Майкъл Конъли
Блудна луна (20)

19

Първото нещо, което забеляза в казиното, беше пустият наблюдателен пост. Джак Карч знаеше, че Винсънт Грималди не може да е там. Знаеше и къде е. Но още от откриването на „Клеопатра“ бяха установили правилото на балкона винаги да има някой. Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Карч разбираше, че всичко е въпрос на въображение. Фокус. Илюзията за сигурност пораждаше сигурност. Но в момента отгоре не наблюдаваше никой и това означаваше, че Винсънт го е повикал заради нещо важно. Тази мисъл му подейства по-ободряващо от термоса кафе, което бе изпил, докато шофираше.

Докато крачеше между игралните маси и заобикаляше пияните комарджии, които сляпо се изпречваха на пътя му, Карч не откъсваше поглед от вратата на балкона и почти очакваше припряно да влезе някой от охраната, като в движение поправя вратовръзката си. Но не се появи никой и когато стигна до асансьорите на „Юфрейтиз“, той най-после сведе очи.

Тук нямаше хора. Само една жена, която държеше пластмасова чашка с печалбата си от казиното. Тя погледна мрачното му лице и бързо се извърна, като покри чашката, сякаш за да предпази съдържанието й. Карч небрежно се приближи до сандъчето за фасове до стената, стъпи на него и се наведе с гръб към жената, като че ли искаше да си завърже обувката. После бръкна с пръст в черния пясък и извади електронната карта, която търсеше. Изправи се точно в момента, в който се разнесе сигналът за пристигането на асансьора.

Той влезе в асансьора след жената, издуха пясъка от картата и я вкара в отвора, за да натисне бутона на двайсетия етаж, след като жената натисна този за шестия. Чашата й бе пълна с петцентови монети. Жената беше от най-нещастните комарджии и или не искаше той да го разбере, или наистина се страхуваше от него. Бе приблизително на неговата възраст и имаше дълга коса. Карч предположи, че е дошла в Лас Вегас от някой южен щат. Жената стоеше със сведена глава, но той разбираше, че наблюдава отражението му в полираната дървена врата. Знаеше, че лицето му плаши хората. Имаше остър нос и брадичка. Кожата му винаги изглеждаше жълтеникава, въпреки че живееше в пустинята. Косата му беше черна като лимузина. Но най-смущаващи бяха очите му, ледени и мъртви.

Карч бръкна в джоба за цигарите си. Като държеше притиснати един до друг четирите пръста на дясната си ръка, той извади две цигари и задържа в дланта си едната, докато другата прехвърли в лявата. Почти очакваше жената да възрази още при самия вид на цигарите, но тя не каза нищо. После опитно направи фокуса, на който толкова отдавна го бе научил баща му. Като държеше втората цигара с края на четирите си пръста и палеца на лявата си ръка, той създаде илюзията, че я пъха в ухото си и с дясната ръка, а после я вади от устата си и я захапва.

Междувременно наблюдаваше отражението й и виждаше, че е забелязала трика. Тя леко се завъртя, сякаш се канеше да каже нещо, но после се отказа. Вратата се отвори и жената слезе на шестия етаж. Когато закрачи наляво, Карч извика след нея:

— Обаче ви накарах да погледнете, нали?

И се засмя. Жената се обърна, но в този момент вратите на асансьора се затвориха.

— Следващия път занеси стотинките си в „Брансън“ — прибави Карч и поклати глава. Някога „Клеопатра“ обещаваше толкова много. Сега привличаше само дребните риби, място с изтъркани килими и басейн, пълен с мъже, които носят сандали и черни чорапи. За кой ли път се зачуди какво прави и защо изобщо се е продал на Винсънт Грималди.

След десет секунди слезе на двайсетия етаж. В коридора нямаше никого. Виждаше се само количка за румсървиз, която някой бе избутал от стаята си. Когато мина покрай нея, усети неприятна миризма на застояло.

