Ема Чейс
Усукани (4)

Глава 3

Два дни по-късно закусваме в кухнята. Дрю предпочита да тренира вечер след работа, за да се освободи от стреса. Аз обаче съм от онези ужасни хора, които излизат да бягат в пет сутринта. Обикновено закусваме заедно и после той отива на работа, а аз си вземам душ.

— Знаеш ли защо обичам този корнфлейкс „Куки Крисп“? — пита и гледа в лъжицата си.

Никога не съм виждала човек, който да яде такива промишлени количества корнфлейкс. Дори и при огромния му ръст, така и не мога да разбера как този организъм успява да ги смели. Кълна се, ако не готвех, щеше да яде само това.

Лапам една лъжица кисело мляко „Данон Лайт“. Рекламите не лъжат, наистина е вкусно. Най-хубавото е с ягода и банан.

— Защо?

— Парченцата са с форма на курабийки и като изключим факта, че има божествен вкус, винаги си мисля, че така отмъщавам на родителите си за индустриалното количество овесена каша, с която ме тъпчеха половин живот.

Поет и философ, Дрю наистина е трябвало да се роди по времето на Ренесанса.

Отварям уста да го подкача, но веднага я затварям, понеже усещам ужасен пристъп на гадене, който ме разтърсва като гръмотевичен удар. Преглъщам и слагам ръка на устата си.

— Кейт? Добре ли си?

Опитвам се да отговоря, но стомахът ми прави такова салто, за каквото би завидяла дори Надя Команечи^[1]. Ще повърна.

Мразя да повръщам.

Когато повръщам, имам чувството, че се задушавам от клаустрофобия.

До ден-днешен, когато имам стомашен вирус, седя на телефона и с часове говоря с мама и тя ме разсейва, за да преодолея пристъпите на гадене.

Но сега няма да успея да стигна до банята, затова бягам към мивката в кухнята, където изсипвам закуската си. Дрю държи изпопадалите от опашката ми косми. Искам да му кажа да се махне, но следва втори тур.

Някои жени не изпитват никакво неудобство да ходят в тоалетната, да пърдят, да повръщат пред мъжете или приятелите си.

Аз не съм от тях.

Може и да звучи тъпо, но ако внезапно умра, не искам последният спомен на Дрю да е как седя на тоалетната чиния.

Или в случая, как драйфам в мивката.

Гласът му е мек, успокояващ.

— Добре… спокойно… всичко е наред.

Когато най-лошото преминава, Дрю ми дава мокра кърпичка. После поглежда към мивката.

— Доста е шаренко.

— Аха. — Гърлото ми е раздрано от напъните. — Знаех си, че съм хванала тоя грип.

— Май така изглежда.

Клатя глава.

— Нямам време да боледувам. Днес ми е срещата с Робинсън.

Ани Робинсън е клиентката, която ухажвам от месеци. Стари пари. Наблягам на думата „стари“, защото тя е на около деветдесет и пет. Ако не подпише днес, утре може изобщо и да не успее да подпише. В буквалния смисъл на думата.

— Болна си, бебчо. И не мисля, че ще направиш особено добро впечатление, ако оповръщаш антикварната й брошка. Но, имаш късмет, защото приятелят ти е брилянтен гений в трудни ситуации. Дай ми папката, аз ще отида на срещата. Ани ти е в кърпа вързана.

И ме притиска в прегръдката си.

— Дрю, не…

Той ме прекъсва на секундата.

— Не! Без кучкенски изпълнения. Не искам дори да слушам. Лягаш в леглото.

Събирам сили да се усмихна.

Дрю ме завива и оставя една бутилка „Джинджър Ейл“ на нощната масичка. Мисля, че целува челото ми, но не съм много сигурна, защото сънят веднага ме унася.

* * *

Три часа по-късно излизам от асансьора на четирийсетия етаж в сградата на компанията. Стомахът ми е празен, но след кратката дрямка се събудих свежа, готова да покоря света, в това число и Ани Робинсън.

Влизам в малката конферентна зала и надничам през стъклото.

Можеш ли да видиш Дрю? Седи до дребна жена с посивяла коса в инвалиден стол. Докато говори с консултантите й, ръката на Ани изчезва под масата. Секунда след това Дрю смръщва лице и още секунда след това изглежда сякаш го е ударил ток.

Старите жени си падат по него.

И е ужасно смешно.

Той я поглежда укорително, но тя само мърда закачливо вежди. Дрю върти очи, извръща поглед и точно тогава ме забелязва.

Дрю моли да бъде извинен и излиза в коридора. Лицето му грее от облекчение. Като фар.

— Пресвета Дево, благодаря ти! И на теб Боже, че те прати.

Усмихвам се.

— Не знам, не съм сигурна, че трябва да се намесвам. Госпожа Робинсън изглежда много щастлива в твоята компания.

— Да. Ако продължи да е все така щастлива в компанията ми, ще й закова ръцете за масата. С телбод! — След това ме оглежда от главата до петите. — Не искам да си мислиш, че не се радвам да те видя тук, защото всеки път, когато те видя, няма по-щастлив човек от мен. Но… какво, по дяволите, правиш тук? Трябва да лежиш в леглото!

— Този вирус трае около три часа. Вече съм добре.

Дрю опипва челото, бузите и дланите ми. Знам, че ме проверява за температура.

— Сигурна ли си?

— Да. Като нова съм.

Той кима, но очите му ме гледат изпитателно и недоверчиво. Не е убеден.

— Добре. О, преди да съм забравил — довечера сме на вечеря в родителите ми. Мислиш ли, че можем да отидем? Ако не се чувстваш добре, мога да се обадя и да кажа, че няма да ходим.

Вечеря в семейство Еванс? Винаги е толкова интересно.

— Добре съм, ще отидем.

Той ми подава папката и казва:

— Добре. Стратегиите ти за инвестиции направо ги разтрепериха. Чакат те подмокрени, с разтворени крака. От теб се иска само да влезеш и да им го ковнеш.

Представих си гледката. Не ми хареса.

— Дрю, това е отвратително.

— Ти казваш син домат, аз казвам патладжан. — Целува ме нежно. — Убий ги, смажи ги.

Той тръгва, а аз влизам да довърша сделката.

* * *

Предполагам, че картинката вече ти се изяснява, нали? Виждаш ли проблема? Знам, че отнех прекалено много от времето ти, но почти стигаме до финала.

Радвай се на хубавите неща, докато можеш, защото нищо не е вечно.

Причината да влизам в толкова много подробности е, за да разбереш защо бях толкова шокирана. Колко непредвидено и случайно се случи всичко.

Предполагам такъв е животът.

Мислиш си, че всичко е под контрол. Пътечката ти е така перфектно предначертана. И един ден както си караш — бам! Някой се набива в колата ти. Отзад. На магистралата на живота ти.

А ти изобщо не си видял кога е приближил.

Не си усетил какво се случва.

И хората са така. Непредсказуеми.

Няма значение колко добре си мислиш, че познаваш някого, няма значение колко уверен си бил в чувствата му, в начина, по който реагира във всяка една ситуация — хората винаги те изненадват.

По най-унищожителния възможен начин.