Дж. Е. Конрат
Ръждив пирон (2)

Пролог

Индиана 1976 г.

Звукът се чу отново.

Със силно стиснати клепачи и с притисната до лицето възглавница, Алекс не можеше да се скрие от непрекъснато повтарящото се „пляс, пляс, пляс“; то проникваше през тънките стени на апартамента и напояваше памучната завивка.

Стенанията започнаха, плач на болно куче, който се усилва с учестяването и засилването на ударите.

Скоро татко ще извика.

Алекс се измъкна от леглото и на пръсти се промъкна през вратата, а всяко поскърцване на пода е като взрив. Съвсем бавно Алекс изпълзяваше надолу до антрето.

След стаята на татко е черната врата. Ако Алекс успееше да излезе, може би щеше да има шанс. Вероятно ако прекара нощта в плевнята или в приятел, що се спаси от…

— АЛЕКС!

При звука Алекс подскочи от прозвучалия бащин глас и се закова на място.

— Алекс, ела тук!

Вече нямаше избор. Ако избяга, татко ще чуе и ще се ядоса. Алекс не искаше да е изкупителна жертва на гнева божи.

Детето се насочи обратно към стаята на баща си.

Както винаги, осветлението е слабо. Татко е коленичил на пода, обут в мръсни дънки и гол от кръста нагоре. Гърбът му блести от пот и още нещо; кървави конци се стелят от пресни отворени рани.

— Грешен съм, Алекс. Ужасно грешен.

Алекс се взираше в ръката на баща си и видя, че държи бич — камшик с много краища, с малки метални остриета накрая. Този не е толкова страшен. Татко има и по-жестоки уреди. Алекс се страхуваше най-много от онзи, който е със стара дръжка на четка, а космите й са заменени с тънки пирони, ръждясали от годините употреба.

— Вземи камшика, Алекс. Покажи ми гнева божи.

Алекс се колебаеше.

— Веднага! — Очите на бащата горяха, предугаждайки избавлението.

Осемгодишното дете протегна ръка и взе бича.

— Ти си ръката на божията мъст, дете мое. Покажи ми неговото наказание. — Гласът му трепереше и прекъсваше. — Накажи ме за ужасните ми грехове.

Алекс замахна с бича.

Още веднъж.

И още веднъж.

И отново.

Разпалеността на бащата се увеличаваше и Алекс удряше по-силно и по-бързо, за да приключи всичко по-скоро веднъж завинаги.

Най-накрая таткото се молеше за милост и издърпа Алекс до себе си, коленичили двамата се молеха на бог за прошка, спасение и избавление от злото.

Най-сетне стенанията на бащата притихнаха и спряха.

— Мехлем.

Алекс донесе мазилото и го в три в раните на баща си, ридаейки през цялото време.

— Отхвърли греха, Алекс. Откажи се от пътищата на Сатаната. Не свършвай като мен.

— Няма.

— Обещай ми.

— Обещавам.

— Добре, а сега се разкарай от стаята ми. Не искам да виждам грозното ти лице през останалата част на нощта.

Алекс изтича навън, с ръце розови от кръвта, и мозък зает с ужасно чувство за вина… и отвращение.

… И още нещо.

Нощта е топла, лепкавият летен въздух миришеше на боклук, полето зад къщата им е тъмно и тихо. Сълзите секнаха, а Алекс хлипаше.

Една бездомна котка с тигрови шарки, която навестяваше фермата, бутна крака на Алекс и замърка. Алекс подържа котката до лицето си и попи сълзите си с нейната козина.

Близо до плевнята имаше варел за дъждовна вода, наполовина пълен с вонящо съдържание. В него са се удавили четири плъха, една катерица и опосум.

Но не и котка.

Чувство на топлина се зароди в Алекс и прогоня страха.

— Хайде да поплуваме, котенце.

Галейки жълто-оранжевата козина на котката, Алекс я понесе към варела.