Лариса Йон
Безгранично удоволствие (27)

Двайсет и шест

Всички се бяха събрали в ЦПБ.

Шейд беше приключил с прочистването на територията на зоопарка заедно с Тей и Ейд, след което ги изпрати в болницата, за да може брат му да има време да излекува напълно всичките им рани, получени в схватката с Пазителите. Самият той остана, за да потърси Рейт и Джем.

Рейт беше изчезнал без следа, но той намери сестрата на Тей, която стоеше до стария фонтан и гледаше как мъжа, когото тя наричаше Кайнан, се отдалечава. Джем изглеждаше разстроена и Шейд не можеше да разбере защо. Не, че му пукаше. Цялата тази сополиво сълзлива история не му беше по вкуса.

Възползваха се от Хароугейт, за да се озоват в болницата, където Ейд и Тейла седяха прегърнати на дивана в стаята за почивка на персонала и ги чакаха. И относно въпроса за сополиво сълзливата история… От двойката излизаше такова сияние сякаш след ритуала на обвързването върху тях се беше изсипала цялата благодат на света. Новата татуировка ясно се забелязваше върху бледата кожа на лявата ръка на Тейла. Ейд, облечен в работно лекарско облекло, галеше своя нов рисунък — обреченият Семинус, преминал през с’генезиса, загубваше символите върху лицето си, но придобиваше друг около гърлото си. Шейд нямаше представа кога бяха успели да завършат ритуала, но това явно беше станало в зоопарка — някъде между волиерата на маймуните и ограждението на хипопотама? Когато наоколо са се сражавали демони и Пазители? Всъщност, Шейд се радваше за брат си. Той и досега не се доверяваше на Унищожителката на сто процента, но тя беше спасила Ейдолон от участ, която той не желаеше и с това му беше върнала брата.

Между другото, за братята…

— Рейт не се ли е появявал? — попита той и си взе кутийка Кока-Кола от хладилника. Ейд поклати глава.

— Той беше в пълна дупка. Звънях му на мобилния, но…

— Ясно! — Вероятно Рейт беше изпил напълно някой наркоман и се беше притаил. Ако се напрегнеше, може би би могъл да усети енергията на по-малкия им брат, но тогава и Рейт щеше да го усети и да се скрие още по-добре. — Надявам се всичко с него да е наред.

Само от мисълта, че някакво копеле се представяше за Рейт, му се искаше да разкъса някого на части. Колко жалко, че нито един от откритите Пазители не беше оцелял. Шейд искаше да получи отговори. И то бързо. Не беше от търпеливите.

— Хей — каза Тейла и се освободи от обятията на Ейдолон. — Мисля, че е време да се заемем с моята ДНК.

Опитът й да отвлече вниманието им беше прекалено явен, но Ейдолон все пак се усмихна.

— Какво ще кажете да е точно сега?

— Позабави малко. — Шейд се приближи към дивана. — Подай ми ръката си.

Ейд се напрегна. Изглежда беше сработил някакъв инстинкт на свързания самец, но Шейд не беше сигурен. Намерилите половинката си Семинуси бяха редки и той през целия си живот не беше срещал нито един. Затова не знаеше как биха се държали, ако до половинката им се приближеше друг инкуб. А като се вземеше под внимание факта, че инкубите бяха побъркани на тема секс, собственическият им инстинкт не беше чак толкова лоша идея. Все пак не трябваше да забравя и че обвързаните женски никога нямаше да пожелаят някого другиго, освен собствената си половинка.

Тейла протегна ръка и Шейд я пое. Топлината се плъзна по тялото й, когато той се опита да я сканира в областта на матката. Беше добър в това — можеше да манипулира женските полови органи, като например да ускори процеса на овулация, за да се извърши зачатието, макар самият той да оставаше засега безплоден. Сърцето на Шейд заби по-силно, инстинктите разгорещиха кръвта му… Да, Тей беше жена на брат му, но освен това беше и жена в процес на овулация, макар засега семето на Ейдолон да не беше покълнало в нея.

— Е, и? — Гласът на брат му трепна от препълващите го емоции.

— Съжалявам, но малки ейдолончета засега там няма.

Тейла издърпа ръката си и Шейд трепна от рязкото прекъсване на връзката му с тялото й.

— А трябваше ли да ги има?

— Лошо ли щеше да бъде, ако бяха там? — тихо попита Ейдолон.

Шейд се отдалечи от двойката и видя, че Джем направи същото. Този разговор беше прекалено личен.

— Не — отвърна Тейла със сияеща усмивка и Шейд я видя за пръв път през очите на брат си. — Аз просто… ами… аз дори не зная, колко дълго ще живея. Колко време имаме?

— Разкъсвачите на Души живеят около две хиляди години. Тъй като ти си наполовина такава, най-вероятно ще разполагаш с по-малко. Навярно с половината.

— Добре — каза Тейла и погледна към Джем. — Имам много да наваксвам в плановете си за семейно общуване.

