Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (23)

Глава 21

Бъд Корк ни изведе от кухнята. Движеше се бавно, с изкривени крака и сякаш с всяка стъпка изпитваше огромна болка. Преведе ни през няколко разхвърляни, мръсни стаи. Най-накрая минахме през затворена врата в дъното на коридора.

На пода имаше мръсен матрак, пружините изскачаха през плата. Както и в първата стая, стените бяха празни, като изключим едно огромно черно разпятие, което висеше доста накриво над леглото.

— Това е стаята на дявола. Непочистена.

Корк посочи към дрешника, който бе отворен и се виждаха празните закачалки, подредени на въже, опънато по дължината на гардероба.

— Под дъската.

Подът на дрешника бе покрит с шперплат четири на четири метра, а върху него имаше три чифта износени обувки. Хърб държеше Бъд под око, а аз коленичих до шперплата, повдигнах единия му край и отдолу се откри квадратна дупка.

Миризмата се извиси като призрак, хвана ме за гърлото и ме накара да си запуша носа.

Покрих носа и устата си.

— Има нещо умряло.

Ноздрите на Хърб се разшириха.

— Много умрели. Да се обадя ли в полицейското управление?

Погледнах към Корк, който гризеше мръсните си нокти. Можех да подуша шизофренията така ясно, както подушвах застоялата пот по него. Беше напълно ненадежден. Можеше наистина да има трупове под къщата му. А можеше да са умрели кучета, свиня или беше използвал дупката, за да изхвърля остатъците от манджите си.

— Първо трябва да се уверим. Имаш ли фенерче в колата?

Хърб ми каза, че няма.

— Имам фенер — каза Корк. — В стаята ми е.

Кимнах на Бенедикт и той подкани Корк към мястото, където беше фенерът. Като си запуших коса, погледнах още веднъж в дупката.

Изглеждаше доста дълбока. В пръстта беше поставено старо дърво, което представляваше нещо като стълба и водеше долу, в тъмнината. Миризмата бе толкова силна, че проникна в устата ми. Миризма на разложено. Миризмата на загнило. Миризма на отдавнашна смърт.

Хърб се върна, а Корк се влачеше след него. Държеше стара газена лампа, фитилът гореше ясно зад стъклото.

Прочисти гърлото си. И попита:

— Ти или аз?

Нямах никаква представа колко голямо е пространството под нас, а Хърб бе почти два пъти колкото мен. Протегнах ръката си за лампата:

— Искаш ли да пазя обувките ти?

Не беше най-подходящият ден за „Диор“.

— Не. Струват само осем долара, но бих ползвала носната ти кърпа, ако е чиста.

Извади я от джоба на якето си.

— Чиста е от сополи.

Притиснах я силно върху устата и носа си, хванах лампата пред мен като талисман и започнах да се спускам.

Стъпалата бяха по-стръмни от нормалното. Слизах бавно и внимателно правех всяка следваща стъпка. Стените бяха изсечени директно в пръстта като страните на прясно изкопан гроб и черната пръст поемаше светлината от лампата. Звукът също се приглуша ваше и стъпките ми бяха зловещо тихи.

Преброих тринайсет стъпала, преди да достигна дъното. Подът беше също от пръст, неравен и на буци, а лампата освети пространство приблизително шест на дванайсет метра. Таванът беше нисък, допираше се до главата ми. Това правеше пространството малко и тясно. Почувствах в себе си искрица от паниката, че таванът може да се срути над мек и да ме погребе жива. Овладях страха си и продължих напред.

След три стъпки в стаята забелязах първата могила. Скупчена пръст, не повече от петнайсет сантиметра висока.

Дължината и широчината бяха колкото за едно дете.

— Хърб! — извиках през кърпичката, миризмата бе отвратителна. — Имам нужда от лопата.

— Момент. — Звучеше много далеч.

Влязох по-навътре в стаята и осветих още могили.

Преброих осемнайсет.

— Лопатата пристига!

Четири рикошета и приглушено тупване на пода на мазето. Лопатата бе с дълга дръжка и с ръждясал секач. Поставих на земята лампата и бях принудена да напъхам кърпичката в джоба си — нямаше как да копая с една ръка.

Избрах си най-близката могила. Лопатата копаеше лесно в пръстта и с всеки изкоп проникваше по-дълбоко.

Всяко вдишване предизвикваше гадене.

