Лариса Йон
Безгранично удоволствие (18)

Седемнайсет

Той не обичаше вампирите. Особено след онова, което бяха сторили на Рейт и, ако съдеше по съобщенията на очевидците — на баща им, когато Ейдолон е бил на две.

Нишката на предубеждението достатъчно здраво се беше вплела в душата му, но полученото възпитание му позволяваше да мисли достатъчно логично, за да знае, че не всички вампири бяха еднакви. Ейдолон уважаваше Нанси, както и някои членове на персонала на болницата — бивши вампири. И разбира се, той винаги се беше наслаждавал на вампирките, с които беше делил леглото.

Но към заседаващите в Съвета на Вампирите не изпитваше нищо друго, освен презрение. Малодушни, страхливи нищожества — всичките седемнайсет кръвосмучещи пиявици. С каква радост би препарирал всеки един от тях.

Разбира се, не в болницата.

Бяха призовали Ейд през личния му портал, както правеха винаги, макар че сигурно не очакваха той да откликне толкова бързо. За пръв път видя призива още в момента, в който той постъпи. Но преди да тръгне, изгуби няколко минути, за да си вземе бърз душ и да облече халата си. Тейла му задаваше въпроси, но той ги игнорира. Каза й само, че всичко е на нейно разположение и че може да не се притеснява да използва кухнята му.

И ето, той стоеше в покоите на Съвета на Вампирите, а всички членове на това неблагородно събрание внимателно го оглеждаха. Арогантните копелета сядаха в позлатени кресла, всяко от които приличаше на царски трон, разположени в полукръг около портала, през който Ейд беше попаднал в помещението. Червени и черни свещи проблясваха в медните свещници, което добавяше на атмосферата мистика и театралност. Ако вампирите изобщо обожаваха нещо, то това беше показността. В Холивуд бяха измислили цялата тази готическа вампирска глупост, която истинските кръвосмучещи пиявици бяха превърнали в своя отличителна черта.

Ейдолон определено не обичаше вампирите.

По-близо!

Мислената заповед дойде от Главата на Съвета — беловлас вампир на име Комир. Ейдолон се съпротивляваше на принуждението, призовал всичките си сили, за да не пристъпи крачка напред. Да, той беше тук, за да отговаря за престъпление, но това не беше неговият Съвет, така че — да вървят на майната си! — нямаше намерение да им се подчинява.

— Моето уважение към теб си има граници, инкуб — изрече Комир и Ейд се усмихна.

— Към моята лекарска практика или към начина, по който задоволявам жените ви? — Несъмнено Рейт би отговорил точно така. Освен това думите бяха много уместни, тъй като Ейдолон беше тук, за да плаща за постъпката на брат си.

— И към едното, и към другото — каза жената, която стоеше вдясно. Ейд подозираше, че леката дрезгавост на гласа й се усилваше преди оргазъм.

— Тишина, Виктория! — отряза Комир. След това съпроводи с жест заповедта си към единия от двамата яки стражници, стоящи от двете страни на Ейдолон. — Отведете го на платформата.

Платформата беше покрита със следи от кръв на безчислени жертви, към които щеше да се добави и неговата. Отново.

— Почакайте — настоя той. — Една от вашите неотдавна беше убита от немъртви. Какво знаете за това?

Комир се намръщи.

— Какво те засяга?

— Това, че жертвите им винаги попадат в моята болница. Мъртви или на крачка от смъртта.

Виктория въздъхна.

— За ден Егида убива много повече вампири, отколкото подмолни дилъри, организиращи продажба на органи на черния пазар за година. Това не ни засяга. Не го вземай присърце.

Идиоти! Ейдолон свали халата си и се насочи към платформата, съпровождан от охраната.

Опитвайки се да се откъсне от ставащото, той се изкачи по каменните стълби и застана пред дървената конструкция, от която висяха вериги. Да се вглъби в себе си — това беше единственият начин да се справи със ситуацията. И да оживее.

Едрият вампир, чието име Ейдолон не знаеше, се изправи в креслото си.

— Твоят брат Рейт този месец превиши квотата като уби повече хора, отколкото му се полагаше. Ти си дошъл, за да приемеш наказанието от негово име ли?

— Да.