Джем се усмихна, а Шейд едва не се задави — по-скоро само на вид, отколкото от истинско отвращение. Защото до болка желаеше същото. Но нямаше да го признае за нищо на света, дори само пред себе си.

— По дяволите! — промърмори той. — Може ли да го направим, докато все още не съм повърнал? От толкова усмивки, обожание и доброта, стаята скоро ще да замирише на парфюм.

Вратата се отвори и влезе Скалк. Тя наклони глава настрани и тъмните й очи и с любопитство се втренчиха в Тейла.

— Ти си добре. Аурата ти. Ярка е.

Тейла захапа долната си устна и Ейд отново се притисна към нея. За усилилото се желание можеше да се съди по разнеслия се във въздуха сладък аромат. Скоро щяха да имат нужда от уединение и Шейд с радост щеше им го предостави.

Малката разходка по репродуктивните органи на Тейла беше възбудила и него.

— Нима преди е била тъмна? — поинтересува се Тейла.

— О, да! Много. Но сега нещата явно са наред. — Скалк сложи ръце на кръста си и намръщено погледна към Шейд. — Сега трябва да се заема с теб.

— Аз съм безнадежден, сестричке!

— Няма да се откажа — тихо каза тя. — Ние ще прогоним този мрак. — И тихо излезе, като сякаш се разтвори в тъмнината.

Джем хвана Шейд под ръка.

— Давай, деверче! Време е да направиш от моята сестра пълноценен демон. А след това ще излезем и ще отпразнуваме тази работа с по една маргарита.

Да, в този момент солта и текилата биха били съвсем на място — и едното, и другото пареха, когато попаднеха в открита рана. Шейд се радваше за Ейдолон. Но това, че брат му беше намерил половинката си и можеше да започне да живее живота си така, както винаги беше мечтал, само му напомняше, че неговото Изменение изобщо не беше толкова далеч.

А освен това го имаше и проклятието…

 

 

Лори намери Джагър точно там, където предполагаше, че ще бъде, ако оцелее — в двустайната къщичка, в която бяха спали преди година. Само Пазителите, избрани да работят с тях, знаеха за нейното съществуване. И винаги го бяха смятали за тайно убежище — в случай че станеше нещо ужасно или непредвидено.

А ужасното вече се беше случило.

— Джагър! — Тя се хвърли в обятията му. Той изглеждаше така, сякаш беше направил десет обиколки на Ада, състезавайки се с Адските псета. И явно беше загубил в битката с Кайнан. Как беше успял да се измъкне жив и почти невредим… Лори се съмняваше, че Джагър щеше някога да й отговори.

— Ей, мила — каза той, обхвана врата й с ръка и я придърпа към себе си. — Дяволски съжалявам.

— Зная, но аз ще отида при Кайнан и ще му обясня…

Джагър направи крачка назад и в този миг Лори едва не рухна на земята от болката, пронизала корема й. Тя притисна ръка към него и… върху пръстите й остана нещо топло и влажно. Объркана, тя погледна надолу и от това просто движение усети силно главозамайване. Едва след това видя дръжката на кинжала, стърчащ от корема й.

— Както вече казах, съжалявам. Ти не можеш да отидеш при Кайнан. — Джагър я пое, когато тя се олюля.

— Кучи… син — изрече Лори с труд.

— Да, моята майчица беше истинска кучка. Курва. — Той я отпусна на пода и коленичи до нея. — До срещата си с теб, смятах всички жени за курви. — Пред очите на Лори всичко се размаза, когато той повдигна главата й за брадичката, докато с другата я придържаше. — Не, разбира се! Ти се чукаше с мен зад гърба на Кайнан, но кой, по дяволите, би устоял?

Физическите и душевни страдания просто я опустошиха. Тя изневеряваше на мъжа си, който я обичаше дори повече от живота си. Предаде го, и то заради какво? За да умре в тази жалка дупка, където се чукаше с мъжа, който я и уби?

Ако само беше послушала Кайнан през онази нощ, преди година, когато все още беше болна, но въпреки всичко излезе, за да търси и преследва демони… Той я убеждаваше, че не трябва да го прави и че в това състояние е уязвима за демонските магии, но тя само се засмя, целуна го и след това се отправи да защитава сама спящия град от чудовищата.

 

 

Рейт се приближи към Лори в Централния парк, където тя преследваше демон Небулос, който беше изсмукал душата на таксиметров шофьор само на няколко квартала от мястото. Рейт едва я погледна, а тя изпита какъв прилив на желание, че коленете й се разтрепериха.

Мъжът не носеше пръстен на Егида, но заяви, че е Старейшина, един от членовете на Сиджил, които обикаляха по целия свят и инспектираха местните клонове на организацията. Когато тя попита за татуировката, обвиваща цялата му ръка, той отвърна, че с такива са белязани всички Старейшини. А тъй като никой не знаеше дори име на някого от дванайсетте Старейшини, тя нямаше как да поиска потвърждение. Затова пък Рейт знаеше много за Егида и за Лори. Например как обичаше да я докосват. Как да я облизват по-добре. На другия ден двамата се срещнаха в хотела, където той й демонстрира няколко нови похвата, които й станаха любими.

