Ема Чейс
Усукани (15)

Глава 14

Някога да ти се е случвало да оближеш пода на мъжката тоалетна на стадион на „Янкийс“? И на мен не ми се е случвало. Но сега поне знам какъв вкус остава в устата ти.

Да — махмурлук. Всички сме с махмурлук. Ад. Забравете за военните самолети. Ако армията можеше да капсулира това усещане, на света щеше да царува мир и спокойствие. Никакви войни. Никога.

В момента съм в чакалнята на гинеколога на майка ми, но Били и Делорес са тук, за подкрепа. Виждаш ли ни? Седим на столовете като трима провинили се ученици пред кабинета на директорката.

Делорес не смее да махне слънчевите очила. Седи и чете памфлет за някакъв нов вид виагра за жени. Били спи с отворена уста, главата му е облегната на стената. Майка ми е с нас. Прехвърля някакво списание, без да чете, дори не съм сигурна, че гледа картинките.

А аз само седя и се опитвам да не гледам плакатите с новородени бебета, които са накачени навсякъде по стените.

Били издава някакъв ужасен хъркащ звук и Делорес го ръга в ребрата. Той се събужда и започва да кашля и да се дави.

— Monkey ball banana blitz!^[1]

Всички го гледаме въпросително. Той се осъзнава, спомня си къде е.

— Съжалявам, имах кошмар.

Поле обляга глава на стената и затваря очи.

— Чувствам се като изпърдяно лайно. — Делорес и аз кимаме в съгласие. А Били се кълне: — Никога повече, никога повече няма да пия. Кълна се. Започвам нов живот, пречистен.

Делорес се опитва да говори:

— Чували сме го.

— Този път вече няма лъжа. Никакъв алкохол повече за мен. От днес нататък само трева.

Аха. Звучи логично.

Така и така чакаме, нека отделим минутка за най-страшните и неприятни събития в живота на жената: гинекологичните прегледи.

Това е едно от най-ужасяващите неща, които се случват в живота на жената. Знаеш как от малки момичетата се възпитават в морал и чистота. Да си кръстосваме краката, никога да не отлепяме едното коляно от другото, да стискаме крака един вид.

И после ставаме на осемнайсет. И тогава трябва да ни прегледа лекар, който според статистиката обикновено е мъж на средна възраст. И после трябва да се съблечем. Съвсем голи. И да му позволим да ни опипва отвътре. И да си забива пръстите в нас.

Напълно непознат човек!

О, да, и най-вълнуващата част — разговорът с този човек. През цялото време докато те опипва, не спира да ти говори. Как е училището? Днес май ще вали? Как е майка ти? Само и само да отвлече вниманието ти от факта, че е напъхал ръка до китката не къде да е, а във вагината ти.

И какво е това?

Ще замоля мъжете, които четат, да не ми се правят на големи страдалци заради един преглед на простатата. Никаква база за сравнение. Един пръст в задника… даже може да е и приятно. Поне не трябва да си вдигате краката на стол, който първоначално е бил замислен като уред за свирепи мъчения и инквизиция още през мрачните години на Средновековието.

В това отношение жените го отнасят много яко. В неприятния смисъл.

Една медицинска сестра в синя униформа съобщава името ми.

Майка ми и аз ставаме и тръгваме към първия кабинет вляво.

Събличам се и обличам розов пластмасов чувал. Отворен точно отпред.

Разбира се! За да те виждам по-добре, както казва Кумчо Вълчо на Червената Шапчица.

Сядам на стола. Хартиената покривка се огъва под дупето ми. Майка ми застава до мен и потърква ръката ми за кураж.

И ето, лекарят влиза.

Погледни. Бяла брада. Бузест. Кръгли очила. Сложи му една червена шапка и ето ти го и Дядо Коледа.

Това какво е? Някаква шега? Коледа никога няма да бъде същата.

— Здравейте, Катрин. Аз съм доктор Уидътспуун. Доктор Джоан Бордело, гинекологът на майка ви е на почивка…

Разбира се, че е на почивка.

— … и аз я замествам. — Ако съдим по последната ви менструация, сега сте в шестата седмица на бременността?

Кимам.

— И сте имали кървене?

— Да, точно така.

— Бихте ли описали кръвта? Цвета? Имахте ли присвиване, болки? Съсиреци?

Гласът ми е като ръждясал.

