Ема Чейс
Усукани (8)

Глава 7

Основната характеристика на личности от тип А е, че тези хора имат цели и стратегии за постигането на тези цели. А аз съм точно такава личност. Планирането е моята религия. Списъкът със задачите и стъпките за постигането на целта е моята Библия.

Но когато стигам до лобито на сградата, която беше мой дом през последните две години, замръзвам. Застивам. Защото за първи път в живота си нямам никаква идея какво да правя от тук нататък. Нямам посока.

А това е истински кошмар. Предполагам това означава да се чувстваш в безтегловност. Като космонавт, изпаднал от космическия кораб — отдалечава се бавно и изчезва самотно към изолираната си смърт.

Обречена. Сама.

Целият ми живот досега се въртеше около Дрю. И никога не ми бе минавало през ума, че ще ми трябва план за евакуация в случай на инцидент или злополука. Пръстите ми започват да треперят. После треперят целите ми ръце. Коленете. Пулсът ми е ускорен и съм сигурна, че имам сърцебиене, хипервентилация вследствие на силна паника. Задухът се засилва.

От адреналина е. Способите на човешкия организъм да се справи с акутния стрес е удивителен феномен. Това е действие без мисъл. Движение без участие или разрешение на мозъка.

А моят мозък работи на пълни обороти. Всеки мускул в крайниците ми пищи да вървя, да се движа. Да си отида. Тялото ми не се интересува къде, само и само да не оставам тук.

Бягай, бягай, колкото сила имаш — бягай. Никой не може да те хване. Ти си Бисквитката Джинджърбред.

Но тя беше щастлива бисквитка. Нея поне я гонеха.

— Госпожице Брукс?

Не го чувам веднага. Звукът на моята собствена паника заглушава всичко останало. Сякаш в ушите ми са се напъхали хиляди прилепи и махат бясно с криле като в пещера без изход. Тогава той докосва ръката ми, сваля ме на земята.

— Госпожице Брукс?

Джентълменът с посивяла коса и черна шапка ли?

Това е Лу, портиерът ни. Добър човек. Женен е от двайсет и три години. Две дъщери в колеж. Забелязал ли си, че портиерите винаги се казват Лу? Или Сам? Или Хари? Сякаш името им е предначертало съдбата им — да бъдат портиери в някоя луксозна сграда.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Дали може да направи нещо за мен?

Да ми осигури лоботомия. Това ще ми е полезно. Нищо специално — само един чук и една трошачка за лед, от онези ръчните. И ще стана един щастлив член на клуба на хората с безупречно чисти и празни мозъци.

— Добре ли сте, госпожице Брукс?

Нали знаеш как хората казват: „По-добре да си обичал и загубил, отколкото да не си обичал никога в живота си“? Е, това е лъжа. Пълна измислица. Който го е казал, не е знаел абсолютно нищо за любовта. Невежеството е блаженство. От него не боли.

Но да си опознал съвършенството, да си го докосвал, да си го вкусвал, да си го вдишвал всеки ден и после да ти го отмъкнат изпод носа?

Загубата е агония. И всеки инч от кожата ми умира.

— Трябва да… трябва да тръгвам.

Да, това е моят глас. Една объркана и неразбираема версия на истинския ми глас. Като на оцелял след жестока катастрофа човек, който повтаря на всеки, който има нерви да го слуша, че светофарът светел зелено.

Не трябваше да свърши така. Не трябваше да свършва. Изобщо. Никога. Та той ми го написа на небето, помниш ли?

Завинаги.

Лу поглежда сака през рамото ми и попита:

— Към летището? Искате да кажете, че закъснявате за полета си?

Думите му отекват в бездънната пропаст, в каквато се е превърнало съзнанието ми.

Летище… летище… летище… полет… полет… полет…

Когато хората с Алцхаймер започнат да губят паметта си, най-пресните спомени си заминават първи. Старите — адресите на къщите, в които са отраснали, имената на учителите им от втори клас — тези остават. Защото са като татуирани в мозъка. Стават такава част от същността на човека, че информацията е почти като инстинкт. Като… рефлекса да преглътнеш.

Инстинктите ми побеждават. И започвам да планирам.

— Да… да, трябва да стигна до летището.

Някой знае ли нещо за вълците? Те се движат на групи. Като семейства. С изключение на случаите, когато някой от тях пострада. Ако някой от тях е болен или ранен, той се измъква тихо през нощта, за да не привлича други хищници и да не навреди на стадото. И се връща в последната пещера, в която са спали вълците. Защото там му е познато. Защото там ще се чувства в безопасност. И остава там, докато се възстанови.

Или умре.

— Лу? — Той спира и се обръща към мен. — Имам нужда от лист и химикал. Трябва да напиша писмо. Може ли да го изпратиш после?

Портиерите в Ню Йорк не само отварят вратите. Те са момчета за доставка, пощальони, охранители, момчета за всичко.

— Разбира се, госпожице Брукс.

Той ми подава нов лист хартия за писма и хубав химикал. После излиза да ми хване такси. Сядам на кушетката в лобито и пиша бързо. Всяко дете на девет години ще ти каже, че това е най-безболезненият начин да махнеш лейкопласт — бързо. За секунда.

