Лариса Йон
Безгранично удоволствие (7)

Шест

Тей беше уморена от пререканията си с Ейдолон и затова следващия половин час пътуваха из града в мълчание. След което той отново сложи в ръката й артефакта и не го махна дотогава, докато не се приближиха до разнебитен жилищен комплекс. И нищо, че сградата приличаше на полуразрушен пансион, но тя по никакъв начин не можеше да се сравни с гетото, в което живееше Тейла.

Ейд паркира между ръждясал „Гремлин“ с две врати и пикап „Ел Камино“ без колела и със знак предложи на Тейла да слезе. Тя естествено веднага се възползва. Докато пресичаха паркинга, почти не обръщаше внимание на дупките и неравния асфалт, по който стъпваше с босите си ходила. Влязоха в сградата и тръгнаха надолу, където Тей не очакваше да види квартири. Ейдолон я накара да мине пред него; много умен ход от негова страна, защото Тейла вече се оглеждаше с какво може да го удари отзад и да избяга. Разбира се, в такъв случай никога нямаше да успее да разбере местонахождението на болницата. Във влажните недра на зданието бълбукащите звуци от канализацията и миризмата на плесен й напомниха за бездомния й и самотен живот, когато се налагаше да спи на места, пригодни само за плъховете. Тей намръщено се вглеждаше в тъмнината; светлината идваше само от една самотна лампа в края на коридора.

— Това е подземие.

— Вампирите лошо се съчетават с помещения, в които има прозорци — отговори Ейдолон и спря пред една от трите стоманени врати. Тей потръпна от усещането за боцкане, което подобно на пълзене на мравки премина по гърба й. Тя винаги се доверяваше на интуицията си, която точно сега й казваше, че нещо не е наред. Когато Ейдолон почука на вратата, тя инстинктивно посегна за стенга си и прекалено късно си спомни, че не беше въоръжена.

— И много ли вампири живеят тук? — поинтересува се тя.

— Аз какво, приличам ти на техен посредник на имоти ли? — Ейдолон почука още веднъж. После изруга и се протегна към дръжката на вратата само за да открие, че е заключено.

Отстъпи крачка назад и с един мощен удар изби вратата. Металът се разкъса и нагъна толкова силно сякаш някой беше взривил бомба. Колко сила трябва да имаш, че да направиш това? Добре, че Тейла не рискува и не се нахвърли върху него без оръжие. Беше готова във всеки един момент да си премерят силите, но странните й пристъпи и вцепенения се случваха в най-неподходящото време, затова смяташе да рискува само при явно преимущество за нея.

— Тя ще бъде бясна, ако се окаже, че просто си е полегнала.

Ейдолон изхъмка. Двамата влязоха в тясната квартира, която се явяваше явно опровержение на факта, че всички вампири бяха привърженици на готическия стил. Не, всичко беше още по-лошо. Това място сякаш беше излязло от нечии нощни кошмари.

Смесените цветове на пурпурното и жълтото направо режеха очите; от лилавия килим до кожения абажур е цвят на канарче. Дори стените бяха боядисани в лимоново. Исусе! Това място приличаше на кланица на Мъпет шоу. Явно медсестрата, живееща тук, определено беше луда. И само за това вопиюще отсъствие на вкус определено заслужаваше да умре в мъки.

Тейла влезе навътре, като внимаваше да не стъпи върху ужасния лилав килим.

— Ама тя какво? Одрала е Барни от Мъпет Шоу ли?

Сексуалните устни на Ейдолон трепнаха в лека полуусмивка, докато продължаваше да се движи в квартирата със смъртоносна грация. Тейла го наблюдаваше, презирайки се, че се наслаждава на вида на стегнатите му задни части. Но не отместваше поглед. Дотогава, докато не дочу разнеслия се от кухнята глух удар. Тя отново посегна за сленга си и раздразнено сви юмрук, когато се сети за загубата му. Е, добре. Без него тя също беше опасна. А след заточението в демонската болница, явно сам Бог беше решил да й позволи да нарита нечий задник.

Тихото драскане накара кръвта й да се втурне по вените. Тей тръгна към звука и към вратата, намираща се веднага зад ярколилавата кухня, зад която се разнасяха приглушени стонове. Приготвила се за схватка, Тейла завъртя дръжката.

Вратата се отвори. Зад нея се показа тъмен коридор, дори тунел, по който нощните създания можеха да се придвижват денем. Доколкото се виждаше в оскъдната светлина, по пода на коридора вървеше кървава следа, която стигаше до вратата, до която, точно в краката на Тейла, лежеше обезобразена гола жена.

Медсестрата вампир. Тази, което носеше халат с цвят на фуксия.

Нанси се опитваше да каже нещо, устните й се движеха, но думите така и не можеха да си пробият път през бълбукащата кръв, която изтичаше от разбитата й уста. В корема й, от пубиса до гърдите, зееше огромна дупка. Мили Боже’.

Тей хвана китките на жената — окървавени чуканчета без длани — и я извлече вътре. Мирисът на кръвта на вампирката — остър и метален — навлезе в носа и гърлото й и предизвика гадене.

— Хелбой! — извика Тейла.

Нанси изхлипа и се сви на кълбо. Сърцето на Тей, отдавна загрубяло и обвито в броня, се пропука при вида на страданията на нещастната вампирка. Кой беше способен да сътвори подобно нещо, пък макар и с вампир? Кой беше успял да вземе органите на нещастницата и след това да ампутира дланите й? А зъбите й… вампирските й зъби бяха изтръгнати.

