Лариса Йон
Безгранично удоволствие (5)

Четири

На практика. Ейдолон нямаше нищо против мъченията. Както болшинството демони. Освен това в задълженията на предишната му работа влизаше причиняването на болка, както и проверка на фактите, дали наказваният си я заслужаваше.

А и, разбира се, той уважаваше измъчванията като вид изкуство истинският майстор би бил в състояние безкрайно дълго да поддържа живота в жертвата, а онези, които бяха изучавали медицина, разбира се, знаеха как да причинят максимум болка като прилагат минимум усилия. Така че, да, на някакво първобитно ниво Ейдолон се наслаждаваше на беседата с колегите си. Но някъде дълбоко в душата му, част от него, изстрадала изграждането на ЦПБ от самата идея до третото крило със серни вани, с голямо удоволствие би се наслаждавала на процеса на изцеляването, а не на разкъсването на части.

— Аз имам идеалното място за измъчване на тази егидовска подлога — произнесе Юрий и вдигна крака върху счупения диван. — Моето подземие подхожда за това просто великолепно.

Ейдолон не можеше да не се съгласи. Беше му се налагало да се отбие до подземието на триетажната къща на Юрий. И макар Ейд съвсем да не се шокира от откритието, че този шифтър-хиена е страстен поклонник на БДСМ, все пак се удиви, видял размерите и съдържанието му.

— Ти нали не искаш да изцапаш с кръв своя блестящ от чистота гумен под?

— После ще го измия с маркуча.

Ерес — Лъжовен Ангел, която получаваше истинско удоволствие от способността си да кара хората да мислят, че е истински ангел — изблъска краката му настрани, освободи си място, седна и отпи глътка от студения си чай.

— Така, така, Юрий… И колко често ти се случва да миеш пода?

— Два-три пъти на седмица. И там невинаги има кръв. Вазелин, мед, урина…

Ейдолон кръстоса ръце пред гърдите си и опря бедро на кухненския плот.

— Мило.

Юрий сви рамене.

— Жените почти винаги сами се съгласяват на това.

— Унищожителката не е от тях.

— В това е зацепката. Аз ще я накарам да проговори. Ако повиси няколко часа на бодливата тел, докато я обработвам с камшика, ще ни се разкрие всичко, чак до вътрешностите си. — Той се усмихна и леко оголи кучешките си зъби. — Които много лесно могат да бъдат измити от пода.

Ейдолон се обърна към вратата, дочул тихо изръмжаване. Там стоеше Рейт, с горящи в златно очи.

— Защо никой не ме е предупредил за събранието на персонала?

Юрий дори не го погледна, докато му отговаряше:

— Защото не се числиш към персонала, мекотело.

— Това е неофициално събрание, Рейт — обясни Ейдолон, преди брат му да се нахвърли върху главния хирург.

Рейт беше облечен в дънки с ниска талия и тениска с Джими Бъфет. Вампът-Семинус проблесна със зъби и влезе в стаята. Ейдолон беше наясно, че гневът му изобщо не беше свързан с това, че не го бяха известили за събранието.

— Вие нали не възнамерявате да измъчвате малката убийца? — Рейт си взе чаша за еднократна употреба и се насочи към кафемашината.

— За някои неща съм съгласен с Рейт — произнесе Ейдолон. — Няма нужда да я измъчваме, за да получим информация. По-добре да й разрешим да излезе оттук и да я наблюдаваме.

И не само да я наблюдавам. Да я докосвам, да я опитам, да я взема… Мисълта премина през мозъка му, съпроводена от образа на голата Тейла, извиваща се под него. Той би се движил в нея дълбоко, рязко… и тя, най-накрая, би достигнала до оргазъм дори ако за това трябваше да правят секс часове наред.

Неотдавнашното фиаско все още го гризеше, призовавайки го към основния му инстинкт, който го караше да иска да опита отново; да взема Тейла пак, и пак, докато не останеше никакво съмнение, че вчерашната случка беше просто досадна случайност.

О, Богове, явно губеше разсъдъка си!

— Значи това е твоят план? Да я шпионираш? — и Юрий забели очи. — Ама че скука!

— Това ще отнеме прекалено много време — поддържа го и Ерес. — Юрий има верига с шипове… — Тя потръпна и Ейдолон долови аромата на желанието, от което неговото собствено буквално скочи с няколко деления нагоре. Буквално. — Аз бих казала, че нежната човешка кожа просто няма да може да устои.

