Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Даниелс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rusty Nail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Дж. Е. Конрат

Заглавие: Ръждив пирон

Преводач: Станислава Лазарова

Година на превод: 2010 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Монт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010 (не е указана)

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Соня Георгиева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978-954-8055-23-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16558

История

  1. — Добавяне

Глава 16

— Какво се е случило с косата ти? — Фризьорката се намръщи при вида ми. — Да не си прекалила със сешоара?

— Нещо такова.

Мразех да ми пипат косата, затова я оставях да расте и я боядисвах вкъщи. Изнервях се, когато някой се суети около мен, а аз стоя неподвижно.

За жалост огънят беше нанесъл някои непоправими щети и не можех дори да се среша. Затова потърсих професионална помощ. Тази стилистка се казваше Барб. Косата й беше розова и имаше толкова обеци по лицето, че спокойно можеше да активира метален детектор.

— Краищата са направо стопени. Виждаш ли? — Държеше бретона ми и се мръщеше в огледалото.

Свих рамене.

— Евтин шампоан.

— Получила си си заслуженото. Тук ползваме само продукти на „Вертекс“. Шампоанът струва 70 долара за бутилка от почти един литър.

— Седемдесет долара? От хайвер ли е направен?

— От водорасли. И биотин.

— Мога ли да го взема на изплащане?

Барб изпльока с дъвката. Не ме намираше за забавна.

— Когато приключа с подстригването, ще се заемем със сивите корени.

Сега на мен не ми беше забавно.

След един час бях изгубила около дванайсет сантиметра от косата си, имах кестеняви кичури и бях назад с почти 300 долара — но това включваше бакшиша и една бутилка „Вертекс“, с водорасли и биотин.

Суетата не ми беше присъща, но все пак харесах новата си прическа. Тя смекчаваше чертите на лицето ми и ако мога да кажа, ме подмладяваше.

Следващата ми спирка беше склад за авточасти. Носех със себе си и двете странични огледала, които взех от алеята зад къщата на Даян Корк, и един услужлив човек на име Мич ми намери номерата им.

— Могат да са от „Додж Стратус“, „Мицубиши Еклипс“ или „Крайслер Събринг“. Купе или седан отпреди няколко години.

— Може да е от всяка една от тези коли?

— Пасва на всяка от тях. Производителите на части продават на много автомобилни компании.

— Някакъв шанс да стесним опциите?

— Мога да се опитам да наложа боята. Има малко остатък по това огледало, когато се е отчупило. — С нокът откърти частици от боята върху белия тезгях, след което извади книга с мостри на бои. — Не мога да определя дали е Магнезий или Графитен металик.

— На мен ми прилича на обикновено сива.

Мич извъртя очи.

— Сивото е скучно. Никой няма да си купи сива кола.

Отново разгледа книгата с боите. Не му казах, че моята кола беше сива. А може би не беше същинско сиво. Вероятно беше пепелявосребристо. Или сиво-черно.

— Не е Графитен металик. Не пасва и на Магнезий. Което означава, че е Перлен титан.

— Ама разбира се — казах аз. — Учудена съм, че ти отне толкова време да го разбереш.

Още веднъж си извъртя очите.

— Графитният металик и Магнезият са цветове, които използват „Дояж“ и „Крайслер“. Щом не е нито един от двата, значи е „Мицубиши“. Те наричат сивото Перлен титан.

— Сигурен ли си?

— Сама проверете.

Намери точната страница от книгата с цветовете и сложи частиците от колата до цвета. На мен ми изглеждаха еднакви.

— Благодаря ти, Мич.

Използвах мобилния си, за да се обадя в управлението. Дадох инструкции на детектив Маги Мейсън, която беше дошла в „Тежки престъпления“, защото имаше добри инстинкти и нямаше никакъв социален живот. Като мен.

— Нов модел на „Мицубиши Еклипс“, сиво на цвят, първите цифри от номера са „Делта 1“. Обади ми се, когато имаш някакви резултата от проучването.