Лори никога не беше изневерявала на мъжа си — нито веднъж през осемте години брак. Но по някаква причина, тя не можа да се възпротиви на този мъж, който я помоли да го нарича Рейт.

Той й направи изгодно предложение и тя се съгласи. Би направила всичко, за да изпита още един оргазъм в обятията му.

Аз зная за какво си мислиш.

Лори уплашено отвори очи. Някъде в периферията на съзнанието й тъмата се сгъстяваше, но болката си беше отишла. Беше изгубила прекалено много кръв. Джагър прокара пръсти по ръката й.

— Мислиш си за секса. С мен. Как започна всичко. Животът преминава пред очите ти — прошепна той. Единствено Джагър, със своето самораздуто самочувствие можеше да реши, че в последните си минути тя ще си припомня времето, прекарано с него.

Не, тя мислеше за това, как беше предала мъжа си. Как сексът с Рейт се беше превърнал за нея в наркотик и как след втората им среща, когато се връщаше вкъщи, цялото й тяло пулсираше. Кожата й беше свръхчувствителна и от най-малкото докосване, всичко ниско долу в корема й се присвиваше и дори най-леката вибрация предизвикваше у нея оргазъм. На път за вкъщи, свърши три пъти в таксито.

Джагър започна да флиртува с нея и тя, в състояние на опиянение, му отвърна с взаимност, като му разреши да я вземе направо на пода на библиотеката. Докато Кайнан преследваше демони.

Чувството на вина направо я разяждаше. Тя обичаше Кайнан, но през последната година тялото й сякаш не беше нейното. Беше се превърнало в ходещ хормон. Лори се гърчеше от желание само при мисълта за Рейт, но не можеше да се вижда толкова често с него, колкото й се искаше. Проклятие, за година се бяха виждали само около пет-шест пъти. Кайнан й помагаше да се справи с обзелата я възбуда, но той невинаги беше под ръка.

А когато Кайнан го нямаше, Джагър го заместваше.

— Не се притеснявай, Лори. Аз ще продължа делото ни. Макар че ще ми се наложи да остана, докато не довърша Кай.

— Не — едва чуто прошепна тя.

— Ще ми се наложи. Аз ще поема местното управление…

Събрала всичките си сили, Лори извади кинжала от корема си и го заби в Джагър.

Той извика и падна, а след това внезапно полетя към другия ъгъл на стаята.

Кайнан.

Лори дочу приглушените стонове и викове, изпълнени с ярост, придружени от тъпите звуци на удари. Тя вече почти не виждаше, но по трясъка и пукането на кости разбра, че някой беше умрял.

— Лори! — Силните ръце на Кайнан я обърнаха по гръб. — Дръж се! Дръж се, моля те!

— Не — Тя почти успя да го хване за китката. — Всичко свърши. Просто, знай… — Тя въздъхна и чу някакво бълбукане. — Направих го заради организацията. Заради парите.

— Ти си се захванала с демоните заради парите?

С демоните ли? Тя тръсна глава.

— Заповедите идваха от Старейшините. Ние залавяхме демоните, оставяхме ги в зоопарка, а парите постъпваха по сметката.

Кайнан изруга.

— Заповедите и парите са идвали не от Старейшините, а от… демоните. Ти си се подчинявала на шибаните демони.

— Не — прошепна ужасено Лори. — Не…

О, Боже, какво беше направила… Тя беше предала Егида, местната организация, Кайнан… и то заради демоните.

Лори затрепери.

— Студено… Толкова е… студено…

Кай я притегли в прегръдките си и я задържа така, докато животът бавно я напускаше. Когато идваше насам, следвайки сигнала на датчика, който успя да прикрепи към Джагър в зоопарка, си мислеше, че я ненавижда. Мислеше си, че ще я убие. Но когато я видя в локвата кръв, на прага на смъртта, всичко, за което можеше да мисли, беше как да я спаси.

Като военен лекар беше видял много. Беше се надишал на кръв, зашивайки войници, за които знаеше със сигурност, че няма да преживеят дори десет минути. Като Пазител беше кърпил рани, по-ужасни от онези, оставени от самоделни взривни устройства. Но нищо не го беше подготвило за зрелището, как неговата собствена жена придържаше с треперещи пръсти раната на корема си.

Тя се отпусна и погледът й стана стъклен. Проклето да е всичко, но му се искаше да се разплаче като малко дете. Само че вместо това, Кайнан внимателно положи Лори на пода, като дори не си направи труд да погледне към неподвижното тяло на Джагър в ъгъла на кухнята. Извади от джоба си мобилния си телефон и с ловко движение отвори капака му.

Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем…

Кайнан пусна телефона до тялото на съпругата си и излезе от къщата.