На Ейдолон му беше много любопитно как вампирите винаги узнаваха дали Рейт е убил повече смъртни. Хиляди от тях бродеха по земята и беше абсолютно невъзможно да се проследи всеки един поотделно. Но Съветът водеше точна бройка на жертвите на Рейт. Трябваше да признае, че брат му с радост се хвалеше с всяка от постъпките си, но все пак…

— Инкубът е готов. — Устните на Комир се разтегнаха в зловеща усмивка и откриха кучешките му зъби — също толкова остри, като игли за подкожни инжекции. — Да започваме!

 

 

Двайсет и четирите часа бяха изтекли. Отдавна. И тъй като Ейдолон не позвъни, Джем възнамеряваше да вземе ситуацията под свой контрол. Тя щеше да го направи и по-рано, но трябваше да се задържи в болницата, докато шестнайсетчасовото й дежурство не изтечеше.

Работното й време беше свършило и сега беше време да се срещне с Тейла.

Джем тичаше към квартирата й като прескачаше стълбите по две. Стигна до втория етаж и усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Прокрадна се безшумно до вратата и се ослуша в кънтящата тишина.

Нито звук.

По кожата й пробяга тръпка, когато хвана дръжката на вратата и я бутна. Тя не беше заключена и се отвори с леко проскърцване.

Джем беше обгърната от наситената миризма на свежа кръв и смърт, която се беше пропила в стените и която се смесваше със задушаващия мирис на плесен и влага, присъщи за тази дупка. Влезе по-навътре и видя кутиите, струпани в ъгъла. Не, стаята не беше прекъсвана, но явно някой беше събирал багаж и то бързо. Някой, който искаше да изнесе вещите на Тей.

Върху пода до дивана, боядисан в отвратителен оранжев цвят, имаше… следи от кръв. Хората нямаше да ги забележат, но те бяха там. До неотдавна. Бяха ги почистили преди около час. Къде беше Тейла?

Сърцето на Джем се свлече в стомаха й, когато на стълбищната площадка се чуха гласове.

— По дяволите, старче, ти какво, оставил си вратата отворена ли?

— Разбира се, че не.

Нямаше как да сбърка звука на извадения от ножницата кинжал.

Пазители!

Студът прониза цялото й тяло и стигна до костите. Такъв ужас беше изпитвала само в детството си, когато родителите й и разказваха страшни приказки за Егида. И после, когато беше тийнейджър и я измъчваха нощните кошмари, след като разбра, че родната й сестра е станала Унищожителка. Убийца.

Чудовище.

Джем се втурна в спалнята, но тя се оказа съвсем празна. Нямаше нито мебели, нито кутии.

Нямаше къде да се крие.

— Не изглежда като да е влизал някой — произнесе дълбок глас.

— А и на кого ще му дойде на ум да свие нещо от тази дупка.

Малката квартира се изпълни със смеха на няколко души.

— Давайте да приключваме с това. Имаме да се разправяме с демони, които жадуват да бъдат завързани и…

Гърлото на Джем се сви от ужас. Бяха най-малко петима. Тя лесно би се справила с един, дори с двама. Но с пет тренирани убийци? Те я превъзхождаха както по численост, така и по въоръженост, а тя изобщо не искаше да умира. Затова тихо, като мишка, се промъкна в килера. Фигурите на татуировките, обвиващи гърлото, китките и глезените й, прегаряха кожата й и напомняха за себе си. Демонът искаше да се измъкне навън.

Джем се помоли, това да не се случи тук.

 

 

Тейла прекарваше много ефективно времето си в апартамента на Ейдолон, като завираше носа си навсякъде и оглеждаше всичко. Частично заради това, че искаше да го опознае по-добре, както и за да не мисли за онова, което се беше случило между тях.

Защото това я беше потресло до дъното на душата й. Тя имаше нужда от него. Желаеше го. Тей си беше позволила да спусне малко по-ниско защитната си броня и сега не можеше да я вдигне обратно. Ейдолон беше успял да оголи всичките й уязвими точки и тя трябваше да намери начин да ги скрие отново от външния свят.

Отхвърлила мислите, които старателно избягваше, Тей се върна към занятието си и продължи да оглежда наоколо. Мики я следваше по петите, като цвъртеше, щом откриеше поредния ъгъл или удобен процеп между мебелите.

Гостната на Ейдолон беше много „мъжка“ — в кафяво-зелени тонове и кожена мебел. Което, освен че указваше към скъпите му нужди, говореше прекалено малко за самия него.

