Лариса Йон
Безгранично удоволствие (15)

Четиринайсет

Ейдолон крачеше насам-натам пред вратата на кабинета си и възнамеряваше да откъсне главата на Шейд като на пиле, ако той изречеше само още веднъж: Аз нали ви казвах, че трябва да я убием!

И проблемът беше в това, че Шейд беше прав. Ако бяха предали Тейла на Юрий, паркингът на болницата нямаше да се окаже разрушен, а Тейла отдавна щеше да е на онзи свят.

Стиснал юмруци толкова силно, че чак кокал четата на пръстите му бяха побелели, Ейд отново си зададе въпроса защо тази мисъл го вълнуваше толкова. След взрива той беше готов да я убие със собствените си ръце. Двамата с Шейд я бяха довлекли до административната сграда, бяха я бутнали в кабинета му и бяха останали пред вратата, за да спечелят малко време и да се успокоят.

— В състояние ли си да се заемеш с нея? — попита Шейд. — Можеш ли да се заемеш с нея?

— Не започвай! — Ейдолон отвори вратата. Разбира се, че не беше готов да разговаря с нея, но страшно искаше да се измъкне от упреците на Шейд.

Тейла повдигна глава. Тя седеше на бюрото му с наведени рамене и кръстосани крака и приличаше на наказано дете. Очите й бяха зачервени, но Ейд беше сигурен, че не е плакала. Макар че си личеше, че се опитва да сдържи сълзите си — издаваха го здраво стиснатите й устни и начинът, по който преглъщаше.

Ейдолон се приближи и спря до нея, стиснал юмруци. Така беше по-лесно да не й се нахвърли, несдържал гнева си, или нещо още по-лошо, за което изобщо не искаше да мисли — да прояви съчувствие и да я прегърне. Намери в себе си сили да заговори с безизразен и студен глас, принадлежащ на Носителя на Справедливост, какъвто беше в продължение на няколко десетилетия.

— Можеш ли да ми обясниш защо не трябва да те убия заради онова, което направи?

Тей го погледна право в очите — същността й на воин не й позволяваше да се държи по друг начин.

— Не мога.

— Би било лесно — изрече Шейд, заобиколи бюрото от другата страна и тя се оказа в капан между двамата. — Дай да я изведем на улицата…

— Не — и тя отметна косата от челото си. — Почакайте! Трябва да знаете… Един от вашите лекари, мисля… Юрий?

Сърцето на Ейдолон наруши ритъма си.

— Какво за него?

— Мъртъв е. — Тейла затвори очи и конвулсивно преглътна. — Поставих на пейджъра ти нещо като… магически бръмбар. — Тя погледна към него. Синините под очите й се сливаха с мръсните петна по лицето й. — Сигурно си го дал на Юрий…

— Ад и шибани дяволи! — изруга Шейд. — Попаднал е в лапите на Егида. Какво направихте с него?

Тей мълчеше и цялото хладнокръвие на Ейдолон като Носител на Справедливостта се изпари. Той я хвана за дрехата на гърдите и я изправи. Дясното му слепоочие пулсираше, значи всеки момент можеше да загуби самообладание. И ако това станеше, цялата му злост нямаше да бъде насочена към убийството на Унищожителката. Не-е, той с голи ръце щеше да смъкне дрехите й, а след това щеше да й покаже кой е той, коя е тя… и че му принадлежи.

Проклятие! Скърцайки със зъби, той се взе в ръце и се върна към неприятния разговор.

— Измъчвахте го, нали? — О, Богове! Ейд чуваше туптенето на сърцето й, което раздираше тишината в стаята и му пречеше да мисли ясно.

— Не аз. Когато отидох, той вече беше мъртъв… Не им беше разказал нищо. Във всеки случай нищо ново за болницата. Съжалявам! Наистина съжалявам, че се получи така.

Трябваше да отдаде дължимото на Тейла; тя явно съжаляваше, че беше донесла бомбата в болницата и беше разстроена заради смъртта на Юрий. Пазителите е трябвало да заловят него, Ейдолон. Ако с’генезисът му не се беше пробудил в най-неподходящото време, след операцията на Люк той нямаше да даде пейджъра си на Юрий за нищо на света.

