Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (36)

Глава 34

Докато пътувахме към Чикаго, детектив Маги Мейсън ме запозна с убийството на Йенсен.

— Наръган е повече от трийсет пъти. Намерен е в мотел „Бенсън“ на „Конгрес“ в стая, наета на негово име.

— Колко дена е живял там?

— Деветнайсет дни. Мотелът се плаща седмично, има повече плъхове от наемателите. Хазяинът е отишъл да си събира наема и е намерил трупа.

— Откри ли нещо?

— Нищо. Обиколих цялата сграда от врата на врата и загубих три дни да разпитвам пияници и наркомани. Никакви улики.

— Аутопсия?

— Все още чакаме.

Мобилният телефон започна да пращи и Мейсън ме попита дали все още бях там.

— Видя ли тялото? — попитах я аз.

— Да. Гадост.

— Какви са ти впечатленията?

— Нещо повече е от непредумишлено убийство или от гняв. Това е нарочен опит да се причини болка.

— Рани от самозащита?

— Следи от връзване на китките. Бил е вързан за стол.

Сетих се за Майк Майер в Индианаполис.

— Всички пръсти на ръцете ли му бяха?

— Така мисля. Не забелязах да липсват.

— Какви са стените в хотела?

— Хартиени. Можеш вестник да четеш през тях.

— Защо тогава виковете не са предизвикали внимание?

— Съжалявам, лейтенант. Забравих да спомена за куките.

— Куки?

— Устата на жертвата беше пълна с кукички за риба. Устни, език, гърло, всички пробити по ужасен начин и закачени едни към други. Вероятно има повече от сто кукички. Не е могъл да си отвори устата и с крик.

Чудесно. Очевидна препратка към случай с Джинджифиловия мъж. Никога няма да забравя какво беше направил Чарлз Корк с кукичките.

— Някакви следи?

— Нищо съществено. Взехме материал от ноктите му. Намерихме черна коса. Върху раните имаше бяла коричка и взехме проби от нея. Роджърс от лабораторията ще ми даде резултатите.

— Някакви отпечатъци?

— Проверихме ги в нашия район. Нищо. Ще ги пуснем в националната база с пръстови отпечатъци, но знаете колко време отнема.

— Проверихте ли Йенсен в Националния криминологичен информационен център?

— Доста арести. Наркотици. Стрелба. Побой. Класически рецидивист — допреди няколко години.

— Какво се е случило тогава?

— Не се знае. Човекът сякаш просто е изчезнал от лицето на земята.

Това приличаше много на Калев Елисън.

Благодарих на Мейсън, след което се свързах с моргата. Макс Хюс не беше там, но патологът Фил Бласки беше.

— Добър вечер, Джак. Чух за Хърб. Как е той?

— Стабилизиран, когато го чух за последно. Ти ли се пържиш на среднощния огън?

— Бумащина. Току-що получих писмо, че са направени известни усилия от общината да намалят книжната работа. То дойде с доклад от двайсет и шест страници, които трябва да попълня, в три екземпляра. Не съм феи на иронията.

— Погледна ли Стив Йенсен, убития в мотела преди пет дена?

— Скумрията ли? Записан е за утре.

— Скумрията?

— Шега, която си направи един от служителите. С уста, пълна с кукички. Човекът очевидно се е хванал на въдицата. И аз не обичам хумора.

— Тогава защо го нарече Скумрията?

— Опитвам се да вляза в тон.

Странна банда са съдебните лекари.

— Има ли някаква възможност да се откъснеш от интересния си доклад и да направиш аутопсията по-рано заради мен?

— За кога ти трябва?

Погледнах на таблото. Приближаваше девет часа.

— След час?

— Ще проверя кутията си с такъми за клещи за кукичките. Ще ми дойде добре и малко прясно кафе, ако ти се намира.

— Ще се видим в десет.

Затворих, след което включих телефона си в щифта за запалката, за да се зарежда.

— В моргата ли отиваме?

— Не. Аз отивам в моргата. Забележи, моля те, употребата на единствено число, а не на множествено.

— Аз съм свободна.

— А аз не съм. На работа съм.

— Хайде, Джак. Не мога да се прибера сега вкъщи. Сигурно целият под е покрит с голи джуджета.

— Това не те ли притеснява?

— Защо? И малките хора имат нужда от любов.

