Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (33)

Глава 31

Г-жа Педерсън беше пределно ясна относно правата за лично пространство на затворниците.

— Те нямат такива! Те са затворници.

Затова Лорна Хънт Елисън си седеше в изолатора, а ние претърсихме шкафчето й. Намерихме няколко миризливи дрехи, колекция от празни опаковки от шоколади, избледняла снимка от „Полароид“ на Бъд на млади години, който стоеше пред стария си пикап, както и две писма от Калев.

Сложих си една латексова ръкавица и взех писмата и снимката. На пликовете нямаше обратен адрес. Пощенските марки бяха от Детройт. Първото писмо разкриваше с възможно най-грозния почерк, който някога бях виждала, че Калев съжалява, че не е писал досега, защото е бил зает, но занапред ще пише по-често. Датата на писмото беше отпреди осем години.

Очевидно беше излъгал, защото второто писмо беше отпреди три месеца. Ако се съди по драсканиците, отговорникът на Калев му е намерил работа в една автомивка, но не мислел да се задържа, защото имал намерение да убие дебелия изрод, който я държи.

Това нямаше никакъв смисъл. Проверих в полицейското управление в Детройт и според тях Калев Елисън нямаше отговорник в този момент. Калев е лъгал майка си? Или е лежал под чуждо име? И как бих могла да зная това?

Сложих размислите за Калев на втори план, пъхнах писмата и снимката в един найлонов плик, който г-жа Педерсън ми даде, след което използвах телефона в кабинета й, за да се обадя на полицията в Индианаполис. Прехвърляха ме по веригата, докато накрая не се свързах с капитана — жена с грубоват глас на име Каръл Минц.

— Говорете бързо, че съм заета.

— Следите ли случая в Гари?

— Целият щат го следи.

— Аз съм в затвора в Индианаполис и току-що имах близък разговор с Лорна Хънт Елисън, която е съжителствала с Бъд Корк на семейни начала. Живели се заедно повече от десет години. Тя твърди, че знае къде са заровени още жертви, но има условие. Иска да посети Бъд.

— Добре. Така ще държим медиите настрана. Учудена съм, че не са вече пред затвора.

— Не мисля, че тази връзка им е известна.

— Искате ли да сте част от операцията?

— Не, но съм обвързана с федералните по случая и те ще поддържат връзка с вас.

— Чудесно! — прозвуча като ругатня.

Г-жа Педерсън ме изпрати, казахме си довиждане, след което направих справка с навигатора за дестинациите, които си бях принтирала по-рано и които трябваше да ме отведат от ул. „Рандълф“ до „Келъм Драйв“. Това беше адресът на Майк Майер, вероятният наемател на „Еклипс“-а с цвят Перлен титан, който вероятно е автомобилът, видян да напуска къщата на Даян Корк.

Навигаторът ми показа маршрута. Тръгнах на запад по „Вашингтон“, качих се на магистралата, слязох от нея и се озовах в един приятен жилищен комплекс от тристайни едноетажни къщи със зелени площи от четвърт акър към тях. Паркирах на алеята на Майер и почуках на алуминиевата входна врата.

Никой не отговори. Не се учудих много, като се има предвид, че Майер току-що беше наел кола в Чикаго.

Имах няколко възможности. Можех да вляза в къщата, като междувременно наруша закова. Можех да се обадя отново на капитан Минц и да й обясня ситуацията, да ми извадят заповед за обиск и да умра от старост, докато чакам да ми извадят разрешението за влизане в собствеността. Или можех да предположа, че в такъв хубав квартал Майер имаше и добри съседи.

Първо се насочих към къщата отдясно, преминавайки през добре поддържаната ливада, и почуках на алуминиевата входна врата. Отвори ми малко момиче, вероятно десет — единайсетгодишно, с дълга кестенява коса и лице, обсипано с лунички.

— Вкъщи ли са мама или татко?

Кимна ми, широко отворило очи, след което извика:

— Мамо! — Гласът й прозвуча като корабна сирена.

Майката изглеждаше като по-възрастна, по-топчеста версия на момиченцето със също толкова много лунички по лицето.

Показах й значката си и се надявах да не я разглежда прекалено старателно и да не забележи, че съм от друг щат.

— Г-жо, казвам се лейтенант Даниелс. Как се казвате?

— Линда. Линда Примър.

— Линда, можете ли да ми кажете кога за последен път видяхте съседа си Майк Майер?

Челото й се набръчка, докато си спомни.

— Може би преди две или три седмици. Майк добре ли е?

— Не знаем със сигурност. Разкажете ми за него.

— Сам е. Затворен. Малко самотник, но въпреки това изглежда свестен.

Това беше перфектното описание, което всички съседи даваха за живеещите до тях серийни убийци.

— Това ли е Майк Майер?

Показах й копие от компютърния образ.

— Прилича на него.

— Може да ви прозвучи странно, но се притесняваме, че Майк може да е в опасност. Да ви е давал някога резервен ключ за къщата си? В случай че се заключи отвън или да поливате цветята му, докато е на почивка?

— Не, но веднъж се заключи — миналата година. От нас се обади на ключаря. Майсторът продаде и на двама ни скривалище — камък.

— Скривалище — камък?

Линда мина покрай мен и стъпи на първото стъпало. До вратата имаше чемшир, обграден от камъни. Клекна и взе един десетсантиметров камък и ми го показа.