Пътьом погледна към номера на първата врата: 2001. Спомняше си тази стая. В нея за пръв път бе работил за Винсънт Грималди. Струваше му се, че е минало ужасно много време. Това го подразни. Докъде беше стигнал оттогава? Не много далеч, знаеше го. Навярно и той принадлежеше към дребните риби. Мислите му се върнаха към празния балкон в казиното и Карч си представи гледката към игралната зала, която се разкриваше оттам.

Стигна до стая 2014 и отключи вратата с картата.

Винсънт Грималди стоеше до френския прозорец и като че ли гледаше към града и пустинята, ширнала се пред шоколадовокафявата планина на хоризонта. Навън бе хубав слънчев ден.

Очевидно не го беше чул, защото не се обърна. Карч забеляза, че вратите към спалнята са затворени. Миришеше на стари пури, дезинфектант и още нещо. Опита се да се сети на какво и сърцето му се разтуптя. На барут. Може би този път Винсънт наистина се нуждаеше от него.

— Винсънт?

Грималди се обърна. Бе нисък, със сурово загоряло лице с остра брадичка и силно изпъкнали скули. Металносивата му коса беше гладко сресана назад. Носеше безупречен костюм на Хуго Бос. Винаги се обличаше така, като че ли е директор на „Мирадж“, а не на „Клеопатра“. Но това бе заблуда. Винсънт несъмнено беше капитан на стар речен шлеп в море от разкошни нови лайнери с имена като „Беладжо“, „Мандалей Бей“ и „Вънишън“.

— Джак! Не те чух. Къде беше?

Карч не обърна внимание на въпроса и си погледна часовника. Осем и десет, само четирийсет минути след спешното повикване на Грималди. Четирийсет минути не беше зле, особено след отказа на Винсънт да му обясни по телефона за какво става дума.

— Какво има?

— Какво има ли! Имаме си адски голям проблем. Той се приближи и се пресегна към електронната карта, която Карч все още стискаше в ръка. Джак му я подаде и си помисли дали да не си запали цигарата, но реши да изчака.

— Вече ми го загатна по телефона, Винсънт. Е, ето ме. Налага ли се да гадая какъв е проблемът, или ще ми обясниш?

— Не, Джак, ще ти покажа. Сам виж.

Той посочи с брадичка към вратата на спалнята. Жестът бе типичен за него. Винаги се скъпеше на движения. И на думи.

Карч продължи да го гледа в очакване на обяснение, но такова не последва. Той се обърна, отиде при вратата, отвори я и влезе.

В стаята беше тъмно. Оскъдна слънчева светлина се процеждаше през процепа между спуснатите завеси. Лъчите падаха диагонално върху леглото, върху което лежеше по гръб пълен мъж. Дясното му око липсваше, пръснато от изстреляния почти от упор куршум. Дървената табла и стената отзад бяха опръскани с кръв и белезникавосива мозъчна маса. Дупката от куршума се виждаше на петнайсетина сантиметра над таблата.

Джак заобиколи леглото и разгледа трупа. Мъртвецът носеше бяла тениска и светлосини боксерки. На дясната му ръка имаше белезници — за китката му бяха закопчани и двете гривни. Между краката му лежеше пистолет. Карч се наведе и видя, че е деветмилиметров „Смит & Уесън“.

Грималди застана на прага на спалнята.

— Кой го откри? — попита Джак.

— Аз.

Карч го погледна и вдигна вежди. Очакваше да му каже, че го е намерила камериерката, макар още да беше рано. Но не и самият директор на казиното.

— В седем сутринта трябваше да закусвам с него — поясни Грималди. — След като не се появи, му позвъних. Никой не ми отговори, затова дойдох тук. И го открих. После те повиках.

Нещата наистина ставаха интересни.

— Кой е този, Винсънт?

— Просто куриер. От Маями. Казва се… казваше се Идалго.

Джак зачака. Грималди не продължи.

— Виж, Винсънт, ще ми обясниш ли какво става?

