервно потупва с молив по дървения плот. Обикновено обядваме заедно — поръчваме си обяд и ядем в офиса.

— Здрасти.

— Здрасти. — Поглеждам го.

— Поръча ли вече, или ме чакаш?

Той ме гледа и не разбира.

— А?

Сядам на бюрото.

— Обяд, Дрю? Нали затова си тук?

Той клати глава.

— Всъщност, дойдох да те питам дали искаш да излезем за вечеря. Отварят нов ресторант в Малката Италия и наистина ми се хапваше нещо италианско. Мислех да направя резервации за нас за тази вечер. В седем?

Застивам.

Не умея да лъжа, нямам голям опит. Не съм лъгала от гимназията. И дори и тогава не умеех да го правя като хората. По-скоро… прикривах някои дейности, които биха докарали майка ми до трайна лудост. Когато трябваше да се лъже, моето вечно алиби или оправдание беше Делорес. И очевидно това не се е променило.

— Не мога тази вечер. Делорес иска да излезем по женски. Не сме излизали само двете от доста време.

Нека спрем за секунда. Това е важно. Виждаш ли лицето му? Погледни внимателно, защото иначе няма да го видиш, така както не го видях и аз.

В началото е изненадан. Леко ядосан… може би наранен. Но после се овладява, чертите му се изглаждат и изглежда почти… нормално. Запомни добре тази реакция. След десет часа ще ти се изясни.

Гласът му е равен, като гласа на детектив, който се опитва да хване заподозрения в лъжа.

— Нали се видяхте снощи?

Стомахът ми ръмжи от глад.

— Е, това беше различно. Всички бяха там. Тази вечер ще сме само ние двете. Ще си вземем нещо суперкалорично за ядене и после ще се прибера.

Дрю се изправя. Движенията му са бързи, напрегнати, дори резки.

— Майната му, Кейт. Прави каквото искаш.

Опитва се да мине покрай мен, но аз го хващам за колана.

— Хей, не бъди такъв! Можем да излезем на вечеря утре вечерта. Не се ядосвай.

Той ми позволява да го придърпам към себе си, но не казва нищо. Усмихвам му се.

— Хайде, Дрю. Да отидем на обяд. И после можем да се чукаме.

Прокарвам ръце по гърдите му и се опитвам да го размекна. Но той не поддава.

— Не мога. Имам да довърша нещо. Ще се чуем по-късно.

Той целува челото ми, устните му като че се задържат малко повече от обикновено, но после бързо прави крачка назад и си тръгва.

В Ню Йорк можеш да разчиташ на едно-единствено нещо.

Не, не е пощата.

Не е и на любезността на хората.

Но виж на трафика можеш да разчиташ винаги.

Точно в момента съм се насадила в такова задръстване. Кола до кола. Пиков час. Винаги можеш да разчиташ, че ще ти убие часове.

Три пъти се опитах да се обадя на Делорес, за да я предупредя за операцията, в която съм я замесила, но телефонът й беше изключен. В лабораторията не им разрешават да ползват телефони.

Освен това не съм виждала Дрю от обяд, което е в общи линии много добре. Не искам да говоря с него, преди да съм сигурна за какво става дума.

Когато си сам в кола, която се движи с по няколко сантиметра в час, наистина няма какво да правиш.

Освен да мислиш.

Можеш ли да се сетиш за какво мисля аз? Че и най-добре укрепеният язовир може да срути язовирните стени.

Скарлет О’Хара отдавна я няма.

Знаеш ли историята за бащата на Делорес? Странна история наистина.

Когато бяхме малки, Амелия казваше на Делорес, че татко й просто нямал възможност да живее с нас. Кратко, стегнато и просто. Дори звучеше някак мило.

Но когато пораснахме, разказа на Делорес цялата история.