Ейдолон се втурна в кухнята и веднага застина — сякаш не можеше да повярва на очите си. След секунда изражението му стана диво, точно такова, каквото трябваше да има едно въплъщение на злото, както си го представяше Тейла. Смърт, болка, ярост. Иззад човешката фасада се беше появил истинският демон.

— Махни се от нея!

Тейла настръхна от този заповеден вик, но го разбираше — тя беше враг, дори Нанси да не беше нейна жертва.

Ейд се наведе над вампирката и заговори на някакъв непознат, но все пак разбираем за Тейла език. Настойчиви, гърлени звуци направо от Речника на Демоническите проклятия. Нанси застена, когато Ейдолон я повдигна и понесе към гостната, къде го внимателно я положи върху килима с цвят на кожата на Барни.

— Ей, Нанси — заговори отново той, но вече с успокояващ глас; такъв, с какъвто разговаряше с Тейла, когато тя се събуди за пръв път в болницата. Възхищението към таланта му и верността му към дълга накараха Тей да се приближи. Тя видя как Ейд взе в дланите си лицето на вампирката, докато внимателно придържаше главата й. — Аз съм Ейд. Сега си в безопасност.

Тейла си мислеше, че отдавна е изгубила способността си да съчувства на чудовищата, които преследваше, но тази гледка… Неговата нежна грижа помете всичките й защитни бариери. Чувствайки се странно от препълнилите я емоции, без все още да е успяла да ги осъзнае напълно, тя видя как устните на Нанси отново се задвижиха. Ейдолон приближи ухото си към тях.

И колкото по-дълго слушаше, толкова повече се напрягаха мускулите на гърба му.

— Дръж се, Нанси, ще ти помогна! — И той бързо и акуратно започна да опипва тялото й. Опита се да огледа краищата на дупката в корема, но когато нещастницата започна да крещи, Ейд бързо отмести ръцете си.

— Трябва ми лекарската чата, ей сега се връщам — прошепна той. В очите на Нанси застина паника и тя заклати глава. — Всичко е наред. Не отивам никъде. Само на няколко крачки, става ли?

Без да осъзнава замисъла му, защото Ейдолон не носеше никаква медицинска чанта, Тейла продължаваше да го наблюдава. Хелбой взе от кухнята огромен нож, хвърли към нея поглед, който казваше „дръж си устата затворена“ и застана на колене до Нанси, притиснал ножа към бедрото си, за да не го види ранената.

Ейд нежно прокара пръсти по скулата й, след което се наклони и леко докосна с устните си нейните. Жестът беше толкова трогателен, че нещо просто запуши гърлото на Тей.

— Възнамерявам да облекча страданията ти, лирша. Затвори очи.

Нанси се отпусна. Доверчивото изражение смекчи чертите й и за секунда й се стори, че болката стихна. Тя направи онова, което й каза Ейдолон.

Осъзнаването на факта, какво се канеше да извърши Ейд, направо я оглуши; сякаш някой й беше нанесъл удар със завъртане на крак в гърдите и изкарал всичкия й въздух.

— Не! — изхлипа тя, без дори да разбира защо.

С бързо движение Ейдолон стовари ножа върху гърлото на Нанси. Кръвта бликна във всички страни, а главата й се отдели от врата. Цялото тяло на медсестрата се възпламени и се превърна в пепел. Миризмата на хотдога от вампирско фламбе изпълни стаята подобно на невидим дим.

Ейдолон сведе глава и раменете му се отпуснаха. Стоеше толкова неподвижно, че Тей се усъмни дали изобщо дишаше. За кратък миг тя дори успя да си представи, че Ейд беше човек и оплакваше смъртта на любимата си. Струваше й се невероятно, че той беше способен на любов, но… ето я, неприкрита с нищо. И на Тей й се прииска да го утеши. Топлият, нежен цвят на желанието да го направи разцъфна като отровно цвете ужасно, но едновременно с това прекрасно — което трябваше да се отскубне, докато не беше успяло да пусне корени. Тя никога не беше молила за помощ и не беше предлагала утешение. Това би било проява на слабост, заради която можеше да бъде убита.

Ейдолон повдигна глава. Очите му блестяха като разтопено злато. Проблесна нещо сребристо — той беше захвърлил ножа, който се заби в стената. Толкова за хирургията. Мъжът владееше ножа много по-добре, отколкото изискваше една операция.

Все още на колене, той отметна глава и изрева — неистов, груб звук, който накара Тейла да отстъпва дотогава, докато краката й не се опряха в дивана. Яростта и опасността излизаха на вълни от Ейдолон; тя ги усещаше с кожата си и от тях космите по тила й настръхнаха.

Тей погледна към ножа. Само няколко крачки…

Пръстите й едва обвиха дръжката му, когато неговите се затвориха около тях.

— Кучи с… — В същия миг гърбът й се блъсна в стената, а рамото на Ейд подпря гърлото й.

— Какво знаеш за това? — Тя не можеше да говори и едва дишаше под захвата му. — Говори!

При последната дума Ейдолон усили натиска върху гърлото й. Яростта се възпламени в кръвта на Тейла толкова силно, както отсъствието на кислород изгаряше дробовете й. Докторът я беше изненадал, но това нямаше да се повтори.

Удари го под ребрата. Мълниеносно, с всички сили. След което му нанесе удар с крак, който го събори на земята. Но той светкавично се изправи. Трябваше да му се признае, че се движеше чудесно.

Ейд замахна, Тейла блокира удара му, след което заби юмрук в корема му.

— Аз с това живея, задник! Нямаш никакъв шанс!

Без признаци, че я е чул, или просто не го беше грижа, той се хвърли към нея и от удара му тя отлетя към стената. Да, похватът му работеше безотказно.

