Майкъл Конъли
Блудна луна (32)

31

В петък Каси Блак пристигна в магазина в десет сутринта и отиде при Рей Мора-лес, който й каза, че всичко било наред и че в три предстояла пробна обиколка с ново порше „Бокстър“. Току-що бил получил поръчка от „Уорнър Брадърс“, която възлизала на седемцифрено число. Предполагал, че нямало да има никакви проблеми. Тя му благодари, че е помислил за нея, и вече се канеше да отиде в Кабинета си, когато Моралес попита:

— Добре ли си, малката?

— Естествено, защо?

— Не знам. Като че ли напоследък не си спала много.

Каси подхвана левия си лакът с дясната си ръка. Още я наболяваше.

— Да — отвърна тя. — Трябваше да обмисля нещата.

— Какви неща?

— Не знам. Просто нещата. Ако ти трябвам, ще ме намериш в офиса.

После излезе и отиде в кабинета си. Остави раничката си под бюрото, седна и прокара ръце през косата си. Искаше й се да изкрещи: „НЕ МОГА ПОВЕЧЕ ДА ПРАВЯ ТОВА!“, но се опита да сподави тревогите си, като си напомни, че по един или друг начин животът й съвсем скоро ще се промени.

Провери телефонния секретар, макар във вторник да бе оставила съобщение, че ще отсъства няколко дни. Въпреки това имаше четири съобщения. Първото беше от автомобилен сервиз и се отнасяше за поръчани от нея резервни части. После я бе търсил продуцент от „Фокс“, с когото предишната седмица бяха правили пробна обиколка. Бил харесал стила й я канеше на примиера на филма на свой приятел. Каси не си направи труда да запише номера на клетъчния му телефон.

— Щом си харесал стила ми, защо не купи колата? — каза в слушалката тя.

Третото съобщение беше от Лио — оставено в 0:10 ч. В гласа му се долавяше необичайна възбуда. Изслуша го три пъти.

„Аз съм. Какво му е на телефона ти? Не успях да се свържа. Както и да е, току-що се връщам от пощата. Получих онези неща, дето искаше, но има още нещо, нещо неприятно. Някой се е добрал до адреса ми и ми е пратил плик с асо купа от «Фламинго». Нямам представа какво означава, но има някакъв смисъл. Позвъни ми. Вземи всички предпазни мерки. А, и изтрий това.“

Тя натисна бутона и изтри съобщението преди да продължи с четвъртото. Някой бе телефонирал в седем и трийсет сутринта, но беше затворил, без да каже нищо. Не се чуваше никакъв шум, само нечие дишане. Зачуди се дали е бил Лио.

Каси се наведе и взе раничката. Първо извади клетъчния си телефон. Предишната вечер след разговора с Ренфроу го беше изключила.

Сега го включи и го остави на бюрото. Продължи да рови и извади кутията с колодата от „Фламинго“. Бързо я отвори и започна да търси асото купа. Нямаше го. Изпълни я ужас. Каси изруга и запрати колодата към отсрещната стена. Тя се удари в плаката и във всички посоки полетяха карти, посипаха се по пода и бюрото.

— По дяволите!

Каси скри лице в шепи и се опита да реши какво да направи. После грабна слушалката, за да позвъни на Лио, но се отказа. „Вземи всички предпазни мерки.“ Помисли си дали да не използва клетъчния телефон, но отхвърли и тази идея. Отвори чекмеджето, загреба шепа монети от отделението, предназначено за моливи и химикалки, и се изправи.

На прага едва не се сблъска с Рей Моралес, който очевидно бе дошъл да провери какъв е този шум.

— Извинявай — каза тя и понечи да се измъкне покрай него.

Рей видя пръснатите навсякъде карти и попита:

— Какво, сама ли си играеш?

— Нещо такова. Връщам се след няколко минути, Рей. Трябва да се поразходя.

Той безмълвно я проследи с поглед.

Каси тръгна към „Синърама Доум“, където имаше телефонни автомати. Набра номера на Лио по памет и изчака десет иззвънявания преди да затвори. Вече се съмняваше във всичко, затова опита пак, в случай че първия път е сгрешила, и изчака дванайсет иззвънявания. Ужасът й започваше да придобива мащабите на паника.

Помъчи се да се успокои. Можеше да има десетки причини, поради които Лио да не отговаря. Но пък той никога не се отделяше от клетъчния си телефон. Ако не беше включен, щеше да я прехвърли на съобщение. Нямаше да дава свободно. Следователно работеше, но Лио не отговаряше. Въпросът бе защо.