Това съвсем не бе камък. Беше пластмасова имитация, а отдолу имаше дупка, в която беше сложен резервен ключ за къщата.

— Майк използва ли това нещо?

— Купи си. Не зная дали го използва.

— Благодаря, г-жо Примър.

Кимнах й леко и я уверих, че държа нещата под контрол и всичко е наред, след което се върнах до къщата на Майк.

Дори и да имах ключ, пак си беше незаконно проникване. Ако намерех нещо, но защитникът му знае, че съм проникнала в къщата му незаконно, всички улики от дома му нямаше да бъдат допуснати в съда.

Или, ако Майк Майер беше оневинен и се разбереше, че съм влизала в къщата му без заповед, щях да бъда зарита от наказателни и граждански искове.

Е, имаше един маниак, който заплашваше да ме убие и предотвратяваното на неговите намерения беше с по-висок приоритет в сравнение с нарушаването на закона.

До входната врата на Майк, в боклука до една дупка към приземен прозорец се намираше идентичен с камъка на г-жа Примър камък.

Размишлявах по-малко от секунда, след което го взех и отворих вратата.

Не трябваше да се притеснявам за незаконното влизане. Щом отворих вратата, миризмата ме удари в носа и разбрах каква можеше да е вероятната причина.

Имаше нещо мъртво в къщата.

Този път следвах разпоредбите. Заключих вратата, оставих обратно ключа на мястото му и набрах 911. Обясних им, че съм полицай на разследване и съм помирисала нещо умряло през вратата.

Бяха необходими четири минути на екипа, за да дойде. Двама полицаи в униформи от Индиана, мъж и жена, излязоха от колата. Жената извади бележник и ми записа имената. Показах им служебната си карта, обясних им как съседката ми е разказала за ключа в камъка и им го показах.

И двамата подушиха вратата и присъствието на парфюма на смъртта направи влизането неоспоримо. Не протестираха, че влязох в къщата с тях.

Въздухът беше пропит от разложението и няколко насекоми летяха около нас. Месарки. Те полагаха яйцата си в мъртви тъкани.

Намерихме тялото в кухнята. Беше грозна гледка.

Седеше на стол и беше мъж, поне така изглеждаше, тъй като няколко кичура коса бяха залепнали за лицето. Тялото беше подпухнало, кожата по голите му гърди беше нацепена, все едно някой я е рязал. В раните мърдаха ларви от мухите, а бръмбари гробари припкаха в тънки пътечки по разлагащата се плът. Бяха унищожили по-голямата част от лицето, устните, очите и носа.

Сини дънки, целите в черни петна от разлагането, бяха обвили бедрата. Краката бяха вързани за стола с жица, която се впиваше до кокал.

Полицаят побягна към вратата с ръка върху устата си. Полицайката, чиято табелка казваше, че е Линди, също сложи ръка на устата, но запази самообладание. Поех си въздух и се приближих.

Причината за смъртта не можете да бъде установена. Концентрирах се върху съсипаното лице, като се опитвах да видя нещо, освен ларвите и насекомите и търсех следи от травма. Нищо не се виждаше.

Заобиколих от другата страна на тялото. Ръцете бяха вързани заедно зад стола. И десетте пръста липсваха, а под тях имаше засъхнала локва от кръв.

Насекомите не са изяли пръстите; имаше правилни разрези по кокалчетата. Огледах се по пода за някакви други части, но не намерих нищо.

Това отново ме насочи към причината за смъртта. Погледнах по-отблизо лицето, като все още не дишах, а сърцето ми биеше все по-учестено и се опитваше да получи малко кислород от кръвта ми. Надникнах в устата, отчасти заета от ларви на месарката и от бръмбари, които дълбаеха зъбите и доказаха моето предположение.

Отвън, на верандата, си поех чист въздух и се опитах да не обръщам внимание на полицая от Индиана, който тореше ливадата със сутрешната си закуска.

Полицай Линди се обади на криминолозите и на патолога по мобилната радиостанция, след което дойде при мен.

— Как е умрял? От раните в гърдите ли?

Поклатих глава.

— Разкъсванията по гърдите са се получили след смъртта. Докато се е разлагал са се отделяли газове, които са разтегнали кожата и са излезли навън. Мъжът с умрял от задушаване.

— Но как? — Беше бяла като платно, но й признах желанието да научи нещо от случая. — Убиецът е сложил торба на главата му ли?

— Не. Някой е напъхал отрязаните му пръсти в гърлото. Вероятно се е опитал да го накара да ги изяде.

Погледнах през поляната, по улицата към всички къщички от предградията на средната класа. Приятно общество, което няма да се възстанови напълно от публичността, когато цялата история излезе наяве.

Можеше да се навъртам наоколо и да държа под око разследването, но нямаше смисъл. Ако убиецът бе оставил улики, щях и аз да разбера. Нямах никакво съмнение, че мъртвият е Майк Майер. Вероятно е бил свързан с убиеца и с нещо е провокирал ужасната си смърт. Или просто беше убит, за да му вземат самоличността и е измъчван за удоволствие.

И в двата случая мъжът, когото търсех, не беше в Индианаполис, а в Чикаго.

Дадох визитката си на полицай Линди, след което скочих в колата си и се насочих на север.