Ема Чейс
Усукани (7)

Глава 6

Какво знаеш за предчувствията и съвпаденията? Когато усещаш, че нещо ще се случи малко преди да се случи. Всички ги имаме, всички сме ги изживявали — това са тези деветдесет процента от мозъка ни, които не ползваме.

Примерно, когато си седиш в колата и си мислиш за някоя песен, която не си чувал с години, и минутка след това я пускат по радиото. Или някоя сутрин ставаш и случайно се сещаш за някой приятел, с когото не си се чувал от месеци, и си мислиш колко би било добре да се видите за вечеря, когато телефонът звъни и въпросният приятел ти се обажда.

Никога не съм вярвала в такива неща, но в момента, в който продавачката ми подава малката тениска, някъде дълбоко в червата ми застава огромна тежка топка. Предчувствие за нещо лошо.

И не е просто обикновено притеснение като онова преди изпит. По-настоятелно и по-тревожно е. Отчаяна тревога… нещо като, когато се сещаш, че си забравил да платиш неотложна сметка.

Трябва да стигна до Дрю. Трябваше да говоря с него, да му кажа. Сега, веднага.

Тръгвам бързо по улицата. Е… толкова бързо, колкото мога да си позволя на тези убийствено високи токове.

С всяка крачка, която ме доближава до него, тревогата ми става толкова голяма, че не мога да я побера в себе си. Отдавам го на шока от новината за бременността ми и че именно това ме докарва почти до истерична криза.

Но сега, когато поглеждам назад, мисля, че е било нещо друго.

Лошо предчувствие.

Стигам до вратата на апартамента, коленете ми треперят и ръцете ми се потят.

Слагам ръка на топката на вратата.

Ако имаш слаби нерви и разхлабен стомах, по-добре да не гледаш и да не четеш следващите страници.

Гледката е грозна.

Влизам в апартамента. Осветлението е изключено.

Слагам ключовете на масата и свалям палтото си.

Намирам ключа за осветлението, натискам го и светлината залива стаята.

И точно тогава виждам.

Тях.

Дрю стои в средата на хола ни, официалната му риза е разкопчана, виждам гърдите, по които пръстите ми са се плъзгали стотици пъти. Топлата бронзова кожа, която обичам да докосвам. В ръката му има бутилка „Джак Даниелс“. Наполовина празна. Другата ръка е скрита.

Заровена.

В грива вълниста червеникава коса.

Тя е всичко, което аз не съм.

Гъста червена коса, гърди като дини, изкуствени, но напърчени. Висока е. Почти колкото Дрю дори и без обувките. Устните й са червени, големи — Анджелина Джоли би й завидяла.

И тези сочни устни се движат по устните на Дрю.

Хората, които умеят да целуват добре не го правят само с устни. Те използват цялото си тяло — език, ръце, бедра. Тоест Дрю умее да целува добре. Но никога досега не съм го наблюдавала отстрани. Никога не съм го виждала да целува друга. Защото винаги съм участвала, винаги аз съм била тази, която целува.

Но сега не е така. Сега случаят е съвсем различен.

Стоя като парализирана.

Гледам. И макар че са минали едва няколко секунди, имам чувството, че минава век.

В ада.

Тогава Дрю се отдръпва от нея, сякаш през цялото време е знаел, че съм там, очите му веднага намират моите. Погледът му е жесток, реже като нож. Гласът му е студен като стоманената дръжка на вратата на кооперацията в студена снежна нощ.

— Я виж кой си е у дома.

Много жени си представят как хващат приятелите или мъжете си в изневяра. Представят си какво ще кажат. Колко силни ще бъдат. Как ще запазят достойнството си, как ще го размажат.

Но когато това се случи? Тогава нищо не е като по сценарий.

Нито една от споменатите по-горе емоции не са налице.

И съм тотално парализирана. Отвътре.

Мъртва.

И гласът ми е като шепот. Заеквам.

— Какво… какво… правиш?

Дрю свива безразлично рамене.

— Просто се забавлявам. Помислих си, че е егоистично само ти да се забавляваш.

Чувам думите, но не ги разбирам. Очите ми се свиват, главата ми сама се накланя, гледам като куче, което не разбира какво искат от него.

Дрю прави крачка назад от червенокосата и отпива от бутилката. Преглъща и мръщи лице.