Амелия израснала в Ню Йорк. Представи си я само — млада, с красив тен, перфектно тяло, печена, щастлива. Когато била на седемнайсет, в Санта Моника се запознала с този пич — тъмна коса, прелестни ръце, очи и тяло. Казвал се Джоуи Мартино. Веднага направили „спойката“ и подобно на Жулиета, Амелия се влюбила трагично, от пръв поглед.

Дошло време Джоуи да замине и я попитал дали иска да тръгне с него. Майка й казала, че ако тръгне сега, да не се връща никога повече у дома.

Никога.

Амелия прегърнала малката си сестричка и скочила на „Харлея“ на Джоуи.

Около шест седмици по-късно, когато минавали през Грийнвил, Охайо, разбрала, че е бременна. Джоуи приел новината доста добре, а Амелия била на върха на щастието. Щели да бъдат истинско семейство. Но на следващата сутрин Амелия се събудила сама. На възглавницата до нея имало само една бележка.

Беше забавно.

Съжалявам.

Амелия така и не го видяла повече.

Някои деца трябва да се изгорят поне няколко пъти, преди да разберат, че не бива да си играят с кибрит.

Но Амелия не била такова дете. Никога повече не повторила грешката. Един урок й бил достатъчен. От този момент нататък тя излизала само с определен тип мъже — обикновени, скромни, а не лъскави и арогантни. Мъже, които по нищо не приличали на Джоуи. Мъже, които били съвсем различни от Дрю. Ето защо Амелия не го харесва.

Не, това не е съвсем вярно. Харесва го, но му няма доверие.

Когато с мама дойдоха в Ню Йорк първата Коледа, тя ме дръпна настрани и ми каза да внимавам с Дрю и да си отварям очите на четири. Защото била точно такава наивна и добра като мен.

Както и да е, стига толкова приказки. Пристигнахме.

Офисът на Боб е много хубав — прилича на уютна къща. Може би заради кафявия камък на фасадата. И има истински паркинг. Казвам го, в случай че не знаеш, че офиси с паркинг се намират много трудно в града. Паркингът е общ за нейния офис и за съседната сграда. Коли влизат и излизат през цялото време, обикалят за свободно място.

Гася двигателя и силно стискам волана.

Поемам дълбоко въздух.

Мога да го направя.

В смисъл става дума само за осемнайсет години, нали. Само следващите осемнайсет години.

Излизам от колата и се заглеждам в малката табелка над вратата на сградата.

РОБЕРТА ЧАНГ

АКУШЕР И ГИНЕКОЛОГ

Опитвам се да сложа крак пред крак, за да направя крачка напред, когато две големи ръце покриват очите ми. Мъжки глас:

— Познай кой е тук.

Веднага разпознавам гласа и се обръщам. Буквално ще се пръсна от щастие. Когато живееш с някого, особено през студентските си години, създаваш трайни връзки, неувяхващи като приключенията и спомените от това време.

— Даниел!

Даниел Уокър е мъж с размер на мамут. Понякога съм се чудила дали с Арнолд Шварценегер не са братя. Но не позволявай на външността му да те заблуди. Той е като онези карамелени бонбони — твърди отвън, а вътре меки и сладки. Даниел е състрадателен. Той е от хората, които могат да дават от себе си, да се привързват и обичат истински.

През първата година в къщата ни се появи мишка. Всички искахме да я убием. Всички, освен Даниел. И той направи капан от една пружинка, картонена кутия и една пръчица. Малките разбойници^[1] биха се гордели с него. И наистина успя да хване малкия негодник. И го задържахме. Гледахме го в клетка, като талисман. Кръстихме го Бъд, на нашата любима бира.

Даниел ме задушава в мечешката си прегръдка, вдига ме на ръце и ме върти като дете.

После леко ме пуска да стъпя и ме целува по бузата.

— Толкова се радвам да те видя, Кейт! Изглеждаш страхотно!

Усмивката ми е огромна, чак лицето ме заболява.

