Лариса Йон
Безгранично удоволствие (9)

Осем

Бяха й необходими три минути, за да завърже Ейдолон за леглото. Макар идеята да го убие да й се струваше привлекателна, Тейла знаеше, че за Егида той щеше да е много по-полезен жив. В крайна сметка така се убеждаваше сама, само за да не мисли, че му дължеше живота си.

След това си взе душ, нахлузи старите си дънки и блузата без ръкави и още веднъж дали провери докторът диша и дали е вързан здраво. Ейдолон лежеше по гръб с ръце, вдигнати над главата и приковани към таблата на леглото.

Макар и в безсъзнание той беше прекрасен. Преди това Тейла се притесняваше да го разглежда — Ейд би забелязал, че го прави. Но сега, тя най-накрая разполагаше с време, за да се възхити на съвършеното му, като на атлет, тяло.

Силните мускули на голите му гърди преминаваха в стегната стена към корема и говореха за многочасови упражнения. Медальонът във формата на кадуцей се беше плъзнал настрани и сега докосваше едва видим белег на рамото му. Когато Тей се наклони по-близо, видя още няколко, но едва забележими такива. Тя много се съмняваше, че щеше да ги види в по-малко подходящи условия, но сега в прозореца светеше следобедното слънце.

Боже, струваше й се, че върху тялото му има не по-малко от хиляди тънки прореза, които бяха зараснали, но бяха оставили белези.

Тя внимателно прокара пръсти по дясната му ръка и повтори извивките на татуировката, проследи твърдите мускули и пулсиращата мрежа от кръвоносни съдове. Тази ръка се обвиваше около нея. Прегръщаше я. Което не беше правил никой, след като майка й умря.

По дяволите!

Ругаейки се за това, че позволи на мислите си да се отправят в съвсем ненужна посока, Тейла побягна вън от квартирата си.

На улицата беше станало прохладно. Изглежда, майката природа най-накрая беше осъзнала, че сега е есен и топлото трябваше да бъде в средата на деня. Тейла не искаше да губи време и да се връща за якето си. Искаше да има възможност да дойде на себе си, преди да се събуди Хелбой.

Четиресет и пет минути на два влака и един автобус и тя се озова на пет преки на юг от щабквартирата на Егида.

Щабквартирата на Егида се намираше в покрайнините на Ню Йорк. Голямата, триетажна сграда, в която живееха двамата Наместници — шефове на нюйоркското поделение — даваше убежище на десетки Пазители. Най-близкият строеж се намираше на половин миля, но стандартната процедура изискваше всички да влизат в сградата през тайния тунел, чийто вход се намираше в горичката, на четвърт миля от щаба.

Подземният тунел изведе Тейла в скрития от дърветата заграден заден двор, където двама Пазители-мъже тренираха стрелба с арбалет. Трей нямаше да може да уцели дори океана, макар да беше нагазил до колене в него, но затова пък пито един вампир нямаше да има шанс срещу Уорън — Пазителят, който неотдавна беше преведен от Лондон. Още един Пазител — Коул — подхвърляше нещо в ръка.

От взрива тъпанчетата на Тейла едва не се спукаха. Части от тела се разхвърчаха в различни посоки. Тя успя да се наведе навреме и да се изплъзне на един горящ крак.

В близост до малката постройка, където живееха деветимата Пазители, тлееха останките на манекен.

Тей опря ръце на бедрата си и се намръщи.

— Какво правите?

Коул се ухили.

— Тествам нов експлозив. Той няма мирис и е практически невидим. Просто супер. Сработва с помощта на електронни уреди.

— Това трябва да е изобретение на Стефани — отбеляза Тейла и Коул кимна. Стеф беше тяхната главна заклинателка, но тъй като талантът й се проявяваше единствено при работа е електроника, всички трябваше да се приспособят към него.

— Току-що само с един МПЗ-плеър унищожихме цял манекен.

— Защо ни е такава бомба?

— В случай че попаднем в безизходна ситуация. — Той сви рамене. — И за да вземем повече отрепки с нас. Освен това така можем да управляваме взрива дистанционно.

Тейла се намръщи. Това много приличаше на терористите камикадзета.

— Можеш да ме смяташ за старомодна, но по-добре да умра с меч в ръка.