— Изглеждаш объркана, Кейт. Ще обясня. Когато лъжеш, правило номер едно: винаги си осигурявай надеждно алиби. В момента Матю и Делорес са в самолета за Вегас. Матю планира пътуването от седмици — изненада, втори меден месец. Така че този следобед знаех, че бълваш лъжа след лъжа. Просто исках да се уверя, че наистина ще го направиш. И те проследих. Не може да не се признае, че тези GPS устройства вършат страхотна работа.

Миналата година една жена, казваше се Кейси Дънкин изчезна. Била с приятели на купон в града. Съобщаваха по новините през петнайсет минути. От полицията успяха да проследят мобилния й до някакъв склад в Бруклин, и макар че е била наръгана с нож много пъти, оживя. На следващия ден аз и Дрю вече имахме тази програма за проследяване, инсталирана в телефоните си.

— Проследил си ме?

Проследил ме е до офиса на Боб? Знае къде съм била? Това означава ли, че знае…

— Да, знам къде беше. Всичко знам. Видях те, по дяволите.

Знае… Дрю знае, че съм бременна?

И очевидно не е никак доволен.

Гласът ми се покачва с една октава.

— Знаеш? — Посочвам жената, която ни гледа, сякаш й изнасяме индивидуално представление на сапунена опера. — И така ли реагираш?

Дрю изглежда объркан.

— Ти изобщо познаваш ли ме, мама му стара? Баси, как си мислеше, че ще реагирам?

Виждала съм Дрю раздразнен.

Безразсъден.

Побеснял.

Но сега е различно.

Това е… жестокост.

— И няма дори да се опиташ да го отречеш? — пита. — Няма ли да ми кажеш, че имам халюцинации, че съм се объркал, че не е вярно? — За секунда цялото му лице се свлича. Виждам само ужасна болка. Като човек, когото са хванали в плен и измъчвали с дни и вече е готов да каже каквото искат от него, само и само да прекратят мъчението. — Няма ли да ми кажеш, че греша?

Той премигва бавно и болката изчезва от очите му. Не съм сигурна, че дори е била там.

Да, само съм си въобразила.

Само съм си пожелала.

Скръствам ръце пред гърдите си.

— Няма да дискутирам въпроса пред публика.

Челюстта му се заключва като на заинатило се дете.

— Ще сложиш ли край на това нещо?

Краката ми сами правят няколко крачки назад. Далеч от него.

Ръцете ми се спускат към корема, сякаш да не му позволя да го пипне.

— Какво?

Той повтаря доста нетърпеливо и изобщо не разбира шока ми.

— Ще сложиш ли край на това нещо? Ще го прекратиш ли?

Политическите убеждения на Дрю са за правото на избор. Независимо от католическото си възпитание и образование той обича жените в семейството си прекалено силно, за да позволи на някой старец от Капитолий^[1] да решава какво може да прави една жена с тялото си. Но от емоционална и морална гледна точка винаги съм мислила, че е за живота.

Ето защо ми се струва абсолютно… неразбираемо и нелогично да стои пред мен и да ми казва да направя аборт, да махна нашето бебе.

— Не… съм… не съм имала време да помисля за това.

Той се изсмива горчиво.

— Е, няма да е зле да започнеш да мислиш, защото докато малката ти недискретна постъпка не бъде заличена от живота ти, не искам да те погледна, камо ли да обсъждам нещо с теб.

Думите му ме удрят като силен леден вятър в студен зимен ден, когато халата блъска в лицето ти и не можеш да дишаш.

Дрю не е Джоуи Мартино.

Той е много по-зъл от него.

Защото иска да избирам. Ултиматум? Както направи с Били?

И за каква „малка недискретна постъпка“ говори? Сякаш сама съм си направила бебето.

И тогава бавно започвам да разбирам гнева и отмъстителността му. Започва да ми се изяснява.

— Мислиш, че съм го планирала ли? Че съм го направила нарочно?

Той се смее, но дори и глух човек може да чуе сарказма му.

— Не, разбира се не. Такива неща се случват ей така, съвсем случайно, нали? Просто даже не ти минало през ума и хоп! — случва се.

Отварям уста да споря, да обясня, но смехът на стриптийзьорката ме спира. Искам да я убия с поглед.

— Махай се от къщата ми, преди да те изхвърля с боклука!

В такива ситуации една жена може да удари сатъра на друга жена по-бързо от професионален секач на коледни дървета. Защото е много по-лесно да си го изкараш на жена без име, отколкото да признаеш, че вината не е нейна, а на мъжа, от когото си очаквала, че те обича и че няма да ти изневери.