Грималди въздъхна. Карч се наслаждаваше на момента. Грималди имаше проблем и се нуждаеше от него. Джак вече знаеше, че ще изцеди от този случай каквото може. И ако това означаваше най-после да се освободи от Винсънт Грималди, нямаше да му мигне окото. Помисли си за наблюдателния пост в казиното. Виждаше се да стои там. И да наблюдава парите. Да наблюдава всичко.

— Да, ще ти обясня.

Възрастният мъж влезе в спалнята и погледна трупа.

— Става дума за пари, Джак. Дебелият скапаняк носеше два и половина милиона долара. Сега ги няма и той не може да каже какво се е случило с тях.

— Два милиона и половина!? За какво? Предполагам, че не ги е донесъл, за да ги разиграе на двайсет и едно?

Вената на слепоочието на Грималди запулсира. Старецът се ядосваше. Карч знаеше, че в такова състояние става много опасен. Но се чувстваше като момченце, застанало пред коледна елха с дълга пръчка. Трябваше да провери дали стъклените топки наистина са толкова крехки.

— Дойде да остави парите — отвърна Грималди. — Тази сутрин. Затова беше срещата.

Той посочи трупа.

— И ето какво открих. Кретенът е довел някой тук и сега парите ги няма. Трябва да ги върнем, Джак. При това бързо. Трябва…

Карч поклати глава, извади незапалената цигара от устата си и я скъса.

— Чии са парите?

— Не ти трябва да знаеш някои неща, Джак. Просто открий кой…

— По-спокойно, Винсънт. Желая ти късмет.

Карч махна с ръка и се насочи към вратата. Вече се приближаваше до изхода, когато Грималди го настигна.

— Добре, добре, почакай, Джак! Ще ти кажа. Ще ти кажа всичко, каквото искаш.

Джак спря. Все още стоеше с лице към вратата. Забеляза, че втората ключалка липсва. Той протегна ръка и докосна небоядисаното място на касата. В отворите за болтовете имаше някакво сивкаво вещество. Карч го разтърка между палеца и показалеца си, после се завъртя към Грималди.

— Добре, Винсънт, започни от началото. Ако искаш да ти помогна, трябва да ми разкажеш всичко. Не пропускай абсолютно нищо.

Старецът кимна и посочи дивана. Джак седна. Грималди отново застана до големия прозорец. Фигурата му се очерта на фона на ясното синьо небе като тъмен облак.

— Добре — започна Винсънт. — Преди две седмици ми съобщиха, че щяло да има проблем при прехвърлянето.

Карч кимна. Макар че не бе толкова навътре в нещата като събеседника си, работата му изискваше да има представа какво става. „Клеопатра“ се продаваше. Имаше оферта от „Буена Суерте Груп“, консорциум от Маями. Представители на Комитета по хазарта от дванайсет седмици проучваха купувачите и скоро щяха да излязат с окончателен доклад. Ръководството на комитета почти винаги следваше заключението на докладите и това ги правеше ключов елемент във всяка сделка с казино в Невада.

— Какво се е случило? Доколкото ми е известно, „Буена Суерте“ е чиста.

— Няма значение какво се е случило. Важни са парите, Джак.

— Всичко е важно. Трябва да ми кажеш всичко.

Грималди вдигна ръце в знак, че отстъпва.

— Появи се едно име. Открили са връзка между член на директорския борд и някой си Ектор Бланко. Ще попиташ кой е Ектор Бланко. Достатъчно е да ти отговоря, че е тайният партньор, който трябваше да си остане таен. И повече нищо няма да ти кажа за него.

— И сам се сещам, Винсънт. Ла Куба Ностра.

Двамата с Винсънт вече бяха разговаряли за този хибрид. Прехвърлени от североизток бойци на мафията се съюзяваха с кубински емигранти в Маями и овладяваха организираната престъпност в южна Флорида. Сред разузнаването на подземния свят се носеше слух, че преди няколко години групата тайно е организирала референдум за допускане на хазартни игри в щата и че се е провалила. Изглеждаше напълно логично сега да се опитват да инвестират парите си другаде.