— Благодаря, Даниел. Ти също. Никак не си се променил. Как са нещата?

— Не се оплаквам. Всичко е наред. Имаме работа, доста работа, а аз все още обикалям за интервюта из болниците.

Даниел е анестезиолог. Когато може и има време, помага на Боб. Както ние с Дрю.

— Но Боби има доста работа, бизнесът й процъфтява, така че за момента съм нещо като момче за всичко — казва и вдига торба с китайско.

Миризмата поразява директно ноздрите ми и веднага след това стомаха, който се свива и усуква с крайно недоволство. Преглъщам. Даниел мята тежката си ръка през рамото ми и бъбрим няколко минути за тяхното преместване, за Делорес и за Били. Казвам му за Дрю и как искам четиримата да се съберем за вечеря някоя вечер.

И тогава се чува бясно свистене на гуми. Мирише на нагорещен асфалт. Обръщаме се и виждаме как една кола се отдалечава от паркинга с бясна скорост. Даниел клати неодобрително глава.

— А аз си мислех, че шофьорите във Филаделфия карат като откачени.

Смея се.

— О, не, нюйоркчани държат монопола за кофти шофиране. И за най-много луди бейзболни фенове на глава от населението. Не си носи екипа от бейзболния отбор във Филаделфия тук, че може да се стигне до кръвопролития.

Даниел се смее и влизаме в сградата.

Е, това е. Няма лъжа, няма измама.

Животът, такъв какъвто го познавах до днес, свърши.

Бременна съм. Напомпана.

Гевречето е във фурната и се пече.

Не, не бях изненадана, не съвсем. Просто се надявах да е грешка.

Според Боби е станало заради антибиотиците. Те отслабвали действието и ефективността на противозачатъчните. Сега разбираш ли защо ти казвах за упътванията, защо те предупреждавах да ги четеш. Чети ги! Научи ги! Нека станат част от живота ти.

Прекалено е рано за ултразвук, затова трябва да дойда пак след две седмици и всеки ден трябва да вземам витамини за бременността. Таблетките са толкова големи, че могат да задавят слон.

Какъв късмет!

Паркирам колата в гаража, но не тръгвам към апартамента.

Едно от най-големите предимства да живееш в града е, че винаги можеш да излезеш навън и да се слееш с непознатите лица.

Тръгвам към улицата и вървя пеша няколко пресечки. Опитвам се да мисля ясно и трезво. Да реша какво, по дяволите, ще правя сега?

В случай че се чудиш защо не изглеждам щастлива, това е защото просто не съм щастлива. Трябва да разбереш, че никога не съм била обикновено момиче — никога не съм играла с кукли, а с касовия апарат на родителите си. Когато другите деца мрънкаха да ги заведат в магазина за играчки, аз мрънках да отида в „Стейпълс“^[2]. Много преди да започна да копнея за финансова независимост, мечтите ми се въртяха около офис сгради и бюра, не около детски креватчета и колички.

Не че не искам бебе.

Просто не искам бебе точно сега.

Не беше част от плана… не и сега.

И после… какво ще каже Дрю?

Обича ме, знам. Но бременността променя всичко. Бременността означава стрии по тялото, увиснали цици, безсънни нощи.

Край на спонтанните пътувания и кратки ваканции.

Край на сексмаратоните.

Дрю ще изперка! Определено ще откачи.

Сядам на една пейка и гледам преминаващите коли. Тогава чувам глас.

— Кой е на мама сладкото момче? Добро момче. Мамино злато.

Жената е на моите години. Меки руси къдрици. Тъмни очи. Държи едно същество със странна глава и много лиги.

Вярваш ли в знаците на съдбата? Защото аз не вярвам. Баба ми обаче вярваше. Беше невероятна жена — уважаван археолог с много задълбочени проучвания върху живота на местните американски племена. Обожавах я. Веднъж ми каза, че знаците на съдбата са навсякъде около нас. Като стрелки, които да ни насочат в правилната посока, да ни отведат към нашата съдба, към предначертания ни път. Казваше, че хората трябва да отворят очите и сърцата си и само така могат да намерят пътя си.

