Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (44)

Глава 42

Стомахът ми ме болеше. Не знаех дали е ефект от транквиланта, или желанието да правя нещо, а нямаше какво.

Обадих се на полицията в Елк Гроув, но и те нямаше какво да направят. Взеха ни показания. Направиха няколко снимки. Обясних на Холи, която все още беше полузаспала, какво предполагам, че се е случило с Бъд и Лорна.

— Е, а сега какво? — попита тя. — Просто ще чакаме те да се свържат с нас ли?

— Отивам в кабинета си и ще се обадя в Индиана. Може би те имат някаква представа къде са отишли. Имаш ли къде да се прибереш?

— Ще се навъртам наоколо. Може нещо да изскочи.

Погледнах дванайсетте полицаи от Елк Гроув, които стояха около нас и говореха за спорт. Нищо нямаше да изскочи тук.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен, Холи.

Тя протегна ръце, за да ме прегърне, но този път стегнато и механично; цялата й живинка беше изцедена от нея. Обясних на полицаите, че тръгвам и след като никой не протестира, качих се в моята „Нова“ и се отправих обратно към Чикаго.

По-голямата част от пътя прекарах в разговор по телефона с болницата и се опитвах да изясня положението на Хърб. Първо е бил в „Спешното“, след това в „Реанимация“, после са се появили някакви усложнения и не знаеха къде е в момента. Поисках да ме свържат с Бърнис, но и нея не можеха да открият. Докато стигна в полицейското управление, бях на прага да получа нервен срив, чувство, което се задълбочи от двамата гости, които ме чакаха в кабинета ми.

— Здравейте, лейтенант. Разбрахме от полицейското в Елк Гроув, че ще сте тук.

— Наистина не съм в настроение сега, момчета.

Агент Дейли направи физиономия, която почти изразяваше съчувствие.

— Разбираме как се чувствате.

— Едва ли.

— Загубихме двама добри колеги в „Роузър парк“ при бягството от затвора на Лорна Елисън — каза агент Кърси. — Бяха ни приятели.

— Съжалявам.

Кърси погледна обувките си — беше единствената емоция, която беше проявил досега.

— Можеше да сме ние. Ние бяхме определени да придружаваме Лорна, но когато разкрихте къщата на Калев Елисън, ни извикаха в Чикаго.

— В известен смисъл вие спасихте живота ни, лейтенант.

Това беше кармичен дълг, който наистина не исках.

— Господа, наистина ми е тъжно за вашата загуба, но имам нужда да остана сама в момента.

— Бихме искали да помогнем.

— Предпочитам да се справя сама.

— Отвличането е федерално престъпление, лейтенант. Технически погледнато, е в нашите правомощия.

Очите ми пръскаха отрова.

— Наистина ли искате да си играем на скапани игри за юрисдикция?

— Не — каза агент Дейли. — Наистина искаме да помогнем.

Колабирах в стола си. Нямах сили да се съпротивлявам.

— Добре. — Затворих очи и се опитах да се стегна и да изглеждам спокойна. — Какво имате?

— Създадохме нов профил, с помощта на ОБИ, на Лорна Хънт Елисън.

— Нов профил. Супер. Дали в него се споменава къде е скрила приятелите ми?

— Вероятно накъде близо до „Бюсе Удс“ или в самата гора. Имахме възможност да разпитаме Лорна преди бягството й. Тя е неорганизиран престъпник, импулсивна, нестабилна, с ниска интелигентност. Бъд Корк притежава сходни характеристики, като добавим и това, че халюцинира и е психично болен. Едва ли са го планирали много време.

Това беше и моето заключение. Да примамваш жертви в дома си, в пущинаците, и да ги заровиш в мазето си, колкото и да е ужасно, не беше работа на престъпен виртуоз. Но бягството от затвор, спасяването на Бъд, отвличането на Хари и Фин изискваха известна доза интелигентност. Един „РЛ“ тип — разстройство на личността — не може да извърши всичко това. Нямаше логика.

— Как е избягала Лорна? Разкажете ми подробно.

Дадоха ми цялата информация.

— Открихме пистолета и найлоновия плик, в който вероятно е бил завит. Лорна може да го е оставила там преди години.

Това не ми хареса.

— Тогава защо е чакала досега, за да го използва? Била е на топло дванайсет години. Защо не е задействала плана по-рано?

И двамата, Дейли и Кърси, едновременно свиха рамене. Беше страховито.

— Вероятно е чакала подходящия момент — каза Кърси.

— Или чак сега се е сетила за него — добави Дейли.

— Или — пресегнах се към телефона, — някой друг го е сложил там.

Хванах г-жа Педерсън, помощник — директора в женския затвор в Индиана, тъкмо когато излизаше.

— Това е ужасна новина, лейтенант. Отчасти се чувствам отговорна. Знаех, че Лорна е способна да извърши насилие, но не предполагах, че ще направи нещо подобно.

— Никой не е предполагал. Нямате никаква вина.

— Благодаря ви — и тя звучеше искрено. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Когато ви посетих преди няколко дни, попитах дали Лорна е посещавана от някого. Вие ми казахте, че никой не е идвал. Нали така?

— Да.

— А обаждания по телефона? На затворниците им е позволено да телефонират, нали?

— Разбира се.

— Имате ли записи?

— Но, но мога да говоря с надзирателите. Те ще се сетят, ако Лорна е била търсена по телефона през последните дни. Мога ли да ви се обадя после?

Дадох й номера си.

— Ами ако Лорна е имала съучастник? — казах на федералните.

— Мислите, че е била инструктирана?