— Егида ли е замесена в това? — Той завъртя Тейла и я хвърли на пода. От удара зъбите й изтракаха, а шевовете в областта на корема й започнаха да пулсират.

— Не разбирам за какво говориш! — Тей замахна и стовари лакътя си в челюстта му, превъртя се, и оказала се върху него, с всички сили го стисна за бедрата. — Какво ти става?

Ревът му все още отекваше в тялото й, когато Ейд се завъртя, грубо я издърпа под себе си и я притисна с тежестта си към земята.

— С мен ли? Когато някой, вероятно Егида, избива моите сънародници и продава вътрешностите им като магически на нелегалните черни пазари на органи ли?

— И какъв по-точно беше проблемът?

Да, определено не трябваше да го произнася на глас. Тейла се дръпна, преценявайки силата на хватката му.

— Ако в това беше замесена Егида, щях да знам. Не са те.

— Нанси каза обратното.

— И ти й повярва? На вампирката?

Той просто я гледаше. Беше впил напрегнатия си поглед в нея и на Тейла внезапно й се стори, че всичките й мисли просто излетяха нанякъде. Усещането беше дяволски неприятно затова тя се надигна, опитвайки се да се освободи. И когато за пореден път се опита да го удари с юмрук в лицето, Ейдолон още по-силно притисна тялото си в нейното, хвана китките й и издърпа ръцете й нагоре.

— Ти се биеш по-добре от мен, малка убийце, но аз съм по-силен. Освен това ти си ранена, така че не се ебавай с мен!

Тей го изпепеляваше с поглед, борейки се с почти непреодолимото си желание да се изплюе в лицето му. Тя ненавиждаше, когато я удържаха; чувството за безпомощност и уязвимост просто я изваждаха от равновесие. Но Тей особено я вбесяваше това, че Ейд беше по-силен. А те можеха да бъдат равни в схватката, ако тя през последните няколко седмици не беше изгубила толкова много от вродените си таланти.

— Махни се от мен!

— За да ми се нахвърлиш отново ли? — попита Ейд. — Няма да стане.

— И какво, вечно ли ще ме държиш така?

— Трябваше да те убия. Тук, където никакво заклинание нямаше да ми попречи да ти извия врата.

Тей изобщо не се съмняваше в сериозността на думите му, но пък тя никога не пасуваше пред заплахи.

— Опитай, изрод!

Ейдолон внимателно я гледаше, а очите му все още горяха в злато. Той я омагьосваше дори когато я заплашваше. Тейла също не отместваше поглед от него, като постепенно започваше да забелязва къде точно се докосваха телата им. Бедрото на Ейд беше между нейните, мускулестите му гърди бяха притиснати към нейните по-меки форми… Болничните й дрехи се бяха повдигнали толкова нагоре, че ризата му се триеше в голия й корем.

— Ти колко демона си убила? — тихо я попита Ейд. — Броила ли си ги?

Тей изсумтя.

— А колко хора си убил ти?

Той изви едната си черна вежда.

— Нито един.

— Не ти вярвам.

— Защото съм демон? И само заради спортния интерес съм длъжен да убивам хора ли?

— Нещо от този сорт.

— Невежеството ти е отвратително.

— В теб изобщо всичко е отвратително. — Тей се опита да не забелязва колко по детски прозвуча това.

— Бих могъл да ти напомня…

— Няма нужда.

Златото изчезна от очите му и се смени с тъмношоколадовия цвят на желанието, като с това сякаш завъртя Тейла в нов водовъртеж, на който тя нямаше сили да се съпротивлява. А трябваше да го направи; водеше се война и Тейла се сражаваше на страната на тези, които беше задължително да спечелят. Това, че ставащото бе престанало да наподобява бойно поле, не се беше изплъзнало от вниманието й.

Ейдолон галеше китките й, които все още удържаше над главата й и на Тейла й стана интересно дали той го съзнаваше. Усещането беше приятно, макар че с оглед на ситуацията, не трябваше да е такова.

— Какво смяташ да разкажеш на приятелите си от Егида за това, какво се е случило с теб? И за болницата? — Той продължаваше да ласкае чувствителната й кожа.

— Нищо — отвърна тя с равен глас. — Ако узнаят, че са ме задържали враговете, могат да решат, че съм им издала някакви тайни и повече никога няма да ми се доверят. — Най-вероятно щеше да стане точно така, но тя трябваше да им каже.

От чувственото поглаждане на китките й, тя едва не застина.

— И какво ще направят с теб, тези твои приятели?

— Не зная. Може да решат да ме преместят на чиновническа работа.

Макар че Тей се съмняваше в това. Тя смътно си спомни как един от Пазителите беше заловен и зверски измъчван от вампири. Когато мъжът, обезобразен и почти обезкървен, успял да избяга, беше дошъл направо в щаба на Егида. Няколко дни го бяха държали под ключ, изолиран от останалите и когато той най-накрая се беше отправил на дежурство, не се завърна никога. Всички бяха решили, че е загинал в схватка с демоните, но Тей не беше толкова убедена. Ами ако го бяха пренасочили към друг град? Или изгонили от Егида? Или още по-лошо — бяха го изпратили в Сиджил в Берлин за разследване? Сега, когато тя се озова в подобна ситуация, съмненията относно съдбата на мъжа започнаха да се разрастват и да придобиват форма на нещо много голямо, което всеки момент щеше да се стовари върху главата й.

Тей имаше нужда от застраховка. Нещо, което потвърждаваше верността й към идеалите, в случай че работата приемеше съвсем друг обрат.

Върху нея лежеше демон, чието сърце силно и равномерно тупкаше върху гърдите й и беше нейният късметлийски билет. Ако беше необходимо, тя щеше да го предаде на Егида.

