Ема Чейс
Усукани (13)

Глава 12

Да целувам Били… е… хубаво. Познато. Сладко.

Като да намериш старата си къщичка за кукли на тавана в дома на родителите си.

Виждаш я и се усмихваш. И бягаш към нея. Прокарваш пръсти по малкото балконче и си спомняш дните, които си прекарала в този твой измислен свят.

Носталгично е. Това е част от детството ти.

Но тази част… си оставила някъде зад себе си. Защото вече си пораснала.

Така че, независимо колко мили са спомените, няма да извадиш къщата, да я свалиш долу, да я почистиш и да седнеш да си играеш с куклите.

Целувката свършва и аз свеждам глава и гледам право в ризата на Били.

Нали знаеш тази песен… мисля, че песен беше, но както и да е, та там се казва: ако не можеш да бъдеш с този, когото обичаш, обичай този, с когото си сега?

Е, това може да пасне добре в нашата ситуация.

Но… но аз вече обичам Били. Прекалено силно го обичам, за да се възползвам от неговата вярност и чувства като средство за лечение на разбитото ми сърце и наранено его.

Той заслужава много повече от това. Били Уорън не е утешителна награда. И с най-голяма радост бих изтръгнала очите на всяка жена, която се опита да го превърне в такава.

Веднъж, преди две години Били ми каза, че вече не съм момичето, в което се е влюбил. Тогава ме заболя, накара ме да се чувствам напълно неадекватна. Но беше прав.

Не съм онова момиче. Вече не.

Бавно вдигам поглед от ризата към лицето му.

— Били…

Той слага пръст върху устните ми и ги гали нежно. Затварям очи и поемам дълбоко въздух.

Не мърдаме, стоим като затиснати от вълнението, за да изпитаме очарованието на миналото.

Тогава той започва да говори, и магията изчезва.

— Да съм тук с теб… е вълшебство. Сякаш сме се качили в машината на времето от „Завръщане в бъдещето“. — Ръцете му много нежно обгръщат лицето ми. — Но не се тревожи, Кейт. Това беше само миг. И сега сме пак обратно в бъдещето. Не трябва да означава нещо повече от една разходка в миналото. Не трябва да променяме това, което имаме сега, защото и то е толкова хубаво.

Кимам с глава и изпитвам истинско облекчение. Благодарна съм му, че разбира какво мисля, без да се налага да казвам каквото и да е. И знам, че той изпитва същото.

— Добре.

Той се усмихва.

— А сега трябва да те прибера, преди Карол да е пуснала полицейските кучета да те търсят.

Или не дай си Боже да е пуснала Амелия.

Смея се. И хванати за ръка излизаме от пързалката и оставяме още един спомен зад нас.

Двайсет минути по-късно Били паркира зад къщата на мама. Седим в колата един до друг и мълчим.

— Искаш ли да те изпратя до горе?

— Не, няма проблем, мога да се кача.

Той бавно кимва с глава и казва:

— Значи нека пак да повторя, за да съм наясно… няма нищо… странно или неловко между нас. Само защото езиците ни са се боричкали няколко секунди, това няма да промени нищо, нали?

Както казах и преди, Били има особено романтичен изказ.

— Не, нищо няма да се промени, всичко е постарому.

— И все още си моето момиче, Кейти?

Не, няма предвид неговото момиче като гадже. Иска да каже, че съм неговият най-добър приятел, който по една случайност е… жена. Казвам го в случай че се чудиш какви ги говори.

— Винаги ще съм твоето момиче, Били.

— Добре — казва и поглежда през прозореца. — Но наистина не е зле да помислиш за Калифорния. Мисля, че имаш нужда от промяна и ще ти се отрази добре.

В известен смисъл има право. Калифорния би била една нова, празна страница. Без спомени. Никакъв шанс да попадна случайно на някой, когото не искам да виждам или не иска да ме вижда. Няма да има странни и неловки разговори. И с моето резюме едва ли ще е проблем да си намеря работа.

Което ме навежда на мисълта, че… в Ню Йорк имам връзки, познанства, корени.

