Ема Чейс
Усукани (12)

Глава 11

Когато стигаме до мотела на Били, вече е тъмно. Препъваме се през вратата — уморени и прашни. И се смеем.

Аз се хвърлям на дивана. Били вдига листче хартия от кухненския плот.

— Къде е Ивей?

Той прочита бележката.

— Наела си е кола до Лос Анджелис. Пише, че необработеният въздух разрушавал порите й.

— Не изглеждаш съсипан от загубата.

Той вади две бутилки бира от хладилника.

— Знаеш ли колко много има като нея там? Дреме ми на оная работа.

Вдига китарата от масата за кафе и изсвирва няколко акорда. После бърка под възглавницата и вади пластмасова торбичка. Мята я към мен и пита:

— Все още ли свиваш най-добрия джойнт от тази страна на Мисисипи? Или компанията напълно е асимилирала всяка твоя заложба, която не й е от полза, и си станала предан член на колектива?

Усмихвам се и вдигам торбичката.

Не е лесно да завиеш добра цигара. Нужна е концентрация. Ако наблъскаш прекалено много трева, само ще я пропилееш, а ако завиеш прекалено малко, няма да постигнеш желаната цел.

Завиването на джойнт е… като да плетеш. Успокоява.

Облизвам крайчето на хартията, изглаждам я и я подавам на Били. Той ме гледа с възхищение.

— Ти си истински талант.

Слага джойнта между устните си и отваря „Зипото“ си. Но преди пламъкът да докосне цигарата, аз се пресягам и затварям капачето на запалката.

— Недей, мога да се надрусам от дима.

— Е, и?

Въздъхвам. Поглеждам го в очите.

— Бременна съм.

Очите му стават като тигани. Цигарата пада от устата му.

— Ебаваш ли ме?

— Не те ебавам, Били.

Той забива поглед в масата и не казва нищо. Решавам да запълня мъртвата тишина.

— Дрю не го иска. Каза ми да направя аборт.

Думите сякаш не излизат от мен. Звучат равни, безизразни, далечни. Защото все още не мога да повярвам, че са истина.

Били се вдига поглед към мен и изсъсква:

— Моля?

Кимам. И му разказвам, разбира се, най-гадните моменти от последната ми среща с Дрю и драматичното ми напускане на Ню Йорк. Към края на разказа ми, той вече е на крака, бесен, полудял, крачи напред-назад.

— Това копеле ми дължи един пистолетен изстрел.

— Какво?

— Нищо! — казва и маха с ръка. После сяда и заравя пръсти в косата си. — Знаех си, че е задник. Мамка му! Знаех си! Но никога не съм мислил, че е като Гарет Баклър.

Всеки град има хубава част и не чак толкова хубава част. Гарет Баклър беше от хубавата част на Грийнвил. С автоматичните пръскачки за ливадата пред имението на семейството му със специална и много скъпа циментова замазка. Ние бяхме втора година в гимназията, а той последна. И от първия ден на въпросната година Гарет се интересуваше и беше изцяло отдаден на едно-единствено нещо — Ди Ди Уорън.

Били го намрази от мига, в който го видя за първи път. Никога не е имал доверие на хора с пари, особено на хора, които не ги заработват сами. И Гарет не беше изключение. Но Делорес не обърна никакво внимание на протестите на Били, не му даде шанс да се обади дори. Каза му, че става смешен. Че има някаква параноя. Каза, че иска да даде шанс на Гарет.

И така и направи. Освен че му даде шанс, тя му даде и девствеността си.

Четири седмици по-късно, зад скамейките на училищното игрище, тя му каза, че е бременна. Очевидно жените от Грийнвил страдат от някаква ненормална плодовитост.

Не плюйте по нас — забременяваме и от плюнка!

И да, въпреки всички уроци по сексология, които Амелия ни преподаде, това се случи. Защото… има нещо, което повечето хора забравят, забравят и какво са правили като тийнейджъри… това е възрастта, в която се вършат най-много глупости. Не защото нямат нужната информация, образование или култура, а защото са прекалено млади да разберат, че всяко действие има своите последствия.

Понякога тези последствия могат да променят живота на човека завинаги.

Та, да не се отклонявам от темата, Делорес беше потресена, ужасена. Но като всяко романтично подрастващо момиче, тя си мислеше, че Гарет ще е до нея, че заедно ще преминат през това, което ги очаква, каквото и да решат да правят с бебето.