Ако се окажеха твърде много, за да ги проследим, щях да сформирам екип и да се обадим по работилниците дали някой не е сменял страничните си огледала.

Следващата ми спирка бе къщата на Даян Корк. Изглеждаше по-добре, отколкото предполагах, като се има предвид ада от миналата нощ. Единствените следи от огъня бяха няколкото черни белега от изгорено по тухлите и закования шперплат по прозорците и вратите, за да пази от мародерства.

Постоях втренчено за момент като се чудех как да вляза, но късметът ми се усмихна и видях една жена с яке от пожарната команда да идва от задния двор с немска овчарка.

Показах си значката.

— Лейтенант Джак Даниелс, „Тежки престъпления“. От Управлението ли сте?

Жената ми кимна и ми подаде ръка. Тя беше с крушовидна физика, ниска и с големи сини очи.

Поколебах се и хвърлих поглед към кучето, което беше с размера на малко мече.

— Джена Дейвидсън, разследвам палежи. Не се страхувайте от Кевлар. Той е сладурче.

Сладурчето се прозя и показа достатъчно зъби да сдъвче „Фолксваген“. Здрависах се бавно с Джена, за да не ме захапят.

— Предполагам, това е бил палеж.

Джена кимна.

— Кевлар подуши катализираща течност. Начинът на изгаряне предполага, че е бил бензин. Вас ли спасихме от пожара?

— Да. Благодаря за усилията. Мога ли да поразгледам вътре?

— Разбира се. Къщата е стабилна. Да ви придружа ли?

— Ако Кевлар няма нищо против.

Минахме отзад и Джена се качи на верандата. Задният вход имаше временна врата, закована за него, с катинар и резе. Джена я отвори и включи един прожектор.

За разлика от фасадата, вътре къщата беше в ужасяващ безпорядък. Което не беше изгоряло като въглен, беше прогизнало от вода. Сиви локвички (по-скоро с цвят Магнезий, отколкото Перлен титан) имаше по целия под на кухнята, всяка дълбока по няколко сантиметра. Джена ме въведе в столовата, аз коленичих и започнах да претърсвам овъгления под.

— Нещо конкретно ли търсите?

— Гилзи. Някой стреля по мен оттук.

— Имате ли патрони в себе си?

— В пистолета си.

— Покажете на Кевлар един.

Извадих пистолета си от кобура и извадих един, подавайки го на Джена. Тя го постави пред носа на кучето.

— Подуши, Кевлар.

Немската овчарка подуши патрона, който съвсем спокойно можете да влезе в една от големите й ноздри.

— Кевлар, търси.

Тя пусна каишката му и кучето започна да души, пръхтейки тук и там.

— Кевлар е едно от четирите животни в Националното звено по палежи. С мен е още от бебе.

Джена говореше с интонацията на горда майка. Тъй като ми помагаше, завързах непринуден разговор с нея.

— Откога работиш в Управлението на Щатския началник на пожарната?

— От седем години. Водя Кев приблизително на 30 разследвания на година.

— Има ли много умишлени палежи?

— Миналата година Управлението разследва повече от хиляда пожара. Около 400 се оказаха палежи. Обикновено нямаме нужда от кучетата — уликите са ясни, както в този случай. Виждаш ли как това парче килим е изгоряло повече от другото? Разлят е бензин.

— Тогава защо водите Кевлар, ако знаете, че е палеж?

— Не обича да го изолират.

Кевлар издаде звук и Джена насочи прожектора към пода пред него. Потупа кучето по главата и видях какво душеше: гилза.

— Добро момче, Кевлар.

Джена прегърна мечето, а аз извадих найлонов плик от панталоните си и пъхнах гилзата.

— Може да има и още — казах аз. — Имаш ли нещо против да ти заема прожектора?

Джена ми го подаде и извади по-малко и по-тънко фенерче от якето си. След това даде команда на кучето да открие още куршуми. Полезно куче. Много по-полезно от една котка.

