Ема Чейс
Усукани (14)

Глава 13

След като Делорес се настанява в стаята ми, Били се обажда на менажера си. Беше планирал да изнесе малък концерт в един местен бар При Сам, където често свиреше като ученик. Искаше да се отблагодари на мястото, където е израснал, да даде кураж на местните хора, както прави Брус Спрингстийн в Стоун Пони.

Вече сме „При Сам“.

Заведението е претъпкано. Има места само за правостоящи. С Делорес сме най-отпред. Танцуваме и пеем. Телата ни се удрят едно в друго — толкова е тясно. Били е на сцената и вече е изпял няколко песни. Изглежда страхотно. Тъмни джинси, хубава бяла риза. Обръснат!

Били знае как да владее публиката — кога да ги подпали с рифове и кога да ги укроти с балада.

Никога не съм била по-горда с него.

Песента свършва и някой отзад крещи Обичам те, Били. Той свежда поглед и срамежливо се усмихва. После приближава уста до микрофона и казва:

— И аз ви обичам. Следващата песен е нова. Не съм я свирил за никой от хората с костюми, но исках да я изсвиря за вас тази вечер. Тя е за… една жена… която вярваше в мен… дори когато не успявах да й дам повод да вярва. И искам да знае, че винаги бих я приел обратно в живота си, и винаги ще бъде в сърцето ми. Искам да знае, че никога няма да бъде сама.

Очите му намират моите. Намига ми. Кимам.

И тогава започва да пее.

А сякаш беше вчера.

Не мога да повярвам как времето лети!

Не, не искам и секунда повече да губя.

Искам да ти кажа това,

което трябваше да кажа преди години,

преди стотици дни.

Ако политнеш, ще те хвана.

Ако паднеш — ще те вдигна.

Ако те боли — ще те прегърна.

Ще съм до теб… и няма да си повече сама.

И няма да си никога сама.

Не искам никога да си сама.

Ритъмът пулсира в стомаха ми. И слушам думите. И си мисля колко съм щастлива, че имам това, което имам. Безценни, скъпоценни неща. Имам семейство, което ме обича. Приятели, които биха убили заради мен. Буквално. И си мисля коя съм и какво е останало от мен.

Оцелях след смъртта на баща си и запазих душата си.

Завърших бизнес училището. С най-висок успех.

Помниш ли, когато започнах работа във фирмата? И как Дрю Еванс беше златното момче? И как го сложих на мястото му? Как му ритах задника от единия край на офиса до другия?

Аз направих всичко това.

Защото бях инат. И умна. И вярвах, че съм способна. Че мога.

Веднъж Дрю ми каза, че човек може да смени цветовете на тапетите, но стаята ще си остане същата.

И беше прав.

Бях всичко това преди него. И все още съм.

Без него.

От днес натам и с всеки следващ ден ще се старая,

по силите си всичко ще направя,

за да ти покажа колко означаваш ти за мен.

Защото ако не те усещам тук, до мен,

тези думи празни и безсмислени ще си останат.

Не, не искам и секунда повече да чакам.

Искам да ти кажа това,

което трябваше да кажа преди години,

преди стотици дни.

Губил ли си си ключа? Значи се сещаш как проверяваш десетки пъти в джобовете си, под възглавничките на дивана, търсиш къде ли не. И след десет минути, когато си обърнал къщата с краката нагоре — те са там, през цялото време са били пред очите ти. На масата.

Почти като… отговор на въпрос, който си мислел, че не знаеш, а той е бил пред очите ти през цялото време.

Точно това усещам сега.

Защото изведнъж вече знам какво искам.

Аз съм уверена и знам, че мога да се справя.

Няма да е лесно — най-големите постижения в живота никога не идват лесно.

Трудно е да изкачиш Еверест, трудно е да станеш президент. Но си заслужава.

Ако политнеш, ще те хвана.

Ако паднеш — ще те вдигна.

Ако те боли — ще те прегърна.

Ще съм до теб… и няма да си повече сама

И няма да си никога сама.

Не искам никога да си сама.

Представям си живота си след няколко години. Прибирам се у дома след работа, която обичам, в една ръка държа куфарчето си, а в другата стискам малката ръчичка на сладкото ми момче или момиченце.