Но се бе заблудила. Той просто й каза да ходи да си го начука. Обвини я, че се опитва да го вкара в капана. Дори не повярва, че детето е негово.

Историята е като… шампоан… — изплакваш, повтаряш, изплакваш, повтаряш, повтаряш.

Делорес беше съкрушена. А Били… Били беше бесен, обезумял. Бях с него в деня, когато открадна едно бяло „Камаро“ от паркинга на Уолгрийн. Аз карах след него в неговата кола. Отидохме до един гараж за стари автомобили в Кливлънд и там му платиха триста долара за крадената кола.

Точно колкото да плати за аборта.

Можехме да отидем при Амелия, но Делорес се срамуваше да каже на майка си. Така че отидохме в клиниката сами. И аз държах ръката на Делорес през цялото време.

След това Били ни остави пред нас и отиде да търси Гарет Баклър. Когато го намери, Били му счупи ръката и челюстта. И му каза, че ако само обели дума пред някого за Делорес, ще се върне и ще му счупи и другите четири крайника (включително този между краката).

До ден-днешен, това е най-добре опазената тайна в Грийнвил.

— Знаеш ли какво? Зарежи го. Изкарваш добри пари, със сигурност нямаш нужда от неговите. А цялата тая работа с бащата… мисля, че хората малко драматизират. Ти имаше баща за… около пет минути от живота си. Аз и Делорес никога не сме имали баща. И тримата станахме добри хора и постигнахме толкова много.

После се замисля и добавя:

— Добре, поправям се, Делорес не стана кой знае колко добър човек. Но двама от трима?

Не е кой знае колко зле. Можехме да…

Прекъсвам го.

— Били, мисля, че ще направя аборт.

И той млъква. Напълно. Изцяло. Онемява. Но шокът и разочарованието му пулсират във въздуха, почти ги чувам. Като барабан на духов оркестър.

Или това е само моята съвест?

Помниш ли онзи случай с онази Сюзън Смит, която удави двете си деца, защото приятелят й не искал жена с деца? Както всички нормални хора в тази страна, тогава си мислех, че трябва да я провесят закована за пръстите на ръцете и да одерат кожата й с ренде, сантиметър по сантиметър. Коя жена би направила такова нещо? Коя жена би избрала мъж пред собствената си плът и кръв?

Слабата жена.

А това е качество, което вече си признах, помниш, нали?

Решението да махна детето ми се върти из главата от известно време. Виси като стара паяжина в ъгъла на стаята. Минаваш, поглеждаш паяжината, но все не я махаш, защото сега нямаш време да се занимаваш с това.

Аз съм бизнес дама. Преди всичко и най-вече аз съм аналитична.

И практична.

Ако някоя от инвестициите ми се окаже неуспешна или не се развие както съм очаквала, аз се отървавам от нея.

Спестявам си разходите.

Става дума за чиста математика — като извадиш емоциите, не е бог знае какво. Не е и трудно.

Знам. Знам какво си мислиш. Ами онова, малко сладко момченце, което си представяше? Онова красиво съвършено дете с тъмна коса и усмивката, която винаги щеше да обичаш?

Истината е, че все още такова дете няма. В момента не е нищо повече от множащи се клетки. Една огромна грешка, която стои на пътя ми и ми пречи да живея живота, който искам да живея, който трябваше да живея.

Не знам дали с Дрю можем да продължим от там откъдето свършихме, но да родя дете, с което той не иска да има нищо общо, няма да ми спечели червени точки в очите му.

Абортът би направил всичко далеч по-лесно.

Като да си епилираш веждите. Една обикновена процедура за сметка на цял живот улеснение и удобство.

Мислиш си, че съм студенокръвна кучка, нали?

Да… е… така е… прав си.

Гласът на Били е тих. Говори много предпазливо. Колебливо. Сякаш не иска да зададе въпроса, а още по-малко иска да чуе отговора.

— Заради него? Ще направиш аборт заради него?

Избърсвам бузите си. Не знам кога съм започнала да плача.

— Не мога да се справя сама. Не мога съвсем сама.

Това е оправданието на жените, нали. Винаги се опира дотам.

Били хваща ръката ми.

— Хей, погледни ме.

Поглеждам го. Очите му горят. От нежност. И решителност.

— Не си сама, Кейт. Никога няма да бъдеш сама. Докато дишам, няма да бъдеш сама.