Рейт захвърли все още пълната си чаша в мивката, като при това опръска и стената, и плота.

— Вие можете да се пребиете един друг до пълна каша, но няма да измъчвате жената. Убийте я или я пуснете, но никакви изпечени крайници, одрана кожа или увесване на куката. Това ясно ли е?

Юрий скочи на крака, като почти изби чашата от ръката на Ерес.

— Теб кой те с назначил на главен? Затвори си шибаната уста и се върни в дупката, от която си изпълзял.

Надписите по степите започнаха да проблясват и да пулсират. Ако не беше заклинанието на „Убежището“, в стаята отдавна щеше да има кълбо от вкопчени едни в други нокти и зъби. Вместо това Рейт се взе в ръце, като продължаваше да стиска и отпуска юмруци, и се усмихна.

— Ейд, ти каза ли им, че тя е наполовина демон?

— Тя е какво?

— Наполовина демон — повтори той, разтягайки думите. — Ами ти знаеш, когато един от родителите е човек, а другият демон. Кретен!

Юрий объркано премести поглед върху Ейдолон.

— В Егида работят само хора.

— Винаги сме смятали така. И не мисля, че Унищожителката го знае.

Миналата вечер Ейдолон искаше да й каже. Поне дотогава, докато Тей не разказа, че майка й е била убита от демон. И да й каже в този момент, че баща й може би е бил демон, му се стори много неблагоразумно. — Макар че скоро ще узнае. Демоническата й ДНК се бе активирала и на жената щеше й трябва помощ, за да оцелее.

— Можем да почакаме, докато тя сама дойде при нас и да се опитаме да я примамим на наша страна. Тогава ще имаме нещо много безценно — свой шпионин в редиците на Егида.

Няколко минути Юрий осмисляше чутото, след което тръсна глава.

— Нашите събратя умират, разчленени от някакъв касапин. И в това е замесена Егида. Ние не разполагаме с време. — Той проблесна с очи и се усмихна, оголвайки зъби. Ейдолон отново усети аромата на възбудата, но този път мускусен, с горчива нотка. — Унищожителката ще изглежда много добре във вериги. Цялата една такава безпомощна и окървавена…

Очите на Рейт станаха отново златисти и само Ейдолон разбираше защо.

Преди около осемдесет години мъченията бяха довели Рейт почти до смърт; участ, което техният баща не беше избегнал. Татенцето, според всички факти напълно полудял, си беше платил за своята мания по майката на Рейт; за това, че я беше изчукал и забременил, докато клетата е била в процес на трансформация от човек във вампир и я беше държал заключена до самото му раждане.

Рейт напълно беше заплатил на вампирите за греховете на баща си. Дори можеше да се каже, че татенцето им се беше отървало леко. Докато Ейдолон и Шейд знаеха, че с брат им не беше така. Нали точно те бяха събирали Рейт късче по късче, в буквалния смисъл на тази дума, след като го бяха намерили завързан в склад в Чикаго. Там ги беше отвела болката на Рейт, която Ейдолон и Шейд използваха като маяк, защото я чувстваха като своя.

Ако само го бяха намерили по-рано… Само че Шейд, Ейдолон и Роуг, срещнали се много години преди това, решиха, че ако иска, Рийз сам ще дойде при тях. Ако Ейдолон знаеше, че той не се беше появил в Ню Йорк, защото собствената му майка двайсет години го беше държала като пленник, докато младежът не беше избягал, то той сам би се явил за него. Вместо това Рейт бягаше, докато вампирите не го бяха хванали в Чикаго. И тогава вече беше прекалено късно.

Преди да започне нов спор, Ейдолон измъкна брат си в коридора.

— Ейд, не им разрешавай да направят нещо подобно.

— Няма.

— Дай аз да я убия. Дори точно сега.

— Не — отряза Ейдолон. Но след малко, усетил, че Рейт предлага да я убие просто от милосърдие, а не защото самата идея му допадаше, си пое дъх, за да се успокои. — Аз не се шегувах, когато казах, че можем да я използваме.

Рейт направи рязко движение с глава, за да отметне косата си назад.

— Старче, ако не си забелязал, всички в тази болница горят от желание или да я измъчват, или да й прережат гърлото. Затова, каквото и да планираш, направи го по-бързо.

