Майкъл Конъли
Блудна луна (49)

48

Нежните милувки на Каси бавно събудиха Джоди. Отначало очите й тревожно обходиха колата. Когато стигнаха до Каси, на лицето й се изписа доверчиво изражение.

— Вече си у дома, Джоди.

Момиченцето седна и погледна през прозореца. Движеха се по Лукаут Маунтин Роуд и скоро щяха да минат покрай училището.

— Мама и татко там ли са?

— Чакат те. Убедена съм.

Каси вдигна ръка, откачи наниза с монети от огледалото и го подаде на детето.

— Подарявам ти ги. За късмет.

Джоди ги взе, но в очите й отново се прокрадна страх.

— Ще дойдеш ли да се видиш с мама и татко?

— Не, миличка.

— Къде отиваш?

— Някъде надалеч.

Тя зачака. Момиченцето само трябваше да каже: „Вземи ме с теб“ — и тя щеше да промени решението си и да обърне колата. Но знаеше, че няма да чуе тези думи, и не ги очакваше.

— Обаче искам да запомниш нещо, Джоди. Даже да не ме виждаш, аз винаги съм при теб и ще те пазя. Обещавам ти.

— Добре.

— Обичам те.

Детето не отговори.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се.

Вече бяха на няколко преки от къщата.

— Още един човек ще ми помага да те закриляме. През цялото време, въпреки че не можеш да го видиш.

— Кой?

— Казва се Макс. И той те обича много.

Тя се усмихна на дъщеря си и си спомни обещанието си да не плаче — поне не пред нея.

— Така че сега имаш двама ангели хранители. Това си е чист късмет, нали?

Каси погледна към пътя и видя, че са стигнали. Макар още да нямаше пет часа, в къщата светеше. Отпред не бяха паркирани полицейски автомобили. На отбивната беше само бялото волво. Навярно ченгетата смятаха, че домът на Джоди е последното място, на което би могла да се появи. Каси спря до тротоара, пресегна се и отвори дясната врата. Знаеше, че трябва да побърза — не защото вътре можеха да се крият полицаи. А защото всеки момент можеше да промени решението си.

— Прегърни ме, Джоди.

Момичето я прегърна и Каси силно я притисна към себе си. После се отдръпна, хвана лицето на дъщеря си и я целуна по бузите.

— Ще бъдеш добро момиче, нали?

Джоди се опита да се освободи.

— Искам при мама.

Каси кимна и я пусна. Детето скочи от колата, затича се покрай оградата и пресече моравата към осветената входна врата.

— Обичам те — промълви тя.

Вратата бе отключена. Джоди я отвори и влезе. След миг се разнесе пронизителен вик на радост и облекчение. Каси протегна ръка и затвори вратата на поршето. После погледна към къщата и видя дъщеря си в ръцете на^жената, която момичнцето смяташе за своя майка. Беше облечена и очевидно не бе мигнала цяла нощ. Тя прегръщаше Джоди също толкова силно, колкото допреди няколко секунди я беше прегръщала Каси. По лицето й се стичаха сълзи. Жената гледаше към колата и Каси прочете на устните й думите: „Благодаря ти“.

Тя кимна, макар да знаеше, че жената не може да я види. После превключи на скорост, отпусна спирачката и потегли.

Насочи се към „Мълхоланд“ и пое на изток по лъкатушния път. Спря на отбивка, която гледаше към Долината, и изчака, докато слънцето не изпълзя над планината и не обля земята с лъчите си. Преди да продължи, спусна гюрука на поршето. Утринният хлад я пронизваше до костите, но пък я ободряваше и някак я караше да се чувства добре. На пресечката с холивудската магистрала тя зави и пое на север.

Представяше си Макс по хавайска риза в онази нощ на Таити, когато се бяха врекли един на друг и в която знаеше, че е била зачената дъщеря й. Спомняше си как танцуваха боси на плажа под музиката, която се носеше от далечния курортен комплекс. Бе запазила всичко това в себе си. Мястото, където пустинята става океан, беше сърцето. Никой не можеше да й го отнеме.

Когато пресече границата на окръг Вентура, си сложи очилата. Започваше да става топло. Знаеше, че трябва да се освободи от колата и да намери друга. Но не можеше да спре. Струваше й се, че ако отлепи крак от педала и намали скоростта дори само за миг, всичко, което остава зад нея, ще я настигне. Всички убийства и угризения. Затова просто трябваше да продължава напред.