Не съм убедена, че искам да запратя всичко това по дяволите. Така че, както с всеки един друг аспект от живота ми в момента, аз пак не знам какво искам.

Започвам да звуча като развалена плоча, нали?

Извинявам се.

Слагам ръка върху неговата.

— Ще си помисля.

Той слага другата си ръка върху моята.

— Ще го измислиш, Кейт. Знам, че ще вземеш правилното решение. И ще става все по-добре. Няма винаги да боли. Казвам го от личен опит.

Усмихвам се с благодарност.

— Благодаря ти, Били. За всичко.

Излизам от джипа и той тръгва.

Казвам на мама, че съм си у дома, и се качвам в стаята си. Затварям вратата и се облягам изтощена на нея. Беше ужасно дълъг и изморителен ден.

Майка ми е почистила. Не че беше разхвърляно, но личи, че е минала и е подреждала. Оправила е възглавничките, оставила е телефона ми на нощното шкафче.

Изритвам обувките си, вземам телефона и го включвам. Удивителното е, че след като го фраснах в земята в пристъпа си на ярост сутринта, все още работи.

Гледам номерата. Светят в тъмното, подмамват ме, изкушават ме. Измъчват ме. Би било толкова лесно. Само десет бързи цифри и ще чуя гласа му. Не съм чувала гласа му от… векове.

Ръцете ми треперят.

Като на наркоман останал без дозата си.

Само веднъж, един последен път. Само за малко.

Мислиш ли, че ще вдигне?

Мислиш ли, че ако вдигне, ще е сам?

И точно тази мисъл убива копнежа. Не, няма начин да се обадя.

Но… не прослушвам често гласовата си поща. Обикновено само проверявам пропуснатите обаждания. А още по-рядко трия гласовата поща. Намирам датата, която търся.

Натискам копчето да чуя съобщението.

Здрасти, бебо. Голфът мина ОК. Мислех да спра да взема една бутилка шампанско за после. Какво искаш? „Дом Периньон“ или „Филопона“? Знаеш ли какво? Сега като се замисля, ти ухаеш по-добре от двете взети заедно. Ще съм си у дома след пет минути.

Затварям очи и се оставям на думите. Да ме заливат и давят. Дрю има красив глас. Успокояващ и в същото време дяволски съблазнителен. Можело е да направи състояние като радиоводещ.

Натискам друга дата. Този път гласът му е закачлив.

Кеееееейт, закъсняваааш. Кажи на Делорес да си вдига парцалите и да си ходи. Имаш приятел, който седи съвсем сам в голямото джакузи с много пяна и рони сълзи по теб. Ела си у дома, слънце мое. Чакам те.

Ако само това можеше да важи и за днес.

Имам толкова много гласови съобщения от него. Някои са кратки и директно по темата, други са дълги и мръснишки. Слушам ги всичките. Едно по едно, до последното. Никъде не казва „Обичам те“. Но не се налага. Чувам го, усещам го във всяка дума. Всеки път, когато произнася името ми, сякаш казва „Обичам те“.

И не мога да не се запитам за милионен път как стана така? Какво се случи? Можем ли да започнем отначало?

Не плача. Просто не са ми останали сълзи. Свивам се в средата на леглото на топка.

И гласът на Дрю ме приспива.

На следващата сутрин с Били сме в кухнята на закусвалнята и си делим порция пържени картофки. Той пише нова песен и знам, че мисли по-добре, когато е прав.

Виждаш ли го как върви от единия край на стаята до другия? И си тананика и си мърмори нещо. От време на време наглася китарата или я вдига върху гърдите си. А аз седя на масата и се опитвам да намеря изход от ямата отчаяние, в каквото се е превърнал целият ми живот.

Когато Били минава покрай вратата, която води към заведението и случайно наднича през прозореца, нещо задържа вниманието му. После ужасен прави крачка назад, сякаш е видял призрак.

— О, мамка му!

Вдигам поглед.

— Какво? Какво има?

И точно в този миг вратата се отваря с рязък замах и удря стената, заковава се на място, сякаш дори неодушевените предмети се страхуват да помръднат. Защото там, под рамката на вратата в цялото си бясно, гневно великолепие стои най-добрата ми приятелка.