— Слушай, Хелбой, ами ако сложим точка на нашата битка и ти ми дадеш възможност да стана?

От подозрението, появило се в очите му, надеждата за подобен изход започна да се изпарява.

— Какво си намислила?

Палецът му взе да описва още по-бавни кръгове върху китката й, а бедрото му се отриваше между краката й дори и при най-незначителното движение на някого от тях. Беше толкова несправедливо, че той караше Тей да чувства всяка клетка от кожата си там, където телата им се докосваха. Тя се усещаше така, сякаш вниманието й беше съсредоточено върху допира им, напълно забравила за външния свят, който сякаш не съществуваше.

И заради това не чу тихото стържене на нокти, докато не стана прекалено късно.

Ейдолон също не можеше да бъде толкова лесно изненадан — инстинктите му бяха прекалено силни, а и твърде често се сблъскваше с опасността. Но с’генезисът беше подчинил всичките му мисли и чувства, както гласът, ароматът и извивките на тялото на Тейла бяха завладели вниманието му. И в крайна сметка нападението остави изненадани и двамата.

Ад и шибани дяволи, както би казал Шейд.

Все още върху Тей, Ейдолон се обърна към чудовището, което ги наблюдаваше от кухнята.

— Тук няма нищо за теб, мършояд. Изчезвай!

Обиратът се промъкна в гостната и подуши, като пое въздух с бледния си хобот. Дългите му, остри нокти се триеха един в друг и издаваха смразяващ чак до вътрешностите равномерен и скърцащ звук. Под прозрачната му кожа се гърчеха личинки. Гледката беше толкова отвратителна, че малцина бяха тези, които можеха да издържат да гледат това същество повече от няколко секунди. Ейдолон не сваляше очи от него, макар че му се наложи насила да преглътне няколко пъти.

Бавно и без резки движения той се надигна от Тейла. Но не й помогна да стане — всяка проява на слабост щеше да привлече Обирата. Изглежда Тей също го знаеше, защото се изправи плавно, движейки се с показно високомерие, докато се приближаваше до него.

Сякаш бяха в един отбор.

В дадената ситуация, той не смяташе да се оплаква или да анализира този факт.

— Аз… гладен. — Змиеподобният език на Обирата се плъзна между зъбите му и опита въздуха на вкус.

— Унищожих вампира, когото преследваш — произнесе Ейдолон, втренчен в малките му червени очички, които постоянно се връщаха към Тейла. — Така че тук за теб не остана нищо.

Ноктите на съществото загракаха по-силно. Личинките под кожата му отново започнаха да се гърчат. Дори въздухът сякаш проблесна от безпокойството, обхванало Обирата.

— Тя беше моя…

Ейдолон пристъпи напред и Тейла направи същото — като демонстрация на сила и единство. Но вниманието на Обирата беше концентрирано само върху Тейла… И на Ейдолон му се искаше тя да не се набива толкова много в очите му.

— Разкажи ни къде усети миризмата?

— Защо съм длъжен да помагам на този, който ме лиши от храна?

Само от мисълта, че съществото би започнало да яде Нанси, докато тя все още беше жива и в съзнание, Ейдолон се вбеси.

— Срещал ли си се някога с Пазителите от Егида? — проговори той с убийствено спокойствие, каквото не усещаше. Обиратът засъска и гладът в очите му се смени с тревога. — Аз съм лекар, грозен задник, и мога да й кажа как точно да те разчлени, за да не могат личинките ти да направят нищо.

Това не беше истина, но съществото, макар и с големи размери, притежаваше малък мозък. А Ейдолон винаги лъжеше добре. Ако удареше Обирата, щеше да се задейства неговата първа степен на защита — личинките — и точно заради това, тези демони бяха един от трите вида, които не се допускаха за лечение в ЦПБ.

— Прессссечката… Сссссссссладка кръв.

Без да изпуска от очи уродливото създание, Ейдолон кимна, отдавайки на Тейла беззвучна команда. И тъй като тя имаше инстинктите на воин, бързо разбра замисъла му — веднага се насочи към кухненската врата, заобикаляйки Обирата. Ейдолон извади ножа от стената, премина покрай демона и влезе след нея в тъмния тунел. Веднага съжали, че не й беше дал обувки, но тя вървеше напълно спокойно. Ако острите камъни под краката й пречеха, Тейла не го показваше с нищо. Ейдолон прекрасно виждаше в тъмнината и както изглеждаше Тен също.

Прокопаният тунел премина в облицован с тухли. Тей се движеше по кървавата следа без да издава звук, което навеждаше Ейд на мисълта, че дори с обувки тя щеше да бъде също толкова безшумна. Макар и ранена, тя вървеше с увереност и смъртоносна грация, на която той се наслаждаваше тайно. А това беше леко — цялото внимание на Тейла беше насочено към обкръжаващото ги; острото й око забелязваше всичко, запомняше, обмисляше…

— В какво ни набута, Хелбой? — прошепна тя.

— Нима не се занимаваш точно с това? Ти постоянно се шляеш в канализацията в търсене на демони.

— Аз не се шляя и определено не правя това с демон.

— Не, ти го правеше с демон и това доста добре ти се получаваше…

Стана му горещо и Ейд си помисли, че е просто жалък. Той винаги се бе гордял, че е по-цивилизован от братята си, но с това явно беше приключено. Само това му трябваше — да се възбуди в шибаната канализация. Ругаейки повече себе си, отколкото Тей, той я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Защо тогава си тук? Можеше да избегнеш всичко това. Можеше да ме оставиш насаме с Обирата и да избягаш…

Тей го измери с тежък поглед.

