Лариса Йон
Безгранично удоволствие (21)

Двайсет

Нервната енергия, излъчвана от Ейдолон, докато се мяташе из стаята, можеше да захрани осветлението на цял Манхатън. Рейт и Шейд бяха тръгнали да търсят Тей и досега — вече петнайсет минути — нямаше и помен от тях. Ейдолон си остана вкъщи, в случай че тя решеше да се върне. Но не знаеше за колко време още щеше да му стигне търпението. Тъпото бездействие и очакване го изнервяха още повече.

Входната врата се отвори и в апартамента му нахлу мокрият до кости Шейд.

— Изчезнала е. Рейт я търси, но аз подозирам, че ако тя не иска да бъде намерена, опитите ни ще са безполезни.

Болка, подобна на която Ейдолон никога не беше изпитвал, го прониза като внезапен удар с нож. Дори Тейла преднамерено да беше поискала да го измъчва, нямаше да успее по-добре.

— Трябва да я намеря. Ако демоническата й същност се пробуди, тя ще се окаже уязвима. И ако Егида успее да я залови… Трябва да тръгвам. — Той сграбчи якето си от закачалката. — Позвъни на Джем. Тя казваше, че усеща Тейла…

— Ейд? — Шейд се вкопчи в раменете му и го разтърси. — Дай й време. Тя току-що разбра, че баща й е от тези демони, в сравнение с които Круентусите изглеждат като невинни младенци.

— И това засяга ли те?

— Не, но засяга теб.

Настъпи напрегната тишина. Ейдолон се опитваше да осъзнае казаното. Тейла наистина не му беше безразлична; трябваше да престане да отрича очевидното.

— Толкова ли бие на очи?

— Шегуваш ли се? Тя е от вражеския лагер, взриви болницата, заради нея убиха Юрий… и ти все пак реши да я доближиш. Мисля, че това трябва да говори нещо за чувствата ти. И те са явно по-силни, отколкото би трябва да бъдат. — Отпусна ръце и мрачно го погледна. — И освен това тя можеше вече няколко пъти да се възползва от шанса си да те убие, но вместо това ме извика на помощ. Изглежда, че не е безнадеждна.

— Така си е. — Нощта, прекарана с нея, като в забавен каданс се завъртя пред очите му. Той беше имал много жени, но нито веднъж не беше правил любов.

А с Тейла прави. Отново и отново.

— По дяволите! — измърмори Шейд — Не го прави. Не се обричай с нея, Ейд? Чуваш ли ме? Тя е Унищожителка…

— Вече не е.

От устните на Шейд се откъснаха толкова сочни ругатни, че дори Ейдолон беше поразен.

— Ти знаеш, че нашата кръв е отровна за смъртните, нали?

— Тя е наполовина демон. Има шанс да преживее ритуала.

— Достатъчно опасно е да направиш ритуала с демон, особено с такъв, който може да те убие. Ами какво, ако след двайсет години тя поиска развод…

— Това ще бъде мой проблем. Не твой.

Шейд мълчаливо го гледа известно време.

— Ако аз бях решил да се свържа с някого, ти нямаше ли да се притесняваш?

— Бъди сигурен. Но само заради проклятието ти. — Проклятие, което щеше да обрече Шейд на участ, по-лоша дори от самата смърт, ако той някога се влюбеше. — Ситуацията при мен е друга. Съвсем друга.

Шейд раздразнено поклати глава.

— Чудесно! Както искаш. Ти постоянно дуднеш, че Рейт е прекален инат, но в сравнение с теб, той е просто агънце.

Телефонът зазвъня и Шейд сграбчи слушалката. Изслуша мълчаливо говорещия отсреща, след което затвори.

— Трябва да отидем в болницата. — Зловещата усмивка съответстваше на погледа му. — Пейдж току-що е дошла в съзнание.

 

 

Чудовище със стотици очи. Някои разбити, други — толкова силно изцапани, че през тях не можеше да се види нищо. И това чудовище гледаше към Тейла през мъглата и струите на дъжда и мълчаливо й се подиграваше.

