Ема Чейс
Усукани (16)

Глава 15

Изглежда кошмарно. Удивително, умопомрачително… ужасно. Дъхът ми спира.

Очите му са червени, лицето му е бяло, не се е бръснал от дни. И въпреки това той е най-красивият мъж, когото някога съм виждала.

Не е възможно да погледна встрани. Просто не ми е по силите.

И той ме гледа. Изпива ме с поглед. Изгаря ме.

Стоим така около минута. И после той тръгва. Стъпва уверено, право към мен, фокусирано. Сякаш отива на бизнес среща, от която зависи цялата му кариера. Спира на метър.

Но сякаш е на километри разстояние.

И всичко, което планирах и обмислях да му кажа, когато се върна в Ню Йорк, се изпарява от главата ми. Затова започвам с лесен въпрос.

— Как разбра, че съм тук?

— Отидох в закусвалнята и майка ти ми каза, че не знае къде си. И тя ме гледаше така, сякаш иска да нареже пениса ми и да го впише в менюто за тази вечер. Като специалитет. Когато излизах, видях Уорън. Каза ми, че вероятно си тук.

Разбира се, Били се е досетил къде съм. И сякаш наистина е знаел, че искам да изпрати Дрю при мен.

— Той ли направи това с лицето ти? — На лицето му има следа от юмрук. Прясна. И точно започва да посинява и да се надува. Той опипва лицето си.

— Не, Делорес беше с него.

Е, не се изненадвам, макар че не мисля, че го е направила от сърце. Ако Делорес искаше да го нарани истински, не би си губила времето с лицето му. Би се заела директно със слабините.

— Какво искаш, Дрю?

Той се смее. Насечено, саркастично, без грам радост в смеха.

— Това е много сериозен въпрос. — После поглежда към хоризонта. — Не очаквах, че ще напуснеш Ню Йорк.

Поглеждам го крайно изненадана.

— След малкото ти шоу? Какво очакваше да направя?

— Мислех, че ще ме напсуваш, ще ме удариш, че ще избереш мен, само и само да не ме има някоя друга.

Ревност. Това оръжие е избрал? Това беше тактиката му и когато си мислеше, че искам да се върна при Били. Помниш ли?

— Е, сбъркал си.

Той кима мрачно.

— Така изглежда.

Погледът му среща моя и сбръчква челото.

— Ти… беше ли щастлива… с мен, Кейт? Защото аз бях наистина щастлив. И мислех, че и ти беше щастлива.

Не мога да сдържа леката усмивка, защото си спомням, а това ме кара да се усмихвам.

— Да, бях щастлива.

— Кажи ми тогава защо? Поне това ми дължиш. Да ми обясниш.

Думите ми излизат бавно, всяка сричка тежи от тъга.

— Не съм го планирала, Дрю. Трябва да знаеш, че не съм искала да стане точно така. Но се случи. И хората се променят. Променят се и нещата, които искаме. А точно в този момент ти и аз искаме две различни неща.

Той прави крачка напред.

— Може би не.

Опитвам се да не обръщам внимание на факта, че е дошъл чак дотук. Не искам да се надявам. Защото надеждата е като плуващо по реката парче дърво. И ако никой не го намери? Разбива се в някоя скала. На хиляди парчета.

— Какво значи това?

Думите му са внимателно подбрани. Планирани.

— Тук съм, за да споразумеем условията на нашата връзка.

— Споразумеем?

— Много мислих по всички въпроси. Знам, че от Уорън дойде директно при мен. Скочи с двата крака. Никога не си… се забавлявала. Никога не си имала време за глупости, за лудории. Така че, ако искаш да се виждаш с други — челюстта му изпуква, затваря се, сякаш не иска да пусне думите навън. — Ако това искаш, няма проблем от моя страна.

Тук вече напълно се обърквам.

— Минал си целия този път да ми кажеш, че искаш да се виждаме с други хора?

Той преглъща.

— Да. Ако можеш да ме включиш в графика си.

Сексът винаги е бил един от най-големите му приоритети. И затова ли е всичко това? Не иска бебето, но не иска да спрем да се чукаме? Да си получи своето, без никакви отговорности. Това е като шоу на Джери Спрингър^[1].