И си представям как сядаме на масата за вечеря, как пишем домашни, как говорим за изминалия ден. И как е време за сън и чета приказка, как се гъделичкаме. И се прегръщаме. И как целувам детето си милион пъти.

Никога не бях планирала да бъда самотна майка… но сега… сега това е всичко, което искам да бъда.

Ще съм до теб, ще крача с теб.

Не бих пропуснал нито миг.

Ще минем заедно по пътя.

И заедно ще изживеем всеки миг.

Знаеш ли поговорката за най-добре изградените планове и за мишките и хората…?

Може да се наложи да си я припомниш сега.

Защото в мига, в който решението е взето и пуска корен в съзнанието ми, усещам тъпо пулсиране в слабините. Дамите знаят за какво говоря. Онова придърпване ниско долу.

Гъста топлина се стича между краката ми и попива в бельото ми.

Сърцето ми блъска в гръдния кош. Бягам към тоалетната.

С надежда, че греша.

Но не греша.

Излизам от тоалетната и се препъвам из тълпата. Ръцете ми треперят от страх и ужас.

Защото това е… това е грешно, не може да е така, не е възможно да ми се случва.

Грешка, грешка, грешка.

Хващам ръката на Делорес и й казвам. Но музиката е прекалено силна и тя не ме чува.

Дърпам я към изхода, където й казвам:

— Ди, кървя.

Форест Гъмп напълно се е объркал. Животът не е кутия шоколадови бонбони.

Виж, това в пълна сила важи за лекарите.

Прекалено жизненият, но без никакъв опит млад лекар, завършил медицина преди няколко седмици, или опитният лекар, който знае всичко, но вече текат последните мигове на двадесет и четири часовата му смяна — никога не знаеш какъв ще ти се падне.

— Спонтанен аборт.

Очите ми се откъсват от сивкавата каша на монитора на ултразвуковия апарат и се впиват в стоманеносините очи на лекаря в спешния кабинет. Но той е прекалено зает да пише нещо в картона ми.

— Как… какво казахте?

— Спонтанен аборт. Случва се често през първите три месеца на бременността.

Опитвам се да асимилирам думите му, но не успявам.

— Искате да ми кажете, че губя бебето?

Най-сетне той вдига поглед.

— Да. Не сте го загубила все още. Рано е да се каже. И не може да се твърди със сигурност.

Докато почиства гела от корема ми, Делорес стиска ръката ми. Обадихме се на мама на път за болницата, но все още не е дошла.

Преглъщам трудно, но отказвам да се предам.

Инат, нали помниш?

— Можете ли да направите нещо? Хормонна терапия? Почивка в леглото? Ще лежа девет месеца, ако трябва.

Тонът му е рязък и нетърпелив:

— Нищо не мога да назнача, нищо, което да спре започналия процес. И повярвайте ми, самата вие няма да искате да го спра. Спонтанният аборт е естествена реакция, естествен подбор. Това е начинът на тялото да прекъсне развитието на нещо, което може да има катастрофални увреждания и аномалии. Така организмът спира развитието на плод, който не би оцелял извън утробата. И така е по-добре, повярвайте ми.

Стаята се върти, но той не спира да говори и да ме удря с думи:

— Трябва да се видите с гинеколога си. Когато увредената тъкан бъде отстранена, трябва да се почисти и изстърже. После да се постави в контейнер, който няма опасност да се разлее — примерно бурканче от сладко, за да може вашият лекар да анализира веществото и да се увери, че утерусът е празен. Ако матката, или както я наричаме ние утерус, не е почистена…

Притискам ръка към устата си и се опитвам да спра повръщането. Делорес се хвърля върху него.

— Стига! Достатъчно, доктор Франкенщайн. От тук ще поемем сами.

Той обаче се обижда.

— Трябва да дам на пациентката точни инструкции. Ако в матката остане неизчистено вещество, това може да доведе до сепсис и дори до смърт. Може да се наложи да се направи дилатация и кюртаж, за да се предотврати инфекцията.

Гласът ми е крайно отпаднал.

— Какво е дилатация и кюртаж?

Звучи ми познато, чувала съм термина някъде, но не се сещам какво означава.

— Вакуумна екстракция.