Складът. Беше се родила точно тук. И се връщаше отново, защото най-удачните й дни на преследване на демони също бяха точно тук. Макар сега Тей да се съмняваше, че това беше единствената причина постоянно да се навърта насам. Може би това беше някаква присъща за демоните тяга към мястото, където се бяха родили? Осем часа след бягството й от квартирата на Ейдолон, Тей се озова точно тук, макар че не помнеше как краката й я бяха довели насам. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че ходилата й кървяха, беше мокра, а в тялото й кипеше гняв. Пресече улицата, без да обръща внимание на скърцането на спирачки и автомобилните клаксони. Няколко шофьори изкрещяха ругатните си към нея, а когато тя им показа среден пръст, потокът от ругатните им само се усили.

Влизайки в порутеното здание, тя беше обвита от зловонието му — човешки изпражнения, миризма на изгоряло, гниеща храна. Тей никога не беше обръщала внимание на мръсотията и плесента, но днес всичко това се запечатваше в съзнанието й. Тук майка й беше прекарала по-голяма част от живота си. Тук, в обкръжението на нашарените с графити стени, остатъците от спринцовки, счупените игли, плъховете и паяците.

И виновен за това беше Разкъсвачът на Души.

Тих женски вик се разнесе над одраскания и набразден като от нокти на гризачи бетонен под и Тейла предпазливо се насочи по посока на източното крило. Зад нея се чуха гласовете на няколко човека — те се смееха в западната част на сградата, където обикновено се събираха наркоманите. Там имаше много проходи, което им позволяваше бързо и лесно да изчезнат по време на полицейските акции.

— Брайс, остави ме на мира. — Малко по-напред в ъгъла седеше жена. От носа й капеше кръв, а разрошените й руси коси прикриваха засъхналите кървави следи върху бузата й.

Над нея, замахнал с тежкия си юмрук, стоеше подобен на булдог мъж. Блондинката се опитваше да изпълзи, но копелето я хвана и я закова на място с удар в главата.

Удивително спокойна, Тейла излезе от сянката, готова да стрие глупака на прах, но от противоположния ъгъл на помещението същото направи и вампира. Огромен, той обхвана мъжа зад тила, блъсна го с всичка сила в стената и заби кучешките си зъби във вената на врата му.

Жената захленчи, скочи на крака и без да се оглежда, избяга от помещението.

Влажният, премляскващ звук заглуши всички други звуци в склада. Жаждата за кръв почти проблясваше във въздуха, подобно на поток от електрически заряди и отскачаше от кожата на Тей. Тя никога не беше изпитвала такова усещане. Или може би беше изпитвала, но предполагаше, че се дължи на адреналина, който я препълва преди поредната схватка. На всичкото отгоре, усещането беше приятно. Дори омагьосващо. Наложи се да събере в юмрук целия си самоконтрол, за да не се приближи до кръвосмучещата пиявица и неговата жертва.

Само преди няколко дни тя беше убила вампир и спасила човек, което в случая беше много иронично, предвид начина, по който този изрод-човек беше пребил жената. Той можеше да я убие. Затова Тейла просто стоеше и гледаше.

— Забавно, но понякога хората се държат по-чудовищно дори от някои истински чудовища, нали?

Тейла се обърна. Първото, което видя, бяха блестящите зелени очи, на едно ниво е нейните и второто — юмрукът, врязал се в лицето й.

Главата на Тейла се отметна назад.

— Ох!

Тя веднага отвърна на удара с лакът в челюстта на брюнетката.

Девойката се олюля, но успя да се задържи на крака. Ъгълчето на устните й, червисани в черно, се изкривиха насмешливо.

— Толкова е приятно най-накрая да се срещна с теб, Тейла!

Тей притисна опакото на дланта към устните си. Върху нея остана кръв.

— Аха! Най-накрая! Коя си ти, по дяволите? — Която и да беше, момичето бе симпатично. Дълги черни мигли, високи скули, черни коси със сини кичури, вързани на две опашки. На някой друг, по-голям от седем години, те биха стояли глупаво, но на непознатата този стил страшно й отиваше. Може би защото беше облечена като ученичка от църковното училище, пристрастена към наркотици.

— Казвам се Джем.

— Е, Джем, сега, след като вече сме най-добри приятелки за цял живот, може би ще ми кажеш защо реши да ме запознаеш с юмрука си?