Огледът на библиотеката доказваше, че Хелбой изобщо не беше толкова повърхностен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Целите стени бяха в рафтове, пълни с книги по медицина и странни фолианти, болшинството от които не можеше да прочете.

Стомахът й се обади още преди да стигне до спалнята и затова Тей промени маршрута си и се насочи към кухнята. Съдържанието на хладилника я изненада. Не че смяташе, че ще с пълен с пакети с кръв и пластмасови контейнери с мозъци, но свежите плодове и зеленчуци, пушеното месо и соевото мляко бяха малко… неочаквани. Е, нямаше как да не види, че до кетчупа, маргарина и буркана с мариновани краставички стояха наредени контейнерчета, надписани на непознат за нея език.

Съществуваше вероятност в тях наистина да има кръв или мозъци.

Тей взе нарязания пушен бекон и застина, дочула шум. Затвори врата на хладилника, взе един от кухненските ножове и тихо излезе в коридора. Придвижвайки се покрай стената, без да се съобразява с лудо биещото си сърце, тя се отправи към звуците от шумното дишане, което със свистене се изтръгваше от нечии дробове.

С нож, готов за действие, Тейла влезе в хола. Ейдолон стоеше на ръце и колене извън пределите на очертания на пода кръг. Цялото му тяло беше в кръв, а главата му беше толкова ниско отпусната, че не можеше да види лицето му.

— О, Боже! — Тя падна на колене до него. — Хелбой?

Тялото на Ейдолон се разтърси от тръпка. Тей искаше да го докосне, за да го успокои, но не виждаше как да го направи — по него нямаше здраво място. Дълбоки разрезни рани покриваха гърба, ръцете, краката му… Дори подпухналите му стъпала бяха разкъсани и приличаха на огромни сурови хотдози. През разкъсаната плът на някои от раните можеха да се видят костите и сухожилията, а кръвта капеше върху пода в гротескно подобие на дъжд и се събираше в локва.

— Ще те откарам в болницата.

Без да я наясно как да го направи, Тей скочи на крака, защото нямаше никакво време за бавене.

— Не. — Дочу зад гърба си тих, бълбукащ глас. Сякаш го бяха бичували не само отвън, а и отвътре. — Позвъни… Шейд.

— Не искам да те оставям сам — отвърна му тя, но неговата единствена реакция беше нова вълна от тръпки. Затова, без да губи повече време, Тей се втурна към входната врата, където по-рано Ейд беше оставил телефона си върху шкафчето.

С треперещи пръсти прегледа списъка с контакти, намери този на Шейд и го набра.

— Ейд, как вървят нещата? — разнесе се гласът на Шейд, малко по-нисък като тембър от този на Ейдолон.

— Тейла е. Слушай…

— Къде е той? Какво си направила с него?

Тей понижи глас и се премести на противоположния от хола ъгъл на коридора.

— Нищо не съм му направила. Но той е в ужасно състояние. Ние сме в апартамента му… Той премина през някакъв портал, а когато се върна… — Изглеждаше така, сякаш беше минал през месомелачка. — Много е зле.

— Проклятие! — На другия край се чу как нещо се разби, при това с такъв грохот, че Тей отдръпна телефона от ухото си. — Включи отоплението на максимум. Сигурно Ейд е в шок и вероятно ще го тресе. Не го покривай с нищо — материята ще попие кръвта от раните му и ще го отслаби още повече. Ще дойда толкова бързо, колкото мога.

Шейд затвори. И едва сега Тейла осъзна, че това явно се беше случвало и преди. От тази мисъл едва не й прилоша. Бързо намери термостата, повиши температурата на максимум и тихото бучене изпълни стаята. После забърза обратно към хола.

— Хей — прошепна тя и се отпусна до треперещия Ейдолон. Той не беше помръднал и все още стоеше на ръце и колене точно както го беше оставила. Демонът не отговори и по стиснатите му челюсти Тейла разбра защо — просто не можеше да разтвори здраво стиснатите си от болка зъби.

Гаденето се надигна към гърлото й. Кой го беше извършил? Друг Семинус? Или защото не трябваше да убиват смъртни? Въпросите я глождеха отвътре, но до идването на Шейд трябваше да се опита да даде сили на Ейдолон.

