Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Даниелс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rusty Nail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Дж. Е. Конрат

Заглавие: Ръждив пирон

Преводач: Станислава Лазарова

Година на превод: 2010 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Монт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010 (не е указана)

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Соня Георгиева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-954-8055-23-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16558

История

  1. — Добавяне

Глава 12

— Имате няколко изгаряния от първа степен на лявата ръка, обгазяване и ще трябва да направим няколко шева на ухото ви.

Направих още едно вдишване от кислородната маска, а дробовете ми се чувстваха все едно ги жулеха със стоманена вълна. Започнах отново да кашлям и изплюх нещо черно и голямо в кърпата си.

— Шевове? — гласът ми беше нисък и дрезгав.

Докторът, чиято табелка показваше, че е Уилямс, притисна ухото ми с мокър памук.

— Малка част от върха му я няма. Вероятно сте го закачили на нещо.

Останах безмълвна. На нищо не бях закачила ухото си. Този негодник в къщата на Даян Корк ми е отнесъл част от него.

— Няма за какво да се притеснявате — каза докторът. — След като зарасне, няма да се забелязва. Е, може би съвсем леко. Добре ли се чувствате?

Докато докторът ме шиеше, използвах спирта и тампоните, за да махна саждите по лицето си. Дрехите ми бяха съсипани, прогизнали, обгорени и като цяло — за боклука. Бях облечена в болнична нощница, но една от сестрите на смяна ми обеща, че ще ми намери панталони и някаква блуза.

— Сигурна ли сте, че не искате местна упойка?

— Добре съм.

Дарвоцетът, който ми дадоха за болката в ръката, беше подействал и в ухото си чувствах само леко дърпане, докато ми правеше шева.

Завърши и трябваше да попълня няколко формуляра, преди да ме освободят — против желанието на докторите. Един симпатичен асистент ми проми очите с нещо, което успокои сърбежа и докато държеше главата ми в своите силни и опитни ръце, сестрата се върна с дрехите.

— Мислите ли, че ще ви стане размер 12?

— Ако си глътна корема — казах аз.

Мъжът ми даде хавлия и излезе, а аз се вмъкнах в широки кафеникави панталони и един суичър на „Булс“. Панталоните бяха толкова широки, че трябваше да ги придържам с една ръка, за да не паднат.

Накрая, докато обувах мокрите си обувки, пожарникарят, който беше спасил живота ми, си показа главата през паравана.

— Просто исках да се уверя как сте, госпожо.

Беше наполовина на моята възраст, а момчешкото му лице го правеше дори по-малък.

— Добре съм. Още веднъж ти благодаря, Питър. Спаси ми живота.

— Просто си върша работата. Много умно постъпихте, като окачихте хавлията на прозореца.

Беше доволен от себе си и така и трябваше да бъде. Да спасиш човешки живот бе най-благородното нещо, което съществува на света.

— Намерихте ли още някого в къщата?

— Не. Вие бяхте единствената.

— Никакви тела?

— Нищо.

— Проверихте ли в мазето?

— Навсякъде проверихме. Слава богу, къщата беше празна.

Размислих. Бих се обзаложила, че тялото на Даян Корк бе някъде в къщата.

— Видяхте ли някого да бяга от къщата, преди да извадите мен? Някой с дънки и работни обувки?

— Аз не видях, но имаше някой, който бързаше да се махне оттам. Томи е бил забърсан от кола на алеята отзад.

— Томи?

— Томи Търтън, от нашия отряд. Той е на няколко легла оттук. Счупен му е кракът. Искате ли да го видите?

— Да, разбира се. — Протегнах се за втората си обувка, а с другата ръка държах панталоните.

Питър ме поведе по коридора. Томи лежеше на кушетката, прасецът му беше в пластмасова шина. Очите му бяха затворени. Изглеждаше твърде млад, за да се бръсне дори. Откъде набавяха пожарникарите днес, от основното училище ли?

— Г-н Търстън?

— Какво? А, здравейте. Вие сте жената, която извадихме.

Подадох му ръка.

— Лейтенант Джак Даниелс. Как ти е кракът?

— Тибиална фрактура. Ще се оправи.

— Разбрах, че си ударен от кола.

— Най-гадното нещо. Появи се със страшен трясък от алеята като Дейл Ернхард. Залепи дванайсетцилиндровата кола до стената и ми даде такава любовна целувка, все едно не бях там. Вероятно не ме е видял.

— Видя ли шофьора?

— Не. Беше твърде тъмно. Всичко стана твърде бързо.

— Ами колата?

— Тъмна на цвят. Изглеждаше нова. Може да е всякаква. Много от моделите си приличат днес, не мислите ли? Няма да е трудно да се открие.

— Защо?

— Докато караше през процепа, човекът изкърти двете си странични огледала.

Кимнах.

— Някакъв шанс да си мярнал регистрационния номер?

— Всъщност, точно преди да ме удари, видях табелата. Започваше с „Д 1“.

— С „Д 1“? Сигурен ли си?

— Ъ-хъ. Помня, защото като идваше право срещу мен, си помислих „Да му се не види“. Схващате ля?

— Да. А да си спомняш някоя от цифрите?

— Не. Бяха шест или седем. — Очите му светнаха. — Ей, казвате се Джак Даниелс?

— Това съм аз. Леко обгазена, но жива.

— Харесва ми шоуто, в което участвате — „Фатална независимост“. Доста сте забавна. Хареса ми, когато викахте, викахте, викахте за помощ, а онзи детектив си свали мръсния чорап и го напъха в устата ви.

Усмихнах му се леко.

— Да, добър епизод.

Питър се намеси:

— На мен ми е любим, когато преследвахте онзи убиец и тъкмо да го застреляте, но бяхте забравили да си заредите оръжието. — Плесна си бедрата в разкривена усмивка. — Гениално!

— Това обаче не е истина.

— Но беше забавно. — Питър ми погледна дрехите. — Страхотно е, че се стараете да отслабнете. Доста леко ми беше, докато ви носех.

Помислих дали да му кажа, че не съм дебела, че това е само актрисата, която ме играе, но реших, че мълчанието ще е по-добрият ход.

— Извинете ме — казах аз. — Трябва да се прибирам за моя шейк „Слим фаст“. Благодаря ви още веднъж, момчета.

— Радвам се, че се запознахме, г-жо Даниелс.

Тъй като в болницата ме бяха докарали с линейка, трябваше да си взема такси до колата, която все още беше паркирана на „Хамилтън“. До къщата имаше само една пожарна кола, която обливаше постройката. Когато водата падаше върху определени участъци, се чуваше изсвистяване и излизаше силен пушек.

Исках да поразровя вътре, но сега не беше подходящ момент. А и бях изтощена. Отидох с колата до задната алея и там ме чакаха два подаръка: огледалата за странично виждане лежаха счупени на асфалта.

Доказателства. Надявах се да са достатъчни.