Представям си го. И започвам да се давя.

Обаче той не спира.

— С помощта на тръба, която се вкарва…

— За Бога, не спираш да говориш! — крещи Делорес. — Не виждаш ли, че я разстройваш? Къде беше по време на лекцията за медицинска етика? В тоалетната ли?

— Извинявам се, госпожице, не знам за каква се мислите и коя сте, но не обичам да ми се говори по…

Делорес изпружва пръст към вратата.

— Изчезвай. От. Тук. Свършихме с теб. Ще се види с личния си гинеколог.

Усещам лек полъх, но не знам дали е от рязкото движение на лекаря към вратата, защото очите ми отказват да се фокусират и съзнанието ми се гърчи.

Опитвам се, наистина се опитвам да осъзная какво, по дяволите, става и какъв е този обрат… но не успявам, провалям се. Делорес слага ръка върху моята. Поглеждам я почти изненадано.

Сякаш бях забравила, че е тук.

— Кейт? Сега ще те облечем. Става ли? Ще те закарам у дома.

Кимам с глава, но дори не разбирам какво ми казва. Сякаш не съм тук. Сякаш съм някъде другаде и съм оставила тялото си в болницата.

Или е кошмарен сън?

Защото това наистина не може да се случва.

След всичко… Не е възможно да свърши така.

Делорес ме облича като дете. После ми помага да стана от леглото. Тръгваме заедно към колата.

Лежа в стаята си. Делорес седи на ръба на леглото, майка ми ме завива. Очите й светят от неотронени сълзи.

Но не и моите.

Аз съм Сахара. Очите ми са пустиня.

Гола и суха.

Мама гали косата ми и събира несъществуващи памучни топчета от чаршафа.

— Искаш ли да хапнеш нещо, слънце?

Гласът й е леко отчаян, иска да прави нещо, само и само да е заета с нещо. Безмълвно клатя глава.

Защото цялата пилешка супа на света няма да ме накара да се почувствам по-добре.

Не и сега. Не и днес, не и утре.

Тя целува челото ми и излиза от стаята.

Делорес и аз оставаме сами. Тихо е.

Трябва да изпитвам… облекчение. Та нали само преди няколко часа исках точно това? Исках да се отърва? Е, сега проблемът ми е решен.

Но единственото, което изпитвам, е ужасното чувство на загуба. Тъга. Разкаяние пълни дробовете ми с всяка глътка въздух.

Защото дълбоко в себе си, под страха и шока и несигурността, аз исках това дете. Исках и обичах тази перфектна частичка от Дрю в мен. Толкова много я исках. Просто не разбрах веднага, не проумях навреме.

Твърде малко, твърде късно. Не знаеш какво имаш, докато не го загубиш.

Всичките тези клишета — мамка му, колко са верни! И после се сещам за нещо. Отмятам завивките настрани и скачам от леглото. Отварям шкафчетата си и започвам да ровя. Но не го намирам. После се свличам на колене пред гардероба и започвам да вадя всичко от сака, с който пристигнах от Ню Йорк. И ровя. Като вдовица, която е загубила венчалната си халка.

— Кейти?

И я намирам. Мъничката тениска, която купих онази вечер. Тази, която щях да дам на Дрю, за да му кажа новината. Гледам я и усещам как сълзите се стичат по лицето ми.

Прокарвам пръсти по нея. И по надписите БЪДЕЩ ПИТЧЪР. И отново виждам онова малко момченце. Моето сладко момченце.

Нашето.

С очите на Дрю и с неговата пленителна усмивка. Детето, което никога няма да облече тази тениска.

Притискам я до лицето си. Кълна се, мирише на бебешка пудра.

— Съжалявам. Съжалявам… — Раменете ми се тресат, водопади се изливат от очите ми.

Дъхът ми е насечен от хълцане, притискам тениската към гърдите си така, както някое малко дете стиска любимата си играчка, за да не му я вземе никой.

— Моля те… не исках… Бях само изплашена… Нямаше да го направя наистина…

Не знам на кого говоря — на себе си, на бебето? Или пък може би на Господ? Просто трябва да кажа тези думи на глас, за да излязат от мен, и за да знае цялата вселена, че не исках да става така. Не исках. Наистина.