Тя тичешком се изкачи по стълбите на задната веранда и влезе в къщата. Посрещнаха я смях и добродушни шеги, които изпълваха триетажната сграда двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Страничният наблюдател би видял просто група възпитани подрастващи и млади мъже, но Тейла прекрасно знаеше, че всеки от тях за секунда можеше да се превърне в концентриран, смъртоносен воин. Както обикновено, някой печеше нещо. Лори беше научила всички да готвят. Тя беше направила и разписание за тези печива, за да може винаги на масата да имат здравословна и вкусна храна. Дори сега дразнещият аромат на банановия хляб едва не отведе Тейла в кухнята. Четирима Пазители вдигнаха глави от видеоигрите и една нервна, осемнайсетгодишна девойка на име Роза, скочи на крака.

— Тейла! Лори и Кайман се вълнуваха!

Тейла премина покрай телевизора, без да обръща внимание на любопитните погледи.

— Къде са те?

— Сигурно в библиотеката. — Роза я последва. — А къде е Джанет?

— Мъртва е.

Навярно трябваше да се засрами от резкостта си, но отговорът й постигна желания ефект — Роза застина насред коридора, а Тейла забърза и избегна въпросите. Спусна се по стълбите в огромното, многоетапно подземие. Още преди тя да стане Пазител, неголямото и недостроено мазе беше преправено в подземен център със собствена система за безопасност и аварийни изходи. Ако някой атакуваше сградата, воините на Егида можеха да се укриват в подвала колкото дълго си искаха, а ако беше необходимо — можеха да се възползват от запасните изходи.

Двама Пазители се боксираха на ярко осветения ринг; босите им крака тихо се движеха по мекия под. Други двама се катереха по алпинистката стена. Тейла премина покрай тъмната лаборатория, която беше пуста, ако не се вземеха под внимание мистичните реликви, оръжия и магически материали. Вратата на библиотеката се оказа затворена. Тя я отвори и веднага съжали. Кайнан беше навел жена си над облегалката на дивана и се движеше в нея отзад; дънките му се бяха смъкнали около бедрата, а едната си ръка беше пъхнал между краката на Лори. Тя хлипаше, впила нокти във възглавниците, на които Тейла едва ли щеше повече да седне.

Тей тихо затвори вратата и се облегна тежко на стената. Звуците, които Лори и Кайнан издаваха, докато правеха любов, я накараха да потръпне и да си спомни стоновете, които не можеха да сдържат двамата с Ейдолон. Макар че онова, с което се занимаваха те, едва ли можеше да се нарече любов. Не, сексът между тях беше бърз и груб, породен от гнева, хормоните и черна магия. Защото онова, което тя изпитваше, когато Ейд беше наоколо, сигурно се дължеше на някакъв дар на инкубите. Сега, когато Тейла имаше време да помисли, й стана толкова противно, че й се прииска да го убие. Но когато той просто я гледаше, тя се поддаваше на чара му.

Да, той беше образцов представител на доктора-съблазнител, но в мозъка й се блъскаха мисли за майка й, гърчеща се от болка под демона, който я беше изнасилил и убил. Тейла притисна длани към очите си и тръсна глава, опитвайки се да изхвърли спомените.

Само че на тяхно място се появиха съвсем пресни — тя и Ейдолон. Голи. В леглото.

Стига! Можеше да се самоубеждава, че все още е под въздействието на магията на инкуба, но на една малка част от нея, онази дребната, която едва не свърши от ласките му, не й пукаше защо тези мисли не я оставяха на мира. Така или иначе трябваше да бъде по-силна. Ейдолон трябваше да умре.

Когато вратата най-накрая се отвори, от стаята излезе Кайнан и подари на Тейла една от своите зашеметяващи усмивки, макар че сините му очи бяха потъмнели от тревога. Той винаги забелязваше детайлите сякаш разчиташе ситуацията десет секунди напред. До срещата си с Ейдолон, Тей го смяташе за най-красивия мъж, когото беше виждала някога.

— Извинявай — изрече той с дрезгав глас; или поради факта че по време на военните действия в Афганистан беше повредил гласовите си връзки, или че току-що беше правил секс. — Понякога забравяме да заключим вратата.