— Домът ти ми харесва — каза тя. — И аз огледах навсякъде. Надявам се, че нямаш нищо против. Все пак не открих нищо странно.

Опитваше се гласът й да звучи игриво, като се стараеше да не обръща внимание на онова, което не искаше да си признае: че изобщо не беше удивена от видяното в дома му.

Беше просто нормално.

— А, хм… Как мислиш, кога ще разберем що за демон е моето скъпо татенце? Мечтая си той да не се окаже наистина нещо ужасно. — Тя едва не се разсмя от тази мисъл. Преди няколко дни, ако се касаеше за демони, за нея нямаше да има разлика между истински ужасен и не толкова ужасен.

Дишането на Ейдолон малко се поуспокои и вече не беше толкова конвулсивно. Тейла продължи да говори. Беше безсмислена дрънканица за всякакви глупости: за слабите оценки в училище, за любовта й към портокалите, желанието да се научи да кара кънки. Докато пристигне Шейд, Ейдолон знаеше за нея много повече от всеки друг от Егида. Макар че не можеше да каже със сигурност дали той изобщо я чуваше.

Шейд дори не я погледна, когато постави на пода лекарската си чанта и приседна до брат си.

— Ей, старче, тук съм. Ще се оправиш!

Ейдолон застена сякаш присъствието на брат му позволи отново да усети болката. От страданието, прозвучало в гласа му, сърцето на Тейла се обля в кръв.

— Какво са направили с него? — прошепна тя.

Шейд я изгледа с такъв поглед сякаш току-що беше открил присъствието й в стаята.

— Обработили са го с юмруци и деветремъчния камшик. — После погледна към него и добави: — И със зъби.

Тялото й се скова от студ. Винаги беше нейна. Ейд я защитаваше, когато я нападнаха Пазителите. Беше убил, за да я спаси.

— Той не го заслужава.

— Не се безпокой, Унищожителке. — Шейд се отвърна. Изражението на лицето му се смекчи, когато внимателно обхвана в ръце лицето на брат си. — Този път копелетата са си преизпълнили програмата, а?

— Този път? Но Ейд каза, че никога не е убивал смъртни.

— Не е убивал.

Искаше й се да попита с какво тогава беше заслужил подобно отношение, но изражението на студена ярост върху лицето на Шейд не я предразположи към разговор.

С леки докосвания, като с перушинка, Шейд опипваше лицето на Ейдолон. След като приключи, заговори с тих, успокояващ глас и премина по-надолу — към ребрата, корема и крайниците. Зъбите на Хелбой не спираха да тракат, но той самият не издаде звук, макар че сигурно докосванията му причиняваха непоносима болка.

— Унищожителке, отвори медицинската ми чанта и ми подай спринцовката от десния вътрешен джоб.

Зарадвана, че може да се заеме с нещо, тя изпълни молбата му и Шейд, като истински професионалист, инжектира лекарството в рамото на Ейдолон. Макар че като характер можеше да бъде сравнен с разярен питбул, като лекар беше направо невероятен. Тей нямаше как да не забележи, че той излъчваше мъжественост почти със същата лекота като Ейд.

— Това обезболяващо ли е?

— Антибиотик. — Шейд извади някакви системи и пакет с кръв. — Обезболяващите са забранени от правилата.

— Правила? Има ли правила как да преживееш пребиване до смърт?

Вместо отговор, той постави системата с кръв и увеси пакета на дръжката на вратата. След като свърши, постави длан върху тила на Ейд — едно от малкото оцелели места — и започна да го гали.

— Братко, пулсът ти скача и дишането ти е накъсано. Искам да се отпуснеш. — Шейд затвори очи и на нея за момент й се стори, че напрежението напусна тялото на Ейдолон, но след секунда той отново потръпна и дишането му се учести.

Без да се замисля, Тей взе ръката му в своята. Шейд отвори очи и под мрачния му поглед тя я отдръпна; изплашена, че вместо да помогне, може да е причинила болка.

— Не — каза Шейд и я хвана за китката. От гърдите на Ейдолон се откъсна тихо ръмжене и той се намръщи. — А това вече е интересно измърмори Шейд и внимателно сложи ръката й върху тази на брат си. — Изглежда докосването ти го успокоява. Дръж го така, докато не го приспя.

