Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (35)

Глава 33

— Хари ми разказа какво е направил, когато сте били партньори. Чувства се ужасно.

Вместо отговор й изсумтях. С Холи вече бяхме разговаряли за мода (консенсус: модата е хубаво нещо), за оръжия (консенсус: оръжията са хубаво нещо) и родители (консенсус: родителите са хубаво нещо, ако все още бяха живи, но нейните бяха мъртви, а моята майка лежеше в кома) и накрая стигнахме до темата за мъжете.

Холи чистосърдечно се съгласи, че бях прецакала шансовете си с Лейтъм, а аз направих героичен опит да я убедя да направи същото с Макглейд.

— Той се е променил, Джак. Всъщност, лоялността е едно от най-скъпите му качества.

— Преди не беше.

— Бил е млад, амбициозен. Сега осъзнава, че приятелството е по-важно от кариерата. Той те смята за добър приятел, Джак.

Отново изсумтях. С добри приятели като Макглейд почти със сигурност ми се гарантираше преследване от серийни убийци.

Холи се пресегна да си вземе още един пържен картоф. Бяхме спрели на „Макдоналдс“ на магистралата „Скайуей“. Вече бях забравила, че ядох хамбургер и картофки. Холи си беше взела „Щастливото меню“ и прекара времето си в ровене в храната си и в игра с подаръка — някаква фигурка от филм.

На три хапки изяде един картоф. Дъвчеше бавно.

— Минали са години. Защо мразиш Хари толкова много?

— Не го мразя. Нека просто да кажем, че нищо не спечелих от познанството си с него.

— Той ти помогна със случая на Джинджифиловия мъж.

— По принуда.

— И със случая от миналата година — мъжът, който убиваше проститутки.

— И в двата случая искаше нещо в замяна.

— А не е ли същата причината, поради която ти се съгласи да му бъдеш кума на сватбата ни?

Опа.

— Казал ли ти е?

— Каза ми, че искаш да свали героя от телевизионния сериал и че няма да се съгласиш да си му кума, ако не го направи.

Наместих се в седалката. Ставаше тъмно, затова включих и фаровете. Наближавахме отбивката за Гари.

— Той беше този, който ме включи в проклетото предаване. Работата ми е застрашена.

— Може би щеше да те свали от шоуто, ако го беше помолила.

Изсумтях уклончиво.

— Той е сладур, Джак. Щеше ми се да можеш да го видиш.

— Да. Сигурно е истинска плюшена играчка.

Холи започна да рови в чантата и намери малко от туршията, която беше отделила от хамбургера си. Сложи я в устата си, от което ми стана доста странно.

— Защо отдели краставичките, щом ги обичаш?

— Мразя ги.

— Тогава защо ги ядеш?

— Да не става зян, нали така?

— Предполагам.

За момент не говорихме. Отказвах да се чувствам виновна, за каквото и да е, свързано с Макглейд, дори и при условие че започвах да харесвам приятелката му.

— Разкажи ми за този Бил Корк.

— Бъд. Казва се Бъд. Той е бащата на Чарлз Корк — Джинджифиловият мъж. Видя ли телата по телевизията?

Холи набръчка носа си.

— Да. Какъв психар ще заравя хора в мазето си?

— Същият, който се къпе в собствената си урина, забива игли в слабините си и се бичува.

Тя направи физиономия на погнуса и ме бутна по рамото.

— Не е вярно.

— Вярно е. Също така се е обезомъжествил.

Произнесе без звук думата „обезомъжествил“, след което каза:

— Отрязал е собствената си патка?

Кимнах.

— Загубил е пакета си, заедно с камбанките.

— Това е отвратително.

— Явно е наказвал себе си заради дяволските си дела. Някакви извратени християнски идеи.

— Напомни ми да не ходя в тази църква.

Поех по отбивната за Гари, като се опитвах да се сетя болницата на юг ли беше, или на север. Избрах север.