— В началото беше кафеникаво-розова. Като през първия ден от цикъла ми. Когато пътувахме към болницата изтече обилно количество червена кръв… и после… пак стана кафеникава. Не мисля… не мисля, че имаше съсиреци.

Той кима, очите му са мили.

— Да, прочетох какво е написал колегата от спешното във файла ви, но искам да се уверя в поставената диагноза. Съгласна ли сте, Катрин?

Опитвам се да се усмихна.

— Да. И може да ми казвате Кейт. Всички ми казват така.

— Добре, Кейт. Когато сте готова, легнете максимално надолу и поставете краката на металните поставки тук горе.

Докато изпълнявам инструкциите му, той приближава към стола количка с монитор и клавиатура. После взема едно голямо, пластмасово дълго нещо… което честно!… прилича на вибратор.

За слонове.

Вдигам глава и питам:

— Ам… какво е това?

— Това е вътрешен ултразвук. Изглежда малко… страшничко, знам…

Вярно ли Дядо Коледа знае такива неща?

— Но няма да боли — добавя окуражително.

После вади някакъв пакет от фолио, разкъсва го и нахлузва един огромен презерватив върху вибратора за слоници. Не се шегувам, това нещо няма начин да влезе, дори и да се напъна.

— Просто се опитай да се отпуснеш, Кейт.

Разбира се. Няма грижа. Представям си, че съм в спа салон. И ми масажират яйчниците.

Той внимателно вкарва пръчката. Боли, но не много. После започва да движи уреда във всички посоки. Не, не ме излъга, наистина не боли. Просто е малко… смущаващо.

— Усещате ли все още болка в слабините, свиване на мускулите?

Гледам в тавана, облицован с бежови плочки и умишлено отбягвам монитора.

— Не, нищо от снощи.

Убедена съм, че алкохолът и тревата са блокирали всяка възможна болка и са парализирали всеки нерв в тялото ми за дни напред.

После чувам как щрака нещо по клавишите. Пръчката изчезва.

— Може да седнете, Кейт.

Сядам.

— Виждате ли това мигащо нещичко тук?

Поглеждам към монитора, точно там, където сочи пръстът му.

— Да.

— Това е сърцето на вашето бебе.

Въздухът ще пръсне дробовете ми. Ужас!

— Искате да кажете… че… е все още живо?

— Точно така.

Стискам ръце една в друга. Сълзите пълнят очите ми, всеки миг бурната река ще залее устието.

— Кога ще… Колко време… ще мине, докато… приключи спонтанният аборт?

Той слага ръка върху побелелите ми длани.

— На база на извършения преглед, на изследванията на нивата на хормоните ви и като съдя по всичко, което ми казахте, не виждам причина това изобщо да се случи.

Обръщам рязко глава към него.

— Чакайте… Но лекарят снощи ми каза…

— В ранните месеци понякога е трудно да се определи кога плодът е застрашен. Предполагам затова колегата е направил тази грешка, просто не е имал на разположение професионален ултразвук. А относно кървенето, през първите месеци това е нещо съвсем обикновено. Но както вече установих, плодът е добре затворен, сърдечният му ритъм е добър, а това са индикатори за една най-обикновено протичаща бременност.

Ръцете на мама обвиват раменете ми. Усещам облекчението и радостта й. Но аз имам нужда от повече доказателства.

— И ми казвате, че мога да задържа бебето си? Че ще имам бебе?

Доктор Уидърспуун се смее. Какъв прекрасен звук!

— Да, Кейт. Надявам се да задържите това бебе. Терминът ви е на двайсети октомври.

Поздравления.

Покривам уста с длан и сълзите текат. Усмихвам се толкова широко, че чак лицето ме боли. Прегръщам мама.

— Мамо…

Тя се смее.

— Знам, слънце. Толкова се радвам. Обичам те, момичето ми. Обичам те толкова много.

— И аз те обичам, мамо.

Така трябваше да е от самото начало. Без страх, без колебания. Само радост. И еуфория.

Обличам дрехите си по-бързо от жена, хваната в кревата с чужд мъж, и бягам навън в чакалнята. Делорес и Били ме гледат с изненада.

— Все още съм бременна. Не е било спонтанен аборт!

Двамата стават едновременно.

— Знаех си, че оня безпишковец не може да различи задник от лакът.