А той не е нито едно от тези неща.

Тя ме поглежда и казва:

— Извинявай, захарче, но ти не плащаш това шоу. Правя каквото ми каже човекът с кинтите.

Дрю слага ръка около кръста й и се усмихва гордо.

— Никъде няма да ходи. Още не сме започнали.

Събирам сили и се опитвам да отвърна на удара с удар.

— Плащаш? Дотам ли стигна. Патетично.

— Не се заблуждавай, злато мое — изкисква се той. — Плащам цели две години. Само че ти се оказа малко по-скъпа от една средностатистическа курва.

Трябваше да се сетя, че да спориш с Дрю, е като да водиш преговори с терорист. Няма граници, не познава лимити. Ще направи всичко възможно, ще падне низко, ще се гмурне в непознати за човечеството дълбочини, за да спечели всяка битка. И тогава се замисля.

— Но трябва да призная, че независимо от развоя на нещата, си заслужи похарчените пари. Особено онази нощ, когато те бях надупил над кухненската мивка. — Намига ми. — Струваше си всеки цент.

Умирам. Всяка дума реже като бръснач и кълца парчета месо от тялото ми. Виждаш ли кръвта? Как капе с всяка сричка. Как натъртва на всяка дума, проточва агонията, прави го по-болезнено отколкото дори самият той може да си представи.

Изглеждаш изненадан? Не бива.

Дрю Еванс не гори мостове.

Той ги гърми. С динамит. Мостът става на парчета, планините никога повече няма да се свържат. Всяко живо същество, което се е оказало на радиус сто километра, загива. Дрю никога не прави нищо наполовина. Тогава защо да прави половинчати работи с мен? Ако иска да ме унищожи, ще го направи по традиционния начин.

Тръгвам по коридора, но той се изправя пред мен като египетска пирамида. Хваща ръката ми.

— Къде отиваш, Кейт? Поостани малко да погледаш. Може и да научиш някой нов трик.

Нали знаеш как в повечето случаи личността и поведението на човека могат да го направят по-привлекателен в очите ти? Като например онова момче в гимназията, което няма кой знае какви мускули и има акне, но е сред най-популярните момчета в училище, защото разказва най-смешните вицове и разправя най-интересните истории? Иска ми се да кажа, че това правило работи и в обратната посока. Иска ми се да мога да кажа, че думите на Дрю автоматично го превръщат в чудовището, което виждам зад тези думи.

Но не мога.

Погледни го.

Предполагам, че Луцифер е изглеждал точно така, когато Господ го е изритал от рая.

Огорчен и съкрушен.

Но болезнено красив.

Издърпвам ръката си. Гласът ми е писклив, почти истеричен.

— Не ме докосвай. Никога не ме докосвай с шибаните си ръце! Никога повече!

Той се усмихва бавно. Самото превъплъщение на спокойствието. После внимателно избърсва ръце в панталоните си, сякаш е пипал нещо мръсно, гнусно.

— Това едва ли ще е проблем за мен.

Искам да повърна. Ще повърна върху черните му обувки „Бруно Мали“.

И това вече няма да е от бременността.

Тръгвам по коридора. Насилвам краката си да се движат, но е трудно. Защото отказвам да му доставя удоволствието да ме види как бягам от него.

Едва успявам да стигна навреме до банята. Падам на колене и се хващам за тоалетната чиния, сякаш животът ми зависи от нея. Чупя нокът, кокалчетата ми побеляват. Стомахът ми се свива болезнено. Кръвта бучи в ушите ми, пулсира. Киселина гори и разяжда гърлото ми.

Кашлям и хълцам, но очите ми са сухи. Нямам нито една сълза. Все още не. Тази част следва по-натам.

Как може да ми причини това? Той ми каза, че никога не би ме наранил… и аз му повярвах. Когато каза, че ме обича, той ми обеща, че никога няма да ми причини болка.

И аз пак му повярвах.

Да, никога не сме говорили дали ще имаме деца. Но и никога не сме се разбирали да нямаме. Но ако знаех, че ще го приеме така, щях да внимавам. Щях да… Господи!

Чуй ме само! Приятелят ми е в другата стая, в скута му е седнала жена, а аз клеча тук и си мисля какво аз е трябвало да направя, за да предотвратя това, което се случва? И като си помислиш, че нарекох него жалък.

Когато в стомаха ми не остава дори стомашен сок, успявам да се вдигна на крака и да се погледна в огледалото. Бузите ми са на червени петна. Две зачервени очи ме гледат от огледалото, не познавам лицето си. Това не съм аз.