Холи взе последния пържен картоф, подуши го и го пъхна в устата си.

— Не познавам някой от такава величина, но в Детройт имахме такъв убиец преди няколко години. Одираше хора.

Възбудено казах:

— Наистина ли?

— Беше някакъв сериен убиец. Насичаше хората и им сваляше кожата. Не си ли го виждала по новините?

— Опитвам се да не гледам новини. Прекалено са депресиращи. Хванаха ли мъжа?

— Не. Уби трима души и след това изчезна. Според полицаите е било дело на организираната престъпност. Доста гаден начин да умреш, нали? Да те одерат?

Сетих се за записа с Мълруни.

— Да, доста гаден.

Разбрах, че бях тръгнала в правилната посока, защото видях повече от десетина коли на пресата, всяка с антена на тавана, паркирани на улицата. От болницата бяха изкарали пресата от паркинга. Намерих едно място за инвалиди, извадих сирената от жабката си и я сложих на тавана, за да не ми вдигнат колата.

Холи излезе с мен.

— Нали щеше да чакаш в колата?

— Нека видя мъжа. Моля те, Джак. Ще си кротувам. Просто искам да погледна в очите му.

— Не сме в зоопарка, Холи. Няма да ходим при маймуните.

— Мен ме бива с мъжете. Ако искаш да го накараш да говори, може би аз ще мога да ти помогна.

Както и с Хари, да спориш с Холи беше безсмислено упражнение. Вървяхме напред — назад за около трийсет секунди и осъзнах, че единственият начин да я накарам да остане в колата, бе да я закопчая с белезници. Което ми беше минало през ума, но арестът не беше добър начин да се сприятелиш с някого.

— Нито дума не искам да чувам. Можеш да гледаш, но не и да се намесваш.

Направи жест като затваряне на цип.

Във фоайето имаше полицаи, включително служителя, когото знаех отпреди като охрана на Корк. Той ми кимна да мина, след което залепи погледа си в Холи. И останалите полицаи направиха същото, но без да ми кимват да мина. Ако бяхме в анимационен филм, езиците им щяха да се развият и да паднат от устите им на пода като червени килими.

Федералните, Мът и Джеф, за мое щастие не бяха тук. Вероятно разпитваха Лорна Елисън Хънт. Или просто се бяха усамотили тримата с ОБИ, техния компютър. Където и да бяха, бях благодарна на вселената, че не трябваше да се занимавам с тях при всичко, което имах да върша.

Стаята на Корк беше охранявана от още двама полицаи, които ме очакваха. Те, обаче, не очакваха Холи, но след като тя им се усмихна изведнъж станаха общителни, представиха се и заявиха своята преданост.

Оставих ги да си флиртуват и отидох да видя чудовището.

Когато влязох, Бъд Корк ме забеляза, а очите му бяха хлътнали и кървясали, тенът на лицето му беше блед. Дори и да ме беше познал, не го показа.

След това влезе Холи. Проклет да е пенисът, Корк затаи дъх с широко отворени очи.

Вероятно беше заради тениската на „Версаче“. И аз трябва да си взема такава.

— Г-н Корк, помните ли ме? Аз съм лейтенант Даниелс. Бях в къщата ви онзи ден и вие ми показахте мазето си.

Кимна, но погледът му все още беше прикован върху Холи. Тя се приближи към леглото с протегната ръка и Корк потръпна толкова силно, че изпука рамката на леглото.

— Холи Фрейкс. Приятно ми е да се запознаем, г-н Корк.

Бъд се протегна към нея, все едно тя беше гърмяща змия. Здрависа се бързо, вяло и веднага си дръпна ръката.

— Как се държат с вас? — попитах аз.

— Те… не ми дават лимон за водата ми. Аз все ги моля, а те не ми носят.

Пъхна пръста си в устата и откъсна кожичка, а очите му се местеха ту към мен, ту към Холи.

— Ще се погрижа.