 

 

Вратата в стаята на Тейла се отвори с грохот и вътре нахлу Хелбой. Той продължаваше да изглежда до неприличие сексуално и по човешки — със светлокафяви панталони и черна риза, която прилепваше към тялото му в раменете и се вталяваше в кръста, като не скриваше развити те мускули на гърди те му.

— Изписана си — И той хвърли върху краката на Тей зелени болнични дрехи.

— Какво, няма дори да поздравиш ли?

Той съсредоточено развързваше китките й.

— Не разполагаме с много време. Освободи и глезените й само с едно бързо движение на ръката си. — Обличай се!

Тей погледна към дрехите.

— А какво стана с моите.

— Разрязани са.

— По дяволите! — Членовете на Егида получаваха компенсация за имущество, унищожено в сблъсъците с демони, но следващата сума щеше да бъде изплатена едва след четири месеца. А Тей беше на границата на закъсването за налични средства.

Тя стана от леглото и оттеглите й мускули започнаха да протестират, изпращайки сигнали за схващане и болка.

Единственото упражнение, което Тейла правеше от — колко дни вече? — нямаше как да прецени, когато в стаята нямаше прозорци — беше разходката в окови до банята, за да си вземе душ и да си измие зъбите. Нищо чудно, че тялото й в момента изказваше недоволството си от този факт. Тей не помоли Ейдолон да се обърне, докато се обличаше — не беше от скромните, а и докторът беше видял и пипнал на практика всеки сантиметър от тялото й; както отвън, така и отвътре. Хелбой я гледаше толкова втренчено, че тя не сдържа, и след като обу бикините си, попита:

— Наслаждаваш се на гледката ли?

Ако жената смяташе, че с думите си ще го накара да се засрами и обърне, дяволски грешеше. Ейдолон я погледна право в очите и отсече:

— Да.

— Кълна се, никога не съм срещала толкова досаден демон като теб.

— Ами ти все още не си се запознала с най-малкия ми брат.

— О, добре! Още един, когото трябва да убия — Тей затегна връзките на панталона си. — Между другото, къде ми е оръжието?

— Ти наистина ли си мислиш, че ние ще ти го върнем, за да продължиш да унищожаваш себеподобните ни?

— Да, определено глупав въпрос, и… — о, Боже! — началството щеше да се вбеси, след като узнаеше за тази загуба.

— Ботите ми, и те ли са срязани?

— Напълно негодни са. Ще вървиш боса.

— Пръстенът ми?

— Вече ти обясних…

— Да, да. Майната му! Ако това беше човешка болница, с такова удоволствие бих те ударила — измърмори Тейла. Пръстенът й трябваше не заради затворената в него магическа мощ; тя и без това имаше великолепен слух и способност да вижда в тъмното, както и дар да гледа през покривалото на невидимост, което не разрешаваше на обикновените смъртни да виждат демоните. Но, дяволите да го вземат, Тейла не искаше у демоните да остане нещо, принадлежало на майка й.

— Побързай!

Тя с неохота го последва в коридора.

Ако не се вземеше под внимание това, че в основата на степите бяха забити халки, а на места се срещаха метални клетки и носилки, то подът на коридора навсякъде беше черен, а сивите му стени — изписани както в стаята й. Чуваха се звуци на медицински уреди; недалеч някой, или нещо, издаваше отвратително скърцане сякаш метал стържеше по метал. Тейла с труд успя да сдържи тръпката си. Ако Замъкът на Дракула беше изчукал обикновена болница, то тази беше копелето, пръкнало се от подобна връзка.

— Къде отиваме?

— На паркинга.

— На паркинга? — Това звучеше доста нормално.

— А ти какво очакваш? Че ще изчезнем оттук по огнена река ли? Или може би с впряг от Адски песове?

Тейла усети, че се изчервява, защото си мислеше точно за нещо подобно.

— Не.

— Имаме няколко изхода за пациенти, но всички те водят до територии, които не са в приятелски отношения с Егида. Затова, ще те отведа до дома ти.

— С автомобил?

— Само защото огнената ми каляска в момента е на ремонт.

— Няма нужда да бъдеш толкова язвителен. — Тя се задържа пред редицата от черепи на стената. Някои от тях приличаха много на човешки, но други определено принадлежаха на демони; по формата на костите и странните зъби можеха да се различат повече от дванайсет вида демони. — Как ти се отдава да държиш това място скрито и далеч от хорските очи?