— И как си представяш тая работа, Дрю? Бързо чукане през обедната почивка? Среднощно? На крак? Без разговори, без въпроси?

Дрю изглежда болен, настина болен.

— Ако ти това искаш…

Толкова съм разочарована. И отвратена.

От него.

— Върви си, Дрю губиш си времето. Нямам никакво желание за подобни игри на този етап от живота си.

Това вече го изненадва.

— Но… защо не… Аз си помислих… Заради него е, нали? Сериозно ли ми казваш, че той означава толкова много за теб?

Не, не ми харесва този тон. Подигравателен, арогантен. В началото май казах, че съм пеперуда. Грешала съм. Лъвица съм.

— Той означава всичко за мен — вдигам заканително пръст. — И няма да ти позволя да ме накараш да се чувствам зле заради него.

Той се огъва, сякаш съм го ударила с хиляда волта ток право в гърдите. Но после се съвзема. Скръства ръце като заинатило се дете.

— Не ми пука. Няма никакво значение вече.

Ако напомпаш една гума с прекалено много въздух, знаеш ли какво се случва? Точно така. Експлодира.

— Как можа да кажеш такова нещо? Какво ти става? Полудял ли си?

Той не бави отговора.

— Сериозно ли ме питаш. Ти? Какво ти става на теб? Да не вземаш наркотици? Или да имаш някакво раздвоение на личността, което да не съм забелязал? Две години, Кейт! Две проклети години! Дадох ти всичко, което имам… а ти нямаш търпение да го захвърлиш.

— Да не си посмял да кажеш такова нещо! Последните две години бяха най-щастливите от живота ми. Тези години са всичко за мен.

— Тогава покажи го! Исусе, моля те! Ако те има!

— И как се очаква да го покажа? Какво искаш да направя? Какво искаш от мен?

Той крещи:

— Искам… дори и най-мъничката част от теб, която се съгласиш да ми дадеш.

И двамата млъкваме.

Дишаме дълбоко.

Гледаме се. Опитваме да се да видим един в друг.

И тогава той казва тихо. Пораженчески.

— Бих се съгласил на всичко. Само… моля те… не приключвай с мен. Не ми казвай, че е свършило. Няма да го приема.

Скръствам ръце и сарказмът се излива от устата и тялото ми.

— О, така ли? А го прие доста добре, когато езикът ти беше в гърлото на оная стриптийзьорка.

— Лицемерието не ти отива, Кейт. Ти ме измами. И заслужаваше да опиташ малко от собственото си отровно лекарство.

Да, такива неща се виждат къде ли не. В списанията за знаменитости, по телевизията. В един миг са един за друг, никога не са се чувствали по-щастливи… и после сядат на диванчето на Опра и са влюбени и летят из облаците. И в следващата секунда се хващат за гушите — заради децата, къщата. Търсят адвокати… И все се питаш как така стават тези неща.

Гледай как стават. Ето така.

— Е, можеш да се потупаш по гърба, Дрю. Искаше да ме нараниш, нарани ме. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да, не мога да спра да подскачам от щастие. Не ми ли личи?

— Можеш ли да спреш да се държиш като дете за пет минути поне?

— Зависи. Ти можеш ли да спреш да се държиш като безсърдечна кучка?

Ако беше по-близо, бих го ударила.

— Мразя те!

Той се изсмива студено.

— Имаш късмет. Иска ми се да мога да те намразя. Молих се на Бог. Да те изкарам от системата си. Но ти си там, под кожата ми. Като смъртоносна болест.

Опитвал ли си се да решаваш някоя от онези много трудни кръстословици във вестника? И в един миг става толкова трудно, толкова изморително, че нямаш избор и се отказваш.

Толкова, до тук сме.

Притискам ръка към челото си, и колкото и да се опитвам да изглеждам смела, гласът ми е тих и смирен:

— Не мога повече така, Дрю. Не искам да се караме. Можем да си повтаряме едни и същи неща по цял ден, но нищо няма да се промени. Не искам половинчата връзка с теб. Това не подлежи на преговори.