Делорес Уорън.

О, мамка му. Наистина… мамка му!

Обула е червени кожени ботуши до коленете, тесни черни панталони, черна блуза с орнаменти и късо черно-бяло кожено елече без ръкави от… изкуствена кожа? Няколко чанти „Луи Вюитон“ висят на раменете й, а зад себе си дърпа голям куфар на колелца в същия цвят.

Очите й горят гневно, като току-що разрязан топаз.

— Някой ще ми каже ли защо трябваше да разбера от майка си за тази спонтанна среща на Тримата мускетари? И защо аз не бях поканена?

Тя прави няколко маршови крачки напред, а Били застава зад стола ми и ме използва като жив щит.

— Или нека задам въпроса по-правилно. Някой ще ми каже ли защо най-добрата ми приятелка е излетяла като прилеп, бягащ от ада, и е оставила зад себе си такава каша, такива сътресения, че ураганът Санди изглежда като априлски бриз? И защо аз не знам нищо по въпроса?

Прави още една крачка и пуска чантите на пода. После рязко обръща глава към русото младо момиче, което стои до шкафчетата. Това е Кимбърли. Сервитьорка е. Работи при нас след училище. И изглежда много мило момиче. Но в момента изглежда ужасена.

— Ей, Гиджет^[1], защо не вземеш да свършиш нещо и да ми донесеш една диетична кока-кола. И не си спестявай леда.

Кимбърли бяга от стаята като опарена.

Завиждам й. Де да можех и аз да побягна.

Делорес сочи с пръст към мен и крещи като луда. Като Джак Никълсън в Доблестни мъже.

— Е?! Не можеш да ме държиш извън играта, Кейт, защото аз съм играта.

Гласът ми е мек, мазен, покайващ се. Ако някога ти се случи да си на мушката на разгневена вълчица, лягай и се прави на умрял. Така ще е много по-лесно, повярвай ми.

— Не исках да ти развалям почивката.

Делорес се изсмива саркастично.

— Ако само и пчелата майка Александра-Кучката беше така съобразителна! Обади ни се поне двайсет пъти в хотела, за да ни каже, че някой трябва да пази Дрю да не се самоубие.

Въртя очи.

— Преувеличава.

— И аз така мислех, докато не видях Черния рицар с очите си. Не беше красива гледка.

За мен тази новина е като… червейче за новородено птиче. Искам още и още подробности.

— Видяла си Дрю? Какво каза? Пита ли за мен?

— Не можеше да говори. Бълваше някакви неразбираеми неща, звучеше точно като селски идиот. Джак го носеше. Очевидно е направил дупка в бара този твой господин Пенис. И Джак ходи с него да го пази да не направи някоя глупост. Което леко плаши, като се има предвид заслужената титла на Джак — Курвар на годината.

Дрю е излизал? По баровете? С Джак? Помниш ли последния път, когато двамата излизаха? Помниш момичето с таксито, нали?

Значи това било да ти забият трошачка за лед? Право в сърцето.

Били решава да се намеси в разговора и да поеме малко от пожара, който се сипе върху главата ми.

— Здрасти, Делорес. И аз се радвам да те видя. Добре съм, благодаря, че попита. Албумът ли? Продава се. Страхотно. Калифорния? О, да, приказно! Не бих могъл да съм по-щастлив. И пак — тук слага ръце на устата си като мегафон. — Благодаря ти, че попита!

Очите на Делорес бавно се преместват към него. Оглежда го от глава до пети. И не е щастлива от това, което вижда.

— Казват му самобръсначка. Купи си. След като древните хора са разбрали как да работят с нея, ти имаш шанс, макар и малък. О, да, и Pearl Jam се обадиха. Искат си карираната риза обратно.

Били я поглежда учудено.

— Ти критикуваш моя стил? Ти? Сериозно ли, Круела Девил? Колко кученца трябваше да убиеш, за да си направиш това кожено палтенце?

— Яж лайна.

— Пак ли ще готвиш, а? Мисля, че от министерството на здравеопазването ти забраниха след последния ти опит.

