Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (37)

Глава 35

Всички улики насочваха към педантичен убиец с руса брада, а Хърб беше нападнат от непохватния червенокоско. Не бях в състояние да си го обясня. Но ако имаше двама убийци, които да работят заедно, всичко си идваше на мястото.

Партньорът на Джинджифиловия мъж е намерил негов заместник.

Холи ме погледна странно.

— Сигурна ли си?

— Така изглежда. Единият от тях вероятно е Калев Елисън.

— А другият?

Захапах горната си устна.

— Не знам — и добавих, — все още.

Фил Бласки взе кафето си и отпи, като измляска доволно.

— Дами, можете да останете на аутопсията. Имам понички.

На мен не ми беше интересно, докато Холи нагледаше въодушевена от идеята. Вгледах се в тялото на Йенсен и се чудех защо е убит и каква е връзката му с Калев Елисън, когато осъзнах, че съм се фокусирала върху татуировките му.

В средата на бицепса му, обсипан с образи от Ада и картечници, имаше малко парченце кожа с размерите на монета от пет стотинки, което липсваше. За разлика от другите рани, тази беше по-скоро като отрязано, а не намушкано място.

Наведох се и забелязах, че подобно парче кожа е отрязано и под лакътя. На другата ръка имаше три подобни белега на опакото на дланта, на трицепса в на рамото.

Някой беше изрязал част от татуировките му и аз нямах ясна представа защо.

— Имаш ли още един чифт ръкавици, Фил?

— Под количката има кутия.

Извадих чифт и си го сложих. Холи направи също то, въпреки че не кипеше от ентусиазъм.

— Нали няма да бъркаме по разни дупки? — попита тя.

Не й обърнах внимание и вдигнах дясната вкочанена ръка на Йенсен, разперих пръстите му, които бяха като втвърден каучук. Взирах се между пръстите и по дланта му, след това от вътрешната страна на ръката, докато не стигнах до мишницата му. Като не намерих това, което търсех, направих същото и с лявата ръка. След това щателно прегледах зад ушите и врата му.

— Ще можем ли да го обърнем?

Фил кимна, докато преглъщаше една поничка. Върху брадичката му имаше желе от ягоди — истински се надявах да е желе от ягоди.

— На три — казах на Холи. — Едно, две, три.

Аз дърпах. Тя буташе. Йенсен се наклони на една страна и се обърна към мен, като инерцията го катурна извън края на металната маса. Трупчето под главата му изхвърча. С бедро трябваше да натискам неговия влажен гол крак, за да не падне на пода, и изцапах горната си дреха „Катлийн Би“ с човешки сок. Колко дрехи ще съсипя тази седмица, по дяволите?

Холи го дърпаше за ръката, като издърпа Йенсен отново на мястото му.

Татуировката беше на лявата буза на задните му части. Самоделно направена, с черно мастило, три букви: ДДД.

— Кучият му син! — Холи прокара пръста си в ръкавицата по надписа. — Този мъж е от Децата.

— Не съм чувала за тази банда.

— Те са от моя град. Момчетата от трите „Д“. „Детройтските деца на дявола“. Действат в Източния край, сигурна съм почти на 100 процента. Търгуват с оръжие, наркотици и имат мрежа от долнопробни проститутки. Представят се за защитници на хората.

— И ти ги познаваш, защото…

Усмихна се леко, едвам забележимо.

— Нека просто да кажем, че няколко пъти сме си кръстосвали пътищата.

Загледах се в белега. Някой беше махнал останалите, но е пропуснал тази, защото е била на незабележимо място. Махането на татуировките е символично, като да махнеш емблемата на член от банда. Направила го е или неговата банда, защото ги е предал, или конкурентна банда, за да го унижат.

Има и трета вероятност: за да не се разпознае самоличността на Йенсен.

Проучванията на Мейсън в националната криминологична база данни показа, че е имал досие допреди няколко години. Същото беше се случило и с Калев Елисън. Едва ли изведнъж са влезли в правия път.

По-вероятно беше да са си сменили самоличностите.

— Имам някои връзки в Детройт. — Холи свали ръкавиците си и извади телефона от предния си джоб. — Искаш ли да се опитам да разбера нещо?

В този момент ми трябваше всяка помощ, която ми се предлагаше.

— Моля.

Тя се отдалечи с телефон в ръка. Аз свалих ръкавиците и с корема напред се насочих към голямото корито на мивката, където пет минути се опитвах да изкарам петното от блузата си.

— Джак, открих нещо!

Холи беше показала главата си в стаята за аутопсии.

— Какво?

— Стив Йенсен използва друго име. Описах го на мъжа, с когото разговарях, и той ми даде псевдоними. Един бърз поглед в досието му и получих списък от сътрудници, един от които се нарича Калев.

— Калев Елисън?

— Не. Калев също използва псевдоним. Човекът, когото търсиш, е с червена коса, нали?