Докато казвах това, тя излезе в коридора. Представих си как полицаите се надпреварват, за да търсят лимон.

Взех си един пластмасов стол и седнах до леглото.

— Знаеш ли защо си тук, Бъд?

— За да бъда наказан. Защото бях лош.

Изглеждаше доста тъжен, докато го казваше. След това лицето му се нагърчи в зла усмивка и започва да се хили.

— Какво е толкова смешно, Бъд?

— „Блажени сте, когато ви намразят човеците, и когато ви отлъчват от себе си и ви похулят и отхвърлят името ви като лошо, поради Човешкия Син“, Лука 6:22.

Цялото му тяло се затресе, сякаш имаше гърч. Паркинсонът. Успокои се, преди да повикам сестрата, и Бъд отново започна да се смее.

— В Индиана има смъртно наказание. Ще ме убият. С инжекция.

— И това те забавлява?

— Не я заслужавам.

— Доста хора си убил, Бъд.

Отхапа кожичка на нокътя си и я издърпа. Кръв потече по устните му, която придаде цвят на моравия му тен.

— Трябва да бъда измъчван до смърт. — Отново се изхили. — Смъртоносната инжекция е твърде лека за мен.

Лапна си пръста, а езикът му облиза кръвта. Останах безизразна.

— Днес по-рано видях Лорна.

Бъд се намуси с пръста в устата.

— Тя някога не е идвала да ме види.

— Тя е в затвора, Бъд.

— Помагаше ми с грешниците. Обичаше да ги бие с камшик. Сладката ми, сладката ми Лорна.

Той си затананика мелодия и продължи да смуче кървящия си пръст.

Нямах колебания, че Бъд Корк беше луд. Но имаше и още нещо. Седейки толкова близко до него, аз изпитвах чувство на отвращение — същото чувство, което изпитвах, когато гледах по телевизията как един паяк хващаше муха. Бъд Корк излъчваше съвсем реално чувство за вреда, за страх, за гнилост и смърт.

Разговорът ми с него ме накара да пожелая горещ душ и да си мия зъбите, докато не ме заболят венците.

— Искаш ли да видиш отново Лорна, Бъд?

— Да. Скъпата ми любима. Беше толкова добра с разкаялите се. Така въодушевена да ги накара да си изповядат греховете.

Понижих си гласа, така че той трябваше да се напряга, за да ме чуе.

— Трябва да ми кажеш къде е Калев.

Бъд започна да бръщолеви.

— „Вие сте от баща дявола, и желаете да вършите похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец и на лъжата баща“. Йоан 8:44.

— Приемал си Калев за свой син?

— Калев беше дявол, като Чарлз. Но не дявола от моята плът. Самото зло под булото на светлината.

Наведох се по-близо, въпреки че трябваше да го направя насила.

— Къде е Калев?

Отвори си устата, за да проговори, но след това пожълтелите му очи се отнесоха зад мен, към Холи.

— Намерих лимон за теб, Бъд. — Тя му подаде резен от плода.

Бъд го сграбчи в свит юмрук, след това го изстиска върху разкървавената си кожичка и го натри, дишайки тежко и потръпвайки.

— Откачено — каза Холи с широко отворени очи.

Пресегнах се за лимона, но после размислих; Бъд го търкаше в отворената си рана и пулпът беше станал оранжев на цвят от кръвта. Вместо това го потупах по рамото.

— Къде е Калев, Бъд?

Не ми обърна внимание, а се беше съсредоточа върху Холи.

— „Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората?“ Исая 14:12.

Холи намери още един стол и го дръпна до леглото на Бъд. Тя го възседна и се опря на облегалката му, като постави брадичката си върху лактите, а очите й бляскаха оживено.

— Разбрах, че харесваш игли, Бъд.

Кимна й, дишайки тежко.

— Виж какво намерих в магазинчето.

Тя извади един комплект за шиене: три малки ролки с конци, напръстник, осем игли за шиене.