Имам усещането, че пиша предсмъртното си писмо. И в известен смисъл е точно така. Предсмъртното писмо на кариерата ми.

Господин Джон Еванс,

Поради непредвидени лични причини, няма да бъда в състояние да продължа да изпълнявам задълженията си към компанията „Еванс, Рейнхарт и Фишер“.

С настоящото писмо Ви уведомявам за моята оставка без предварително предупреждение.

С огромно съжаление:

Катрин Брукс

Звучи студено и грозно, знам. Но професионализмът е единствената ми останала барикада.

Нали знаеш как момичетата винаги изпитват тази странна и наистина специална нужда да получат одобрението на татковците си. Може би е някаква подобрена в еволюционно отношение версия на покорство, останала от времената, когато момичетата са били просто собственост, с която бащите са разполагали за бартер, за продажба на този, който даде най-много пари, за удобни бракове. Каквато и да е причината — одобрението на бащата е важно. Има тежест.

Когато бях на десет, Грийнвил Паркс имаха лига за момичета. И понеже баща ми нямаше син, чрез който да осъществи нереализираните си бейзболни мечти, реши да ме научи на някои от тънкостите на играта. И без друго бях мъжко момиче, та не беше никак трудно. И тогава баща ми реши, че съм прекалено добра да играя с момичетата. Според него лигата на момчетата щяла да бъде по-голямо предизвикателство.

И му повярвах. Защото той самият вярваше.

Той вярваше в мен.

Били ми се смееше, казваше, че ще ми счупят носа. Делорес идваше да гледа и докато седеше на скамейките, използваше времето да си лакира ноктите, за да не умре от скука.

Но аз успях да вдигна нивото на отбора.

И когато сезонът свърши, аз бях състезателят с най-висок резултат в цялата лига. Татко беше толкова горд! Сложи трофея ми до касата в закусвалнята и не спираше да се хвали на всеки, който минеше да плати нещо. На всеки, който можеше да го изтърпи да повтаря историята отново и отново. Някои слушаха, а тези, които не искаха да слушат, бяха принуждавани да слушат.

След три години татко го нямаше.

И това ме осакати. Бях като човек, който е имал перфектно зрение, но изведнъж е ослепял. Но знаех точно какво ми липсва.

Никога повече не стъпих на игрището.

Години след това се запознах с Джон Еванс. Той ме избра, той ми се довери. От хиляди кандидатури избра моята. Той се грижеше за мен и за кариерата ми като за малко бебе. Гордееше се с всеки мой успех, с всяка сключена сделка. И тогава, уви за толкова кратко, си спомних какво е да имаш татко. И Джон ме отведе до Дрю. И житейските ни пътечки се преплетоха, усукаха. Както бръшлян се усуква около дърво. Знаеш как е — неговото семейство се превърна в мое семейство. Получих всичко, което идва с едно семейство като тяхното. Нежните укори и загриженост на майка му, прекалено силните защитни рефлекси на Александра, шегите на Стивън, чувството за хумор на Матю… сладката Маккензи.

А сега загубих и тях.

Защото, колкото и да не ми се вярва, че биха се съгласили и одобрили постъпката на Дрю, макар че биха укорили начина, по който се отнесе с мен, сещаш се за поговорката: „Кръвта вода не става“.

Така че, в крайна сметка, каквото и да му кажат, както и да го корят, няма да застанат на моя страна, а на негова.

— Госпожице Брукс? Готова ли сте? Колата ви е пред сградата.

Преди да сгъна писмото, написвам една дума под подписа си. Една болезнена и напълно неадекватна дума.

Съжалявам.

После се опитвам да насиля краката си да поемат тялото ми и да ме изправят.

Подавам писмото на Лу.

Тръгвам към вратата.

Чувам асансьора зад себе си. Спирам и се обръщам и гледам големите двойни златни врати.

Чакам.

Надявам се.

Защото така става във филмите, нали? В Красива в розово и във всеки един от филмите на Джон Хюз, с които израснах. Точно преди момичето да си отиде, преди да влезе в колата, момчето бяга след нея по улицата. Гони я. Вика името й. Казва й, че съжалява. Че нито едно от ужасните неща, които й е казал не е вярно.

И после се целуват. И има музика.

И се появяват надписите и филмът свършва.

Точно това искам сега. Щастливият край, в който вярват всички.

Стоя и чакам и не дишам. И вратите се отварят.

Искаш ли да отгатнеш кой е там, в асансьора? Добре, опитай. Аз ще изчакам.

Никой.

Няма никой.

И усещам как гърдите ми се огъват навътре, отваря се бездънна пещера. Дишам забързано през болката, гледам замъглено през агонията — така както дишаш, когато си изкълчил крак.

И вратите на асансьора се затварят. Ужасно бавно.

Това бавно затваряне изглежда толкова символично.

Може би сега е време да затворя моите собствени врати, а?

Бърша очи. И подсмърчам. И нагласям чантата на рамото си.

— Да, Лу. Сега съм готова.