И така, гледам младата жена и детето й, когато отнякъде се появява един мъж. Бърза към тях.

— Здрасти. Извинявай, че закъснях. Проклетото събрание продължи цяла вечност.

Предполагам това е съпругът й. Целува я. После взема пакета месо и го вдига над главата си.

— Ето го и моето момче. Здрасти, малко приятелче.

Усмивката му е толкова мека, красива. Дъхът ми спира. Бебето е между тях и ги привлича един към друг като мощен магнит.

Чувствам се като воайор, но моментът е толкова красив, че не мога да откъсна очи.

И това е мигът, в който разбирам — аз съм не само бременна. Аз ще имам бебе. С Дрю сме създали бебе. Едно съвсем ново човече.

И тогава си представям тази картина — толкова ясна и съвършена. Тъмнокосо малко момче с нахаканата умна усмивка на Дрю и с моя изумителен, брилянтен нрав. По малко от всеки, най-доброто от нас двамата.

Сещам се как Стивън гледаше Александра предишната нощ, когато обявиха новината. Представям си как Дрю тайничко ще ме гледа с възхищение. Спомних си как се гушкаше с Маккензи, когато заспа до него на дивана. И колко беше хубаво да я уча да свири на китара.

И колко удивително, прекрасно ще бъде да научиш едно бебе на… всичко. За Дрю ще бъде такава неземна радост да има едно малко човече, което може да го научи на всичко — как да играе шах и баскетбол. И как да псува на четири различни езика.

Дрю не е Джоуи Мартино. Семейството означава всичко за него. И като казвам всичко, значи наистина всичко.

И аз нося неговото бебе. О, Господи! Хормоните ми трябва да са се развихрили, защото очите ми се пълнят със сълзи и се спускат по бузите ми.

Щастливи сълзи.

Защото всичко ще е наред.

Може би кожата ми ще увисне, но това е Ню Йорк за бога, световната столица на пластичната хирургия. Разбира се, че има неща, които искам да постигна в професионално отношение. И ще ги постигна.

Защото Дрю ще ми помага. Ще ме поддържа и дава кураж. Като всеки ден от мига, в който го срещнах.

Ще е толкова развълнуван — като дете, което получава неочакван коледен подарък. Може би в началото ще е леко шокиран, но после? Виждаш ли го? Колко е щастлив, как лети от радост.

— Извинете госпожице, наред ли е всичко? — Вероятно съм започнала да рева с глас, защото таткото на бебето ме гледа с тревога.

Бърша сълзите си с неудобство.

— Да… Добре съм. Просто… — поглеждам детето им. — Той е толкова красив. Вие сте толкова красиви.

Избухвам в почти истеричен плач. Майката прави крачка назад.

Супер, сега съм лудата жена на пейката.

Майката ме гледа загрижено и предпазливо пита:

— Искате ли да се обадим на някого?

Поемам въздух и се усмихвам.

— Не, всичко е наред, наистина. Просто… чакам бебе.

Ето.

Казах го.

Е, казах го на двама напълно непознати, което не е съвсем нормално, но все пак… казах го.

Дали ме е страх?

Разбира се. Но никога не съм бягала от предизвикателство. Никога през целия си живот.

Защо да започвам сега?

— Поздравления, госпожице. И късмет.

— Благодаря.

Семейството се отдалечава по улицата. Гледам ги и погледът ми случайно попада на надпис над магазин със спортни стоки на „Янкийс“. На витрината виждам една много мъничка тениска с надпис БЪДЕЩ ПИТЧЕР. Вълнението ми разцъфтява като цвете в дъждовна гора.

Защото вече знам как ще кажа на Дрю.