— Знаеш ли колко много варианти има за отговор на въпроса ти? — Джем демонстративно разглеждаше черните си нокти. — Как е животът в Егида?

— Ти сигурно си демон. — Имаше нещо познато в нея. Очите на Джем… толкова зелени. Тей ги беше виждала и преди. Но къде?

— Защо реши така?

— Защото демоните нямат чувство за самосъхранение, което да сработи, когато решат да направят някоя глупост.

— Знаех си, че имаш чувство за хумор.

— Стига с тези глупости. Откъде ме познаваш?

— Зная всичко за теб.

— Боже мили! — промърмори Тейла. — Нямам време за игрички. — Тя се обърна, като сама не знаеше в коя посока да поеме. Важното беше само едно — да се отдалечи от тази Странна Готка.

— Не ти остава много време, Унищожителке! Ти умираш. И не с толкова бавна смърт.

Тей се усмихна и продължи да върви.

— Кажи ми нещо, което да не зная.

Върху лакътя й се затвориха пръсти и Джем я обърна с лице към себе си.

— Глупачка!

Само след секунда Тейла вече седеше върху разпростряната на земята Джем.

— Какъв ти е проблемът?

— Моят проблем ли?

Дочу се тихият звук от приближаващи стъпки. Жените не им обърнаха внимание, докато ниският глас, който нарочно и бавно разтегляше думите не застави и двете да застенат.

— Това толкова възбужда. Ейд, как мислиш, дали ще успеем да ги уговорим да се съблекат и така да се сбият?

Ейдолон, заедно с Шейд и Рейт, застана до тях. Кръстосал ръце пред гърдите си, Хелбой ги гледаше така, както баща гледа към непослушните си деца. Което се доближаваше до истината. Да се бие с Джем беше неестествено… естествено.

— Тя започна — каза Джем и Тей изсумтя.

— Какви претенции имаш към мен?

Джем се измъкна от хватката й, но не я махна от себе си.

— Имам претенции към това как пускаш живота си в тоалетната чиния. Ти си способна на повече, отколкото да си Унищожителка на Егида.

— Пазителка — изръмжа Тей. — И откъде знаеш какво правя с живота си? И каква бих могла да стана?

— Отнякъде — отвърна Джем. — Ние сме сестри и можеш да видиш аз докъде съм стигнала.

Тейла присви очи и изгледа противничката си.

— От къде на къде с теб сме сестри? Какво общо имаме? Ти също ли си получовек?

— Момичета, стига сте водили безсмислен разговор — намеси се Рейт. — Хайде да се биете.

Джем отблъсна Тейла. И двете стояха в светлината на уличната лампа, навлизаща през разбития прозорец, и съскаха една срещу друга като улични котки.

— Аз съм наполовина Разкъсвач на Души. Също както теб.

Дишането на Тейла спря.

— Имаме общ баща?

Ейдолон се приближи сякаш знаеше, че тя щеше да има нужда от него. И това беше добре, защото имаше смътно подозрение, че щеше да е скоро.

Дълбоки бръчки се бяха образували върху челото на Джем, когато хвана Тейла за ръката.

— Да, ние имаме общ баща — потвърди тя и погледна Тей в очите. — И майка. Близначки сме.

Светът й рухна.

— Това е… невъзможно — прошепна Тей. Последва дълга пауза. Тя затрепери. — Моята майка…

— Не е знаела. Аз съм се родила първа. Точно тук са ме изродили демоните, докато нашата майка е била в наркотично опиянение. Взели са ме, защото са усетили демоническата ми същност. В теб, в нероденото бебе, не са усетили нищо такова.

Внезапно Тей разбра защо очите на Джем й бяха толкова познати — защото приличаха на тези на майка й.

Новината за Ейдолон беше също толкова неочаквана, колкото и за Тейла. На път към дома му, той се замисли защо всъщност беше толкова учуден; ако не се вземеха под внимание готическия грим и сините кичури, Джем имаше много силна прилика с Тейла.

Сега и случката в БМВ-то му ставаше обяснима. Той беше видял Тейла в Джем.