И… О, по дяволите…

Ейдолон пусна Тейла и се обърна към брат си:

— Юрий предложи на Джем да я откара. Опитай да се свържеш с нея.

Ако можеше да се убива с очи, Тей вече щеше да се е превърнала в шепа пепел на пода след погледа, който й хвърли Шейд, преди да хване дръжката на вратата. Той се задържа само за секунда, за да попита:

— Какво смяташ да правиш с нея? Ще я предадеш ли в ръцете на Малеконсиео или ние сами ще се разберем?

Ейд се приближи към брат си и тихо отвърна:

— Аз все още трябва да говоря с нея. — Шейд отвори уста, за да възрази, но брат му не му даде възможност да продължи. — Тя ми спаси живота.

— А ти спаси нея. Така че сте квит. Убий я!

Удряйки с отворена длан по дървената повърхност на вратата с такава сила, че Шейд подскочи, Ейд се наведе толкова близо към брат си, че можеше да чуе туптенето на сърцето му.

— Недей да спориш с мен!

— Ейд, изобщо не ми харесва какво става с теб. Преди година ти би постъпил както е редно.

— Какво пък може би най-накрая съм станал истински Семинус, което означава егоист. Вие двамата с Рейт си живеете така цял живот и какво?

Шейд изсъска някаква ругатня и изчезна зад вратата, като с грохот я затвори след себе си. Ейдолон раздразнено изръмжа нещо след него. Той нямаше навик да използва мръсни прийоми, но в последно време постоянно удряше по болните места на близките си. Макар че точно в момента спорът беше страшно неудачна идея. Особено с Шейд.

Гневът на Ейдолон се разгоря с нова сила, когато си спомни каква беше причината за възникналото напрежение.

— Ти дойде тук, за да могат приятелчетата ти от Егида да открият болницата, нали?

— Да.

Предателството отекна с болка в сърцето му, макар че не можеше да разбере защо, при условие че го очакваше. Те бяха врагове. Но това, че Тей смяташе да разруши делото, над което той толкова усърдно и дълго беше работил през целия си живот… Всичко в него се преобърна.

— Няма нужда да питам защо. Това, че ни мразиш и така е ясно…

— Не те мразя — изхлипа тя. В погледа й имаше толкова отчаяние, че то подобно на скалпел разряза на късчета душата му. — Боже, помогни ми! Аз не те не мразя.

Ейдолон шокирано се отдръпна.

— Лъжеш!

— Не! Ако те мразех, щях да взривя бомбата направо в болницата, а не на паркинга.

Той се разсмя горчиво. И насила.

— Спасяваше собствената си кожа.

— Сигурно аз също щях да мисля така — и Тей втренчи поглед в пода. — Има ли пострадали?

— Да — отвърна злобно Ейд. — Егида не успя да разруши болницата ми, но загинаха няколко от сътрудниците ни. Поне разбираш ли, малка убийце, че твоите хора са те изпратили на вярна смърт?

От гърдите на Тей се откъсна хлипане. И се проляха така дълго сдържаните сълзи.

— Аз бях жертва. В името на една велика цел…

— В името на една велика цел?! — Пред очите на Ейдолон се спусна червена мъгла. Кървавочервена. Той преодоля с една крачка разстоянието между тях и я хвана за раменете, като едва сдържаше желанието си да раздруса. — Ти наистина ли вярваш в това?

Тя го погледна, без да скрива болката, която я раздираше отвътре.

— Длъжна съм да го вярвам.

— Защо?

— Защото, ако аз не съм жертвоприношението на олтара на доброто, значи за тях не означавам нищо. — Тей премигна и по мръсната й скула се плъзна сълза. — Те са всичко, което имам. Ако аз съм само разходен материал…

О, проклятие! Гневът му изтече като вода през решетка.

Без дори да се замисли, Ейдолон я притегли в обятията си и я държа така, докато тя ридаеше върху гърдите му.

Това не трябваше да става. В тази ситуация той трябваше да гърми и трещи и да я накара да заплати с кръв за извършеното. Но да я прегръща, утешава и притиска устните си към тила й, да я гали по гърба… да, тъпа идея. И определено не трябваше да се чувства толкова добре. Ейдолон не беше изпитвал нищо по-хубаво от това. Във всеки случай в облечено състояние.