Много нежно Тей започна да гали пръстите на Ейд, онези същите, който бяха спасили живота й и бяха доставили такава наслада. След няколко минути Шейд кимна.

— Унесе се. Трябва да остане в това положение още няколко часа.

— Но с него всичко ще е наред, нали?

— Да. Не е толкова лесно да бъдем убити. Това е само за справка, Унищожителке. — Събра инструментите си и с жест й предложи да го последва до кухнята. Включи водата и си изми ръцете. — Ако Рейт позвъни, нито дума за случилото се. Ако дойде тук — не го пускай да влезе.

— Защо?

Шейд замълча. Тишината продължи толкова дълго, че Тей си помисли, че няма да дочака отговор, но след като подсуши ръцете си, Шейд каза:

— Ейдолон е наказан не за своите престъпления, а за нещо, което е направил Рейт. Но Рейт не трябва да знае за това.

— Значи, това изобщо не е свързано с онова, което се случи в квартирата ми? Не разбирам.

— И няма нужда.

— Не, има. Аз не смятам да навредя на Ейдолон, в противен случай не бих ти позвънила, нали?

Шейд се озъби.

— Ако не го беше направила, аз…

— Но аз го направих — прекъсна го Тей. — Така че обясни ми защо едва не са го убили заради това, което е извършил Рейт?

— Ти. Не. Ми. Харесваш.

— Това е взаимно. Така че казвай направо!

Шейд раздразнено въздъхна в опит да се успокои, в случай че се решеше да говори.

— Рейт е наполовина вампир. И при това Семинус. Законите на едните и другите невинаги съвпадат, затова той се намира толкова близо до ничията зона. Съветите не могат да вземат решение как да го наказват за различните постъпки. Но някой трябва да отговаря за тях.

— Защо Ейдолон?

— Защото Рейт не би могъл да го преживее.

Извратена логика, която пробуди у Тейла инстинктите на защитник. Макар самата тя да не подозираше, че има такива.

— Не разбирам защо Рейт позволява да се случва всичко това? Защо не престане да прави онова, заради което го отнася Ейд?

— Рейт се смята за неприкосновен… Той дори не подозира, че заради него страда брат ни. Ако разбере, какво изтърпява Ейд… — и Шейд поклати глава. — Ще го загубим. Той не трябва да знае.

— Направо да полудееш. Ти трябва да му кажеш. Това трябва да спре. Ами ако следващия път убият Ейдолон?

— Не е твоя работа. Както вече казах — нито дума на Рейт. И ако ти дори му намекнеш за това, аз лично ще те убия, Унищожителке.

Тейла се опря на барплота, наведе се напред и изръмжа:

— Опитай, урод!

Очите на Шейд проблеснаха в злато. Това й напомни за мъжа, страдащ в съседната стая, както и за това, че сега не беше подходящо време да си устройва схватка с демона, който току-що му беше помогнал. Изглежда Шейд си помисли за същото, защото пламъкът в очите му изгасна и те отново станаха тъмнокафяви, почти черни. Но цветът им си остана нестабилен сякаш мрачни сенки кръжаха в дълбините им.

— Толкова приличаш на Ейдолон — тихо каза Тейла. — Но при това сте съвършено различни.

Шейд изсумтя.

— Всички Семинуси имат почти едно и също лице, само поведението им се мени в зависимост от това кой ги е отгледал.

— Но… Рейт е блондин.

— Боядисан блондин.

— И има сини очи.

— Защото това не са неговите очи.

— Не са неговите очи?

Шейд вдигна медицинската си чанта и й даде да разбере, че разговорът им е приключен.

— До утре Ейдолон ще се съвземе. Накарай го да пие повече течности и… — Той млъкна, отмести очи, но след това отново я погледна. — Остани до него. Обикновено той изтърпява това сам.

И си тръгна, като остави Тей, която все още не можеше да успокои туптенето на сърцето си по средата на кухнята. Отдавна неизпитваните от нея емоции бяха толкова силни, че тя едва не се строполи на колене.

Братята неистово се обичаха един друг и ако Тейла не го беше видяла със собствените си очи, нямаше да го повярва за нищо на света. Те се защитаваха и се лекуваха взаимно. И тя изобщо не се съмняваше, че при нужда, щяха да се жертват един за друг. Тей не мислеше, че някой друг, освен майка й, би бил готов да направи това за нея. Но пък майка й през целия си съзнателен живот винаги се е намирала между две дози.