В Невада нямаше нужда от референдум. Само трябваше да спечелят на своя страна Комитета по хазарта и сегашните управници на града. Фактът, че Лас Вегас е рожба на гангстерска мечта и че десетилетия наред е бил управляван от хора, свързани с мафията, потъваше в колективната амнезия на обществото. Вегас се бе превърнал в истински американски град. В него имаше пиратски кораби, макети на Айфеловата кула, водни пързалки и туристически Блакчета. Прекрасно място за семейна ваканция. Проблемът беше, че всеки път, щом започнеха да строят нов комплекс в пустинята, багерите на прогреса копаеха опасно близо до останките от действителното наследство на града. И някои от синовете и внуците на тези предци — дори на онези, които бяха погребани в пустинята — не можеха да се откажат от миналото.

— Нямам намерение да говоря за Лос Анджелис Куба Ностра — като че ли едновременно с италиански и кубински акцент отвърна Грималди. — На мен ми е припарило под гъза, а ти се правиш на много умен.

— Добре, Винсънт. Да се върнем на въпроса. Какво се е случило?

Директорът на казиното се обърна и се загледа през прозореца.

— Както ти казах, съобщиха ми, че щяло да има проблем и че ако го решим, щели да платят колкото трябва.

— Защо се обърнаха към теб?

— Защо ли? Защото имам връзки. Ти не струваш и пукната пара, Джак, но аз работя тук от четирийсет и пет години. Вече отдавна съм бил във Вегас, когато на баща ти за пръв път му се е надървил. Видял съм много. Зная много.

Грималди погледна през рамо към Карч. Старецът му напомняше, че му е известно тъмното му минало. Джак сведе очи и веднага му се прииска да не го бе направил.

— Добре, Винсънт. Колко щеше да струва тази малка прочистваща операция?

— Пет милиона. Два и половина в аванс, останалото след гласуването на Комитета.

— И предполагам, че твоята намеса в сделката е щяла Да ти осигури мястото тук след смяната на собствениците.

— Нещо подобно, Джак. И щеше да осигури и твоето. Всички мои хора щяха да спечелят. Щяха да ме повишат в главен управител. Тогава сам щях да избера кого Да направя директор на казиното.

— Ами Ектор Бланко? Той би искал да постави там свой човек.

— Няма значение. Според условията на сделката решението е мое.

Карч се изправи и застана до Грималди пред прозореца. Продължиха да разговарят, загледани към планината отвъд пустинята.

— Значи онзи тип на леглото, Идалго де, е дошъл тук с аванса и са го ограбили. Това като че ли си е техен проблем, Винсънт. Не твой. Не наш.

— Проблемът е мой, а следователно и твой — отвърна Грималди с безизразен, сериозен глас и добре премерени думи. Беше свалил маската си и Карч знаеше, че в такива моменти е най-опасен. Като куче с премазана опашка. Само да се опиташ да го погалиш и ще те захапе за ръката. — Аз уредих сделката. В мига, в който Идалго слезе от самолета на „Маккарън“, и той, и парите бяха под моя опека. Така смятат онези от Маями.

Той замълча и когато отново заговори, в гласа му се долавяха отчаяни, навярно дори умолителни нотки.

— Трябва да намеря парите, Джак. Докладът на Комитета по хазарта ще бъде отпечатан във вторник. След това ще е късно да се променя. Трябва да намеря парите и да платя, иначе продажбата отива на майната си. А тогава момчетата от Маями ще ми пратят хората си.

Грималди отново посочи с брадичка, този път към пустинята.

— И ще ме отведат там. При другите от Лас Вегас, които не са знаели как да си вършат работата.

Той рязко поклати глава.

— Аз съм на шейсет и три, Джак. Четирийсет и пет скапани години в тоя град и ето какво ще получа.

Карч го остави да се помъчи десетина секунди преди да му отговори.

— Няма да го допуснем, Винсънт. Няма.

Грималди кимна и устните му се извиха в мрачна усмивка.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Джак.