— Ти обвини Егида в издевателство над вампирката. Аз възнамерявам да докажа, че ние нямаме вина за това.

— Защо?

— Защо го съм уморена да ме обвиняват в нещо, което не съм направила.

Искаше му се да продължи да я разпитва, но вместо това Ейд я пусна.

— Надявам се да си права. За твое собствено благо.

— Това заплаха ли е?

Казано често, не беше сигурен. А Ейдолон много рядко се съмняваше в нещо. Тази жена се оказа ходеща опасност за всичко, което го правеше демон.

— Мисли както искаш.

Тя измърмори нещо за това, колко ненавижда демоните и продължи напред. Следата свърши на пресечката на тунелите. Сигурно някой беше довлякъл тук Нанси и я беше захвърлил за храна на мършоядците — на такива като Обирата. Тялото можеше да е донесено от четири различни посоки, затова не му се искаше да вярва, че някой го е промъкнал през петата — Хароугейт.

Само в Ню Йорк имаше стотина такива портали и един от тях проблясваше в северния тунел, подобно на завеса от паяжина, видима само за демоните. Човек просто би преминал през нея и би продължил пътя си през тунела.

— Какво е това? — загледана във вратата попита Тейла.

Ейдолон подуши въздуха, очаквайки да засече поредната опасност, но не успя да долови нищо, освен обичайния за канализацията отвратителен мирис на разложено. Тейла замръзна в очакване. Гъстите й коси се спускаха по раменете, като й придаваха женственост, която напълно противоречеше на бойната стойка, която беше заела.

— Какво виждаш? — попита я Ейдолон.

— Някакви размити очертания. Виждала съм ги и преди, но винаги съм си мислела, че това е игра на светлината. Този път ги виждам много по-отчетливо. Какво е това?

Ейдолон веднага си представи ужасяваща картина: как Тейла, напълно сляла се с демоническата си ДНК, води Пазителите от Егида през Хароугейт. Той потръпна от ужас. Хората с тъмна душа или безсъзнателно състояние можеха да се възползват от вратите. Без съмнение, Егида, при желание от нейна страна, можеше да намери начин да заобиколи това ограничение. Ако те узнаеха как работят вратите, нищо нямаше да ги удържи от локализирането на болницата, пътешествието буквално за секунда от една точка на планетата до друга, както и да нахлуят в царството на демоните. Много от демоните, особено тези, които не приличаха на хора, се придържаха към ясни и точни правила при посещенията на места, където живееха човешки същества. Но от хората не можеше да се очаква подобно нещо.

Вероятността за подобен развой на събитията буквално го ужаси.

Без да дочака отговор, Тейла кимна, давайки да се разбере, че най-накрая е разгадала загадката.

— Това е врата, нали? Вход към Ада — промърмори тя. Ейд не започна да я разубеждава. Колкото по-малко знаеше тя за неговия свят — толкова по-добре. — Чудесно! Продължавай да ме игнорираш. — Тен забеляза кървавите следи и се обърна към тунела, от кой то бяха дошли. — Някой е довлякъл твоята вампирка дотук.

— Така изглежда.

— Или са минали през вратата.

— В това, което се е случило с Нанси, не са виновни демони.

Тя забели очи.

— Отново стоварваш всичко върху Егида.

— Обикновено са виновни точно те — изръмжа Ейд в отговор. Да, демоните бяха готови да се убиват един-друг и нямаха нужда от врагове — собствените им разправии им стигаха. Но смъртта на Роуг в пожара, устроен от Егида, беше оставила дълбоки белези в душата на Ейдолон.

За част от секундата, преди във вратата да проблесне ярка светкавица, космите на тила на Ейдолон се изправиха.

Прикрила очи, Тейла отскочи настрани, а Ейд застана между нея и Хароугейт.

— Какво става?

— Вратата се задейства — отвърна Ейд и я отмести зад гърба си. Който и да излезеше през нея, нямаше да оцени по достойнство посрещането. — Ти не трябваше да виждаш тази светлина. — Както и останалите хора. Но, както изясни Ейд, Тейла не беше сто процента човек.

— Аха, какво пък…

Четири мъжки демона Найтлиш излязоха от вратата. От хората ги отличаваха само грозните им и ноктести ръце и крака. Както и подобните на кинжали зъби. Тейла се наклони към ухото на Ейд и изхъмка, като едновременно с това зае бойна стойка.

— О, я виж, демони! А аз съм без оръжие.

В тъмнината проблеснаха бледи, сребристи очи, които бяха поне с около трийсетина сантиметра над тези на Ейдолон. Най-едрият от четворката разтвори паст в подобие на усмивка.

— Братя, провървя ни! Днес ловът ни ще е кратък.

— Семинус — изръмжа вторият и огледа Ейд от главата до петите. — Няма знаци по лицето… младок е. Срамно е да се убива такъв.

Най-едрият се приближи, запълнил въздуха наоколо с мирис на гнило, и каза на Ейд.

— Ще вземем човека. Изчезвай оттук и ще останеш жив.

Ейдолон напрегнато се усмихна.

— Човекът е мой. Потърсете храната си на друго място.

— Аз имам по-добра идея — вклини се в беседата им Тейла. — Дайте да убия всички ви и тогава няма да има нужда да си търсите вечеря.

— Ако не включваш в това свое „всички“ мен — отвърна Ейд — съм съгласен с плана ти. — И сложи ножа в ръката й.

Ейдолон нямаше съмнения, че Тейла можеше да се защити и без оръжие, но нараняванията й я излагаха на по-голяма опасност, отколкото му харесваше на него и отколкото тя самата би си признала.