Делорес отваря уста да бълва още, но нищо не излиза. Устните й се разтягат бавно в усмивка.

— Липсваше ми, магаре такова.

Били премигва.

— И ти на мен.

Той сяда на стола до мен, а Делорес колабира на другия.

— Добре, казвай какво става.

Поемам дълбоко въздух.

— Бременна съм.

В началото не казва нищо. После бавно прави кръст с двата си пръста.

— Антихристът се е разплодил? За бога, трябва веднага да те измием със светена вода. Един маркуч и половинчасово поливане може и да свърши работа.

Кимбърли се връща с голяма чаша диетична кока-кола, оставя я пред Делорес и веднага бяга навън. Делорес отпива голяма глътка.

— Значи най-неочаквано си надула корема. Поздравления. Случва се и на най-добрите от нас. И? Какъв ти е проблемът?

Забивам поглед в масата.

— Дрю не иска бебето.

Както вече знаеш, Делорес не е от най-големите почитатели на Дрю. Когато става дума за него, тя винаги, без изключение предполага най-лошото. Затова и очаквам да е ядосана и да застане на моя страна. Очаквам да изнесе една от нейните величествени тиради за мъжете курви и за кучетата, и за венерическите заболявания. Очаквам да се включи в моята игра да измисляме гадни обиди за Дрю с всяка буква от азбуката.

Но тя не казва нищо подобно.

И вместо гневен изблик, тя започва да се смее. С пълно гърло.

— Какви ги говориш? Разбира се, че иска бебето. Дрю Еванс да не иска малка версия на самия себе си? Това е все едно да кажа, че Матю не иска свирка, когато сме попаднали в задръстване. Това е просто смешно.

Няма защо да казвам, че съм изненадана.

— Защо мислиш така?

— Веднъж говорихме за това. Освен това, погледни го с Маккензи. Та те са като Крачун и Малчо. Кажи ми точно какво ти каза. Понякога мъжете говорят със задниците си и после трябва да ровиш в лайната, за да разбереш какво са имали предвид.

— О, той беше съвсем ясен по въпроса. Каза „Сложи край на това“. И разбира се стриптийзьорката, с която се натискаше пред очите ми у дома… затова побягнах — казах с горчивина.

Делорес сочи с пръст към мен и сега вече изглежда бясна.

— Това вече мога да повярвам. Шибано лайно. Ноооо, няма проблем. Няма място за паника. Ще се погрижа за всичко. Имаме една нова разработка в лабораторията, трябва да се тества върху животни. Няма и да разбере какво му се е случило. Мога да го пусна през отдушника.

После се обръща към Били.

— Ти трябва да ми намериш тиксо и маркуч. — После пак поглежда към мен. — Искам ключа ти и кода за сградата.

Клатя глава.

— Не, Делорес, не можеш да го отровиш с газ.

— Може и да не го убия. Мисля, че шансовете му за оцеляване са петдесет на петдесет.

— Делорес…

— Добре де, тридесет на седемдесет. Но това му дава шанс да живее. И можем да отричаме до откат.

Майка ми и Джордж влизат в стаята и прекъсват коварния план. Майка ми прегръща Ди Ди.

— Здравей, слънце, толкова се радвам, че си тук! Гладна ли си?

— Умирам от глад. — После поглежда Джордж. — Здрасти, Джордж, държат ли се още топките?

Мисля, че Джордж Рейнхарт леко се страхува от Делорес. Леко ли казах? Май направо си го е страх.

Намества очилата си и отговаря.

— Ами… държат се… добре. Благодаря.

Майка ми започва да гука.

— Погледни ги само, като в доброто старо време.

Делорес се усмихва до ушите.

— Страшничко е, нали?

Мама хваща Джордж за ръка:

— Хайде да им направим нещо за хапване.

И излизат, а Делорес потърква ръце като откачен учен, който чака жертвата си, за да пробва новото си изобретение.

— Сега… да се върнем към газовата камера.

Прекъсвам я.

— Делорес, мисля, че ще махна бебето.