Влязох отново в кухнята, препъвайки се в пердетата. Насочих прожектора в стаята. Нищо не намерих.

Придвижих се към всекидневната, след това към столовата, а маратонките ми веднага подгизнаха. Къщата се беше превърнала от Ада на Данте в къщата на семейство Адамс — тъмна, влажна и страшна, пълна с издължени сенки и неприятни миризми. До стената в столовата седеше странна купчина, побутнах я с мокрите си пръсти на краката и видях част от дръжка.

Куфар.

Клекнах и забърниках сред пепелта. Всичко беше доста силно обгоряло, но две неща ми се набиха на очи. Първото беше десетсантиметров плосък кабел, извит във формата на полумесец. Другото беше втвърдена маса, която веднага разпознах заради специфичната миризма.

Човешка коса.

— Намери ли нещо?

— Май да. Ще провериш ли шкафовете в кухнята дали някоя торба със смет не е запазена от пожара?

— Разбира се. Наглеждай Кевлар вместо мен.

Докато ровех не открих нищо друго, освен повече пепел и бучки. Ще я занеса на момчетата от лабораторията, за да я разгледат.

Джена намери една торба, Кевлар не откри още гилзи, а аз прекарах още половин час препъвайки се в тъмното, преди да дам отбой и да излезем на чист въздух.

Сложих мократа торба в багажника си и се обадих на Мейсън.

— Как върви издирването на колата?

— Стеснихме го до 6 сиви „Мицубиши Еклипс“ с регистрация в Илинойс, започваща с „Д 1“. Проверях пет от регистрираните собственици за предишни провинения, но освен пътни нарушения, нищо не излезе.

— Изпрати няколко екипа, за да проверят на място колите дали нямат липсващи странични огледала. А шестият?

— Собственост е на фирма за отдаване на коли под наем.

Даде ми адреса — беше на „Ървинг парк“. Не беше твърде далеч, затова реших да го проверя.

Офисът бе типичен за Чикаго; малка сграда до ограден паркинг, препълнен с автомобили. Приемната бе с размерите на моя гардероб. Точно до празния тезгях стоеше мръсна кафе машина с почти празна кана. Стайно растение, покафеняло и сбръчкано, бе поставено в голяма пластмасова саксия до поставка за вестници, в която имаше един-единствен брой от „Кола и шофьор“. Позвъних на звънеца.

— Момент.

Не бързаше. Погледнах кафето, което се топлеше на нагревателя по всяка вероятност от сутринта. Противно на вътрешния си глас, аз си сипах една чаша. Приличаше повече на кал, какъвто вкус и имаше.

Трябваше да послушам инстинкта си.

Изсипах го в мъртвото растение. Вероятно не бях първата, която прави това. Вероятно затова беше и умряло.

— С какво мога да ви помогна?

Мъжът беше по-възрастен, с брада от няколко дни, грес в бръчките му и под ноктите. Беше облечен в равномерно изцапани дрехи и избродиран надпис, който гласеше „Ал“.

Показах му значката си.

— Давали ли сте под наем сиво „Мицубиши Еклипс“ скоро?

Погледна втренчено, след това поклати глава.

— Не — каза той. — Но дадох един „Еклипс“ — цвят Перлен титан.

Премълчах първичната си реакция.

— Имаме основания да смятаме, че е участвал в катастрофа. Ще ми покажете ли кой го е наел?

— Нека взема книгата.

Ал тръгна тежко, след това се домъкна със забит нос в папка с метални халки. Сега обаче беше с чифт очила, с лупи, по-дебели от кубчета лед.

— Отдадена с миналата седмица на човек на име Майер. Майк Майер.

— Имате ли копие на шофьорската му книжка?

Подаде ми книгата.

— Такъв е законът, нали?

Проверих информацията в книжката на г-н Майер. Бял, на 37 години, издадена в Индиана, в която пишеше, че живее в Илинойс. Колата беше наета за две седмици. Нямаше бележка от кредитна карта. Питах се защо.