Зейнали с паст и насочили напред ноктите си, демоните се хвърлиха към тях. Тей отразяваше атаките им, проблясвайки с ножа, и движенията й напомняха на танц. И макар че благодарение на своята предишна работа в качеството си на Носител на Справедливостта и спаринг-партньор на Рейт, Ейдолон се биеше добре, Тейла все пак го превъзхождаше. Тя си проправяше път сред демоните, използвайки ножа, като ги разхвърляше с резки удари… Смърт на дяволски сексуални крака. Движейки се сякаш на забавен каданс, ако сравняваше скоростта си с нейната, Ейд събори най-едрия демон и с плавно движение счупи врата му. Тей пропусна момента за атака и се сблъска с Ейдолон, от което и двамата се търкулнаха на пода. До тях лежеше един от четиримата братя, чиято глава, отсечена от резкия удар на Тейла, едва се държеше върху шията. Окървавени и накуцващи, към тях тръгнаха останалите два демона. Единият придържаше счупената си ръка. В Хароугейт отново проблесна светлина и — мамка му! — от нея излезе Круентус. И сякаш това беше малко, отзад се разнесе потракващ звук.

— Гладен… унищожителка…

— Проклятие! — измърмори Ейд, наясно, че ще се наложи да се сражават с всички.

В този миг им налетяха Найтлишите. Яростта просто се изливаше през порите им и разпространяваше горчив аромат. Ейдолон се завъртя, ритна с крак и събори един от братята на земята.

— Аз ще се заема с Обирата — извика Ейд към Тей, която разпаряше гърдите на последния Иайглиш.

— Не повреждай кожата му!

Само че точно такава беше идеята.

Приближавайки се бързо зад гърба на бавното създание, Ейдолон го бутна върху Круентуса, който изрева и се отдръпна. Дори Круентусите бяха достатъчно умни, за да внимават и да не нараняват Обират.

— Тейла! Режи!

Тя застина за секунда, гледайки към Ейд така, сякаш последният си беше загубил ума. За което си плати веднага. Круентусът замахна с нокти и раздра ризата й. Заръмжал, Ейдолон се нахвърли с юмруците си върху чудовището, наслаждавайки се на хрущенето на собствените си кости.

— Давай!

И макар че в очите на Тейла светна неувереност, тя заби ножа си в корема на Обирата почти до дръжката. После го издърпа обратно разпаряйки тялото му така, сякаш то отпред се беше сдобило с цип.

Демонът пронизително закрещя, а Тей отскочи назад, когато от вътрешностите му се изсипаха гърчещите се, подобни на оризови зърна, личинки. Те се движеха невероятно бързо, защото имаха цел — за разлика от недемоническите си събратя, тези се хранеха с жива плът.

Ейдолон хвана Тейла за ръката и се втурна обратно по посока на жилището на Нанси, оставяйки след себе си звуците на битката и крясъците на болка.

След като нахлуха в пурпурния кошмар на Нанси, Тейла затвори вратата и я заключи. От раната, нанесена й от Круентуса, капеше кръв, но тя не й обръщаше внимание.

— Много рискувахме, когато решихме да разпорим този урод — произнесе тя, прегъната на две в опит да възстанови дишането си.

Ние.

Интересно.

— Добре ли си?

Тей веднага се изправи и упорито вирна брадичка.

— Направо чудесно. Имала съм и по-тежки случаи.

— Винаги готова за битка, а?

Тя неспокойно загледа как той плъзна ръката си по страната й и стисна между пръстите си разкъсаните краища на раната. Познатата топлина и потръпване преминаха през ръката му. Очите на Тейла се разшириха от почуда, когато силата заструи по кожата й. Под пръстите на Ейд разкъсаната плът започна да зараства. Още миг и той изтри кървавите следи и от напълно здравата й скула.

— Как… как го правиш?

— Сред демоните от моя вид са разпространени три изцеляващи дара. — Макар изцеляващата им страна да беше страничен ефект, а основният… помощ в репродукцията след с’генезиса. Шейд можеше да предизвиква ранна овулация. Рейт използваше способността си да съблазнява, като проникваше в съзнанието на жертвите си, но този дар му позволяваше да лекува мозъчни разстройства. Ейдолон спомагаше за благоприятните условия за зачеването.

Тей с благоговение се докосна до лицето си. Да, тя беше прекрасна; воин с разрешени коси и кожа, в която беше попила миризмата на неотдавнашната битка. Нейният вид, аромат… всичко това задействаше примитивните реакции някъде дълбоко в тялото му, които едновременно омагьосваха и предизвикваха отвращение. Ейд ненавиждаше всичко в Тейла, но все пак искаше да се озове в нея. Отново и отново.

Тя почти уцели десетката, когато предположи, че самолюбието му е накърнено поради факта че не можа да я доведе до оргазъм. Но желанието да я вземе отново възникна не поради наранената гордост или неугасващия глад, присъщ на Семинусите. Ейд никога досега не беше срещал същество с такава жажда за живот. Нейната жизнена енергия привличаше, вътрешният й огън хипнотизираше, а чувствеността на Тейла го пленяваше и омайваше.

Искаше му се да я изчука, макар че трябваше да я убие.

В нейните очи избухна пламък и тя сякаш чу мислите му. Ейдолон се опита да се вземе в ръце.

— Ще те откарам до дома ти.

— Можеш просто да ме оставиш някъде наблизо.

Въпреки че им се наложи да се сражават рамо до рамо и да се спасяват един-друг…

Невероятно! Той дори излекува раната й, а Тей все още не възнамеряваше да му се довери. Не че я винеше за това.

Но и не смяташе да се предава.

— Не става. Ще те изпратя до вратата.

— Защо? — отстъпи тя крачка назад. — За да разкажеш на приятелчетата си демони, къде живея?