„Басейнът“ — внезапно си спомни Каси. Сутрин той плуваше в басейна. Оставяше телефона на масата, но ако беше във водата, нямаше да я чуе.

Това обяснение я поуспокои. Отново набра номера, но със същия резултат. Закачи слушалката на вилката и реши да се върне в магазина. След половин час или чети-Рийсет и пет минути щеше да опита пак. Лио й бе казал, че плува по пет километра на ден. Тя нямаше представа Колко време му отнема това, но предполагаше, че половин час би трябвало да е достатъчен.

Пет минути по-късно влезе в общата зала на магазина и видя, че Рей и някакъв мъж в тъмен костюм разглеждат сребриста „Карера“. Моралес я забеляза и й даде знак да се приближи.

— Каси, това е господин Ланкфорд. Иска да си купи кола.

Клиентът се усмихна смутено.

— Е, поне да й хвърля едно око. Да я покарам. Тогава ще видим.

Той протегна ръка.

— Терил Ланкфорд.

Каси се ръкува с него. Дланта му беше съвсем суха.

— Каси Б лак.

Тя погледна към Рей. Не искаше да се занимава с това. Мислите й бяха другаде.

— Рей, Били пристигна ли вече? Или Еърън? Навярно някой от тях би могъл да…

— Миън е на обиколка, а Къртис ще дойде следобед. Трябва да покажеш колата на господин Ланкфорд.

Тонът на Моралес не допускаше никакъв спор. Тя насочи вниманието си към клиента. Беше добре облечен и ако се съдеше по светлия му тен, навярно се интересуваше от закрит автомобил. Това я устройваше, защото „Бокстърите“ бяха кабрио. Това оставяше само изключително скъпата „Карера“.

— Какъв модел ви интересува?

Ланкфорд се усмихна и разкри блестящите си зъби. Каси забеляза, че очите му са сиви — необичайна комбинация с гарвановочерната му коса.

— Нова „Карера“, струва ми се.

— Е, тогава ще приготвя колата. Ако дадете на Рей шофьорската си книжка и застраховката си, той ще ги копира преди да тръгнем.

Ланкфорд отвори уста, но не каза нищо.

— Имате застрахователна карта, нали? — попита тя.

— Разбира се, разбира се.

— Добре, тогава Рей ще се заеме с това, а аз ще докарам колата. Закрита или кабрио?

— Ами… в такъв хубав ден защо да не свалим гюрука?

— Чудесно. Имаме една в гаража. Сребристобяла. Става ли?

— Много добре.

— В такъв случай, щом свършите с Рей, елате на автомобилния изход.

Докато Моралес отвеждаше клиента към счетоводството, където бе копирната машина, Каси влезе в неговия кабинет и свали ключа за сребристото кабрио от таблото. После отиде в своя офис и извади портфейла от раницата си. Огледа се, видя разхвърляните навсякъде карти и осъзна, че ако Ланкфорд поиска да купи поршето, ще трябва да го остави при Рей, докато разчисти. Сега нямаше време.

Тя се запъти към вратата, но после се сети за нещо. Взе клетъчния телефон от бюрото и го закачи на колана си. Лио можеше да я потърси.

Отиде на паркинга, седна в колата, пъхна портфейла си в кутията за компактдискове на таблото и запали двигателя. Свали прозорците и гюрука, провери бензина и след като се убеди, че резервоарът е една четвърт пълен, подкара към вратата на залата. Ланкфорд тъкмо пристигаше.

— Нека шофирам аз, докато излезем оттук — надвика двигателя тя. — После ще се сменим.

Той се усмихна, вдигна палец и седна от дясната й страна. Каси потегли по „Сънсет“ и зави на север по „Вайн“. След това продължи наляво по Холиуд Булевард и на север към хълмовете и Мълхоланд Драйв.

Отначало пътуваха в мълчание. Тя обичаше да оставя клиентите да слушат рева на колата, да усещат мощта й на завоите, за да се влюбят в нея още от първите минути. Оставяше разговорите за цената и другите подробности за момента, в който седнеха зад волана. Освен това точно сега не я интересуваше нито Ланкфорд, нито печалбата, която щеше да получи от автомобил за 75 хиляди долара. Мислите й постоянно се връщаха към съобщението на Лио и към тревожния му глас.

„Карерата“ с лекота взимаше завоите към хребета на Санта Моника. Скоро Каси отби от пътя, угаси двигателя и слезе.

— Ваш ред е — каза Каси: първите й думи, откакто бяха потеглили.