— Холи — погледнах я строго. — Не забравяй какво си говорихме в колата.

Тя продължи да гледа Бъд.

— Лейтенант Даниелс те попита нещо, Бъд. Къде е Калев?

Той гледаше иглите както гладен човек гледа менюто.

— Аз… аз не знам къде е Калев.

Холи отвори комплекта и извади една игла. Разгледа я.

— Къде живее?

— На различни места.

— Като кои?

— Индиана. Мичиган. Илинойс.

Холи разтвори леко устни и сложи иглата между тях. Бъд дишаше по такъв начин, който можеше да се опише само като сексуален. Лимонът беше оставен, отдавна забравен.

Бях загубила контрол върху разпита. Разтърсих рамото на Бъд.

— Къде е сега Калев? — попитах го аз.

Бъд остана като хипнотизиран от иглата в устата на Холи.

— Илинойс.

— Къде в Илинойс?

— Не зная.

— Кога за последен път имаше вест от него?

— Не знам.

Холи се нацупи и извади иглата от устата си, като преди да я сложи отново в комплекта, тя си поигра малко с езика.

— Ако искаш да ти дам това, Бъд, трябва да ни дадеш повече информация.

Бъд преглътна шумно.

— Говорете със Стив.

— Стив кой?

— Приятелят на Калев, Стив Йенсен. Той трябва да знае.

Наскоро бях чула това име и не можех да се сетя откъде. Стив Йенсен. Стив Йенсен. Стив…

И след това внезапно се сетих. Разтърсих още веднъж Бъд, този път по-силно.

— Знаеш ли къде е Стив, Бъд?

— Не.

— Откъде познава Калев, Стив?

— Приятели са от години. Много близки. — Той погледна Холи, след това мен. — Дяволът се беше вселил в него. Като Калев. Като Чарлз.

— Говорил ли си със Стив в последно време?

Бъд седна в леглото, като накара мен и Холи да се отдръпнем. Насочи окървавения си пръст към нея.

— „Махни се зад Мене. Сатано; ти си Ми съблазън; защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките“.

Холи му намигна.

— Матю 16:23. — След това хвърли комплекта за шиене на Бъд.

С истеричен смях Бъд го прерови и взе една игла. Хвана я с треперещите си пръсти и повдигна болничната си нощница, като разкри части от тялото си, които можеше и да не показва.

Изправих се и се обърнах, нетърпелива да се махна оттам.

Холи каза:

— Истинска лудост? Виж какво прави, Джак!

Направих грешка да се обърна. Бъд се нараняваше сериозно, като дупчеше и ръчкаше, а от очите му течаха сълзи и малки кървави поточета се стичаха по съсипаните му бедра.

Пресегнах се, за да взема иглата от него, но Холи ме хвана за ръката. Захватът й беше железен.

— Остави го. Та той е убиец на деца!

Бъд вече хленчеше и мънкаше нещо за ангели. Вероятно беше молитва. Отместих погледа си от него и натиснах бутона на сестрата.

Холи направи физиономия, очевидно беше разочарована. Отскубнах се от захвата й и минах покрай нея.

— Да си вървим!

Полицаите ни направиха път. Аз вървях доста бързо, така че Холи трябваше да подтичва леко, за да ме догони.

— Сърдита ли си ми, Джак?

Не отговорих.

— Хайде де. Този човек беше измет, а и освен това нараняваше себе си.

— Той е луд, Холи.

— Е и?

Спрях и я погледнах в очите.

— Моята работа е да защитавам и да служа. Дори и на тези, които не го заслужават.

Тя сложи ръце на хълбоците в предизвикателна поза.

— По дяволите, Джак, защо си така напрегната? Менопаузата ли настъпи?

— Моля?

— Викаш вампирите ли? Носиш се на сухата вълна? Пускаш се по червената река?