— Да.

— Последният адрес на Калев е тук, в Чикаго.

Бързо се приближих до нея, забравила съвсем за петното.

— Какъв е адресът?

Поклати глава.

— Искам да дойда с теб.

— По дяволите, Холи, това е полицейска работа.

— Аз получих информацията. Искам да дойда с теб.

— Не. Абсолютно невъзможно.

Почувствах, че някой ме гледа в гръб. Бласки ни гледаше и дъвчеше бухтичка. С Холи отидохме в хладилната зала.

— На кого се обади в полицейското управление в Детройт, за да получиш информацията?

Направи се на невинна.

— Кой ти каза, че съм звъняла в полицията? Нали знаеш, че съм частен детектив? Имам много контакти.

Избутах я и излязох от хладилната зала и се отправих към приемното отделение. Можех да се обадя в отдела за организирана престъпност в Детройт и вероятно щях да получа същата информация като нея, но нямах никаква представа с кого трябва да говоря и колко време ще отнеме всичко това.

— Джак… — Холи ме настигна и ме дръпна за ръкава. — Не се вбесявай. Искам просто да съм част от всичко това.

— Ти си цивилна, Холи. Мога да загубя значката си, само защото те доведох в моргата.

Нацупи се.

— Хайде де, Джак. Цялата ми дейност се състои в преследване на неверни съпрузи, да снимам разни дебелаци, които се опитват да измамят застрахователите си и да преследвам смотаняци, които нарушават гаранцията си. А това тук е нещо истинско. Нещо важно. Знаеш ли колко пъти съм чувала историята за това как Хари ти е помогнал да хванете Чарлз Корк?

Не й обръщах внимание, подписах се на излизане и напуснах моргата.

— Имам му адреса, Джак. Мога да ти бъда подкрепление.

— Не става по този начин, Холи. Трябва ми заповед, полицаи на всички изходи, федералните също искат да са част от операцията; ако ти си там, можеш да провалиш ареста.

— Добре. Тогава ще го хвана сама.

Отдалечи се през паркинга с бързи стъпки.

— По дяволите, Холи! Не ме карай да те арестувам!

Тя продължи да върви, но ми изказа мнението си относно моята власт, като ми показа среден пръст.

Затичах се до нея, хванах я за рамото, но тя се завъртя бързо, като застана в поза за отбрана — ръцете й бяха с дигнати в гард юмруци, единият крак пред другия, петите прилепнали за земята, сякаш готова за нападение. Без дори да се замислям, аз застанах също в позиция, задният ми крак зад тялото ми, а двете ми ръце успоредни на предния крак.

Чаках нейната атака, но тя така и не нападна.

— На улицата ли искаш да правим това? — попитах я аз.

— Искам да дойда с теб.

— Не можеш. Последния път, когато цивилен дойде да арестува с мен, се превърна в телевизионен сериал.

Паркингът беше тъмен и не можех да видя очите й.

— Ти избираш, Джак. Действаме заедно или аз отивам сама.

— Или те арестувам за задържане на улика и възпрепятстване на правосъдието.

— Мислиш ли, че можеш? По-голяма съм, по-млада, по-обучена и имам по-дълги ръце.

— Ако ме докоснеш с пръст, отиваш в затвора. Това ще наруши сватбените ти планове, нали така? Помисли си, Холи. Не е това начинът.

Надявах се, че ще отстъпи, защото иначе имаше право; едва ли щях да мога да я надвия на спаринг. Което означаваше, че трябваше да я прострелям.

Секундите отлитаха. Нощта изсуши потта, която беше избила по врата ми. Всичките ми мускули бяха стегнати, напрегнати, бореха се с вълните от адреналин.

— Живее в „Рейвънсуд“ — каза Холи.

— Къде в „Рейвънсуд“?

Мина напред, задният й крак във въздуха. Вдигнах ръце, за да блокирам, но тя не ритна. Изтича покрай мен. Стигна до колата с преднина от пет крачки, отвори вратата и си взе чантата. Успях с ръка да хвана едната дръжка, но Холи ме хвана за китката, падна на коляно и ми изви ръката така, че рамото ми блокира. Пуснах чантата.

— Ще ти се обадя, като стигна там — усмихна се и ми намигна.

Извъртях си свободната ръка, но тя ме бутна назад, паднах върху дупе, а тя спринтира надолу по улицата. Докато се изправя на крака, тя се беше скрила зад сградата и беше изчезнала.

Ето какво получавах при опитите си да се сприятеля.

Обмислих опциите си. Можех да се обадя на патрулните, но Холи беше твърде умна, за да се остави да я хванат. Можех да се прибера вкъщи и да оставя всичко в ръцете на съдбата; в крайна сметка, направих всичко по силите си, за да я спра. А можех да се насоча към „Рейвънсуд“ и да се надявам, че ще се обади.

Естествено, отправих се към „Рейвънсуд“.