Тя отиде до парапета и погледна надолу към холивудския амфитеатър. Очите й се плъзнаха към градските небостъргачи. Гъстият розово-оранжев смог, кой знае защо, дори й се стори красив.

— Прекрасна гледка — каза зад нея Ланкфорд.

— Понякога.

Каси се обърна и видя, че е седнал зад волана. Върна се при поршето и се настани до него.

— Ако искате, продължете малко по „Мълхоланд“. Ще получите добра представа за възможностите на колата. Можем да се спуснем по каньона Лоръл до магистрала сто и едно и да се върнем по нея в Холивуд.

— Съгласен.

Той бързо откри ключа отляво на волана и запали двигателя. Излезе от отбивката, превключи на първа предавка и се върна на „Мълхоланд“. През цялото време държеше едната си ръка на волана, а другата на скоростния лост и Каси веднага разбра, че знае какво прави.

— Очевидно познавате тези коли, но въпреки това ще си кажа речта.

— Разбира се.

Тя започна да изброява особеностите на автомобила-водната помпа, трансмисията, окачването и спирачките. После се прехвърли на купето.

— Компютърната система е съвсем стандартна. Имате компактдискплейър, автоматични прозорци и покрив, двойна въздушна възглавница. А тук долу…

Каси посочи пред седалката между краката си. Ланкфорд погледна натам, но незабавно върна вниманието си към пътя.

— … имате място за въздушна възглавница от дясната страна — в случай че пътувате с малко дете. Имате ли деца, господин Ланкфорд?

— Наричайте ме Терил. Не, нямам деца. А вие? Каси не отговори веднага.

— Всъщност не.

Ланкфорд се усмихна.

— „Всъщност не“ ли? Мислех си, че жените могат да отговорят на този въпрос само с „да“ или „не“.

Тя не обърна внимание на забележката.

— Какво е мнението ви за колата… Терил?

— Върви много гладко. Гот е.

— Наистина. С какво си изкарвате прехраната?

Ланкфорд хвърли поглед към нея. Вятърът развяваше черната му коса.

— Би могло да се каже, че разрешавам различни проблеми — отвърна той. — Бизнесконсултант съм. Имам своя компания. Занимавам се с едно-друго. Всъщност съм фокусник. Карам проблемите на другите хора да изчезват. Защо питате?

— Просто съм любопитна. Тези коли са скъпи. Трябва да сте много добър в работата си.

— О, добър съм. И парите не са проблем. Плащам в брой. Всъщност, Каси, скоро очаквам да получа голяма сума. Съвсем скоро.

Тя го погледна и инстинктивно потръпна от страх. Ланкфорд натисна газта малко по-силно и поршето се понесе още по-бързо по завоите.

— Каси. Как е истинското ви име? Касандра ли?

— Касиди.

— Като Бъч Касиди^[1] ли? Да не би родителите ви да са любители на бандитски филми?

— Като Нийл Касиди^[2]. Защото баща ми постоянно пътувал. Или поне така са ми казвали.

Ланкфорд се намръщи и натисна педала още по-силно.

— Наистина жалко.

— Не се оплаквам. Бихте ли намалили малко, господин Ланкфорд? Ако не възразявате, бих желала да се върна в магазина цяла.

Той не отговори веднага. Гумите изсвириха на поредния завой.

— Казах, бихте ли…

— Да — накрая отвърна Ланкфорд. — Искате да се върнете жива.

Нещо в гласа му й показа, че няма предвид вероятността от катастрофа. Каси пак го погледна и се отдръпна към вратата.

— Моля?

— Казах, че искате да се върнете жива, Касиди.

— Да. Ако обичате, спрете колата. Не знам какво си Мислите, че пра…

Ланкфорд натисна спирачката и рязко завъртя волана наляво. Поршето поднесе, завъртя се на сто и осемдесет градуса и спря. Ланкфорд погледна Каси, усмихна се, после превключи на първа и потегли в обратната посока.

— Какво правите, по дяволите? — извика Каси. — Спрете колата! Веднага спрете колата!

— Дойдох за парите.

Тя вдигна дясната си ръка и се хвана за страничната дръжка. Мислите й полетяха със същата скорост като поршето, докато се мъчеше да открие някакъв изход.

— Всъщност не се казвам Ланкфорд — продължи мъжът до нея. — Прочетох името в една книга, която снощи открих на лавицата у Лио Ренфроу. Нарича се „Убийци“ и ми се стори подходящо. Истинското ми име е Карч. Джак Карч. И дойдох за парите, Каси.

Сред ужаса, който изпитваше, внезапно проблесна спомен. „Джак Карч — помисли си тя. — Знам това име.“