— Ще ти разкажа, ако ти ми обясниш как Егида крие главния си офис от демоните.

— Добър опит.

Свили зад ъгъла, едва не се блъснаха в демон Сора. Ейдолон хвана Тейла за лакътя и прошепна в ухото й:

— Стой тихо и направи вид на отчаяна.

Отчаяна ли? Никакъв проблем. Освен това нещо в гласа му намекваше, че ще е по-добре да не спори. Тей нямаше избор, освен да се довери на Хелбой.

Да се довери на демон? Само мисълта я караше да се втресе.

Кожата на Сора, с цвят на сангрия, стана още по-тъмна — почти черна, като изсъхнала кръв — когато демоницата се втренчи в Ейдолон и започна да мига с клепачи, като напълно игнорира Тейла.

— Аз бих казала, че много съжалявам, докторе — измърка демоницата. — Но щях да излъжа, ако кажа, че не исках да се блъсна във вас.

Опашката й се обви около краката му, подобно на игриво котенце, и преди Хелбой да успее да каже нещо. Сора продължи пътя си. Този вид демони винаги напомняше на Тейла анимационните секси дяволчета, които седяха на раменете на хората.

— Тя е… интересна.

— Новата медсестра.

Двамата вървяха с бързи крачи по слабо осветения коридор, който сякаш беше още по-тъмен заради черния под. Често пътя им пресичаха медсестри или болничен персонал, които ги гледаха подозрително. Тейла поглеждаше пътьом в залите; някои бяха готови за посрещане на пациенти, а други приличаха на лаборатории… И беше много изненадана, когато видя в едно от помещенията тежест и, пътеки за бягане и боксови круши. Болницата явно беше нещо повече, отколкото тя смяташе.

Най-накрая, когато преминаха от стерилната и странната част на болницата в стерилна и още по-странна част, Ейдолон забави крачка и извади от джоба си връзка ключове.

— Къде сме? — Тен прокара пръст по лапата на приличаща на горгуля от Атуя, охраняваща проход с арка.

— В административния корпус. Право напред е изходът на паркинга.

Звукът от стъпки те му отекваше с ехо по коридора, докато преминаваха покрай неголеми кабинети и стаи, разделени на отсеци, както във всеки един от обикновените офиси, които тя беше виждала по телевизията. И не би се удивила никак, ако зад бюрата седяха хора в костюми.

— Къде е кабинетът ти?

— По-напред по коридора, вдясно. Трябва да погледна нещо.

Влязоха в стаята и вратата зад гърбовете им се затвори с тихо щракване.

Ейдолон веднага започна да пуска щорите на прозорците, които гледаха натам, откъдето бяха влезли.

С няколко натискания на бутоните по клавиатурата, върху монитора се появи изображение от камерите за наблюдение на подземния паркинг.

— Там няма никого. — Хелбой изключи монитора. — Можем да тръгваме.

— Една секунда — изрече Тейла и се отвърна от него.

Паркинг за служещи… В болница за демони…

В това нямаше смисъл: просто не се побираше в главата й. Тейла имаше усещането, че беше прочела цяла книга от корица до корица, но не беше запомнила нищо, освен първа и последна глава. Беше прекарала последните осем години си живота си като изучаваше демоните, методите на преследването им, как да им противостои и как да ги убива.

Нито един от уроците на Егида не я беше подготвил към участието й в шоуто „Животът на демоническия лекар такъв, какъвто е“. Предполагаше се, че демоните трябваше да живеят в канализацията или в някакво друго огнено измерение. Те не ходеха на работа. Не спасяваха живот. Демоните изтезаваха, измъчваха, изнасилваха и убиваха.

Разбира се, имаше и изключения; онези, които в Егида наричаха адски изчадия с бели якички демони, маскирани като хора и живеещи сред тях, за да получат мощ, сила и способност да манипулират смъртните. Но те не бяха толкова много. И под тяхната човешка обвивка се криеха уродливи същества с нокти и зъби, както у всеки друг демон.

— Унищожителке? — разнесе се до нея гласът на Ейдолон; толкова близо, че дишането му размърда кичур от косата й. „Как успява да се движи толкова тихо?“ Или може би си се движеше нормално. В последно време с Тейла често се случваше нещо подобно… губеше сила, слух, а понякога дори губеше способността си да различава вкусовете.