Захапвам устна и клатя бавно глава. Буцата в гърлото ми криви гласа ми — сега е начупен, дрезгав.

— Знаеш какво искам да кажа, Били.

Разбира се, знае. Та той беше там! Били разбира по-добре от всеки друг. Знае колко беше трудно. Колко ужасно се чувствах всяка вечер, когато излизах с него за сладолед или на кино и оставях мама сама в празната къща. Всички награди, церемонии по дипломиране, когато лицето на мама грееше от гордост, но очите й блестяха от тъга. Защото нямаше с кого да сподели радостта си. Всяка Коледа, Нова година, Дни на благодарността, Великден, когато не можех да се прибера от колежа… Той беше там, когато говорех дълго с нея по телефона и после плачех с часове в ръцете му. Защото мисълта, че мама ще бъде сама на празник, ме убиваше.

И Били беше там и поемаше всичко с мен.

А и Амелия? Били знаеше какви битки води леля му с живота — финансови и емоционални. Когато се опитваше да бъде и баща, и майка за две деца. Майка за собственото си дете и майка за детето на сестра си. Гледаше я как излиза на срещи и търси Истинския мъж, който така и не се появи.

Това не е живот, а антиживот.

Не искам това за себе си. Не искам такъв живот.

И все пак… ето ме изправена пред точно тази перспектива.

— Да, Кейт, знам какво имаш предвид.

Търкам очите си с гняв, разочарована… от себе си.

— Просто трябва да взема шибаното решение. Трябва да направя план и да се придържам към него. Просто… — Гласът ми се прекършва. — Просто не знам какво да правя.

Били поема дълбоко въздух, става.

— Добре. Майната му на това. Да вървим.

Той отива в кухнята и започва да рови в шкафа под мивката. Нямам идея какво търси.

— Какво значи това? Да ходим къде?

Той подава глава от шкафа. Държи отвертка.

— На единственото място, където проблемите не могат да ни докоснат.

Били спира на паркинга. Фаровете осветяват голямата табела. Виждаш ли я?

ЗИМНА ПЪРЗАЛКА

Излизаме от колата.

— Били, тази идея никак не ми харесва.

— Защо не?

Тръгваме покрай сградата.

Един съвет от мен: когато вървиш в тъмното, когато бягаш от полицията през гората прави високи стъпки, за да си спестиш кървене и охлузвания по краката и ръцете.

— Защото вече не сме малки. Това е влизане с взлом.

— Това го правехме и на седемнайсет!

Стигаме до прозореца. Почти не виждам лицето на Били. Единствената светлина е лунната.

— Знам. Но не мисля, че сега шериф Мичъл ще ни пусне толкова лесно.

— О, моля те! Амелия каза, че Мичъл умира от скука, откакто напуснахме града. Би убил човек за малко вълнение. Децата в наше време… са прекалено мързеливи. Никаква инициатива, никаква изобретателност във вандализма.

Чакай! Какво?

Я да върнем лентата малко назад.

— Какво искаш да кажеш с това „Амелия каза…“? Откога Амелия и шерифът си говорят?

Били клати глава.

— Вярвай ми — не ти трябва да знаеш. — После вдига отвертката и пита: — Можеш ли го още? Или си загубила уменията си?

За втори път тази вечер приемам предизвикателството. Изскубвам отвертката от ръката му и тръгвам към прозореца. И след по-малко от двайсет секунди сме вътре.

О, да! Не съм забравила как се прави.

Пързалката беше нашето място: влизане с взлом, след като затворят. Начин за прекарване на свободното време. Развързаните ръце са оръдията на дявола. Затова, за бога хора, намерете хоби за децата си, постарайте се да се ангажират с нещо.

След десет минути вече летя по лъскавия лед, обута в износени кънки от шейсетте.

Страхотно усещане, като нищо друго на света.

Като да се носиш из въздуха и да се въртиш около големите пухкави облаци.

Звучи музика от осемдесетте — най-великите хитове на десетилетието. Били се обляга на стената, дърпа от джойнта и издишва през отворения прозорец. После дърпа яко, и докато бавно изпуска белия дим, говори:

— Знаеш ли, трябва да дойдеш с мен в Калифорния. Ще си започнеш собствен бизнес. Имам приятели, хора с много пари. Моите приятели са и твои приятели. Mi casa es su casa — и всичките тези неща.

Спирам и се замислям над думите му.

— Всъщност това означава „Моят дом е и твой дом.“

— О, така ли? Е, никога не съм бил добре с испанския. Синьорита Гонсалес ме мразеше.