Следват усмивки и прегръдки, всеки прегръща всеки със скоростта, с която се подава джойнт на Уудсток. Делорес казва:

— Предполагам си решила да запазиш детето. Нали? Ще го запазиш, нали?

Ръцете ми падат надолу и обвиват корема ми. И вече си представям как там има голяма подутина.

— Да, докато стане на осемнайсет и замине за колеж. И дори и след това може да го принудя да остане да живее у дома и да пътува до колежа всеки ден.

Тя кима и така дава своето одобрение. А одобрението на Делорес Уорън е нещо, което се печели крайно трудно.

Били пада на колене пред мен.

— Ей, малкият там? Аз съм чичо Били. — После ме поглежда тревожно. — Мога ли да бъда чичо Били? Трябва да ми позволиш да бъда чичо Били! Единствената ми друга възможност за чичо е детето на Делорес, а само един дявол знае какво чудо на природата ще се пръкне от нея.

Делорес го удря по главата. Смея се.

— Да, можеш да бъдеш чичо Били.

— Супер! — И вниманието му се връща към корема ми. — Хей, детенце. Не се тревожи за нищо. Ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш. Повтаряй след мен — Стра-то-кас-тър^[2].

Делорес клати глава.

— Не те разбирам, магаре такова. Това нещо е колкото попова лъжичка.

— След снощи ще да е една пияна попова лъжичка. Но няма проблем, нали? Това ще му изгради навици от рано, ще го направи истински мъж още от утробата. С косми на гърдите.

Делорес се усмихва:

— А ако е момиче?

Били свива рамене и казва:

— Какво от това. Някои мъже харесват жени с косми на гърдите. Не знаеш какви хора има на този свят.

Оставям веселата дружинка да крои планове за бебето ми и отивам при доктор Уидърспуун. Говоря тихо, с наведена глава, виновно.

— Извинете… но исках да попитам… снощи… бях много разстроена… и… и пих алкохол… и пуших цигари — и с още по-тих глас: — И марихуана. Много.

В съзнанието ми се въртят кадри от „Извънредни новини“ — бебе, родено с алкохолизъм. Бебе, родено с изключително ниско тегло.

Той слага ръка на рамото ми и казва успокоително:

— Не сте единствената бременна жена, която е правила такива неща. Колкото и да са нездравословни за бебето… много жени го правят, преди да разберат, че очакват дете, Кейт. Плодът е по-издръжлив, отколкото си мислиш. Ембрионът е способен да преодолее почти всички стресови последици от еднократна употреба на алкохол или… други вещества. Така че, ако се въздържате от употребата им за в бъдеще, няма да има никакви нежелателни последици.

Прегръщам го силно, почти го събарям по гръб.

— Благодаря ви, доктор Санта! Това е най-хубавият коледен подарък! На всички времена.

Бягам при Делорес и Били.

— Каза, че нямало страшно, че всичко било наред.

Скачаме и се прегръщаме като деца на детската площадка.

Мигът е почти съвършен.

Почти.

Защото нещо липсва.

Някой липсва.

Липсва единственият човек на този свят, който трябва да е щастлив колкото мен.

Той трябва да е тук.

Да ме вдигне на ръце, да ме завърти като малко момиченце. Да ме целува, докато припадна.

И после да ми казва, че всичко с бебето ще е наред, защото неговата суперсперма е неунищожима.

Нали го виждаш и ти, така както го виждам и аз?

Но не е тук.

Понякога нещата са такива, каквито са.

Иска ми се да ти кажа, че не ме боли, че не ми липсва, че не ми пука.

Но ще е една огромна, тлъста лъжа.

Обичам Дрю. Не мога да си представя, че някога ще спра да го обичам. И искам да споделя това с него. Искам да споделя щастието си. Искам го повече от всичко на света. Но невинаги получаваме това, което искаме. Понякога трябва да сме благодарни на това, което имаме. И аз съм. Благодарна съм. И съм щастлива.

Защото ще имам бебе и ще се грижа за него. И не се налага да го правя сама. Майка ми, Джордж, Делорес, Били — няма да има недостиг на помагачи. Моето бебе ще получава любов за десет бебета.

Преди четирийсет и осем часа не знаех на какво съм способна, не знаех, че във вените ми тече стомана. Сега знам. И предполагам това е поуката от цялата история.

Трябва да паднеш, да удариш коленете си и да разраниш ръцете си, за да разбереш дали можеш да се изправиш.