И нещо много по-лошо от това — създавате се впечатление, че либидото й излизаше извън контрол. Дори сега Тейла усещаше възбуда от близостта на Хелбой. Тя се отдръпна, но ръцете на Ейдолон се отпуснаха върху раменете й и я обърнаха.

— Какво искаш? — изрече тя.

— Защо спря така изведнъж? — В тъмните му очи беше застинало подозрение. — Моят брат смята, че пребиваването ти в болницата може да се окаже капан. Прав ли е?

— Ти си параноик.

Ейдолон притисна Тейла към стената, удържайки я със собственото си тяло така, че тя едва можеше да се помръдне.

— Аз съм внимателен, но не съм чак толкова търпелив, така че отговори на въпроса!

— Не съм спряла. Просто главата ми се върти от всичко това. Доволен ли си? — и Тей яростно го изгледа. — А ти какво, свършваш, когато насилваш жена ли?

— Аз свършвам, когато вземам жена. Ти не свършваш, нали?

— Млъкни!

— Имаш проблеми с мъжете? А с жените?

Когато жената яростно си пое дъх, Ейд се усмихна, и от тази насмешка Тейла затрепери от безпрекословното женско осъзнаване на неговата привлекателност, която не обръщаше внимание на истинската му същност.

— Била ли си и с жени?

Тейла поклати глава, но не много убедително. Да, тя не стигна до края, но разочарованието й от невъзможността да получи оргазъм с мъж я беше подтикнало към експеримент: дали щеше да успее да свърши от докосването на жена.

Няколко унизителни минути насаме с бисексуална Пазителка й бяха доказали, че проблемът й изобщо не се коренеше в половата принадлежност на партньора й.

— Откъде такъв интерес към сексуалния ми живот?

Ейдолон наведе глава към врата й и дълбоко вдъхна.

— Ароматът ти е толкова тежък, вълнуващ…

О, Боже! Тей се опита да отстъпи от притегателното му присъствие, но докторът само засили захвата си.

— Ти чака и не ми отговори — напомни му Тейла, вложила във въпроса си цялата си воля. — Откъде такъв интерес към сексуалния ми живот?

Горещото му дишане затопли врата й, когато Ейдолон заговори с глас, пълен с еротични обещания.

— Защото ти си единствената за цялата история жена, която не можа да достигне до оргазъм по време на секс със Семинус.

— Аха! Гордостта ти е наранена. — Интересно, какво беше Семинус? Тей смяташе, че знае за всички възможни демони.

— Не, ти разпали любопитството ми. — Ейдолон прокара ръце отстрани по бедрата й и започна да ги гали. Ерекцията му — огромната издутина в района на копчетата на дънките му — се притисна към корема на Тейла. Тя напрегна коремните си мускули в опит да се отмести от него, но докосването на твърдата му плът към напрегнатото й тяло само подчерта интимността на контакта. — Можеш ли да си доставяш удоволствие сама? Свършваш ли, когато се галиш?

Страните на Тей пламнаха.

— Не е твоя работа.

— Значи, да. — Той плъзна ръка надолу, докато не напипа под тънката материя на дрехите й нежните гънки. — Направо виждам как го правиш — прошепна Ейд. — Краката ти са широко разтворени, плътта ти е влажна и набъбнала, пръстите ти са покрити с нектара на възбудата ти. За какво мислиш, докато свършваш, Тейла?

— Престани — едва успя да изрече тя.

— Защо? Възбуждам ли те?

— Ти ме отвращаваш, демоне.

Ейдолон се разсмя. Дори за секунда не повярва на думите й. Тя също не си вярваше. От нарастващото напрежение между краката й, Тей искаше да се заизвива, за да усети по-плътно докосванията му. По въпреки това не прекратяваше опитите си да се измъкне от ръце те му.

— Интересно, какво ти се струва по-отвратително: фактът, че съм демон, или това, че този факт изобщо не те вълнува, когато докосвам тялото ти?

Тейла изръмжа и вдигна коляно, по Ейдолон навреме се отдръпна и избегна удара, насочен към слабините му. Болката веднага прониза главата й и се разпространи в нея, подобно на паяжина от пукнатини при удар по стъкло.

Вратата в кабинета се отвори.

— Ад и шибани дяволи!