Понякога ли? Лори някак си беше признала, че когато с Кайнан се увлекат, го всичко става толкова бързо, че двамата започваха дори когато в стаята имаше хора. И едва когато свършеха и откриеха, че тя е празна, разбираха колко са си изгубили главите.

Тей не можеше да си представи, че можеше да изгуби така ума си по някого. Особено ако този някой не приличаше на Ейдолон, който всъщност дори не беше човек, а беше… нещо.

Кайнан задържа вратата, докато Тейла влезе вътре.

— Къде беше? И къде е Джанет?

Очите й изведнъж се насълзиха. Пазители загиваха постоянно. Но чувството за вина заради смъртта на Джанет не я напускаше. Само ако преди няколко месеца им беше разказала за странните си симптоми. Ако им беше казала, че е годна да извършва само чиновническа работа… Ако само, ако само, ако само…

За какво толкова се самоизмъчваше? Но това явно си беше семейна черта; същата пагубна привичка, както всяка друга. В съзнателно състояние, майката на Тейла винаги се кореше за онова, което вършеше дрогирана. А самобичуването беше не по-малко опасно от наркотиците.

Тейла потъна в едно от двете меки кресла, радвайки се, че може да даде отдих на двата макарона, в които се бяха превърнали краката й.

— Ние с Джанет се натъкнахме на някои проблеми.

Лори я потупа по коляното.

— Разкажи ни — меко настоя тя. Утешаващата, майчинска усмивка изобщо не подхождаше на жената-воин, която само с един кухненски нож можеше да разнесе камък по камък цяло леговище на човекоподобни Круа-отровници.

Не току-така й бяха дали прозвището Джун Кливър^[1].

Кайнан прокара ръка по щръкналите си кафяви коси; прическа, която Тейла знаеше, че не се е променила кой знае колко от дните му в армията.

— Тя е мъртва, нали?

— Да.

— По дяволите! — Той се отпусна на дивана, облегна се назад, разкрачи крака и се втренчи във вентилатора на тавана, който раздвижваше въздуха.

— Къде? Трябва да върнем онова, което е останало от нея.

— Влязохме в канализацията на хотел „Аспен“. През няколко квартала на север оттук.

Коремът я присви. Едва ли Пазителите щяха да намерят много, ако въобще откриеха нещо. Тялото на Джанет навярно вече беше отнесено и изядено. Всички Пазители бяха готови за риска да загинат на територията на демоните. Но когато загиваше партньорът ти, оцелелият страдаше най-много.

— Засякохме два съвкупяващи се Круентуса зад един от контейнерите за боклук. Убихме женската, но мъжкият избяга. Започнахме да го преследваме и се натъкнахме на Краучер. Круентусът ни беше устроил засада.

Лори и Кайнан си размениха изразителни погледи. Да, нямаше защо да бъде ясновидка, за да разбере за какво си мислеха. Един Круентус не би могъл да убие двама опитни бойци. Но тя за нищо на света нямаше да разкаже какво се беше случило; как дясната част от тялото й просто отказа. За Егида работеха добри лекари, а и Кайнан — бивш военен медик — нерядко му се налагаше да зашива своите. Но въпреки чувството си за вина, в дълбините на душата си Тейла знаеше, че не трябва да разказва за странните си симптоми. Ако истината излезете наяве, можеха да я изтеглят от заданията и да я преместят на треньорска или чиновническа работа. Или още по-лошо — да я изхвърлят от Егида.

Те бяха единственото й семейство и тя не искаше да се лиши от него. Не можеше. Продължителността на живота на бившите Пазители, без перспектива за работа и без възможност за защита от Егида, се изчисляваше в дни. Не, за своето състояние тя нямаше да каже на никого; просто щеше да продължи да преследва демоните, но сама. Нямаше да рискува живота на други Пазители.

— Не зная какво точно стана — каза тя — но я убиха пред очите ми. Круентусът ме нападна и помня само, че след това се събудих в болница.

— Болница? — Кайнан рязко се изправи напред — сякаш се носеше с деветдесет мили в час на Мустанга си и се беше блъснал в тухлена стена. Тейла дори очакваше да разтрие врата си от подскачането. — Каква болница? Ние щяхме да знаем.