Така че не се притеснявай за мен. Ще бъда добре. Съвсем добре.

Все някой ден. Ще се чувствам отново прекрасно.

Ние ще бъдем добре.

Спираме пред закусвалнята и майка ми бяга към задната врата. Остави Джордж сам да управлява кораба и е леко притеснена дали не го е потопил.

Ние вървим по-бавно. Делорес ме пита:

— И какъв е планът сега?

Поемам дълбоко въздух и поглеждам към небето. И изведнъж ми се струва, че това е моето ново начало, една празна страница, на която тепърва ще пиша. Да, знам, че това са клишета, но както вече казах, повечето клишета затова са клишета — защото са истина.

— Ще остана някой ден тук. Да си почина, да заредя батериите. После се връщам в Ню Йорк и с Дрю ще проведем този много дълъг разговор. Защото имам какво да му казвам и той ще трябва да ме изслуша, независимо дали иска или не.

Тя ме потупва по рамото.

— Това е моето момиче. Прати копелето в ада.

Усмихвам се. Били отваря вратата. Ди Ди влиза, но аз не тръгвам след нея.

— Идваш ли, Кейт?

Закачам палец на рамото си.

— Ще се поразходя малко. Да изпусна напрежението. Кажи на мама.

— Разбира се. Не бързай. Когато се върнеш, ще сме тук.

И вратата се затваря след тях.

Тръгвам към колата.

И това е. Това е моята история. Един голям, тлъст сандвич, не особено вкусен, нали?

Татко ме водеше на тази площадка, когато бях малка. Дори в онези времена, когато я построиха, не идваха много хора. Не знам защо са решили да направят детска площадка точно тук. Няма много къщи, почти не живеят малки деца, не се вижда от шосето, няма алея към нея, само една отъпкана пътека.

Времето не е пощадило металните люлки и пързалки. Ръждясали са. Боята е избеляла и олющена. А преди бяха боядисани в такива весели цветове.

Но все пак… тук е красиво. По някакъв особен, индустриален начин. Напомня на пейзаж на модерното изкуство. Изолирано е. Тихо е. А аз имам толкова голяма потребност точно от това. Защото… когато се замисля за това, което ме чака…? Няма да лъжа — плаша се. Като да се местиш да живееш в нов дом — вълнуващо е, но в същото време ти се разкатава фамилията от нерви. Защото не знаеш дори къде е най-близката бензиностанция, не знаеш и телефонния номер на полицията, на пожарната. Толкова много нови неща. И трябва да ги науча.

Някъде съм чела, че бебетата чуват какво става извън корема на майката. Че когато децата се родят, те вече познават гласа й.

И това ми харесва.

Поглеждам към корема си.

— Хей, попова лъжичке. Извинявай за всичко, което се случи тези дни. Обикновено животът ми не е толкова драматичен. Макар че Дрю най-вероятно няма да се съгласи. Той все казва, че съм кралицата на драмата.

Дрю. Това ще е трудно за обяснение. По-добре да започна сега. Имам нужда от практика.

Слагам ръце под корема си, като люлка.

— Да… баща ти… твоят татко е… като падаща звезда. Когато е наоколо, всички останали светлини на небето се скриват от срам. Защото той е най-ярката, най-магнетичната звезда. Не можеш да откъснеш очи от него. Аз поне не можех. Никога.

Захапвам устна. И гледам ястреба в небето.

— Обичахме се. Няма значение какво се е случило, няма значение какво ще се случи от тук нататък, но за теб е важно да знаеш, че ние се обичахме. Баща ти ме караше да се чувствам като най-специалното нещо в живота му, като единственото нещо, което има значение за него. И винаги ще съм му благодарна за това. Надявам се да се запознаеш с него някой ден. Защото той… той е наистина… страхотен човек… — Смея се нежно. — … когато не е прекалено зает да се държи като задник.

Когато свършвам тирадата си, въздухът застива. И е много тихо. Различно е от парковете в градовете. Не се чуват клаксони, няма пищящи деца, никой не бяга за здраве или хубава фигура.

Блажено спокойствие.

Затова, когато вратата на някаква кола недалеч от мен се затваря, почти подскачам.

Извъртам глава към звука.

И там стои последният човек, когото съм очаквала да видя в този миг, тук, в Грийнвил.

Дрю.