Тялото й, меко на нужните места, идеално подхождаше към неговото. А фактът, че се озова между бедрата й, когато тя седна на края на бюрото, го накара да си спомни, че и на двамата можеше да им бъде още по-добре. От мисълта членът му набъбна и… о. Богове, трябваше да се вземе в ръце!

— Юрий — прошепна Тейла с треперещ глас — той беше лекар, нали?

— Да. И при това добър. — Тялото й се разтресе и макар Ейд да разбираше, че не е длъжен да го прави, много му се искаше тя да не се чувства толкова виновна. — Освен това беше още и вер-хиена, и жестоко копеле.

— Няма значение. Това, което направиха с него…

„… си го е заслужил.“ Но Ейдолон не го каза на глас. Той беше изгубил талантлив хирург и нямаше да може лесно да му намери заместник.

Вниманието му беше привлечено от звуците, идващи отвън. Ейд я пусна, погледна през щорите и изруга.

— От цялата си душа се надявам, този мъж да не е лекар — каза Тейла, приближила се зад гърба му, докато наблюдаваше как олюляващият се като листо на вятъра Рейт се движеше по коридора. Мъжът се спъна и се подпря с гръб на стената.

— Мамка му! Направо страхотно! — измърмори Ейдолон. — Остани тук!

Отвори вратата и се приближи към брат си.

— Здрасти, брато!

Ейд го хвана за гърлото и го издигна над пода.

— Идиот! Secor des unez!

Рейт се разсмя и проблесна със зъби.

— О-о-о, езикът на Правосъдието. Великият Ейд е бесен.

— Помолих те да оставиш хората на мира.

— Аха, и на мен ми се повдига от проповедите ти, старче.

Ейдолон изръмжа и запрати брат си към другата страна на коридора. Той се удари в стената и се строполи на пода. Но преди да успее да стане, Ейд вече беше седнал върху него и започна да удря главата му в пода.

— Ейд! — Върху раменете му се отпуснаха ръцете на Шейд. — Ейдолон! Дай му да се изправи.

— Той е надрусан!

— Да, наясно съм. Нося „Наркан“.

— О, я стига — махна с ръка Рейт. — Аз получих дозата си право от наркомана, толкова акуратно го пресуших.

Ейдолон все още седеше върху него и скърцаше със зъби от ярост.

— Уби ли го? Наркоманът. Той умря ли?

— Кой да знае?

Шейд приклекна и уморено прокара ръка през лицето си.

— Имаше ли свидетели?

— Не ми пука.

— Рейт…

— Отпуснете се де! — и Рейт прокара език по един от кучешките си зъби сякаш все още облизваше остатъците от кръвта, която беше изпил. — Съветът на Вампирите нищо няма да ми направи, и вие двамата го знаете прекрасно.

Да, нищо нямаше да му направи. Като Семинус с примес на вампирска кръв, Рейт се намираше на границата между двата вида. По онова време Съветите едва не стигнаха до война, докато спореха на кои закони е длъжен да се подчинява той. Наказанията за различните постъпки бяха достатъчно изострени и това беше доста хлъзгава тема за обсъждане. В крайна сметка и двата Съвета стигнаха до компромис с помощта на Ейдолон и Шейд. Рейт не знаеше за това съглашение и ако това зависеше от Ейд, никога нямаше да го узнае.

— Самозабравил се задник! — измърмори Шейд. Притисна с ръка по-малкия си брат към пода и махна със зъби предпазната капачка на иглата.

Рейт изсъска и започна да се извива с всички сили. Ейд достатъчно грубо го обездвижи с коленете си, за да го задържи на място, докато Шейд не му инжектира дозата „Наркан“ — едно от малкото човешки лекарства, които оказваха нужното въздействие и на демоните.

— Омръзна ми да се дундуркам с теб — изрече Ейдолон, като си даваше сметка, че трябва да е по-търпелив и да проявява разбиране.

Ако Рейт беше посегнал на човек, още повече наркоман и още повече мъж, защото човешките жени не му бяха необходими нито за секс, нито за храна, значи, нещо го беше извадило от равновесие; беше разровило спомените за нещастното му детство или за мъченията. А той не говореше много за това. Просто беше споменал, че са го заставяли да наблюдава страданията на жените. Затова, дори самата мисъл за участие в подобни зверства му беше много противна. В резултат на това, Рейт се хранеше с кръв само от демони или от мъже. От време на време си хапваше и от наркомани, за да забрави, но за това винаги се разплащаше Ейдолон.