— Защото залепи двете й рунтави кучета едно за друго с лепило за метал.

Той се смее.

— О, да. Беше луда нощ.

И аз се смея. И правя завъртане, с което би се гордял всеки олимпийски шампион.

Започва нова песен. „Никога не казвай сбогом“ на Бон Джоуви.

Това беше песента на бала ни. Има ли някой, който да не е танцувал на тази песен на абитуриентския си бал? Да вдигне ръка. Почти съм сигурна, че след 1987 година тази песен е била в плейлистата на всеки бал на всяко едно завършващо поколение. Ако не десет пъти поне веднъж на бала си хиляди деца в Америка са танцували и пели на тази песен.

Били мята цигарата с връхчетата на пръстите си и се плъзга с кънките към мен. После протяга ръка и прави най-жестокото превъплъщение от Бийтълджус^[1].

— Може ли един танц?

Усмихвам се и поемам подадената ръка. Слагам ръце на раменете му, и докато Бон Джоуви пее за опушени стаи и изгубени ключове, ние бавно танцуваме. Ръката му е малко над дупето ми. Обръщам глава и опирам буза в гърдите му.

Толкова е топъл. Тениската му е мека и ухае на трева, на земя, на… у дома. Усещам как опира брадичка на главата ми и пита:

— Помниш ли бала?

Усмихвам се.

— Да. А ти помниш ли роклята на Ди Ди?

Той се смее с глас, защото Делорес беше истински новатор в модата. Още оттогава. Лейди Гага не може да й стъпи на кутрето. Роклята й беше бяла, корава, като туту на балерина. И около подгъва беше опасана с лампички, като коледно дърво. Беше наистина красива.

Докато се подпали.

Гаджето й, Луис Дарен, я угаси с едно шише ягодов сок.

През остатъка от вечерта Делорес лепнеше като дъвка и миришеше на лагерен огън.

— А помниш ли последния ден от първата година в гимназията — продължавам да си спомням.

Гърдите му подскачат от смях.

— Не беше сред най-разумните ми постъпки.

Беше последният ден на учебната година. И беше около сто градуса на сянка. В училището беше по-горещо отколкото навън, защото беше и задушно, а климатикът едва работеше. Но директорът Клийвс отказа да ни пусне да си ходим по-рано. Тогава Били задейства алармата за пожар. Точно в коридора, пред очите на директора. Последва преследване, но Били успя да се измъкне. И тогава директорът започна да нарежда по интеркома: Били Уорън, веднага се явете в кабинета на директора. Незабавно.

— Знам, че не съм най-големият умник, но наистина ли си мислеха, че съм чак толкова тъп, че да се явя при директора?

Усмихнах се с лице, опряно в гърдите му.

— И после на следващата година, той те хвана от вратата и ти каза: Господин Уорън имаме подготвен стол с вашето име. Наказан сте да останете в училище целия следобед.

И наистина беше приготвил стол. Беше написал табелка с името на Били. Като стол на директор на филм на снимачната площадка.

— Хубави времена бяха — въздъхна Били.

— Най-хубавите.

И докато думите на песента за любовта, която никога няма да умре, се въртят край нас, аз затварям очи. Ръцете му леко ме притискат, придърпва ме по-близо.

Виждаш накъде отива работата, нали?

Но аз не видях, не усетих.

— Кейт, липсваш ми.

Не му казвам същото, защото… може би не ми е липсвал. Но ми е хубаво да го чуя.

И е хубаво някой да те прегърне.

Да те иска.

От много, много време не съм изпитвала към Били нищо повече от приятелски чувства.

Но това не означава, че съм забравила.

Момичето, което бях. Момичето, което мислеше, че няма нищо по-сладко на света от това да гледаш в очите на Били Уорън. В целия ми свят нямаше нищо по-романтично от гласа му, когато пееше. Нищо по-вълнуващо от това да се возим в колата му късно през нощта, много след вечерния ми час.

Спомням си какво е усещането да обичаш Били Уорън.

Макар че вече не го обичам така, не и като тогава.

Вдигам поглед към Били. Пее думите на песента. Нежно и тихо.

Пее ги на мен.

Сега, като поглеждам назад не съм съвсем сигурна кой направи първата крачка. Знам само, че в един миг танцувам в средата на пързалката и в следващия, Били ме целува.

И секунда след това, аз отвръщам на целувката му.