„Какво ли е да имаш семейство като тяхното?“ — замисли се тя, докато си наливаше портокаловия сок, открит в хладилника.

Но… Наложи си да изхвърли тези мисли от главата си, защото не водеха никъде другаде, освен в пресичането на улиците „Самосъжаление“ и „Патетична Идиотка“.

Тейла се върна при Ейдолон, който мирно спеше, въпреки че все още се подпираше на ръце и колене — явно само там нямаше рани. Някои от прорезите бяха започнали да се затварят.

Да, раните му зарастваха, а нейните току-що се бяха отворили.

 

 

Ейдолон се събуди от звъна на телефона. Преди да успее да вдигне слушалката, от апарата се разнесе гласа на Джем и съдейки по него, тя сякаш като по чудо беше оживяла след поредния грандиозен студентски купон, от който се беше събудила пак като по чудо преди няколко секунди насред леха в Централния парк.

— Ейд, Джем е. Струва ми се, че нещо се е случило с Тейла. Не зная какво е, но аз цяла нощ прекарах в дяволския й килер. Сега съм в ЦПБ. Трябва да поговорим. Много е важно. Можеш ли да дойдеш? Ако не, аз мога да намина към теб.

Какво, по дяволите, е правила Джем в килера на Тейла? Тя прекъсна и Ейдолон простена. Устата му беше пресъхнала, а мускулите — отекли, след като се беше наложило да прекара последните дванайсет часа в тази неудобна поза. Завъртя глава, докато вратът му не изпука, и погледна надолу към Тейла, която се беше свила на пода до него. Пръстите й се намираха върху ръката му. Беше донесла една от възглавниците на леглото и сега косата й се беше разпиляла наоколо като лъвска грива. Толкова искаше да я докосне.

Ейдолон все още не я беше виждал спяща. Не вземаше под внимание неспокойния сън под въздействието на успокоителните и обезболяващите препарати на болничното легло. Като лекар прецени стабилността на дишането й, но като мъж обърна внимание на това, как пълните й гърди опъваха тениската му, взета назаем.

Всъщност, върху нея тениската му изглеждаше много по-добре.

Вдъхна приятния й аромат. От нея се носеше мирис на истинска жена, но в него присъстваха леки нотки на безпокойство, заедно с тези на острия акцент на страха. Ейдолон смътно си спомни посещението на брат си и как той я докосна… Нима я беше заплашвал? Внимателно огледа тялото й, а после леко обърна главата й настрани, за да провери другата част на лицето. Въздъхна с облекчение.

След малко се замисли. Защо изобщо се вълнуваше? Тейла беше в състояние да се защити сама. Беше го видял със собствените си очи. Може би трябваше да разбере, дали брат му е оцелял?

Проклятие!

Ейдолон се изправи и потръпна от болезненото прищракване на всичките му стави. Кожата му беше покрита със засъхнала кръв, но тялото под нея беше абсолютно здраво. Ейд бързо звънна на Шейд, за да се убеди, че брат му е наред, и се отправи към банята. След душа, чисто гол, той се върна в стаята, вдигна Тейла на ръце и я отнесе на леглото в спалнята.

Едва успя да я завие, когато тя отвори очи и с дрезгав глас, който отекна в слабините му, попита:

— Хелбой? Ти си се изправил? Имам предвид…

Отсъствието на дрехи върху тялото му явно не остана незабелязано, но начинът, по който Тей се беше втренчила във възбудения му член го накара — за пръв път в живота му — да се смути.

— Да, всичко е наред. Ние се възстановяваме бързо. Почивай! Зная, че не си спала почти цяла нощ.

Той понечи да се отдръпне, но Тейла скочи, обгърна го с ръце и го накара отново да я погледне.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — Тя неистово прокарваше длани по гърба, гърдите и ръцете му, сякаш в търсене на незараснали рани. — Ти беше в чудовищно състояние. Затова ли имаш толкова много малки белези по тялото?

— Ти ги виждаш?

— Само при определено осветление.

Да усеща ръцете й върху тялото си за него беше много по-болезнено, отколкото мъченията на вампирите. Искаше му се да се впие в нея, но нещо между тях се беше променило през изминалата нощ; беше се появила някаква крехка близост, която се страхуваше да не изгуби, ако й се нахвърлеше с настояване за секс.