— Глупости, всичко може да се договори. Зависи колко си готова да се наведеш. — И тогава гласът му е умоляващ. — А аз ще се наведа, Кейт. Мрази ме колкото искаш, но не ме оставяй.

И звучи толкова тъжно, толкова отчаяно. Едва се удържам да не започна да го утешавам, да не се предавам, да не кажа да. Преди няколко дни бих се хванала за всичко, което ми подаде, за всяка троха, само и само да го върна в живота си.

Но не и днес.

Защото сега не става дума само за мен.

— Сега съм пакетна сделка. Трябва да искаш и двама ни.

Той вдига юмруци във въздуха сякаш иска да удари нещо.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш? — крещи. — Имам чувството, че съм в някой откачен филм на Тим Бъртън. Не разбирам нищо! Нищо!

— Говоря за бебето. Няма да вкарам бебето във връзка, в която ще се чувства нежелано.

Това е грешно.

Когато Дрю се появи преди няколко минути, си помислих, че е невъзможно човек да бъде толкова пребледнял и да е все още жив. Но съм грешала. Защото сега лицето му става по-бяло. С около два нюанса.

— Какво бебе? За какво го… — Оглежда ме и се опитва да си отговори. — Ти… ти… бременна ли си?

Чак да се зачудиш защо го е ударила Делорес. Нали?

Той прави крачка напред. Лицето му е като една от онези театрални маски. Надежда и ужас в едно.

— Мое ли е?

Не отговарям веднага, защото съм истински изненадана от въпроса.

— А… чие да е?

— На Боб — казва и си мисли, че аз наистина разбирам за какво говори. Но аз не разбирам.

— Боб?

— Да, Кейт. Боб! Мъжът, без когото не можеш да живееш. Очевидно си чукала Боб, така че как да съм сигурен, че детето не е негово?

Започвам да прехвърлям списъка на всички мъже, които познавам. Търся Боб и се питам защо по дяволите Дрю си мисли, че чукам някакъв Боб.

— Единственият Боб, който познавам, е… Роберта.

Той веднага свива платната.

— Кой?

— Роберта Чанг. Боби. Боб. Бяхме заедно в колежа. Тя е акушер-гинеколог. Видял си ме да влизам в нейния кабинет, когато ме проследи. И така си разбрал за бебето, нали?

Очите му се разширяват, мисли. После клати глава.

— Не, не, не. Видях те с мъж. Ти имаше среща с него. Той те вдигна на ръце. И те целуна. И беше купил храна.

Отнема ми време, докато осмисля думите му. И сега вече си спомням.

— О, това е Даниел, съпругът на Роберта. Той също живееше с нас. Бяха се преместили в Ню Йорк наскоро. Казах ти за тях.

Изражението му е неразгадаемо. После прокарва ръка по лицето си толкова силно, сякаш иска да одере кожата си.

— Добре… моля те, дай да преговорим това пак. Когато написа името Боб в календара си, си имала предвид Роберта, която е гинеколог и с която си живяла в колежа във Филаделфия?

— Да.

— И мъжът, с когото те видях на паркинга, е нейният съпруг? Който също ти е приятел?

— Да.

Гласът му е напрегнат.

— И се караме през цялото това време защото?

— Защото ти не искаш бебето.

Виждал ли си някога как рушат голям небостъргач? Аз съм виждала. От горе надолу, за да не засегне съседните сгради. И точно това е Дрю в момента. Руши се като небостъргач. Пада и се сгромолясва толкова бързо.

Пред очите ми.

Краката му се огъват и пада на колене.

— О, Господи… Исусе… Не мога да повярвам… Мамка му… Идиот… аз съм един шибан идиот.

И аз падам до него.

— Дрю? Добре ли си?

— Не… не, Кейт… съвсем не съм… не съм добре… Това е толкова страшно.

Вземам ръцете му в моите и поглеждам в очите му. И изведнъж всичко си идва на мястото. Всичко изглежда логично. Най-сетне!

Нещата, които каза, които направи.

Като последното парченце на пъзела.