Наплисквам се със студена вода. После пак и пак. Дрю ме разкъса на парчета, размаза ме, поломи ме. Превърна ме в трепереща маса срам и самоунижение, но по-скоро ще завали сняг в ада, отколкото да му позволя да ме види такава.

Препъвам се към спалнята, измъквам някакъв сак и започвам да блъскам в него всяка дреха и вещ, която ми попадне пред очите. Дори не знам какво вземам. Трябва да се махна. От него. От всичко, което ми напомня за него.

Знам какво си мислиш. Захвърляш всичко по дяволите? Кариера и всичко, за което си работила толкова много?

Така е — точно това правя. Но вече нищо няма значение.

Това е като… като… нали знаеш онези отчаяни хора, които се хвърлиха от високите етажи на двете кули на единайсети септември? Те са знаели, че това няма да ги спаси от участта им, но пожарът е бил толкова силен! Трябвало е да направят нещо. Каквото и да е. Само и само да се махнат от болката, от изгарянето, от изпепеляването.

Закопчавам ципа на чантата и я мятам през рамо. Слагам ръка на дръжката на вратата и събирам сили. Дишам. Вдишвам един път. Втори. Трети. Мога да го направя. Просто трябва да стигна до вратата. Само около десетина крачки.

Тръгвам по коридора. Дрю седи на дивана. Разперил е крака и гледа бавно поклащащата се жена. Може би му танцува? Бутилката с „Джак“ е до него. Поглеждам лицето му. И само за момент, само за един-единствен миг си позволявам да си спомня.

Да скърбя.

Виждам усмивката му онази първата вечер в бара. Толкова хлапашка, толкова… пленителна. Усещам устните му, допира му, първата нощ, когато бяхме заедно. Тук, в този апартамент. Пламнали, нуждаещи се един от друг. Преживявам всяка нежна дума, всеки миг любов след това.

И заключвам всичко.

В метална кутия. Запращам я в най-отдалеченото и тъмно място на съзнанието си.

За да я отворя по-късно. Когато ще мога да си позволя да се разпадна.

Влизам в стаята и спирам на метър от дивана. Червенокосата продължава да танцува, но не я поглеждам. Очите ми са заковани върху лицето му. Гласът ми е суров, надран като стара плоча. Но удивително убедителен и стабилен.

— Готова съм. Свърших. С теб. С всичко това. Не се опитвай да ме търсиш след една седмица и да ми обясняваш, че съжаляваш. Не ми се обаждай да ми кажеш, че си променил решението си. Ние. Сме. Минало. Не искам да те виждам. Никога повече.

Колко тийнейджъри са чували от родителите си, че са наказани да не излизат от дома завинаги? Милиони. Колко тийнейджъри са отговаряли на такава закана подобаващо — че не искат да говорят с родителите си никога. Край. Никога. За нищо на света.

Толкова големи думи.

Толкова крайни.

И толкова празни.

Но истината е, че когато казваме такива думи, обикновено не го мислим наистина. Това са просто неща, които казваш, когато търсиш начин да отреагираш, да се защитиш. Когато молиш другия да ти отговори. Истината е, че ако Дрю дойде при мен утре, следващия месец, след шест месеца, и ако ми каже, че е направил грешка? Ако ми каже, че ме иска? Ще се върна при него. И няма да ми отнеме повече от секунда.

Сега разбираш ли какво се опитвах да кажа по-рано? Аз не съм силна жена. Просто много ме бива да играя ролята.

Гласът на Дрю е притъпен.

— Става — казва и вдига бутилката като за тост в чест на това, което му казах. — Желая ти гаден, кофти, шибан живот, Кейт. И затвори вратата след себе си. Не искам да ме прекъсват повече.

Иска ми се да ти кажа, че в гласа му има колебание. Че усещам съжаление за случилото се. Че виждам сянка от тъга в очите му.

Иска ми се да кажа, но ще е лъжа.

Лицето му е празно.

Безжизнено като на кукла Кен. Само че куклата не е руса, а е с черна коса.

И искам да пищя.

Искам да го хвана за раменете, да го разтърся. Да го ударя, да счупя нещо. Искам, но не го правя. Защото какво се случва, когато се опитваш да разбиеш тухлена стена? Просто ще си счупиш ръката и никога няма да разбиеш стената.

Така че, вдигам брадичка. И излизам.