Делорес гали гърба ми, сякаш да ми напомни, че е там, до мен. Както е била винаги.

Поглеждам я. Заравям глава в гърдите й и плача.

— О, Господи. Ди! Моля те…

— Знам, Кейт. Знам.

Усещам сълзите в гласа й. Защото така е при истинските приятели — те споделят болката на другия. Твоята агония е и тяхна, твоята скръб е и тяхна скръб. Макар и не чак толкова опустошителна.

— Всичко е наред… всичко ще бъде наред! — Опитва се, знам, че се опитва. Клатя глава.

— Не, не е. И никога няма да бъде.

Ръцете на Делорес ме обгръщат и притискат силно, сякаш се опитва със сетни сили да ме задържи цяла, преди да се разпадна.

— Защо? Не разбирам защо. Защо стана така? С Дрю и с мен? И сега с бебето… и всичко това заради… заради едно голямо нищо. Нищо.

Казах ти, че ще се питам пак защо, нали?

Делорес гали косата ми. Гласът й е спокоен.

— Не знам, Кейт. Иска ми се да знам защо, но… просто… не знам.

Оставаме така прегърнати. И след много време сълзите умират. Тръгвам към леглото. Делорес сяда до мен. Поглеждам малката тениска и клатя глава.

— Толкова боли! Никога не съм предполагала, че такава болка е възможна.

— Има ли нещо, което да направя за теб, Кейти?

Тихи сълзи отново се спускат по бузите ми.

— Искам Дрю. Искам го тук.

Ако светът беше устроен справедливо, той щеше да е тук сега. И щеше да бъде сломен като мен. Щеше да се опита да го прикрие, знам, но аз щях да разбера какво изпитва. Щеше да легне на това легло до мен. И щях да се почувствам в безопасност. Обичана. И щеше да ми прости. И щеше да ми каже, че просто сега не е било точното време. Че ако искам бебе, ще ми направи една дузина бебета. Понякога се изсилва с цифрите.

И после би ме целунал. Нежно и сладко. И после щеше да каже някаква глупост като „Представи си само колко ще е забавно, докато ги създаваме“.

И аз щях да се усмихна. И пак щеше да боли, но по-малко. Само защото щеше да е до мен.

Делорес кима и се пресяга към телефона. Но ръката ми покрива нейната и я спира. Очите й ме гледат с разбиране, сякаш знае какво си мисля. И вероятно знае.

— Ще дойде, Кейт. Знаеш, че ще дойде.

Клатя глава.

— Делорес, ти не беше там. Той беше жесток. Никога не го бях виждала толкова ядосан.

Сякаш си мислеше, че бих избрала бебето пред него. Сякаш го бях предала. — Затварям очи, сякаш да блокирам спомена. — Сега ще е щастлив, че бебето го няма, а аз ще го мразя за това.

А аз знам, че след всичко, което се случи, въпреки всичко, което се случи, не съм готова да мразя Дрю Еванс. Делорес въздъхва и отмества ръка от телефона.

— Мисля, че грешиш. Аз съм първата, която с готовност би извикала пред всички, че Дрю може да бъде кръгъл идиот, но… но не мога, за нищо на света не мога да си представя Дрю да се радва, да е щастлив от нещо, което те е съсипало. Не и по този начин.

Не й отговарям, защото вратата на спалнята се отваря.

Били влиза. Изглежда уморен, сериозен и веднага разбирам, че мама му е казала.

— Добре ли си?

Клатя глава.

— Така и предположих.

Сяда на барбарона и потърква очи.

— Шибано, шибано, тотално прецакано отвсякъде! И когато нещата станат така, обикновено сядам и се допрецаквам.

Едва сега забелязвам кафявия плик. Вдига го и вади част от съдържанието. Няколко торбички трева, кутия „Марлборо“, и две бутилки текила. Гледам течността с цвят на мед. И си спомням. Мексиканска музика, топла кожа, мек глас, нашепнати думи. Думите на Дрю.

Обичам те, Кейт.

Поглеждам встрани.

— Не мога да пия текила.

Били е като Мери Попинс с нейната бездънна чанта. Бърка и вади бутилка френска водка „Грей Гууз“. Кимам бавно.

— Водка става.