— Имам предвид, че Хари ти изневерява.

— Още не сме женени. Но това, че не ме притеснява, не означава, че искам да го видя. — Сложи ръка на рамото ми. — Нека да дойда с теб, Джак. Ще е като моминското ми парти.

— Да видиш труп?

— И преди съм виждала мъртъвци.

— И е нещо, което имаш желание да видиш отново?

— Не съвсем. Но ако не дойда с теб цяла вечер ще ти задавам милион въпроси за това, което съм пропуснала.

— Холи… противозаконно е цивилен да влиза в градската морга.

— На никого няма да кажа. Заклевам се.

Тя си кръстоса пръстите. Въздъхвах.

— Няма да говориш, няма да пипаш нищо и не позволявай на патолога да разбира, че не си полицай.

Прегърна ме и аз почти излязох от пътя.

— Холи, ако ще бъдем приятелки, трябва да обсъдим въпроса с прегръдките.

Не говорихме за прегръдките. Вместо това разговорът се насочи към таекуон-до.

— Подготвям се за четвърти дан. Пьонсонкут-чируги ще са в програмата. Миналата година си счупих пръст, докато чупех дъски.

Това здравата ме впечатли. Пьонсонкут-чируги бяха мушкащи удари с върха на пръстите. Ако Холи можеше да счупи дъска с пръстите си, то тя беше доста пред мен.

— Аз съм по-добра в чаги, отколкото в чируги. — Но ако трябваше да съм честна, силата и гъвкавостта на краката ми не бяха както преди.

— Къде тренираш?

Не си спомнях последния път, когато бях стъпвала на татамито.

— Не съм тренирала от известно време. Вероятно трябва пак да се захвана.

— Ще е забавно да се бия с теб.

Може би, ако забавно означаваше кърваво. Холи беше по-висока от мен с пет сантиметра, имаше повече опит и около осем килограма отгоре. И от това, което можех да забележа, тези осем килограма бяха само мускули. Щеше да ми срита задника.

Вместо това казах:

— Да. Ще е забавно.

Спряхме в една от веригите за понички и си купихме, взехме и кафе за Фил. Аз също си поръчах едно. Холи си взе студено мокачино с повече шоколад и три глазирани понички.

— Старите навици трудно умират. Утре ще направя допълнително 100 коремни преси.

Моргата на Чикаго беше в медицинския район на града, на „Харисън“. Отбих в кръговото зад двуетажната сграда и паркирах на място, което беше определено за катафалките и за линейките. Преди да излезем от колата, проведох откровен разговор с Холи.

— Моргите не са много приятни места. Стомахът ти слаб ли е?

— Не съм повръщала от години.

Надявах се да ми казва истината. Не бих се зарадвала да видя отново тези понички.

— Опитай се да бъдеш професионалист и ако ти се повръща, гледай да не е върху някое тяло. Фил мрази да става така.

— Разбрах.

Влязохме.

След като записах във входящата книга себе си и Холи, служителят ни преведе обратно през приемната и след това през хладилната камера. Миришеше на месарница, което всъщност си и беше; рафт върху рафт — със замразено месо. Бяха препълнени и повече от 200 трупа лежаха на метални рафтове, като в склад. От някои течаха течности. Други бяха замръзвали в неестествени пози. Трети сякаш всеки момент щяха отворят очите си и да започнат да говорят.

Холи попиваше всичко, очите й бяха широко отворени, а челюстите й — отпуснати.

— Доста откачено.

— Шшшшшш. Бъди професионалист.

— Виж този мъж. Надарен е като слон.

— Холи!

— Господи. Джак, погледни тук. Ти си сама. Взимай нож и си го занеси вкъщи.

Фил Бласки си показа главата от стаята за аутопсии и аз сръгах Холи с лакът да млъкне.

— Здрасти, Фил.

— Здравей, Джак. Коя е приятелката ти?

Холи грациозно тръгна към него с протегната ръка.

— Детектив Холи Фрейкс. Полицай съм. Наистина.

Опитах се да не мигам. Фил погледна ръката й, след това погледна своята, облечена в окървавена латексова ръкавица.

Тя също забеляза и го потупа по рамото, вместо да се ръкува.

— Приятно ми е да се запознаем, Фил. Чувам, че хората си умират да дойдат тук.