Всичко си идва на мястото.

— Мислил си, че имам връзка?

— Да — кима той.

Светът започва да се върти около мен. Едва дишам.

— Как е възможно да си помислиш, че някога бих те мамила? Как може да повярваш на такова нещо?

— В календара си беше написала име на мъж… и ме излъга за Делорес… и те видях да целуваш този мъж. А ти как изобщо можеш да си помислиш, че не бих искал бебето? Нашето бебе?

— Ти ми каза, да направя аборт.

Ръцете му стискат моите.

— Никога, за нищо на света не бих ти казал такова нещо!

— Но ти ми каза точно това. Каза ми да сложа край.

Той клати глава.

— Да сложиш край на аферата, Кейт. Не на бебето.

— Но аз не съм имала никаква афера. — Вдигам глава в своя защита.

— А аз не знаех това, мамка му.

— Е, мамка му, трябвало е да знаеш!!

Откъсвам ръце от неговите и го блъскам в раменете.

— За Бога, Дрю! — Ставам, защото трябва да се отдалеча от него, защото всичко това е прекалено много. — Не можеш да се отнасяш така с хората. Не можеш да се отнасяш така с мен!

— Кейт, аз…

Извъртам се към него и соча с пръст право в лицето му.

— Ако ми кажеш, че съжаляваш, ще ти навра ташаците в очните ябълки. Кълна се.

Той затваря уста.

И добре прави.

Отмятам коса от лицето си.

И започвам да крача.

И сега трябва да се чувствам по-добре ли? Защото наистина е било една голяма грешка?

Ако гръм удари къщата ти и я разруши, мислиш ли, че ще се успокояваш от факта, че гърмът не е искал да падне точно върху твоя дом? Не, разбира се.

Защото белята вече е станала.

— Ти развали всичко, Дрю. Бях толкова развълнувана, толкова много исках да ти кажа… а сега, когато си спомням за онзи ден, се сещам само за болката. Колко кошмарно беше всичко. — Спирам да крача. Гласът ми трепери. — Имах нужда от теб! Когато видях кръвта, когато ми казаха, че губя бебето…

Дрю се опитва да ме хване, все още е на колене.

— Бебчо, изобщо не знам за какво говориш…

— Защото те нямаше. Ако беше тук, щеше да знаеш. Но ти не беше! И… — Гласът ми се скършва и очите ми се пълнят със сълзи. — И ти ми обеща. Ти ми обеща, че никога няма да направиш такова нещо…

Покривам лице с длани и плача.

Плача за всяка секунда безсмислена болка. За пропастта, която все още лежи между нас. За глупавия избор, който направихме. И двамата. Не само той, а и аз.

Аз съм голямо момиче. Мога да поема своята част от вината. Дрю стреля пръв, но аз бях тази, която зареди пистолета.

— Кейт… Кейт… моля те. — Протяга ръце към мен. — Моля те, Кейт.

Изглежда напълно смазан, унищожен. И сега виждам, и разбирам, че не само аз съм страдала през тези няколко дни. Но клатя глава. Защото преиграването на мача важи само в спорта и в детските игри.

В реалния живот? Там няма връщане назад.

— Не, Дрю — обръщам му гръб и тръгвам към колата. Но правя само няколко крачки и се обръщам към него.

Виждаш ли го?

На колене, с глава заровена в ръцете. Като осъден на смърт, който чака гилотината да падне.

Когато мисля за Дрю, първите две думи, които ми идват наум, са страст и гордост. Те са вплетени една в друга. Това е той — плетеница от двете. Спорове, работа, любов — всичко опира до тези две думи. Без колебание, без задръжки. Той не се задоволява с какво да е. Той не прави компромиси. Не се налага, защото Дрю много добре знае цената си.

— Защо си тук? — прошепвам. Не знам дали дори ме чува.

Но той рязко вдига глава.

— В какъв смисъл защо съм тук?

— Ти мислеше, че ти изневерявам, нали?

— Да — казва горчиво.

— Ти мислеше, че мога да обичам друг?

Той кима.

— Но дойде… за мен. Защо?