Притиснала длани към слепоочията си, Тейла погледна към вратата, където с каменно лице стоеше огромен мъж, който много приличаше на Ейдолон — включително до татуировката на ръката. Беше малко по-едър от него, почти с неговия ръст и тъмна, дълга до раменете коса. Черната униформа, наподобяваща военната, само подчертаваше зловещия вид на новопристигналия, който не се смекчаваше от стетоскопа, висящ около врага му. Или може би точно заради стетоскопа… Изглеждаше така, сякаш можеше с еднаква лекота да дари или отнеме живот.

— Разкарай се, Шейд.

— По дяволите! — Шейд затвори вратата, при това не толкова шумно, колкото очакваше Тейла, с оглед на външния му вид на убиец. — Какво правиш с нея?

— Рейт ти е казал, иначе нямаше сега да си тук.

— Проклятие, Ейд, и аз съм длъжен да участвам в приемането на решения. Това е и моя болница. — Шейд тръгна към Тейла, която инстинктивно се приготви да отрази атаката. — И аз имам право на собствено мнение по въпроса как да се избавим от Унищожителката и давам гласа си за варианта на Юрий.

Да се избавят ли?

Ейдолон се придвижи към Тейла и застана между нея и брат си.

— Рейт е против това решение.

— Да, но той иска смъртта й. Й теб откога те е грижа какво иска Рейт?

— Стига, братко! Ще си поговорим после — отряза го Ейдолон рязко и предупреждаващо.

За секунда на Тей й се стори, че Шейд обърна внимание на предупреждението, но миг след това видя как той подуши въздуха; ноздрите му затрепкаха, а очите му — малко потъмни от тези на Ейдолон — придобиха цвета на разтопено злато.

— Невероятно! Можех да очаквам това от Рейт, но от теб? — Той потръпна от отвращение. — Вземам си думите обратно. Дори Рейт не би се докоснал до тази егидовска курва, освен ако не трябва да убие кучката.

Тя не успя да се обиди. Юмрукът на Ейдолон се вряза в лицето на демона. Разнесе се хрущене и върху стената плисна кръв. Тейла с любопитство наблюдаваше как боята попива гъстата течност подобно на гъба.

— Това е моята болница и последната дума е моя. — Ейдолон с такава сила стисна челюсти, че тя чу пукането им. — Никой, освен мен, няма да се докосне до Унищожителката.

— Егидовската курва ти е благодарна за това — измърмори тя, но изглежда демоните не я чуха.

— Ти си дяволски твърдоглав. — Шейд притисна към кървящия си нос опакото на дланта си. — Ти повече не си Носител на Справедливостта, Ейд. Не е задължително да играеш по правилата.

Изглежда напрежението беше спаднало и Ейдолон погледна към брат си.

— Дори не можеш да си представиш колко искам всичко да е толкова просто.

— Това е от с’генезиса, нали? Той ти обърква главата и влияе на разума ти?

Последва дълга пауза, след което Шейд отвори уста, за да добави нещо, но Ейдолон го спря, като положи длан върху скулата на брат си. Това напомни на Тейла за сцена от Стар Трек — филма, който тя веднъж гледа — в който Скок се опитваше да проникне в съзнанието на някакво момиче от Вулкан. Шейд затвори очи и след няколко секунди кръвта престана да капе от носа му. Тейла се чувстваше като воайорка; искаше да се обърне, но не можеше. Как при братята се получаваше толкова бързо да преминат от кървава схватка към проява на родствени чувства?

Пулсиращата болка в главата й най-накрая утихна и тя се прокашля:

Хей, този хомо-трогателен момент свърши ли? Защото ми е интересно как Слугата на Мрака под номер Едно успя да удари Слугата на Мрака под номер Две, без да получи повреда на черепа?

Устните на Ейдолон трепнаха в усмивка.

Малко видоизмених заклинанието на „Убежището“, затова то не действа върху мен и братята ми.

— Тоест, вие можете да пребиете тук всеки, когото си поискате?

— Не. Само един друг.

Нима те толкова често размахваха юмруци, че дори бяха изменили заклинанието заради това?

— Да растеш в едно семейство с вас, сигурно е било весело. — Такъв живот определено не би наподобявал на този в приют; такъв, който тя познаваше не откъм добрата му страна.

Шейд отстъпи от брат си и й хвърли поглед, изпълнен със злоба.

— Не сме расли заедно. — После се обърна към брат си. — Нанси не дойде днес на работа. И не си вдига телефона. Бъди внимателен!

Ейдолон кимна, отвори вратата и брат му излезе. След което се обърна към нея и каза:

— Да вървим Унищожителке. Ще те заведа у вас.