Опа. Но Фил беше завладян от нея като всички останали, с които тя контактуваше, и дори леко се засмя.

— И аз се радвам, че се запознахме, детектив. Открих някои интересни неща, ако искате да ги видите в кабинета ми.

Последвахме Фил в стаята отзад, където тялото на Стив Йенсен лежеше на метална маса, а главата му се повдигаше от блокче. Под него имаше малка локвичка от това, което аз наричах човешки сокове — не кръв, а нещо розово, като течността, която остава под месото, купено от супермаркет.

Фил още не беше направил Y-разреза върху Йенсен и не беше отворил черепа, но тялото беше измито.

Йенсен е бил стегнат мъж, мускулест, с права кестенява коса и татуировки върху двете ръце с различни мотиви — от оръжия и черепи до голи жени, направили знака на металистите.

— Средна хубост — намръщи се Холи. Гледаше чатала му.

Фил пропусна забележката.

— Както забелязвате от състоянието на трупа, по тялото има повече от 30 рани от наръгване с различна големина и дълбочина. Със сигурност бих предположил, че съдебните заседатели ще го обявят за самоубийство.

Той отново се засмя. За втори път го чувам да се смее за десетте години, откакто се познаваме.

Единственото място, където можете да се оставят кафето и поничките, беше на медицинска табла, в близост до някакви окървавени инструменти. Надявах се картонената кутия да е достатъчно плътна и да не пропуска нищо навътре.

— Какво е станало с устата му — попита Холи.

Бузите на Йенсен бяха хлътнали навътре, сякаш се приготвяте да целуне някого. Устните му бяха разкъсани и наподобяваха хамбургер.

Холи се наведе, за да види по-добре.

— Сякаш има спешна нужда от малко балсам за устни.

Фил хвана долната устна и я дръпна, като показа около десетина железни кукички, които държаха устата на Йенсен затворена. Взе един скалпел и го пъхна между зъбите му, като остави устата отворела и устните му се разкъсаха още повече. Така постави главата, че светлината над нас да влиза директно в устата му, след което използва маркучето с вода, която беше за качена за тавана, за да измие кръвта.

Не беше красива гледка. Йенсен изглеждаше намръщен, защото езикът му и бузите отвътре бяха захванати от куки едни към други.

— Бил е жив, докато това е ставало — отбеляза Холи. — Виждате ли синините по лицето му? Някой е напъхал кукички в устата му, след което го е удрял, за да ги забие.

Бласки сложи ръката си на врата на жертвата.

— Има някакви подутини в гърлото. Вероятно е погълнал или е вдишал кукички.

Накрая проговорих и аз.

— Каква е причината за смъртта, Фил?

— Ето тази рана тук — Бласки почука върху петсантиметрова прободна рана на гърдите. — Нож с тънко острие, плъзнал се е между ребрата и е наръгал сърцето. Не мога да знам какво точно е станало, докато не отворя гръдния кош.

— Бил е измъчван. — Холи преглътна, след което отиде до краката на жертвата и погледна една прободна рана. — В тези разрези има сол.

Фил се намръщи.

— Доста е тъпо да разпитваш човек, който има пълна с кукички уста. Как се е предполагало, че ще може да говори?

— Той не е трябвало да говори — казах аз. — Трябвало е да страда.

— Страдал е, дори доста. Направих кръвни тестове и ензимно имунологично изследване. Нивата на хистамина не бяха засечени. Този човек е умрял в агония.

— Защо някои от прободните рани изглеждат различно?

— Изглежда са използвани две оръжия — едното е нож с тънко гладко острие, а другият е с дебело назъбено острие.

Ловджийският нож, който нападателят на Бенедикт беше оставил, имаше назъбено острие от едната страна.

— Явно се е отегчил с малкия нож и е взел нещо по-голямо — каза Холи.

— Можеш ли по ъгъла на пробождане да ни кажеш дали убиецът е бил десняк или левичар? — попитах го аз.

Фил взе неръждаем транспортир и пробва няколко ъгъла.

— Големият нож е държан от левичар. Малкото острие — от някой десняк.

Холи кимна.

— Значи убиецът е имал по един нож във всяка ръка.

— Тогава как е изтъркал солта? — Поклатих глава. — Не. Аз имам различна теория.

— Целите сме в слух, лейтенант.

Намръщих се.

— Мисля, че си имаме работа с повече от един убиец.