— Може би някой е сложил оръжието там и й е дал инструкции как да вземе Бъд и да отвлече Хари и Фин. Същият, който й е дал рохипнола или каквото упойващо е използвала.

— Калев Елисън? — попита Дейли. — Той очевидно е бил организиран човек. Изпращал е касетите, без да оставя отпечатъци…

— Нали видяхте къщата му?

Всеки от тях кимна по три пъти. За малко да погледна нагоре, в търсене на кучешкия треньор.

— Беше пълна бъркотия — продължих аз. — Навсякъде боклук и порно. А и вижте непохватния начин, по който влезе в къщата на партньора ми. Как бихте профилирали това?

— Това е типично дезорганизирано поведение. Очевидно Калев притежава характеристиките и на Организирания тип, и на РЛ.

Може и така да беше, но нещо ме притесняваше. Някакво заядливо малко съмнение, което ме караше да си мисля, че пропускам общата картина. Обадих се в Криминологичната лаборатория и с изненада установих, че полицай Хайек беше на работа в този късен час.

— Здравейте, лейтенант, надявах се да ми се обадите. Получихте ли съобщенията ми?

Едва сега забелязах червената лампичка на телефона ми да свети. Ама и аз бях един детектив.

— Какво става, Скот?

— Имам няколко резултата. Спомняте ли си изгорената торба, която ми донесохте? Изследвахме съдържанието. Предимно дрехи, пластмасови и стъклени елементи. Мисля, че са тоалетни принадлежности: паста за зъби, дезодорант, лак за коса, крем за лице, козметика.

— Козметика? Имаш предвид гримове?

— Да. Което се връзва с изгорения кичур коса, който ми даде. По него бяха открити следи от лепило. Вероятно е било изкуствена брада.

Сетих се за компютърната рисунка; мъж с руса брада.

— Значи е било част от комплект за дегизировка?

— Възможно е. А гилзата, която намери…

Телефонът забибка. Имаше задържано обаждане. Казах на Скот да изчака.

— Лейтенант Даниелс? Аз съм г-жа Педерсън. През последната седмица Лорна е получила три обаждания.

— Знаете ли от кого са?

— Не, но надзирателят, с когото разговарях, каза, че е била жена, с акцент от Средния запад.

— Благодаря. — Прехвърлих се към Хайек. — Кажи ми за куршума.

— Девет милиметра.

— Нещо друго, освен това?

— Нищо, но успях да сваля нещо от секретаря, който взех от университета в Чикаго. Разчлених записа и го минах през филтър, направих някои сравнения.

— И си открил женски глас.

— Как разбра? Това беше голямата ми изненада.

На Лорна се беше обадила жена, така че имаше логика жена да се е обадила на секретаря на Мълруни. Изкуствената брада може да направи така, че жена да заприлича на мъж. Със слънчеви очила и с качулка, лесно може да подлъже полицая в приемната. И Ал — човекът от колите под наем — когато ме посрещна не носеше очила. Не можеше да види нищо. Ал спомена, че мъжът, който наел „Еклипс“ с цвят перлен титан, е бил настинал. Не е била настинка, а е било трик да скрие женския си глас, като е кашляла и е говорила ниско.

Помолих Хайек да изчака на линия, дока то ровех в купчината документи до факса си и търсех онези, които ми пратиха онзи ден от полицията в Гари. Десетки страници за семейство Корк. Криминални досиета, данъчни, сметки за комунални услуги, училищни картони и — ето го и него — смъртният акт на дъщерята на Бъд. Александра.

— Скот? Моля те да направиш две неща за мен. При теб ли са уликите от Калев Елисън?

— Дойдоха тази сутрин.

— Компютърът на Калев?

— Роджърс работи по него в момента, през една стая.

— Свържи ме с него. Междувременно, заеми се с оръжието, с което е убит Елисън.

— Дадено. — Прехвърли ме и аз си стиснах пръстите с надеждата, че съм сгрешила.

— Роджърс слуша.

— Дан, аз съм Джак Даниелс. В компютъра на Елисън ли си?

— Точно в момента. Тук има информация за истинските имена и за тези, които си е измислил. Не е много умен начин да измисляш фалшива самоличност. Вероятно оттук ще се направят още десетина ареста.

— Провери едно име. Александра Корк.

Чух как пръстите му чукат по клавиатурата, а Роджърс тихо си тананикаше в слушалката.

— Намерих го. Извадена е шофьорска книжка в Детройт, преди няколко години.

— Какво е новото име?

Затаих дъх.

— Фрейкс — каза той. — Холи Фрейкс.

Мамка му. Младоженката на Хари е убиецът. Всичко се връзваше, но след дъжд качулка. Не можех да повярвам, че така лесно ме бяха метнали.

— Свържи ме отново с Хайек.

— Той е застанал до мен. Ето го.

— Лейтенант? От гилзата от дома на Калев Елисън имам деветмилиметрово оръжие. Има съвпадение.

Благодарих му и затворих телефона.

— Дъщерята на Бъд Корк се подвизава под името Холи Фрейкс — казах аз на федералните.

— Къде е тя?

— Май все още е в Елк Гроув. Обади ми се по мобилния, но беше блокирала номера си. Можете ли, момчета, да влезете в записите на приетите обаждания?

Дейли погледна Кърси.

— Не само това, но можем да използваме и сателити, за да засечем мястото на сигнала.

— Ще ни отнеме малко време, докато се подготвим.

— Колко?

— Час, ако се задействаме веднага.

— Може би не разполагаме с един час. Ако Хари и Фин са някъде около „Бюсе Удс“, в този момент може би е при тях.

И да прави бог знае какво.