Ейд скъси дистанцията помежду им, притискайки Тейла с преимуществото си в ръст и тегло. Даваше й да разбере, че ако търсеше схватка, той беше готов да й я даде.

— Помниш ли, че ти казах, че колегите ми искат да те измъчват?

— Това няма как да се забрави и — хей! — ти чувал ли си за нещо такова като „лично пространство“?

— Ти не можеш да си позволиш такъв разкош, защото се намираш в опасност. Искам да се убедя, че сътрудниците ми не знаят къде се намира домът ти. И не те причакват там.

— Да го духат!

Може би това се дължеше на демоническата същност на Ейдолон, но думата „духам“ го възбуди. Нямаше какво да се прави — вътрешностите му се присвиха от желание и той можа само да изръмжи:

— Това „да“ ли значи?

— Аха.

— Чудесно! — О, Богове, помогнете му! Ейдолон възнамеряваше да изпрати Унищожителката до дома й. И направо да влезе в леговището на лъва.

 

 

Нищо не довеждаше върколаците до границата на нервния срив по-добре от новолунието. Затова, когато Шейд свърна зад ъгъла на административния корпус на болницата и се блъсна в Люк, очакваше най-малкото ръмжене. Но вместо това върколакът се усмихна — с най-истинска усмивка — и го тупна по рамото.

— Ще се видим следващата седмица, инкуб.

Люк възнамеряваше да се затвори за следващия период на новолунието, поради което ставаше по-раздразнителен от Круентус със зъбобол, но днес… Днес той изглеждаше жизнерадостен.

— Люк, старче, всичко ли е наред?

— Да, по дяволите! — И продължи напред. Шумът от стъпките му ехтеше в коридора.

Странно.

Шейд реши, че си струва да провери запасите от наркотични вещества в отделението на спешна помощ и продължи пътя си. Стигайки до кабинета на Рейт, той се облегна на касата на вратата и видя как брат му си облича поизносеното кожено яке.

— Къде отиваш?

— В Монголия. Ейд иска някаква си специална глупост от мана за своята „Каква ли не“ колекция.

Шейд се разсмя и влезе в стаята, която беше малко по-голяма от шкаф. Ейдолон винаги изпращаше Рейт в търсене на редки артефакти, еликсири и други магически неща, които биха могли някога да им дотрябват. На практика именно в събирането на нетрадиционните и уникални за демоническата медицина експонати се състоеше и работата на Рейт в болницата. Кабинетът на малкия му брат напълно отразяваше случайния характер на находките.

Тъй като Шейд имаше нужда от контрол на всеки детайл, то липсата на порядък в работата на брат му го довеждаше почти до сърдечен пристъп.

Рейт прибра в кобурите на гърдите си набор от ножове, а в този на бедрото си — Глок-а. Две остриета се плъзнаха в държачите, прикрепени към глезените му, а различните шишенца с отрова и светена вода се оказаха разместени в многочислените му тайни джобове. Мъжът се отнасяше сериозно към работата си, особено след като се бе снабдил с врагове във всяка една точка от земното кълбо.

— Вълнувам се за Ейд — неочаквано заговори Шейд. — Той успя да запознае юмрука си с физиономията ми.

Рейт тихо подсвирна и се обърна към брат си:

— Той те е ударил? Ейд? Не е типично за него.

Така си беше. Шейд и Рейт често си устройваха тупаници, но Ейдолон обикновено държеше юмруците при себе си.

— Мисля, че от с’генезиса полудява.

Рейт изсумтя.

— Защото излекува Унищожителката, макар че трябваше да я убие, изчука я, а след това, вместо да я даде на Юрий — аз, разбира се, съм против такова решение, но това би било разумен ход — я закара до дома й?

Шейд изгуби няколко секунди да осмисли невярващо онова, което чу, след което в стомаха му сякаш се разля киселина.

— Ейдолон е изчукал убийцата от Егида? В болницата?

— Аха. Помирисах — от него вонеше на секс — Рейт приседна на края на бюрото и пръсна по земята листи и химикалки. — Кой би могъл да си помисли? Господин Кол-в-задника най-накрая се изчука в болницата. С пациентка. И враг на всичкото отгоре. Аз все още не мога да преценя дали да спретна вечеринка в чест на случилото се, или да го захвърля в огнената яма като наказание за глупостта.

Шейд разтри горната част на носа си в опит да предотврати приближаващата мигрена. Мамка му! Всичко беше по-лошо, отколкото си мислеше. Очевидно изменението беше повлияло върху решенията на Ейдолон и неговите сексуални апетити, което означаваше само едно — големи неприятности. Ако Ейд не можеше да се контролира, то за Шейд и Рейт също нямаше надежда.

— Трябва да му намерим половинка. — Тя нямаше да спре с’генезиса, но щеше да успее да обуздае дивото му желание да оплоди всяка самка от Ада.

— Аха, точно така. Ти често ли си срещал жени, готови да прекарат следващите шестстотин години в нашата компания? Не знам за теб, брат, но… На този свят няма такава, с която бих се съгласил да прекарам остатъка от дните си.

Поредното напомняне на това, защо Семинусите толкова рядко се обвързваха. Този ритуал ги свързваше за цял живот и единственият начин да се прекрати беше убийството на един от партньорите. Страхът пред обвързването често превишаваше ужаса от с’генезиса. Шейд не познаваше нито един женен Семинус. Ейдолон понякога споменаваше за това си желание, но заслужаващите внимание жени се срещаха по-рядко дори от падналите ангели, затова засега при тях не се беше получило нищо.

— Ейд трябва да прекрати да се съпротивлява на Изменението. Може би няма да е чак толкова лошо. Ние познаваме Семинуси, които почти не се измениха след с’генезиса.