— Не разбирам — каза Тей, докато излизаше от Хароугейт в пресечката, близо до дома му. Както и всички останали врати и тази беше невидима за човешките очи и не се отваряше в тяхно присъствие. Но тя все пак понижи глас. — Колко отдавна го знаеш?

Джем вървеше в крак с нея и двете оглавяваха групата.

— Родителите ми го разказаха преди много години, в случай че имам възможност и желание да общувам с теб.

— Колко мило. И ти какво, през цялото време ме шпионираше ли?

— Исках да ти разкажа. — Джем забави крачка и въздъхна. — Веднъж дойдох в квартирата ти, но ти излизаше някъде. Проследих те и разбрах, че се срещаш с някакви приятели, приличащи на отрепки. Реших, че след малко ще бъдеш пияна до безсъзнание, но едва след това разбрах какво правиш в канализацията.

— Ти си тръгнала след нас?

— Аха. Видях как ловуваш. В този момент исках да ти разкажа коя съм и какво съм, но после реших, че идеята не е добра.

Влязоха в сградата и се насочиха към асансьора. Тей съсредоточи вниманието си отново към Джем, без да пуска ръката на Ейдолон.

— И твоите така наречени родители са оставили мен и майка ми да умираме на пода на този склад?

— Извикали са Бърза помощ. Не са можели да рискуват да бъдат забелязани с мен на ръце. Моля те, Тейла — тихо каза Джем, — не се бори с това. Приеми своята същност.

— На теб ти е лесно — озъби се Тей. Ейд разбираше, че няма да бъде толкова просто да я накара да свикне с новите обстоятелства. — Ти си знаела за това още от раждането си. И си нямала избор. Аз имам.

Стигнаха до етажа на Ейд. Той отвори входната врата и тихо, за да не уплаши случайно съседите, изрече:

— Тейла, ти си наполовина демон. С това не можеш да направиш нищо.

— Вярно е. — Тя дори не го удостои с поглед. — Но аз не съм задължена да активирам демоническата си половина.

— И по-добре да умреш? Защото това е единствената алтернатива, Унищожителке — влязъл вътре вмъкна и Шейд.

Рейт притисна ръка към гърдите си, като герой от някакъв пършив филм на ужасите и додаде:

— Влез в редиците ни, или умри! — Той се усмихна. — Винаги съм мечтал да го кажа.

— Рейт не е добре с главата — подсмихва се Джем. — Но е прав. Тей, позволи ни…

Тейла се обърна рязко и всички застинаха.

— Не!

— Ти се съгласи — напомни й Ейдолон, надявайки се в гласа му да не се долавя колко го плашеше възможността тя да е премислила.

— Това беше до момента, в който си изясних кой е баща ми. — Сълзите напълниха очите й и тя съсредоточено започна да разглежда ръцете си. — Той… това нещо живее в мен. То е в кръвта ми, в моята плът. — Започна да се чеше сякаш се опитваше да одере кожата си.

— Спри! — Ейдолон я хвана за раменете. — Успокой се…

— Пусни ме! — Тей яростно се опитваше да се измъкне от прегръдката му, но той само я притисна още по-силно съм тялото си.

Да я усеща в обятията си беше… толкова приятно. Съпротивлението й напрегна либидото му, но начинът, по който стоеше, прислонила се върху гърдите му и това как потъркваше скулата си в него, пробуди нещо още по-силно от примитивното му желание за секс… Искаше му се да спаси живота й и да я направи своя завинаги.

— Тей, изслушай ме! Погледни сестра си Джем. — Тя повдигна глава от гърдите му и той ласкаво прокара пръсти през косите й. — Виждаш ли татуировките около китките и врата й?

Джем отмести широкия си нашийник и показа подобните на келтски фигури под него.

— Имам и на глезените. Те задържат демона ми. Без тях той ще се измъкне на свобода, когато съм разстроена или зла. Ти можеш да си направиш същите. Ако си демон, това още не значи, че си слуга на дявола.

Тейла се освободи от обятията му и Ейд усети как тя сякаш взе със себе си частичка от душата му.

— И двамата пеете една песен. „Не всички демони са олицетворение на злото…“ „Егида търгува с нашите органи…“

— Е… хм…

Тей разтърка очи с ръка.

