Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (54)

Глава 52

Всички бяхме отведени в болница „Алекзайн брадърс“ в Елк Гроув. Лейтъм го шиха. Мен също. Също така ми наместиха носа и го шинираха, което болеше по-силно, отколкото когато Холи го счупи, сложиха ми шина и на глезена, защото беше доста лошо изкълчен. На Фин му преляха пет банки кръв, но излезе от операционната в добро настроение.

И Хари — всъщност, беше ми жал за него. На него му ампутираха увредената дясна ръка.

— Не им позволявай да го направят, Джаки — молеше той, докато го отвеждаха на количката към Спешното отделение. — Това е половината ми сексуален живот.

Потупах го по рамото.

— Ще ти сложат от онези готините роботизирани ръце, като на Джеймс Бонд.

Това накара погледът му да светне.

— И ще мога да чупя кутийки и други такива неща?

— Да.

— Жените обичат ли тези неща?

— Секси са — казах му аз. — Няма да можеш да се отървеш от жени.

Алекс Корк, която познавах като Холи Фрейкс, също се нуждаеше от операция. Махнаха кожа от задните й части и от корема, за да реконструират лицето й. От това, което чух, нямаше особена полза. Щеше да прекара живота си с лице като юрган на кръпки.

Най-накрая се свързах с Хърб и говорих с изтощената Бърнис.

— Всичко мина чудесно. Той се справя добре. Гледам какво става по телевизията. Добре ли си?

Стиснах ръката на Лейтъм.

— Не съм била по-добре.

— Хърб иска да говори с теб.

— Буден ли е?

— Все още е леко упоен, но все пак той винаги е бил като под упойка. Ето го и него.

— Джак! Гледам те по телевизията. Всичко това е направила жената на Хари?

— Да. Не е ли чудно?

— Е, поне сега става ясно защо някой е искал да се жени за този глупак. За момент си помислих, че нещо не е наред с вселената.

— Как си?

— Добре. Също като при смяна на маслото. Ще дойдеш ли да ме видиш?

— Разбира се.

— Донеси понички.

С Лейтъм бяхме освободени към три сутринта. Както и предполагах, апартаментът ми беше местопрестъпление и бе пренаселен от полицаи.

Бъд Корк, прострелян в корема и обгорен, беше умрял на пода на кухнята, точно до спътницата си в живота.

Взех си някои неща и прекарах нощта в апартамента на Лейтъм. С котката, разбира се.

— Купих това легло кралски размер, докато си мислих за теб — каза ми той.

— Вероятно ще мине известно време, преди да можем да го изпробваме.

— Ще чакаме, колкото е необходимо.

Между нас стояха три насинени очи, 23 шева, нос, пълен с памук и изкълчен глезен, но успяхме да изпробваме леглото още същата нощ.

Заспах в прегръдките на Лейтъм, с глупава, малко нащърбена усмивка на лице.

Следващите няколко дни наваксвах. Отидох до кабинета си и приключих с докладите, а капитан Бейнс ми каза, че началникът на полицията обмислял повишението ми. Посетих Хърб и му занесох мексикански понички. Посетих майка си и й разказах всичко, което се беше случило. Отидох и при Хари, който ми показа какво е останало от ръката му и се жалва за инжекциите против тетанус, които е трябвало да изтърпи. Посетих и Фин, който ми благодари за дивия уикенд. Посетих и Алекс.

Пред нейната врата имаше двама въоръжени полицаи, а трети седеше в стаята й. Тя лежеше на чаршафите, по-голямата част от тялото й беше обинтована заради големите парчета кожа, които бяха взели, за да оправят лицето й. Главата й беше обвита в марля като мумия. Едната й ръка беше закопчана за рамката на леглото. Едно-единствено синьо око се показваше през марлите и ме фиксира, когато влязох.

— Здравей, Джак! Благодаря ти, че дойде.

Гласът й беше слаб, приглушен от опаковката й. Седнах на стола до нея.

— Чувам, че сътрудничиш на полицията. Казваш им всичко, което искат да знаят.

— Просто слушам съветите на адвокатите си. Очевидно искат да ме изкарат невменяема. Бедното насилено дете израства объркано и само. Някакви глупости от този род.

— Ти мислиш ли, че си луда?

Сви рамене.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че нещо кардинално е сбъркано в теб. Може и да ти помогнат. Някои професионалисти.

— Съмнявам се. Убих последните четирима психоаналитици.

Наведох се напред.

— Защо искаше да ме видиш, Алекс?

— Можеш да ме наричаш и Холи, ако искаш.

— Защо искаше да ме видиш?

— Докторите не ми позволиха да си видя лицето, но вчера станах, отидох в банята и свалих превръзката си пред огледалото. Изглеждам така, все едно някой е закачил сурови свински пържоли на лицето ми.

Ако търсеше съчувствие, свиреше на погрешната струна.

— Ще съм страшилище за цял живот, Джак!

— Ти и преди си беше — казах аз.

Холи сякаш нямаше какво да добави, затова станах да си вървя.

— Джак.

Спрях. Чаках.

— Този път ме победи, но не е приключило.

Погледнах я за последно.

— Свърши — казах и излязох от болницата.

През нощта, в леглото на Лейтъм, сънувах странен сън. Бях на стрелбището и независимо колко прецизно се целих, не можех да улуча мишената. Но вместо да ме ядоса, това ме забавляваше ужасно много. Всеки път, когато пропусках, се смеех като луда. Това беше един от най-хубавите сънища, които някога бях сънувала.

Събуди ме мобилният телефон.

— Г-жа Даниелс? Тук е Джули, от „Хендерсън хаус“.

„Хендерсън хаус“. Заведението, където живееше майка ми. Погледнах часовника и видях, че е три през нощта.

Страхът ме плисна като вълна. Бях очаквала да чуя най-лошото от толкова време, че не бях готова за него.

— Майка ми ли? — Гласът ми трепереше, очите ми се пълнеха със сълзи.

— Да — майка ви. Случи се преди няколко минути. Излезе от комата.

Правилно ли бях чула?

— Майка ми е излязла от комата?

Разговорът ми събуди Лейтъм. Прегърна ме в тъмното.

— Не само че е будна, но и напълно в съзнание. Можете ли да дойдете тук, г-жо Даниелс? Пита за вас.