Лори се изправи и в стаята сякаш захладня.

— Знаеш ли. Тей, изглеждаш доста добре.

Да, макар че Егида беше едно голямо семейство, всички бяха все още живи благодарение на силната доза подозрителност. Тейла го разбираше, но реакцията на Наместниците я докачи. Егида беше всичко, което й беше останало и на нея й харесваше, че е част от команда, където всички се уповаваха един на друг и където в боя всеки отмества настрана личните си разногласия. Ти можеш да ненавиждаш партньора си, но той или тя в крайна сметка е човек, а в битката с демоните само това имаше значение.

Сега крехкият пашкул, в който живееше, даде пукнатина и по кожата на Тейла пробяга тръпка на неувереност.

Тя бавно повдигна тениската си и показа белезите си — единият беше зараснал, но другият все още беше възпален и зачервен.

— Това беше болница за демони.

Лори и Кайнан мълчаха, докато Тейла им разказваше всичко, което беше узнала за ЦПБ. Разбира се, пропусна факта, че се беше изпукала с демон.

При това два пъти.

И защото… нещо й подсказваше, че трябва да пропусне да съобщи новината, че точно този демон сега е завързан за леглото й.

— Само това оставаше — каза Кайнан докато се изправяше от дивана. — Демони, шиещи раните, причинени от нас. Промъкващи се в нашите медицински колежи. Изучаващи физиологията и слабите ни места.

— Трябва да я унищожим — Лори толкова бързо ходеше напред-назад в стаята, че Тей очакваше всеки момент да полетят стърготини на всички страни от контакта й с дървения под. — Можем да се обърнем към Сиджил за помощ. Те не могат да игнорират нещо толкова важно. Може да поискат съдействие от правителството.

Правителството можеше да помогне, но не чак толкова явно, разбира се. Тей беше дочула, че няколко правителствени чиновници, заемащи високи постове, знаят за заплахата от подземния свят и работят заедно със Сиджил — дванайсетте членове на Егида, които контролираха работата на щабовете по целия свят. Бивши Пазители и поддръжници на Егида можеха да се намерят във всеки град сред лекари, полицаи, дори таксиметрови шофьори… и те всички бяха готови да предложат помощта си.

— Можем да опитаме да се обърнем към тях. — Намръщен. Кай прокара ръка по косата си. Нервното движение издаваше напрежението му. Сиджил нерядко отклоняваше молбите за помощ, като с това заставяше Наместниците на местно ниво да се обръщат към Наместниците на съседните щабове.

Тейла, ти можеш ли да предположиш къде се намира болницата?

Сигурно в Ню Йорк. Но на практика може да се намира навсякъде — в друго измерение например, а изходът на паркинга може да бъде проход към нашия свят от техния.

Кайнан изруга и погледна часовника си.

— Вие двете измислете план за действие. Аз ще събера отряд и ще приберем останките на Джанет, докато не се е стъмнило.

Той млясна устните на жена си и излезе от стаята, докато Лори продължаваше да мери библиотеката с крачки.

— Как се измъкна от болницата?

Ами-и-и, докторът демон ме хвърли до квартирата на медсестрата вампирка, където ни се наложи да се бием заедно срещу други демони, а след това ме откара до вкъщи, където правихме секс и разговаряхме като стари приятели… Да, това щеше да бъде страхотно обяснение! Мислеше, че е готова да им предаде Ейдолон, но грешеше. И докато не се убедеше, че няма да я изпратят на разпит в Сиджил, щеше да бъде по-добре да остави някои детайли при себе си. Както и доктора, разбира се.

— Уговорих един от лекарите да ме пусне.

— И този лекар просто те… пусна?

Тейла с труд успя да пребори желанието си да се размърда.

— Казах му, че съм Скимер и че ако ме убият, духът ми ще призовава всички Пазители, докато те не открият болницата и не я унищожат. — Тя облиза пресъхналите си устни с надеждата, че Лори ще повярва на разказа й. — Ти нали знаеш колко са тъпи тези демони? Той ми повярва. Реши, че ще е по-безопасно да ме пусне, отколкото да рискува.

За нейно облекчение Лори просто кимна.