Мигнах, защото не бях сигурна как да отговоря. Ако беше мъж, щях да я ударя. Така ли си говорят жените една с друга? Дали всички онези реклами, в които момичетата си услужват с тампони в съблекалните бяха по истински случаи?

— Не — успях да се овладея и да кажа.

— Да не е пост менопауза? Промяната в живота е настъпила по-рано?

Груба. Безчувствена. Неприятна. Невежа. Все едно говорех с Хари Макглейд. Лика — прилика. Нищо чудно, че са се намерили и събрали.

Проговорих през зъби:

— Не страдам от пост менопауза, Холи. Това няма нищо общо с яйчниците ми. Това, което направи вътре, не беше редно.

— Добре. Извинявам се, че дойдох с теб и накарах заподозрения да си каже всичко.

Сега тя хукна напред и аз трябваше да я догонвам. Класическа тактика, ала Макглейд. Започва нападателно, но когато усети отпор, става раздразнителен.

Сграбчих я за ръката, което беше все едно да хвана стоманено въже.

— Виж, Холи, тук аз съм полицаят. Ясно ли е?

Нещо проблесна на лицето й, същата враждебност, която забелязах на стрелбището. Навъсеният поглед изчезна мигновено и аз се зачудих дали не съм си въобразила. Усмихна се достатъчно широко, за да се види работата на зъболекаря.

— Права си, Джак. Съжалявам. Прескочих границата в болницата. Мислех, че правим доброто ченге/лошото ченге.

До известна степен беше права. Въпреки че Хърб нямаше да бъде толкова безпощаден, двамата щяхме да проиграем ситуацията по сходен начин. Не ми харесваше подходът й, но постигна резултати.

— Хайде, Джак. Прости ли ми?

Не виждах да имам друг избор. Можех да продължа да се ядосвам и да карам до дома в една тягостна обстановка, а да не говорим за сватбата.

— Добре. Но следващия път ме слушай.

Още една прегръдка. Кой да ти знае, че приятелството е толкова трудно нещо?

В колата Холи зададе въпрос, който очаквах.

— Кой е Калев?

— Той е свързан с настоящия случай, върху който работя.

— Искаш ли да споделиш подробностите?

— Не мога. Съжалявам.

— Няма проблем. Съжалявам.

Тишината трая почти цели десет секунди.

— Кой е Стив Йенсен?

— Холи…

— Хайде де, Джак. Няма да отида да се раздрънкам по „CNN“.

Това заболя.

— Холи, не ме разбирай погрешно, но с теб не сме партньори.

— Къде е партньорът ти?

Поколебах се за миг.

— Няма го в момента.

— Обсъждате ли случаите с него?

— Разбира се.

— Две глави мислят по-добре от една, нали така? Ето, не се ли получи с Бъд?

— Не става дума за това.

Холи събра вежди.

— Защо не ме харесваш, Джак?

— Харесвам те, Холи.

— Защо не ми вярваш?

— Природата ми е такава, че не вярвам на никого.

— Но вярваш на Хари.

— Не бих казала.

Пропътувахме няколко мълчаливи минути.

— Като излязох от Корпуса, за няколко години бях доста неспокойна. Забърках се с една банда. Включих се в канал за кражби на коли. Първоначално започнах заради адреналина. След това самата аз не знаех защо. Ченгетата ме хванаха и ми предложиха сделка — да лежа в затвора или да предам приятелите си.

Не ми беше много комфортно с нейните откровения.

— Аз пропях, Джак. Дълго и продължително. Не те виня, че ми нямаш доверие.

Не се просълзи отново, но приличаше на натирено кутре.

Знаех, че ме манипулира. Но приятелството беше двупосочна улица, кали така?

— Преди четири дни един мъж, на име Стив Йенсен, е намерен мъртъв в мотел в моя район. Бях заета с настоящия случай, затова прехвърлих този на Мейсън и на Чек.

— Какво общо има тук Йенсен?

Натиснах газта и оставих колата да се движи с около 120 км/час.

— Точно това съм на път да разбера.