— Какво е… хм?

Шейд пъхна в устата си правоъгълната лентичка дъвка.

— Докато Рейт и Джем те търсиха, ние отидохме в болницата, за да си поговорим с една от нашите медсестри, която беше ранена по време на взрива. Беседата беше… опознавателна. Изглежда, Егида не е свързана с това.

— А кой тогава? — попита Тей.

При спомена за това как стоеше до леглото на Пейдж и ненавистта на предателката с всяка следваща дума ставаше все по-явна, Ейдолон беше обхванат от ярост.

— Тя не знаеше. Беше смъртна, но не и член на Егида.

— Беше?

— Избавихме се от нея.

И за съжаление, Пейдж нищо не знаеше за съдбата на родителите на Джем.

Тейла кръстоса ръце пред гърдите си и се втренчи в една точка в кухнята с отсъстващ поглед. От нея се носеше аромат на объркване, подозрение и гняв.

— Защо го е направила?

— Защото се е пристрастила към черната магия — мрачно отвърна Ейд. Тъмната страна мамеше хората, като им даваше усещане за власт и вяра в това, че са полубогове. Пейдж смяташе, че демоните са нещо като насекомите; разходен материал, който тя можеше да използва по свое усмотрение и сама се беше съгласила да участва в продажбата на демонски органи на черния пазар. И не заради парите, а за да може да оставя част от плячката основно за собствена употреба. — Видимо, тя е получавала от Немъртвите съобщения за мястото на срещата. Всеки път в нов район. Демоните са я откарвали там, където е оперирала.

— Тя е била лекар?

— Медсестра. Но е научила много, докато е работила в ЦПБ. Това приличаше на изземване на органи за трансплантация.

— И сега съм им нужна аз — каза Джем. — Хванали са родителите ми и заплашват да ги убият, ако не започна да им сътруднича.

В очите на Тейла разбирането засвети със зелен пламък.

— Ето защо си тук. Това изобщо не е свързано с желанието ти да ме опознаеш по-отблизо.

— Признавам, че похитителите не ми дадоха много време за маневри, но аз исках да се запозная с теб още преди да замесят родителите ми.

— Аха. Както кажеш. — Механизмът на самозащита на Тей и недоверието й към околните много напомняха на Ейдолон за най-малкия му брат Рейт.

— Какво става с родителите ти? Има ли новини? — Ейд погледна към Джем. — Ти свърза ли се с Немъртвите?

Джем кимна.

— Предполага се, че ще се срещна с тях утре вечер в стария зоопарк.

— В зоопарка ли? — Тейла се намръщи и се обърна към Шейд. — Ти каза, че верволфът от отделението за Бърза помощ е нападнат от Пазители?

— Копелета!

— Приемам го за „да“. — Тей започна да навива кичур коса на пръста си, след което замислена го подръпна. — И той каза, че от тях е миришело на… маймуни?

— Да, и какво от това? Хората вонят.

Ейдолон можеше да поспори с това твърдение, но разбираше, че Шейд се държи отвратително просто заради любовта си към този вид спорт.

— Просто… някой лъже. Люк казва, че са го нападнали в дома му. Пазителите, оцелели през онази битка, са разказали на Регентите ни, че са го преследвали до дома му. Дайте да се престорим, че са лъгали членовете на Егида. Но защо?

Защо трябва да лъжат началниците си? Единственото, което ми идва наум, е, че нашите Наместници не са в курса на ставащото. И ако вашият верволф казва истината… ако от тях е миришело на маймуни…

Ейдолон изруга.

— Изоставеният зоопарк.

— Да. — Въпреки че почти беше убедена във вината на някои Пазители, Тейла изпита облекчение. В крайна сметка началниците й, на които тя се доверяваше, не знаеха нищо. — Идеално място за държане на заловените демони.

— Но ние знаем, че с това се занимават и демони — напомни й Шейд.

— А това вече е истински кошмар! О, я виж ти, истински хермелин! — Рейт погали Мики, който се измъкна отнякъде и се сви на кълбо в краката му.

— Трябва да се свържа с Кайнан — измърмори Тейла под носа си.