Очите му минават по лицето ми. Така прави сутрин, когато се събужда преди мен и ме гледа. Така ме гледа, когато си въобразява, че не го забелязвам.

— Защото не мога да живея без теб, Кейт. Не знам дори как да се опитам да започна да живея без теб.

В гимназията бях в групата по английска литература за напреднали. Седмици наред анализирахме Брулени хълмове на Емили Бронте. За повечето от хората Хийтклиф е лошият, злият герой, безскрупулен и често жесток. Като читател, от теб се очаква да го мразиш. Но аз не успях да го намразя. Защото въпреки всички ужасни неща, които направи, той обичаше Кати. Обичаше я толкова много.

„Бъди с мен, винаги с мен, бъди каквато искаш, приеми каквато и да е форма, подлудявай ме. Само не ме оставяй в тази бездна, в която не мога да те намеря… Не мога да живея без живота си. Не мога да живея без душата си!“

Някой ще каже, че трябваше да го накажа по-сурово. Но той би отвърнал на предизвикателството много по-добре от всеки. Друг би казал, че трябваше да го оставя да се постарае повече. Но всички, знаем, че той би се старал повече от всеки. Би направил всичко!

А понякога прошката е напълно егоистичен акт. Даваме прошка, не защото е заслужена, а защото точно от това се нуждаем самите ние. Искаме мир. Спокойствие. Искаме да сме отново цели, да оцелеем.

Мога да живея без Дрю Еванс, знам вече това.

Но ако имам право на избор?

Никога не бих избрала живот без него. За нищо на света.

Делят ни около петнайсет стъпки и аз пробягвам всяка една. Хвърлям се към него и той ме улавя. Увива ръце около мен и ме прегръща толкова силно, че едва дишам. Но няма значение. Защото Дрю ме държи в прегръдката си. На кого му е нужен въздух?

— Съжалявам, Кейт… Господи, толкова съжалявам — звучи изоставен, изгубен, тъжен. — Очите ми се пълнят със сълзи:

— Не вярвах, че някога… когато каза…

— Шшш, не съм го мислил, не съм мислил нищо от това, което казах. Кълна се в живота на Маккензи. Не е истина, нищо не беше истина. Никога не съм искал… — Заравя лице във врата ми. И горчивината от всичко станало изтича от очите му и попива в тениската ми. Притискам се към него.

— Знам, Дрю. Знам, че е така.

Ръцете му се плъзгат по косата ми. Галят лицето, ръцете, гърба ми.

— Обичам те, Кейт. Толкова много те обичам.

Миналата година с Дрю бяхме в Япония. И влязохме в един магазин за бонзай. Малко странно изглеждат тези дървета, не мислиш ли? С тези усукани клонки и набити стъбла. Тогава собственикът на магазина ни каза, че точно усуканите и изкривени клонки ги правят толкова силни и така устояват дори и при най-силните бури.

Това сме аз и Дрю. Усуканите клонки на бонзай.

Устните му докосват челото, бузите ми. Обгръща лицето ми с ръце. Дланите ми галят неговото. Устните ни се движат в синхрон — свирепо и гладно и после нежно и бавно. И всичко останало — грубите думи се забравят и раните, които си причинихме зарастват.

Като сняг под парещите лъчи на слънцето.

Нищо няма значение. Защото сме заедно. И ще намерим пътя си. Заедно.

Дрю притиска чело в моето и нежно слага ръка на корема ми.

— Наистина ли ще имаме бебе?

Смея се, макар че сълзите все още текат от очите ми.

— Да, наистина. Ти наистина ли го искаш?

Той бърше мокрото ми лице.

— От теб? Ти обезумя ли, че ми задаваш такива въпроси? Това е една от последните ми неизпълнени фантазии. Искам да имаме двайсет деца. Ще накараме онези Дугар^[2] да се изпотят за спечелените пари.

Смея се. И е толкова хубаво! Толкова… естествено.

Облягам глава на рамото му. Лицето му е заровено в косата ми. Вдишва аромата ми. И после казва сериозно. Като клетва:

— Всичко е наред, Кейт. Сега вече всичко е наред.

И му вярвам.