— Добра идея. Те не могат да знаят колко рядко се срещат Скимерите. — След което рязко се обърна. — Как се казваше лекарят?

Тейла не го смяташе за важно, но името имаше значение.

— Ейдолон.

— А ти знаеш ли от кой вид демони е той?

Не, тази малка тайна нямаше да я сподели с никого. Лори сигурно щеше да реши — и нямаше да сбърка — че инкубът беше използвал дара си върху смъртна, а Тейла не можеше да допусне репутацията й да бъде компрометирана. Макар и заслужено. Изведнъж й стана горещо, защото да, тя беше напълно и изцяло компрометирана.

— Едно от тези изчадия на Ада, които приличат на хора. Но той ми обясни как да се свържа с него. Този тъпак се оказа достатъчно умен, за да се опита да заслужи доверието ми — продължаваше Тейла, наясно, че говори откровени лъжи. — Готова съм да поспоря, че той дори смята, че аз ще му издам някаква информация.

Яркозелените очи на Лори проблеснаха.

— Страхотно! Умница си ми ти, Тейла!

Вратата се отвори и в библиотеката влезе Джагър — опитен Пазител, унищожил огромно количество демони. На колана си носеше наниз от зъби, изтръгнати от пастта на убитите от него неживи твари.

Тейла срещна погледа на тъмните му очи. Това състезание на силна воля между тях никога не свършваше. Бяха станали съперници много преди да чуят за Егида. Често им се налагаше да се срещат, когато нощуваха у приемни родители, а и по-късно, на улицата, където се криеха като плъхове по ъглите. Веднъж полицейска акция срещу скривалището, където живееха и двамата, ги накара да побягнат, а в тъмната пресечка ги нападнаха демони. За щастие, там се оказаха Кайнан и други двама Пазители. Кай прибра Джагър и Тейла в щаба, а след това им каза, че безстрашните им бойни умения могат да бъдат полезни. Така двамата с Джагър положиха клетва, но нищо не се промени. Тя не се доверяваше на никого; най-малко пък на него. Проклет, гаден скорпион!

— Станал си бавен — каза тя, след като забеляза следата от ухапване върху врата му. — Позволил си на вампир да те докопа?

— И ти също, но на демон.

Джагър й показа среден пръст, на който блесна пръстен. Самодоволният козел беше единственият Пазител, който не криеше символа на Егида върху украшението си. Не, на Джагър му харесваше да се хвали с него и да всява страх в сърцата на демоните, които срещаше на пътя си. На този идиот не му пукаше, че по този начин се превръщаше в мишена, защото винаги се радваше на предизвикателството.

— Кай каза, че може да ти е необходима помощ. С болницата за демони. — Докато Тейла го въвеждаше в курса на нещата, той поглаждаше брадичката си, като триеше пръсти в наболите косъмчета по нея. Когато тя свърши, Джагър погледна към Лори.

— И ти ли си мислиш за същото, за което и аз?

— Заклинание за следене ли?

Колко интересно! Оказа се, че Джагър знаеше много добре възможностите на Наместника на щаба. Сигурно трябваше по-често да се навърта тук. Да, тя си имаше своя квартира, където можеше да се усамоти — нещо, което й беше крайно необходимо — но Тейла не искаше съвсем да изостава от живота. И разбира се, не можеше да не признае, че когато работата касаеше Джагър, в нея се събуждаше ревност. Той беше такъв задник.

„Задникът“ се обърна към нея.

— Ако можеш да се свържеш със своя демон и да му поставиш бръмбар, можем да проследим къде отива и така да открием болницата.

Своя демон? Ейдолон не беше нейният демон. Той беше неин пленник. Тя отново си спомни как лежеше прикован с белезници и вързан за леглото. По тялото й пробяга тръпка и Тейла се опита да се убеди, че причината за нея изобщо не беше от удоволствие.

Лъжкиня!

— Звучи добре. — Тя им се усмихна, но неискрено. Болницата трябваше да бъде унищожена заедно с Ейдолон. За благото на човечеството.

Тя си го повтаряше, докато се насочваше към оръжейната, за да замени оръжието, което беше прибрал в болницата Хелбой. Но защо аргументът „за благото на човечеството“ сега не звучеше толкова правилно, както преди няколко дни?