И освен това сега поведението й не беше следствие на възбудата, а беше продиктувано от безпокойство за него, Ейдолон. Никой, освен братята му, не се безпокоеше за него. Разбира се, родителите му — Юдициуси, и двете му сестри бяха привързани към него, но това беше в рамките на нормалното — той беше живял с тях в една къща. Ако настъпеше време, когато щеше да бъде логично да го убият, нямаше да се колебаят.

Само братята му. И Тейла миналата нощ. Новите усещания го изненадаха. Той се стремеше към тази жена, освен с тялото и с душата си.

В съвършен разрез с природата на инкуба Ейдолон отстъпи крачка назад.

— Благодаря ти, че ми помогна.

Тя се усмихна.

— Смятай, че това е било в сметката за лечението ми.

Усмивката й отново събуди желанието му. Слабините му сякаш се обляха с кръв и лава, а дясната страна на лицето му започна да пулсира. Това приличаше на лудост. Самоконтролът му отиваше по дяволите. Миналата нощ Шейд му беше прелял кръв, но с’генезисът отново му напомни за себе си. Пристъпите бяха зачестили, което означаваше, че или преливането на кръв не оказваше желания ефект, или процедурата трябваше да се повтаря много по-често.

Няколко секунди двамата продължаваха да се гледат, докато усмивката върху лицето на Тейла бавно угасна.

— Слушай… хм… Шейд каза, че случилото се предишната нощ е заради Рейт. Вярно ли е?

— Шейд е една голяма клюкарка — изръмжа Ейдолон.

— Значи е вярно.

Той въздъхна. Тейла заслужаваше отговор особено след като цяла нощ го обгрижваше.

— За да остане в тайна съществуването на вампирите, те имат квоти за убийство на смъртни. Превишаването им се наказва жестоко.

Тей разтърка очи и се прозя. Ейд дори успя да си помисли, че играта на въпроси и отговори е приключила, когато тя продължи:

— Защо ти, а не Рейт, си момчето за биене?

— Сам реших така. — Шейд също претендираше за тази „почетна“ длъжност, но проклятието, което тегнеше върху него, му беше предостатъчно. — Рейт не би могъл да преживее тези мъчения.

„Във всеки случай, без да изгуби разсъдъка си“.

Тейла поклати глава.

— Аз все още не разбирам защо ти просто не поговориш с Рейт и не го накараш да престане да прави онова, за което наказват теб.

— Прекалено е късно. Ние скрихме това от него още в самото начало. Ако той разбере, че се явява причина за страданията ми… — Ейд конвулсивно си пое въздух. Рейт или ще изперка, или ще обезумее, или едното и другото едновременно. — Затова и работи в ЦПБ. Двамата с Шейд решихме, че ако го натоварваме с работа, той няма да има време да се забърква в неприятности.

— И както виждам, това не е проработило?

— О, работи и още как — процеди Ейдолон. — Само да го беше видяла, преди да открием болницата. Между другото, трябва да отида там. — Той я събори на леглото и я притисна в матрака. — Отдъхни си, докато ме няма.

Тя кимна, затвори очи и веднага заспа. Ейдолон бързо облече синя риза и обу дънките си. След това, през най-близкия портал, се пренесе в болницата, където веднага се насочи към Солис — дежурната медсестра.

— Да си виждала Джем или Рейт?

— Джем — не. Но Рейт неотдавна влезе вътре заедно с Циска — и Солис указа с пръст по посока към стаята за почивка.

По дяволите! Циска — демон Сора — излъчваше секс така, както завод за преработка на ядрени отпадъци — радиация. Рейт не би могъл да й се противопостави дори и да е в кома.

Ейдолон се насочи към кафенето, но използвайки като ориентир аромата на възбудата, се озова пред вратата на затворения килер. Иззад нея се носеше хихикане и ритмично потракване; значи предчувствието му не го беше излъгало.

Той отвори вратата и изобщо не се удиви, виждайки, че Рейт беше заровил лицето си в извивката на врата на Циска. Ръцете на брат му се плъзгаха по гърдите й, а панталоните му бяха смъкнати до коленете. Ейдолон отмести очи, преди да е видял повече, отколкото беше необходимо.

Рейт повдигна глава и го погледна. Очите на малкия му брат горяха със златен огън, а от кучешките му зъби капеше кръв, която Циска бързо облиза с раздвоения си език.