Всички следи от веселие и хумор изчезват като с магическа пръчка от лицето й. Тя изглежда замислена, но в никакъв случай не ме гледа с укор. Когато започва да говори, гласът й е много сериозен и в същото време нежен.

— Бих те подкрепила на сто и петдесет процента, знаеш това, Кейт. Но понеже те познавам много добре, ще ти кажа следното: ако решиш да направиш такова нещо, искам да си сигурна, че го правиш за себе си, защото ти искаш така. Защото ако си мислиш, че Дрю иска да направиш точно това и че след това нещата между вас ще се оправят, не бих те посъветвала да правиш аборт. Не го прави като последен опит да си го върнеш. Защото това няма да стане. Ще стане следното — ще намразиш него и ще презираш себе си.

Не можеш да заблуждаваш най-добрите си приятели. Това е нож с две остриета. Защото те също няма да ти позволят да заблуждаваш себе си.

— Все още не съм решила нищо. Не знам със сигурност.

Телефонът на Делорес звъни в чантата й. Рингтонът й е Sexy Bitch. Музиката запълва тишината. Докато бърка в чантата да го търси, тя казва на Били:

— Би ли ми качил багажа в стаята на Кейт. Тази вечер ще остана тук.

— Приличам ли ти на пиколо?

Делорес не закъснява с отговора.

— Не, приличаш на бездомник. Но нямам мръсен прозорец, който да изчистиш с плюнка, затова бъди добро момче и подскокни да свършиш тази работа. Пък после мога да ти подметна някой долар.

Били се усмихва и хваща куфарите й, но не спира да мрънка.

— Беше толкова по-хубаво, когато я нямаше.

Делорес поглежда телефона си и се мръщи.

— Мамка му, Матю е. Кълна се, това момче не може да се изака, без да ми се обади да ми каже какъв цвят му е лайното.

И после излиза през задната врата да говори. Били ме поглежда.

— Добре, аз съм мъж, и дори за мен това беше адски гнусно.

Не мога да отрека.

След няколко минути Делорес се връща в стаята и все още говори по телефона. Всеки миг ще гръмне като водородна бомба.

— Мога да продължавам в този дух и да те засипвам с лайна… и когато свърша с теб, ще е време да си подновиш членството в клуба на девствениците… приятелче!

После ядно натиска копчето да изключи телефона си.

— Проблем ли има?

— Да. Проблемът е, че хората представляват това, което се намира между краката им. Което обяснява защо мъжът ми се държи като голям, дебел, необрязан пенис.

Покривам ушите си с длани.

— Прекалено много информация, Делорес! Прекалено много!

Има неща, които просто не искаш да знаеш за мъжа на приятелката си.

— Какво се е случило? — питам.

— Очевидно, след като тръгнах за летището тази сутрин, Матю е отишъл да види какво става с Дрю. Апартаментът бил заключен, но Матю имал резервен ключ. И влиза и намира твоя бивш на пода на банята. Припаднал, полуумрял. След като откачил като Лиза Лефт Ай Лопес^[2] и като нея натрупал разни неща във ваната и ги запалил.

— Моля?!

— И аз това казах. Според Матю, ако не бил влязъл навреме, след секунди всичко щяло да пламне и да гръмне.

Не мога да повярвам.

— Какво е изгорил?

— Матю не каза нищо за това.

Да, разбира се. Не вярвам някои от неговите вещи да са изгорели в пламъците.

Копеле.

— И така, Матю успял да го изкара от там и после каза, че като изтрезнял, не искал да говори. Но Матю го притиснал, и накрая Дрю си казал всичко.

Стомахът ми се свива.

— Казал е на Матю… за бебето?

Делорес кима.

— Разказал му всичко, което се е случило между вас. Така каза Матю.

Добре, това е хубаво. Ако Дрю е решил да каже на семейството си, че съм бременна, може би те ще успеят да променят решението му. Може би му трябва малко време да приеме факта. Да свикне с мисълта, че ще става татко. А Матю е страхотен мъж. Точно той е човекът, с когото Дрю трябва да говори в такива моменти. Не е толкова добър като Александра и Стивън, но все пак е много разумен и мъдър, особено в сравнение с Дрю.