— Плати в брой, но имам и номера на кредитната карта. В случай на нанесена щета.

— Къде е?

Ал се намръщи и изчезна. Времето мина, като броях фасовете в мъртвото растение. Девет плюс угарка от пура, билет за лотарията и нещо, което приличаше на шоколадов бонбон. Надявах се да е бонбон.

— Съхраняваме номерата на кредитните карти в папка тук. — Постави метална каса на тезгяха и завъртя бравата.

След почти цяла вечност, взирайки се през очилата си, Ал налучка комбинацията.

— Тук ли бяхте, когато г-н Майер нае колата?

— Аз съм единственият, който работи в офиса.

— Свидетелство за вашата ефективност. Можете ли да опишете г-н Майер?

— Предполагам, че изглеждаше както е на снимката от книжката му.

— Искам да чуя от вашата собствена уста.

— Слаб. Мой ръст. Руса брада. Черни очила, огледални. Къдрава коса.

Звучеше точно като описанието на човека, който беше оставил видеокасетата в участъка. Имах ксерокопие в колата си и помолих Ал да ме почака за момент. Той изсумтя.

Когато се върнах със снимката, Ал го нямаше. Позвъних отново. Не бързаше да излезе.

— Доста натоварен ден — каза той. — Имам много работа.

Демонстративно се огледах.

— Да, редят се на опашка, за да си вземат кола под наем.

— Колите под наем са страничен бизнес. Част сме от веригата автосервизи на Мани. Колите под наем използвам като оборотни. Застраховката ги покрива.

— Г-н Майер ремонтира ли си колата при вас?

— Не. Само нае.

— Имате ли много клиенти, които наемат коли, без да си оставят своите за ремонт?

— Няколко. Не са много.

Показах на Ал копие от направения портрет, този, който приличаше на Юнабомбър.

— Прилича на Юнабомбър — каза Ал.

— Това г-н Майер ли е?

— Мислех, че Тед Качински е Юнабомбър.

Сигурно се будалкаше с мен. Нямаше по-бавни хора от тези в „Стой, кой там?“

— Прилича ли на г-н Майер?

Погледна набързо.

— Да. Може да се каже.

— Нещо друго, което да си спомняте за г-н Майер?

— Беше настинал. Говореше тихо. Кашляше.

Помислих върху последното. Можеше да извикам екип за оглед, но вероятно стотици хора бяха оставили отпечатъците си през последната седмица.

— Трябват ми копия на всички тези документи.

Ал изсумтя.

— Така си и мислех.

Докато Поразяващата ръка отиде да снима, аз се обадих на Мейсън и дадох информацията за Майер. Остави ме на изчакване и се обади в полицейския участък на Индианаполис.

Мейсън се свърза с мен, преди Ал да се върне.

— Няма досие. Човекът е чист.

— А телефонният номер, който е оставил?

— Прекъснат е. Не си е платил сметката.

Почаках още пет минути и Ал най-сетне се върна с копията. Оставих му визитката си.

— Благодаря. Когато г-н Майер се върне, моля ви, опитайте се да го задържите и ми се обадете.

— Как да го задържа? Да го вържа ли?

— Кажете му, че е имало проблем с кредитната му карта. След това ми се обадете.

— Може да не се отбие. Може просто да паркира колата и да остави ключовете.

— Ако постъпи така, пак ми се обадете.

— Може да ги остави, когато не съм тук.

— Казахте, че винаги сте тук.

— Може да се разболея.

— Често ли боледувате, Ал?

— Може да съм прихванал от настинката на г-н Майер.

Пронизах Ал с полицейския си поглед.

— Забавляваш ли се, Ал?

Усмихна се и разкри три липсващи зъба.

— Трябва да се забавлявам винаги, когато имам възможност, лейтенант.

След като си тръгнах от Ал, наистина имах нужда от бира.

И знаех точното място, където да я изпия.