— Трябва да говоря с теб!

Циска повдигна опашка и я потърка о дюкяна на Ейд. Под плата се криеше прекалено еректирал член (благодарение на аромата на женска възбуда). През дънките демоницата се плъзгаше нагоре-надолу по него. Ейдолон изруга и отстъпи крачка назад. Със сладникава усмивка Сора прибра опашката си и я обви около възбудения член на Рейт.

Рейт отметна глава назад и простена:

— Брат, или ми дай още минута, или се присъедини.

Ейдолон неведнъж беше делил жени с братята си — поотделно или и с двамата — но по някаква причина сега можеше да мисли единствено за Тейла. Което никак не беше весело.

— Побързай!

Затвори вратата и остана в коридора. Членът му беше натежал и пулсираше болезнено. Ейдолон си представяше Тейла и гъвкавото й тяло под неговото. Искаше да завие от неудовлетвореност, която беше не само физическа. Това, че така и не беше успял да я доведе до оргазъм не оставяше на мира същността му на инкуб.

Той тихо изруга, каза на дежурната сестра да остави съобщение за Джем, след което се скри в кабинета си, за да си прелее кръв. След десет минути се появи Джем. Имаше такъв вид сякаш току-що се беше измъкнала от леглото. Под зачервените й зелени очи имаше тъмни сенки.

— Къде е Тейла?

Ейдолон усети как в гърдите му се размърда чувството за собственост.

— Аз вече ти казах, че тя е моя. Няма да позволя да й причиниш вреда.

— Тя може вече и да е пострадала. Бях в квартирата й…

— При мен е. В безопасност.

— О, слава на Небесата!

— Небесата нямат никакво отношение към това — сухо отвърна Ейд. — И защо толкова се радваш?

— Копелетата отново звъняха — каза Джем и затвори вратата.

— И?

— Не смятат да чакат повече. Казаха, че им трябвам веднага.

— Какво се е променило?

— Този, който им е помагал преди, сега е извън играта. Съдейки по всичко, ранен е по време на взрив.

Коремът на Ейдолон се присви. Органите за черния пазар можеха да бъдат изрязвани навсякъде — и на земята и в Подземния свят, а копелето, което правеше операциите, можеше да живее навсякъде. Той не вярваше в съвпадения.

— Взривът в болницата.

— Аз също мисля така. Колко са ранените?

— Загиналите са трима, а ранените — седем. Двама са в тежко състояние. — Той зарови пръсти в косата си, без да обръща внимание на болката от свиването на иглата на абоката. — Четирима от ранените могат да работят.

— Значи, един от другите трима е нашият изкормвач.

Яростта изпълваше Ейдолон само при мисълта, че един от тези, на които имаше доверие, беше въвлечен в нещо толкова ужасно. Какво предателство!

Смътно си припомни… Дърк — мъжът, който беше постъпил преди няколко дни. Агресивен, груб… Докато не се паникьоса при споменаването на белега от хирургическа намеса. В този момент това му се стори странно, но сега, когато знаеше, че някой от неговата болница е бил потенциален участник в търговията с органи…

Освен това думите на Нанси все още не му даваха мира. Тя успя да произнесе Егида, но какво, ако се е мъчела да каже и нещо друго? Тя шепнеше, гласът й трепереше…

Кой от персонала беше ранен? Рийвър, Секнет и Пейдж.

О, проклятие!

— Пейдж е!

— Смъртната медсестра?

Ейдолон кимна.

— Нанси се опитваше да ми каже нещо. Стори ми се, че чух Егида. Но тя говореше много неразбрано и може да е казала „работа“. Или нещо от този род. Освен това Пейдж присъстваше, когато един от пациентите ми умря от паническа атака. Сигурно я е познал.

— А това може да означава, че Егида не е замесена. Те не биха взривили онзи, който им е нужен за добив на органи, нали? — Гласът на Джем беше леден, а очите й — потъмнели. Ейдолон за пръв път видя демона й, готов всеки момент да се измъкне на свобода. — Искам да спася родителите си. Трябва да поговоря с Пейдж.

— Тя е в кома. — Ейд я закова с поглед. — Но не се съмнявай, че ще бъда до нея, когато се събуди.

Да, Тейла беше взривила болницата, но изглежда, че с това им беше направила услуга.