— Какво каза Матю?

Делорес стиска здраво зъби.

— Каза, че не може да повярва, че си причинила такова нещо на Дрю.

— Моля?

Пуснете музиката.

Това е Зоната на здрача.

И сега вече разбирам, че всички в Ню Йорк ще застанат на страната на Дрю. Така, както предположих в самото начало. Но се надявах… че може би… ще ме защитят. Или че поне ще се ядосат на отношението му.

Делорес слага ръка върху моята.

— Не позволявай думите на Матю да те повалят. Съвсем естествено е да защити Дрю. Точно така, както аз бих ти помогнала да закопаем трупа. Дори и ако трупът беше на моята мила родна мама.

— Делорес, това е вече прекалено. Каква е тая перверзия?

— Така ли? Ти ли влезе тази сутрин в нас? Ти ли видя майка си да се чука с шерифа Мичъл?

Усещам как ченето ми увисва. Делорес продължава да говори с отвращение.

— И бяха шумни. Като долбисъраунд в театър с прекрасна акустика. Мисля, че трябва да ми леят куршум. Попиках се от страх.

Да спрем за момент.

Понеже не познаваш добрия шериф, ще се наложи да обясня.

Когато бяхме малки и по-късно тийнейджъри, шерифът беше трънът в гащите ни, камъчето в обувката, болката в задника. Нямаше абсолютно никаква друга работа, освен да ни преследва по цял ден. И нощ. Спираше Били с колата всеки път, когато го видеше и търсеше трева. Винаги си мислеше, че сме намислили нещо лошо… и… да… прав беше. Но това няма значение! Става дума за принципа!

Макар че беше на годините на родителите ни, на нас ни изглеждаше по-възрастен. Като онзи стар и винаги намусен съсед, който никога не ти позволява да влезеш в двора му и да си вземеш топката, която по случайност е попаднала там.

Мичъл никога не е бил женен и никога не е излизал на среща с жена. Така поне мислехме. Ето защо считахме, че киселата му физиономия и гадното му отношение се дължи на факта, че никоя на иска да легне с него.

Амелия Уорън е негова пълна противоположност. Във всяко едно отношение.

Тя е свободен дух. Почетен член на клуба „Лечебната сила на кристалите“. Детето на цветята на нашето съвремие. Хипито, което иска секс, а не война.

Ето защо, самата идея, че са се подкарали да се чукат, е едновременно ужасяваща и суперстранна. Потръпвам.

— Права си. Това е наистина извратено.

Били скача от последното стъпало и пита:

— Кое е извратено?

Делорес хвърля бомбата:

— Амелия и дъртият Мичъл се чукат. На кухненската маса.

Били прави кисела гримаса и веднага след това следва лек спазъм на гадене.

— О, боже! Аз ядох на тая маса. Тази сутрин! — вие той.

— Ти знаеше ли за това? — питам го аз.

— Имах известни подозрения. Но се надявах да греша.

— Нима всички не се надявахме да грешим? — съгласява се с Делорес. — Не знам кое е по-зле — да слушам как майка ми стене в екстаз или да слушам как той моли за още и да се опитвам да не си представям какво майка ми му прави.

Покривам уста с длан.

И се смея.

Всички се смеем. Започва като лек кикот, и после расте и расте и се превръща в такъв гръмогласен смях, в кресчендо, което може да строши масата, смях, който може да те превие на две, да накара очите ти да изскочат от орбитите. И макар че Делорес се смее, не спира да повтаря:

— Не е смешно. Мисля, че онези чаркове, които ме правят момиченце, днес се повредиха.

Всеки път като си помисля за това, вагината ми се затваря като мида, от онези, които искат да останат затворени и нищо на света не може да ги разтвори.

И сега всички вием от смях.

И това е първият истински смях откакто всичко започна. Или свърши?

Бузите ме болят — и усещането е прекрасно.

Знаеш ли, понякога се опитвам да си представя какво би бил животът ми без Ди Ди. И веднага се отказвам.

Защото просто не мога да си го представя.