— С Кайнан? Кайнан Морган?

Тейла се обърна към пребледнялата Джем.

— Познаваш ли го? Откъде?

— Той е Пазител? — Устата на Джем просто се отваряше и затваряше, докато тя сякаш не можеше да осъзнае смисъла на собствения си въпрос. — Той е един от тях?

— Откъде го познаваш? — отново попита Тей.

— Той често идва в нашата болница. Всеки четвъртък. Посещава приятеля си. — Джем бавно си пое дъх. И Тей го правеше винаги, когато искаше да се вземе в ръце. — О, мамка му…

Тейла се обхвана с ръце, опитвайки се да спре тръпките, които я разтърсваха, независимо от топлината в стаята.

— Денис. Приятели са от много години. — Тя с благодарност погледна към Ейд и се сгуши в якето, което той наметна върху раменете й.

Джем плавно се приближи до нея. За степента на отчаянието й можеше да се съди по начина, по който сложи ръка върху рамото на Тей.

— Ти трябва да поговориш с него, Тейла. И да го питаш за родителите ми.

— Не мога. В Егида ме смятат или за мъртва, или желаят смъртта ми. Ако аз просто вляза в щабквартирата така, сякаш не се е случило нищо, това ще е равносилно на самоубийство.

— Трябва да направим нещо — настояваше Джем.

Тей отърси ръката на сестра си.

— Четвъртък… това е утре. Той ще бъде в болницата. Ако ни уредиш среща насаме, мисля, че ще успея да го изненадам. Но сам. Само така ще се получи. Аз все още не съм разбрала какво става в Егида и кой стои зад това.

— Ще измислим нещо — тихо прошепна Джем. — Проклятие, не мога да повярвам, че е от Егида.

— Не е толкова просто. Той е Регент. Глава на нюйоркската база. А ти с какво си мислеше, че се занимава?

Джем с треперещи пръсти намести нашийника си.

— На всички казваше, че се занимава с „Дом по средата“^[1].

— Това е прикритие.

— Ти… мислиш ли, че той знае какво става с родителите ми?

— Не — уверено каза Тейла. — Лидерите ни не са замесени в това. Няма начин.

— Ти сигурна ли си, че това е единственото, което можем да направим — да изчакаме до утре?

— Сто процента. — Когато Джем кимна, Тей наведе глава настрани и хвърли върху сестра си изучаващ поглед. — Между другото, как разбра къде да ме търсиш?

— Аз усещам, когато имаш неприятности. — Джем я докосна по рамото. — Което се е случвало винаги когато си била достатъчно близо.

Тей стоеше, като се опитваше да не среща погледа на сестра си. Досега, Ейдолон никога не я беше виждал толкова уязвима и се бореше с желанието си да я прегърне и огради от всичко. Което беше същинско безумие, защото не беше срещал по-способна жена, умееща да отстоява себе си.

— Ейдолон, ако ти проявиш тази активация на ДНК-то, аз също ли ще мога да усещам Джем?

Той едва не се усмихна, доловил намека на подозрителност в гласа й. Неговата малка убийца поставяше всичко под съмнение.

— Вероятно.

Тя го гледа в очите няколко секунди, докато обмисляше отговора му.

— Добре, но все пак не разбрах едно… Джем каза, че нейните родители са почувствали демона в нея. А в мен — не. Ако ние сме близначки, защо нейната демоническа същност се е развила, а моята — не.

— Ще се наложи да направя още няколко анализа, за да мога да ти отговоря. Но и сега мога да предположа следното: вие сте разнояйчни близначки, а не еднояйчни, затова имате различен генетически код. Нейната ДНК — демоническата и човешката са се слели, а твоите — не. Но това може да се поправи.

Джем прекъсна изтегналото се мълчание.

— Ти трябва да решиш. И то бързо. Измененията, които се усещат в теб, се придвижват с пълна сила. Не разполагаш с чак толкова много време.

Тей присви невярващо очи след искрените думи на Джем.

— Не мисля, че мога да ти се доверя.

— Аз също не ти вярвам — парира Джем. — И какво от това?

— Ами това, момичета, се нарича семейство — разтягайки думите, произнесе Рейт. — Просто свиквайте.