Назови ми поне един — отвърна Шейд и започна да повтаря на себе си: Не го казвай, не го казвай…

— Роуг.

Адски огньове!

Шейд мразеше разговорите за Роуг и спомените за караниците им малко преди смъртта на най-големия им брат. Роуг никога не разбра желанието на Ейдолон да защити Рейт, макар че преди осемдесет години той също беше в онзи склад в Чикаго. Когато Роуг загина, Ейдолон почувства опустошение, докато Шейд най-накрая успя да въздъхне свободно.

— Роуг не влиза в сметката. Той беше такова копеле, че трябваше съвсем малко за превръщането му в ходещ…

— Член? — предложи Рейт. — Прав си. Той винаги си е бил такъв. А Ото?

Шейд въздъхна.

— Той е единственият. И все пак му се наложи да се откаже от работата си на ветеринар.

— Не, той продължи да работи там на половин ден. Може би Ейд ще остане в болницата, за да не може Юрий, Великият кретен, да прецака всичко, когато и ти се преродиш?

— Не можем да разчитаме сериозно на това — отвърна Шейд. — Дори ако той не полудее напълно, ще му се наложи да се затвори в кабинета си и да се ограничи с бумащина. — Семинусите след прераждането си не бяха способни да се въздържат при вида на фертилна самка; те веднага приемаха образа на демона, към чийто вид тя принадлежеше, и пристъпваха към съблазняването. Не ставаше ли с добро, Семинусите можеха да прибягнат и до сила.

— Ама че лайна! — Рейт скочи от бюрото. — Ние ще преминем през с’генезиса и вашето мрънкане няма да промени нищо. — Той прокара пръсти по рафта с оръжие, сграбчи една верига и я закрепи към колана си. — Аз нямам търпение. Кога ще…

О, Богове! Да, Рейт явно си имаше приоритети. Разбира се, Шейд възнамеряваше да се бори със с’генезиса както го правеше Ейдолон, но, по дяволите, той не възнамеряваше да събира кръв за преливане с надеждата, че това ще забави Прераждането. Но и нямаше намерение да предизвиква трансформацията. Как му се искаше да се обвърже. Ако не беше…

— Шибаното проклятие ли?

Шейд погледна брат си намръщено.

— Мразя, когато го правиш.

— Аз не съм виновен. Твоите мисли понякога сами се заплитат в главата ми. Рейт приключи запасяването си с оръжие, което добави почти десет килограма към теглото му.

— Проклятие! — Шейд стисна юмруци, за да скрие треперенето на ръцете си, което винаги се появяваше, след като Рейт нахлуеше в съзнанието му. Дарът на Роуг беше същият.

— Сериозно, старче. Тази мисъл просто сама възникна в главата ми.

— И не лъжеш? — Шейд пазеше две големи тайни, които бяха способни да сринат живота на малкия му брат и затова се напрягаше толкова много, когато кучият му син се завреше в главата му.

— Теб ли? Никога, братко. — Рейт вдигна сака си от пода и го метна на рамо. — Хей, ти още ли се срещаш с онази смъртна жена? Руна?

— Нещо такова. — Шейд се съмняваше, че отношенията им, продължаващи вече месец, щяха да се задържат още дълго. И не защото тя стана прекалено досадна, а заради това, че той трябваше да се сдържа прекалено много по време на секс. Хората бяха прекалено крехки, затова обвързването със смъртна жена дори не се разглеждаше. Тя никога не би могла да преживее самия ритуал. А ако това все пак се случеше, децата им щяха да станат мелези, което само по себе си свеждаше към нула извършването на самия ритуал.

— Аз зная, че тя не е точната. Човешките жени няма как удовлетворят всичките ти потребности.

Шейд се усмихна. Нито една самка не беше способна на това.

— След час ще приключа с работата си, след което възнамерявам да се изчукам с Ванта и Айларка. И с Нанси, ако най-накрая се появи… — Шейд въздъхна, дочул тихото изръмжаване на Рейт. — О, само без поредната лекция за вампирите.

— На тях не можеш да им имаш доверие.

— Ти си вампир и аз ти се доверявам.

— Макар че не съм стопроцентов вампир, ти все пак не трябва да го правиш.

— Няма някого, на когото бих се доверил повече — тихо изрече Шейд. Той обичаше Ейдолон, можеше да му довери живота си. Но при него с Рейт съществуваше ментална връзка; Шейд винаги знаеше за какво си мислеше малкият му брат дори ако той се опитваше да не го показва. Ейд винаги действаше по правилата, дори когато личните му желания не съвпадаха с техните. Докато Рейт правеше точно обратното — слушаше сърцето и инстинктите си, особено ако те не съвпадаха с правилата. В този смисъл Ейдолон беше по-опасен просто защото никога не кривваше от правия път, който невинаги съвпадаше с интересите на семейството.

Рейт изруга.

— Не започвай! Аз изчезвам оттук. Вдигам платната и съм готов за забавления — и той се насочи към вратата. — Направи си услуга и забрави за Нанси. Намери онази, новата медсестра… демон Сора. Тя такива неща може да прави с опашката си…

— Наясно съм.

Проблеснал с кучешките си зъби в усмивка, Рейт се насочи към изхода. Шейд се почеса по брадичката, докато си мислеше, че да се огледа за Сора изобщо не беше толкова лоша идея. Трябваше да изпусне парата. Не успя да постигне нищо, след като поговори с Рейт за Ейдолон, но времето минаваше и Шейд се вълнуваше за големия им брат все по повече.

Прекалено много братя беше изгубил. И не беше готов да се раздели с последните двама.