Рейт ръмжеше, но мъглата от наркотично опиянение се разнасяше от очите му.

— По-добре превключи вниманието към курвата си.

— Колко по-добре щеше да бъде, ако те бяха изяли веднага след раждането ти. — Разкъсван от злост, Ейдолон се изправи, за да не се поддаде на изкушението да го убие. — Шейд, успя ли да се свържеш с Джем?

— Да. И знаеш ли, тя каза да ти предам, че твоите двайсет и четири часа са изтекли. За какво става въпрос? Освен това беше толкова бясна, че едва сдържаше демоническата си същност.

— За нищо — излъга Ейд. — Поне една линейка не преживя ли взрива?

— Не. И изходът от паркинга е напълно разрушен.

— Проклятие! Заклинанието на „Убежището“ възстановено ли е?

— Да. Входът е скрит от човешки очи.

Е, той и така трудно се забелязваше, защото се намираше в подземието на изоставен многоетажен паркинг, закупен от него. Все едно. Ама че каша! Ейд погледна пребледнялата като привидение Тейла, която стоеше в рамката на вратата с изгубено изражение върху лицето.

— Какво, по дяволите, си се втренчила? — заяде се Рейт.

Изветряването на наркотика не способстваше за подобряване на настроението му. Той се надигна с труд, седна и опря гръб в стената. После вдигна глава и хвърли на Тейла изпепеляващ поглед под полузатворените си клепачи.

— Не знаех, че демоните залитат към наркотици — каза тя и Рейт само студено се усмихна.

— Аз и не го правя. Аз налитам на кръв. — Прокара език по вампирските си зъби. — Приближи се и ще ти покажа.

Тей изсумтя.

— Мечтай си!

— А-а-а, значи си много придирчива, когато става въпрос кой от демоните да изчукаш, а?

— Рейт! — изрече Ейдолон. Гласът му беше тих, но в него имаше и предупреждение, което малкият му брат игнорира.

— Какво? Това не е ли малко лицемерно? Като се има предвид колко демоническо има в нея…

— Млъкни!

Този път Рейт го послуша, но Тейла се приближи.

— Какво имаш предвид? — Тя се обърна към Ейдолон. — Аз вече съм наполовина демон. Какво, ще стане още по-лошо ли?

— Ти не си й казал? — Рейт се разсмя. Цялото му наркотично опиянение беше изчезнало. — Нека да я просветя.

— Какво не си ми казал?

— Нищо — отряза Ейд, но Рейт се изправи на крака. Сините му очи блестяха като на котарак, готвещ се за скок.

Ейдолон се вклини между тях, но Тей го хвана за ръката и го обърна към себе си.

— Моля те… Кажи ми!

Той възнамеряваше да забави момента, докато тялото й толкова силно се променеше, че Тей сама да поиска да се обърне за помощ към лекар-демон, но брат му само ускори събитията. Е, може би времето наистина беше настъпило. Егида я беше предала. Колегите на Тейла бяха решили да я подставят и убият, когато трябваше да я защитават и да се грижат за нея. Истината, че принадлежеше и към друг свят, може би щеше да й помогне да види различни възможности.

— Тейла, нека да се върнем в кабинета ми и…

— Не ми пудри мозъка — каза тя и кръстоса ръце. — Каквото и да е, ще се справя.

Ейдолон зарови пръсти в косата си.

— Чудесно! Вече ти казах, че си полудемон. Но не съм ти потвърдил, че ухапването на Алу е активирало процеса на дремещата ти ДНК.

— Дремеща ДНК? — Тя преглътна и облиза устни. — За какво говориш?

— Боже, хората са толкова тъпи! — вмъкна Рейт, опрял рамо на стената. — Той иска да каже, че тази ДНК встъпва в правата си. Което или ще те убие, или ще те лиши от всичко човешко.

Тейла погледна към Шейд, който кимна, а след това към Ейдолон.

— Аз не… това не може да е истина.

От бездушния смях на Рейт температурата в стаята рязко падна.

— Добре дошла, Унищожителке! — каза той. — Добре дошла в Ада!