Отчаяно исках да изплюя вкуса на разложено от устата си или да повърна, но продължавах да преглъщам, защото не исках да замърся мястото. Лампата хвърляше диви блестящи сенки по стените и по тавана и аз знаех, че бях на края на възможностите си. Имах най-много две минути, в които можех да се владея.

Копаех по-бързо, мускулите на гърба ми крещяха, а челюстите ми бяха плътно стиснати. От миризмата ми се насълзиха очите. Таванът ме притискаше, сякаш потъвах.

Достатъчно. Не можех повече. Щях да повърна и нямаше сила, която да ме спре.

Лопатата удари в нещо.

Бързо, без повече да ме е грижа, че ще се изцапам, паднах на колене и започнах да изгребвам с ръце, сантиметър по сантиметър, докато не се показа детска главичка, на която все още имаше розова баретка, закрепена за мръсна руса опашка.

Дръпнах назад ръката си и извадих няколко кичура и част от скалпа. Плътта беше станала като сапун.

Играта свърши. Миризмата беше оживяла, така силна, така проникваща, че аз я усещах дори когато не дишах. Тя премина през порите ми, прониза кожата ми и ме зарази с гнилостта си.

Стиснах устни и успях да се изкача по стълбите, преди да повърна върху изцапания матрак.

Хърб загрижено се приближи към мен, но се отдръпна, когато усети миризмата.

— Обади се в полицията на Гари — успях да му кажа между изблиците. — Кажи им да донесат средства за копаене, защитни облекла, поне двайсет чувала за трупове и да доведат окръжния съдебен лекар.

Хърб се засуети с мобилния си телефон.

— Няма сигнал. Къде е телефонът ви, г-н Корк?

Бъд Корк погледна Хърб със странно изражение. Нямаше вид на нервен или притеснен човек. Повече на любопитен.

— В кухнята — отговори.

— Аз ще го наблюдавам — казах на Хърб. Той се отдалечи бавно.

Прокашлях се, изплюх се. Миризмата се беше пропила в дрехите ми, в косата ми, в кожата ми. От опит знаех, че щеше да е нужно дяволски много време, докато се отърва от нея. Гледах втренчено Бъд Корк, като гневът бавно се изместваше от отвращението ми.

— Колко има долу, Бъд? Колко деца?

Той проговори нежно.

— „Да управлява добре къщата си и да има деца, послушни със съвършена почтителност“. Това е Първото послание на светия Апостол Павел до Тимотей, 3:4.

— Колко души, Бъд? Колко деца?

— Грешници. Всички са грешници. Аз им помогнах да изкупят греховете си.

Паралитичното му треперене се влоши, юмруците му се тресяха сякаш се беше включил в електрическата мрежа.

— Разкажи ми за Даян Корк, Бъд. Ти ли я уби?

— И аз съм грешник, боже! Грешник съм!

Корк падна на колене, очите му се напълниха със сълзи.

— Боже мой, чистосърдечно съжалявам, че те обидих и се отвращавам от всички свои грехове…

Започна да се клати напред-назад, да се навежда в да докосва пода с чело.

— Ти ли уби жената на сина си? Или знаеш кой го направи?

— … заради Твоето справедливо наказание, но най-вече защото те обиждат…

— Имате ли видеокамера, г-н Корк?

— … Господи мой, който си самата доброта и заслужаваш…

— Кой донесе буркана с пръстите в Чикаго?

— … цялата ми любов, твърдо съм решил, с помощта на Твоята слава, да не греша повече!

Тресенето му започна да става буйно в той просна тялото си и удари главата си силно в дървения под.

— Г-н Корк!

— Няма повече да греша!

Удари главата си дори по-силно. От лицето и носа му потече кръв. Приближих се до него, хванах го за раменете и се опитах да го дръпна назад. Беше по-силен, отколкото предполагах, а и инерцията беше в негова полза.

— НЯМА ПОВЕЧЕ ДА ГРЕША!

С последния удар чух как се разцепва черепът. Падна на една страна, едното му око затворено, другото широко отворено.

— Хърб! Ще ни трябва и линейка!

Допрях два пръста до мръсния му врат, за да намеря пулса. Беше слаб, но все пак го имаше.

Като дръпнах яката му надолу, забелязах белези на гърдите му. Чувство на безпокойство, на страх ме връхлетя и без да мисля вдигнах кирливата му долна тениска.

Беше едно от най-ужасните неща, които някога бях виждала.